Къванч Татлъту в ролята на Аслан, разказва за „Семейството“ си

Аслан Сойкан е 32-годишен мъж, който се чувства заседнал в живота си. Той знае, какво иска да постигне, но не може да го направи. Той се чувства, сякаш е вързан за семейството си. Разказ от първо лице Аслан Сойкан, който представя членовете на семейството си и неговото отношение за тях.

Знам какъв искам да бъда. Но не мога да го постигна. Все едно някой ме дърпа назад… Не мога да вървя, мамка му! Бих избягал, ако ме пуснат… Но не ме пускат!

Девин казваше, никога няма да го забравя. Човекът, който се бори с чудовища, трябва да бъде внимателен да не стане и сам чудовище. Ако гледаш в дълбока яма дълго време, яма също започва да гледа към теб! После го проучих. Оказва се, че това не го е казала Девин, а Ницше.

Поради работата ми имам много врагове. Това е вярно. Но животът отдавна ме е научил да се боря с тях. Моята борба не е само с външните врагове. Основният ми проблема е със самия себе си. Основният ми проблема е с дома! Основният ми проблема е със семейството!

След Девин започнах да чета много. Видях, че иначе няма да мога да се боря. Реших, че е по-добре да прочета! Прочетох Толстой. Той казва:

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“

Как красиво романтизира нещастието, нали? Иска ми се да беше видял и нашето, преди да напише това. Дали щеше да успее отново да разнищи литературата по този начин, или щеше да избяга, без да погледне назад?

На 32 години съм. Баща си загубих преди пет години ужасно трагично, а тази трагедия се стовари върху цялото семейство като кошмар. Баща ми беше един от старите гангстери на Истанбул. Всички познават Юсуф Сойкан от Адана.

Сега аз съм начело на семейството. Бизнесът е поверен на мен. Имаме легални фирми. Имаме и нелегален бизнес. Имаме чиста работа. Имаме мръсни работи, при които трябва да си цапаме ръцете. Занимаваме се с услуги, кетъринг, развлечения и строителство. Бизнесът е труден, но е добър. Един близък приятел на баща ми каза следното за мен: „В нашия бизнес успехът се печели. Парите се печелят. Славата и честта могат да се спечелят. Но да спечелиш уважение когато си на 30 години е трудна работа. Аслан успя."

Наскоро се замислих дали баща ми щеше да ми каже това, ако беше жив. Нямаше да го направи. Ако баща ми беше жив, дори нямаше да застане пред мен и да каже „добре си се справил". Ако ми беше казал „гордея се с теб“ веднъж... Историята ми щеше да завърши с обикновен, скучен край. Но това не се случи.

Семейството трябва да бъде заедно! Семейството е свято! Най-ценното, което имате, е вашето семейство! Човек, който не прекарва време със семейството си, никога няма да стане истински мъж!

Това все още има значение, нали? Уморени сме от тази лепкава демагогия. Добре би било да поговорим и за реалността. Да кажем, че семейството е задължение! Семейството е товар! Семейството е ад! Да кажем, че семейството е огромна черна дупка, която ви поглъща все повече и повече всеки ден!

Защо никой човек на света не говори за това? Защото се страхува. Защото това е глупав романтизъм, който ни се преподава и налага.

Ние сме научени, че трябва да обичаме майка си, независимо от обстоятелствата. Но какво, ако майка ви е дяволът на земята?

Знам, че когато се срещнете с Хюлия Сойкан, няма да помислите така. Ще видите ранена, но силна жена, която е загубила съпруга си и обича семейството си повече от всичко на света. Няма да забележите как тя е превърнала любовта си в оръжие за масово унищожение, в манипулационен инструмент.

Аз съм на 32 години. Каквото и да правя, не мога да се справя. Не мога да се помиря с майка си. Не мога да се боря с нейната болезнена любов към мен. Не мога просто да си тръгна. Колкото и да се опитвам, не става. Нещата някак си се оправят, но хората вкъщи се нуждаят от мен. Сестра ми... племенниците ми... сестра ми... баба ми... Дори понякога брат ми, въпреки всичките ни проблеми...

Въпреки че обръщам всички свещени неща за семейството с главата надолу... Не е така, когато става дума за практика. Тези хора са доверието на баща ми. Ако аз не мога да ги защитя от майка ми, никой не може да го направи.

Семейство! Семейството ми! Масата! Във всеки случай има едно правило в нашето семейство: „Не можеш да избягаш от масата!“. Каквото и да преживяваме. Дали сме кръвни врагове. Дали искаме да се убием един друг. Дали умираме от нещастие. Не е важно. Ще седим заедно на тази маса. Ще се смеем на тази маса. Ще бъдем щастливи на тази маса.

Ако на масата седне някой външен човек? Тази личност непременно е получила одобрението на семейството и ще бъде жената или мъжът, за когото ще се вдигнете сватба в бъдеще.

Баща ми е мъртъв. Но тази традиция все още продължава. Защото баба ми все още мисли, че синът ѝ е жив.

Лекарите вече ми съобщиха, че е в начален стадии на деменция.

В деня, в който синът ѝ почина, тя напълно прекрати контактите си.

В този ден тя замрази времето. Но тя е в добро физическо здраве. Вече е на 78 години. Всичките ѝ болести бавно я напуснаха заедно с ума ѝ. Когато умът забравя, забравя и тялото. Има бележник. В него са записани всички наши рождени дни

. На всеки рожден ден цялото семейство се събира около масата. Устройваме най-големия театър за моята Сехер...

Нека се опитам да ви разкажа малко за това какво семейство сме...

На 20 години майка ми я принуди да се омъжи. Беше бунтарка, непокорна, независима жена. Кошмарът на Хюлия. Непокорната жена и свободолюбива личност, която можеше да ни опозори пред света. Кой знае какво щеше да стане с нея, ако я оставихме на мира? Марихуана? Пристрастена? Курва? Или най-лошото... Най-лошото... Жена, която стои на собствените си крака, има икономическа свобода, която е силна и вече не се нуждае от майка си? Сестра ми не стана нито едно от тези неща... Тя стана домакиня и майка, а сега пише книга за нещастния си брак. Ако искате да знаете как изглежда един нещастен човек, просто погледнете в очите на сестра ми за около тридесет секунди. Разбира се, ако не е предозирала с ксанакса, може да се усмихва глупаво и тогава ще отнеме повече време.

Сестра ми беше влюбена в един младеж в университета. Името му беше Тимо, който според майка ми нямаше бъдеще, защото всяка вечер се забавляваше на различни места... После Тимо умря. Едина нощ умря от свръхдоза. Пушеше какви ли не гадости, но наркотикът, от който умря тази нощ, не беше вземал никога преди. Сестра ми все още мисли за Тимо. Това е събитие, за което никой не говори и не може да говори. Самоуби ли се Тимо? Дали е бил убит? Баща ми ли стои зад това? Или пък майка ми? Или това е просто една от онези параноични, гадни мисли, с които сме свикнали като семейство?

Обичам сестра си. Тя е меланхолична и все още носи в себе си гнева от загубата на мъжа, когото обича, и от войната, която загуби с майка ми преди години. Тя поддържа присъствието си вкъщи като реакция на присъствието на майка ми. Тя прави домашния живот на майка ми нещастен. Но тя е толкова отегчена вкъщи… Сега се е заела с благотворителност. Понякога пътува през уикендите за доброволческа работа. Когато се върне от тези пътувания, лицето ѝ е изпълнено с такова щастие… Това е великолепно щастие, което си заслужава цялата останала мъка през седмицата… Щастие, което майка ми не може да развали. Понякога и аз се чудя къде ходи и какво прави под предлог на благотворителност.

Колкото и да е нещастна сестра ми... Тя винаги е добре поддържана, облечена като цвете, красива жена. Но този задник? Той е дебел, грозен, потящ се кучи син, който изневерява на сестра ми с всяка жена, която диша. Когато разбрах за първия път и исках да се намеся, майка ми беше там преди сестра ми.

- На теб какво ти е? Не се меси! Не се меси в отношенията между мъж и женаа!

Защото Толга е любимец на мама, защото го смята за най-подходящият кандидат съпруг. Разбира се, аз не послушах майка си и пребих Толга. Тогава пред мен застана сестра ми. Тя каза: -Не се бъркай!

Не се бъркам и до ден днешен! Сега Толга прави каквото прави тайно. А сестра ми продължава да пътува с благотворителната организация.

Това нещо ще се взриви рано или късно... Да видим кога? Лошото е, че Толга е адвокатът на нашите компании. Защото баща ми му е имал доверие, ние също сме принудени да продължаваме да му вярваме. Но той знае много неща. И това също ще се взриви рано или късно... Да видим кога?

Имам два малки племенника. Зейно е на 12 години, а Кая е на 8 години. Обикновено момичетата са спокойни и послушни, а момчетата правят пакости. При нас е обратното. Много ги обичам и двамата, но Зейно е истинска пакостница. Девин има окончателна диагноза за нея, но я пази в тайна. Предполагам, че Зейно в бъдеще ще стане сериен убиец. Обича да си играе с огън и да измъчва животни. Наскоро я хванах да хвърля вряща вода върху жаба, която намери в градината. Въпреки че никой не вярва, според мен тя е отговорна и за стъклените парчета, които бяха намерени в обувките на Кая. Какво добро може да дойде от дете, което е израснало в среда на насилие?

Кая е съвсем друга история. Колкото Зейно е общителна, толкова Кая е срамежливо дете. От три месеца не говори. Или по-скоро говори само с майка си. Според Девин Кая може да е бил травмиран от нещо, което е видял. Но, какво е това, може би се пази в тайна от всички…

На 18 години е. Ще отиде в университета. Типичен представител на поколение Z. Тя е въплъщението на всичко, от което майка ми се е страхувала, че ще се случи на сестра ми.

В тази къща, където майка ми третира всички като затворници, тя се чувства принудена да изживее бунта си докрай, за да не загуби свободата си. Тя не се страхува да споделя своите идеи в Twitter и най-смелите си снимки в Instagram. Тя чете много, като Девин. Тя е пълна анархистка. Смята, че модерното образование и училище са проектирани не за да възпитават здрави деца, а за да създават работници, които да слушат и да работят, за да обслужват индустриалната революция.

Не е лъжа, че Джейлан не само влудява майка ми. Понякога ме влудява и мен, но е и много забавна. Тя е единственият човек в семейството, който може да направи рентгенова снимка на всички отвън. Понякога е толкова забавна, че е приятно да влезеш в нейния свят.

Баща ми я обичаше най-много. Когато той умря, тя също се обърка много. Години наред се опитва да намери място за смъртта на баща си. Тя е в постоянно философско търсене. Тя постоянно задава въпроси на масата, които карат всички да се чудят, да се чувстват неудобно и да се дразнят. Наскоро се убеди, че духът на баща ѝ е преминал в портокаловото дърво в градината.. Сега прекарва часове под него, сякаш разговаря с баща си. Истински психиатър.

Имам и чичо, Ибрахим, наричаме го Ибо. Той е по-големият брат на баща ми. Не го харесвам много. Но той е мой чичо. Той е навсякъде. Пречи на бизнеса ни, напада нашите райони. Нанася удари в гърба ни. Когато баща ми пое бизнеса, той много се разстрои:

-Как може малкият ми брат да поеме бизнеса, докато аз съм тук?

Но той няма и една десета от деловите умения и търговския нюх на баща ми. От малък е израснал в сянката на баща си. След като баща ми почина и работата, която той мислеше, че ще му бъде предадена, ми беше дадена, още повече се побърка.

-Малко дете ли ще управлява работата?

Чичо ми е сложен, гневен, разрушителен човек, който цял живот се е опитвал да спечели уважение, но не е успял. Никога не се е женил, избрал е да бъде сам. Никога не е имал собствено семейство. Той тайно завижда на нашето семейство.

Има една градска легенда. Не са много хората, които я знаят. Според легендата чичо ми пръв е видял майка ми и я е харесал. Но тогава той е бил затворен младеж и не можел да каже на никого.

Разбира се, баща ми не е такъв. Той веднага е взел майка ми за ръка. За една седмица са се оженили. Чичо ми също е погребал любовта си в сърцето си. Сега той се среща с млади жени, които са наполовина на възрастта му, с руси перуки и инжектирани устни. Той е силен и властен с всеки, но все още не може да погледне майка ми в очите. Той се страхува от нея. Ако те се оженят и се преместят в Африка, колко спокойно щяхме да си починем...

Брат ми. Джихан. Какво да кажа? Да кажа, че обичам брат си, какво ще се промени? Докато той ме мрази до мозъка на костите, какво ще се промени? От детството ни звездите ни не са в хармония. Може би защото не ни оставиха на спокойствие. Защото никога не сме могли да седнем и да поговорим. Винаги са ни разделяли на две. Баща ми взе Джихан при себе си. Майка ми - мен. Баща ми обичаше Джихан. Майка ми - мен. Джихан е най-големият от нас. Майка ми го е родила на 18 години. После са ѝ го взели. Казали са ѝ:

-Ти още си дете, не можеш да се грижиш за него!

Всичко мога да кажа за майка ми, но тази тема е гадна. Може би това е единственият въпрос, по който мога да бъда съпричастен с майка ми. Знаеш ли как се случва понякога във филмите за супергерои? Нещо се случва и героят се обръща към тъмната страна. Може би мракът на майка ми започва в онези дни. Баба ми е гледала Джихан. Майка ми никога не е успяла да изгради връзка с първото си дете. После се е родила Лейла. После и аз. И тогава вече порасналата Хюлия е заявила:

„О, този е мой! Няма да ви го дам! Лъвът е мой!“

Да... Мисля, че и моят мрак започва в онези години. Погледнете семейството. В един и същи дом децата са били разделени, сякаш се дели наследство и ние сме пострадали.

Аз съм лишен от баща, Джихан - от майка. В мен раната от баща ми е същата като раната от майката в Джихан. Понякога ми се иска майка ми да обичаше така него, а не мен. Брат ми щеше да научи каква отровна гадост е прекомерната любов. Но вече е твърде късно. След смъртта на баща ми не само майка ми, но и никой друг в семейството не може да обича Джихан.

Да обичаш Джихан вече беше престъпление. Мама вече беше дръпнала шалтера на Джихан. Ситуацията беше ясна. Баща ми беше мъртъв заради Джихан. Джихан, от когото се очакваше да поеме целия бизнес, беше отлъчен както от семейството, така и от бизнеса. Дадоха му един магазин за кебапчета като компенсация. Това е всичко.

След това аз поех всичко. И успях. Успях достатъчно, за да разпаля омразата на брат ми към мен.. Брат ми загуби баща си, семейството си, бизнеса си и себе си за една нощ. Тогава започнаха самотата, мракът и прословутият тик на врата му. В него не беше останала никаква любов. Брат ми се самоунищожи. Сега той дори не може да влезе в къщата ни. Мама дори не го поглежда. Тя е дала обет за мълчание по отношение на Джихан. Само при специални случаи... Нещата на масата се променят. Без да съзнава всичко, тя разговаря с Джихан в театъра, който играем срещу баба ми... Води любовен разговор със сина си, когото обикновено дори не поглежда, сякаш нищо не се е случило.

-Как вървят нещата, сине? - пита го тя, а Джихан отговаря. -Не се притеснявай!

Това шизофренно състояние е нормално в нашето семейство.

Майка ми, Хюлия Сойкан!

Тя боготвори парите, властта и мен. Сприятелява се с всеки, който ѝ подаде ръка, и се враждува с всеки, който я дразни. Майка ми е жена, която обича властта. Единствената власт извън къщата е моята, а единствената власт в къщата е нейната. Тя трябва да е единствената власт в къщата.

Тя иска всички навън да живеят в зависимост от мен, а всички вътре да живеят в зависимост от нея. Първо тя създава кризата. След това тя прави всички още по-зависими от нея, като решава кризата, която е създала. Майка ми има бездънно его. Всичко и всяко нещо трябва да е свързано с нея. Ако тя е в някаква среда, всички трябва да я слушат, всички трябва да я гледат. Тя е в съревнование на емоции с всички нас.

Ние щастливи ли сме? Тя трябва да е по-щастлива.

Болни ли сме? Тя трябва да умира. Влюбени ли сме?

Трябва да сме влюбени! И все пак тя не може да подходи към мен, както подхожда към всеки друг. Тя се страхува от мен. Страхува се, че един ден ще се откъсна от нея, че ще спра да я обичам или да я мразя. Точно така, точно така. Майка ми се нуждае от моята омраза толкова, колкото и от моята любов. Защото да я мразя означава, че изпитвам към нея чувство, толкова силно, колкото и любовта. Означава, че все още ме е грижа за нея, че все още я ценя достатъчно, за да ме разгневи. Очаквам с нетърпение деня, в който ще видя онази мъничка, неясна усмивка на лицето ѝ по време на моите гневни изблици пред очите ѝ. Да, майка ми е такава жена.. Не казвам, че аз съм нормален, не се притеснявайте. Ще дойдем и до мен.

Най-големият кошмар на майка ми е един ден да изгуби управлението на къщата. Тя най-вече не иска жените в къщата да получат финансова независимост. Ето защо е накарала сестра ми да се омъжи колкото се може по-скоро за онзи козел Толга, който е сметнала за подходящ.

Освен това смята, че тя ще решава за кого да се омъжа аз.

Психолог като Девин, която е силна, стои на краката си и може да излекува всички в къщата един по един...

За нея Девин не е нищо друго освен препятствие, което трябва да бъде премахнато. И тя е причината да не се присъединя към масата на рождения ден на баща ми. От гледна точка на майка ми това е жена, която трябва да бъде смачкана като муха. Масата може да е театър за баба ми, но това е мястото, където майка ми усеща най-силно присъствието ѝ. Бих искал всеки ден да има някой рожден ден и тази маса да е подредена всеки ден...

Тази дървена, дълга маса е важна... Баща ми направи тази маса със собствените си ръце. За всички нас. Тази маса означава, че семейството остава заедно. Всички ние имаме инициалите си на тази маса...

Днес тя е пълна с дървеници... Сега дори можем да чуем гласовете им. Масата гние отвътре. Всеки ден дърводелецът казва на майка ми: Масата гние отвътре. Дърводелецът говори на майка ми:

-Како, тази маса вече не е добра, изхвърли я.

Майка ми казва:

-Само през моя труп. Юсуф е направил тази маса със собствените си ръце. Прави каквото трябва, пръскай я или не! Не се бъркай в останалото! Говоря за такава маса. Маса, на която не можеш да настаниш никого, освен човека, за когото ще се ожениш. Не можех да седна на тази маса заради Девин. Това е въпросът. Това е голям въпрос.

Хюлия има връзки и мъже на неочаквани места. Тя най-много харесва дребните момчета. Банкови служители, компютърджии, телефонисти... Защото е много лесно да ги купи и да ги привърже към себе си. Лесно е да ги направи съучастници в гнусните си престъпления. Така тя знае какво правят всички в къщата. Има си тайна стая, която още не съм открил, но когато я открия, ще я залея с бензин и ще я изгоря - кълна ви се, ще го направя - с майка ми в нея. Какво има в тази стая? Доказателства, че тя е следила всички нас стъпка по стъпка. Лейла, Джейлан, мен, Девин... Беше отворила WhatsApp-а на Девин на компютъра, точно както тайно правеше с мен, Лейла и Джейлан. Цялата ни кореспонденция е записана и отива при нея.

Благодарение на контактите си в банката тя следи всичките ни разходи ден след ден, час след час. Всички мои, на Лейла, на Джейлан и на Девин извлечения от кредитните карти отиват при нея. Тя подслушва хората. Поставя скрити камери в най-интимните части на дома ни, за които никога не бихте се сетили. Това със сигурност ще бъде цензурирано, но ще ви го кажа. Майката е майка. Държавата е Майка...

Не мога да я търпя. Не мога да се справя с любовта ѝ.

Имал съм нездрави връзки с всички жени в живота си. Правил съм ужасни неща, с които никога не се гордея. Ще видите тази моя страна по-късно. Иска ми се никога да не я видите. Но не мога да се справя. Израснах в условия на насилие, в центъра на един скапан брак. Накъдето и да се обърнех, имаше всякакви прояви на насилие, гняв, омраза. Физическо, психологическо, сексуално, емоционално, икономическо... Видях всякакви гадости. Никога не съм ударил жена. Ето ти добродетел. Но винаги съм прилагал другите видове насилие в съответствие със собствените си интереси. Те бяха толкова нормални, докато растях... Не успях да избягам от нито едно от тях.

32 години съм. Още ли не мога да поема отговорност за действията си? Играя ли картите на семейството си? Казвам си, че бях добър човек, но заради семейството ми ли станах такъв боклук? Не знам. Може би.

Влюбен съм в Девин. Правя всичко възможно връзката ни да не е като с другите жени. Знам, че тя е различна. Тя е силна. Тя не се съобразява с никого. Тя може да живее и без мен. Тя може да подчини всички Сойкан. Тя също не е имала късмет с семейството си. Бяхме ранени от едно и също място... Но с изключение на сестра си, тя успя да се откъсне от цялото това семейно проклятие. Аз не успях. Не мога.

Дали Девин остава с мен, защото не може да излекува собственото си семейство? Обича ли ме или силата, която получава от това да лекува, е безкрайна? В момента обвинявам Девин в егоизъм. Обвинявам всички. Освен себе си. Толкова съм наясно, че съм боклук... Ако не мога да намеря оправдание, което да ме успокои, ще полудея.

Любовта, която видях, любовта, с която бях свикнал, беше такава. Тя не беше нормална. Беше прекалено много. Беше прекалено. Беше нездравословна. И аз понякога много обичах. Понякога мразех. Но това беше единственият начин, който знаех.

Девин по-късно ще ми каже:

-Ти, мразиш любовта на майка си! Но ти искаш и аз да те обичам така, както майка ти те обича, като болни садисти! Искаш да проникна в клетките ти! И ти, и майка ти сте болни! И двамата сте болни маниаци!

Помня и какво ми каза в първия ни ден, когато се запознахме:

-Проблемът е в това, че обичаш твърде много! Какво означава, да обичаш твърде много? Можеш да ме обичаш. Или не можеш. Но не може да ме обичаш прекалено, защото аз позволявам това!

Това беше денят, в който се влюбих в Девин. Ходихме в нощта със сандвичи в ръка по най-дългия плаж в Анталия. После говорихме за много други неща. Тази тема ми се беше забила в главата… Да обичаш достатъчно, не прекалено!

Понякога имам дни, в които се чувствам далеч от всичко. От работата, от майка ми, от дома, от братята ми... Дори и временно, създава в мен антидепресивно щастие. И този ден беше такъв. И изглеждаше, че това не е временно и зависи от мен. Девин просто стоеше там. Трябваше да се опитам, да стана добър човек. Не издържах.

Искаш ли да ти дам спойлер? Казах. Какво? Казах, че ще се оженим! Започна да се смее. Смееше се толкова хубаво. И се подиграваше толкова хубаво с моята селска романтика. Все още се смея, когато си спомня.

И тогава какво се случи?... Тогава сестра ѝ Ямур изпрати съобщение. Веднага ни прехвърли в реалния свят. Беше прощално съобщение. Опит за самоубийство. Беше изпила цяла кутия хапчета. Когато стигнахме, съжаляваше. Беше уплашена. Плачеше. Девин се шокира. Парализира се. Аз трябваше да остана спокоен. И за Девин, и за сестра ѝ. Накарах Ямур да повърне. Вкарах я под душа. И веднага след това, заедно с Шотландеца, я закарах в спешното. Изплакаха ѝ стомаха. Не бях спасил баща си, но спасих сестрата на Девин.

Беше страхотен ден, гадна нощ. Като цяло… Беше най-хубавият ден в живота ми…

Този ден не можах да седна на масата вкъщи заради това събитие. Беше рожденият ден на баща ми. Оставих майка си сама. И то заради нова жена. Казах си, че това е проблем. Голям проблем. Когато се върнах вкъщи сутринта, видях масата. Разхвърляната маса и майка ми, която все още седеше на нея в същите дрехи, чакайки ме. Седнахме един срещу друг. Мълчаливо. Колкото по-добре се чувствах вчера, толкова по-лошо се чувствах днес. Сякаш някой, въпреки забраната ми, упорито ми стискаше сърцето. Мълчаливо седяхме.

Когато се върнах в Истанбул, не намерих Девин. Най-хубавият ден в света трябваше да остане най-хубавият ден в света. Но тя ме намери, в ръката си носеше сакото ми, което бях забравил в болницата.

-Да излезем ли на вечеря? – предложих аз.

Тя каза добре. Взех я от дома ѝ. Вечеряхме. Говорихме за много неща. Сякаш бяхме двама стари познати, които от години са копнеели един за друг. Същия ден научих, че е психолог. Когато я попитах защо е решила да стане психолог, тя ми отговори, отговор, който ще остане в съзнанието ми с години:

-За да предпазя хората от семействата им!

Не знам много за хороскопите. Но Девин казва, че това е група на смъртта, която никога не трябва да се събира. Нещо се е случило по средата на вечерята. Това беше вторият път, в който ни прекъсваха. Първия път бяхме прекъснати от опит за самоубийство в Анталия. Сега един човек с жажда за смърт...

Беше човек, който ни следваше стъпка по стъпка. Девин също го забеляза. Лошото е, че се появи и пред нея, когато беше сама. Следвал я е. В нашите среди врагът първо нанася удар върху любимите ти хора. Защото те не могат да те ударят директно. Знаят, че няма да се страхуваш. Кой знае каква беше причината за това. Може би някой, когото изпрати чичо ми, защото му казах, че не мога да го търпя? Или може би е свързано с Джихан? Не е важно. Всъщност срещата ми с Девин беше грешка. Какъв е смисълът един мъж, който винаги е в неприятности, да има връзка с такава жена? Какво право имам да поставям живота на Девин в опасност?

Закарах Девин до дома ѝ. Казах довиждане. никога повече нямаше да се видим. Такъв беше планът. Трябваше да покажа гадното си лице. Докато карах Девин към къщи, накарах Девин да изрече думите:

-Махай се оттук!

Отидох. Първо намерих човека, който ни следеше. Изкарах цялата си ярост и гняв върху него. Исках да го убия, този кучи син. Кой те изпрати? Кой?! Трябваше да ми даде име! И даде.

Хюлия Сойкан... Майка ми... Това беше майка ми...

Ето че войната, която бях изоставил от години, започваше. Ако майка ми следеше Девин, ако искаше да научи нещо за нея, ако се интересуваше от тази жена, която ми беше попречила да седна на масата... Можех да се справя по-добре.

Вечерята за рождения ден на баща ми беше отменена за този уикенд, защото майка ми беше изпаднала в истерия и беше счупила масата.

Първо трябваше да спечеля сърцето ѝ. Въпреки че беше трудно, успях. След това ѝ казах, че трябва да я заведа на вечеря. Мисля, че третият ни опит за вечеря ще бъде успешен, казах ѝ. Повярвай ми!

Девин ми се довери... Ако имаше сегашния си ум, щеше да избяга, без да погледне назад, това е сигурно... Но дойде с мен онази вечер... Всички бяха облечени. Беше готов за вечеря.

Баба ми беше облечена в най-хубавата си рокля. Беше сложила червило. Сестра ми беше като цвете... Дори идиотският ѝ съпруг беше чист. Не миришеше на пот, а на парфюм. Племенниците ми седяха кротко на масата. Сестра ми посоляваше сливи за всички ни с бащините ни сини сливи. Очите на брат ми бяха върху нас. И чичо ми беше на масата. Беше облечен с костюм, жилетка и най-красивата си вратовръзка. Майка ми ме чакаше с нетърпение. На масата имаше най-вкусните ястия от Адана. Кебаби по цялата маса... Черен дроб... Пълнени кюфтета... Супа със сусамено брашно от Адана... Патешка глава... Лахмаджуни... Фелаф кюфтета... Масата от дърво с инициалите на всички ни беше готова.

После дойдохме... Девин и аз...

Когато майка ми видя Девин до мен, погледнах я. Не знаеше какво да прави. За първи път в живота си не знаеше какво да прави.

Всички седнаха на масата и започнаха да сервират ястията...

Попитаха Девин за професията ѝ. Тя каза, че е психолог.

Тиха тишина от няколко секунди беше нарушена от кикотенето на сестра ми Джелял. Всички се успокоиха... Започнаха да се усмихват...

Психолог в къщата на луди? Девин все още не можеше да разбере напълно защо, но се присъедини към усмивките им...

Майка ми сложи най-топлата, най-искрената и най-приятелска усмивка на лицето си. Всеки, който познаваше майка ми, знаеше какво означава това. Това означаваше, че войната ще бъде голяма.

После на лицето ми се появи малка усмивка... Незначителна усмивка...

Моята война започваше…