Коментари за
Рим - специално издание по Viasat History

Римската империя: минало, настояще, бъдеще Доброто и реално познаване на римската древност би ни спестило много изненади, не само в днешно време, но и за в бъдеще. Но за съжаление това познание е изкривено от наложените в течение на времето западноевропейски представи върху историческия процес. Всъщност за Римската империя знаем както много, така и почти нищо. Много като фактология, почти нищо като трактовка на фактите. Нейното минало, предимно от монархическият й период, подобно на миналото на много други държави е скрито в митове и догадки и това е разбираемо – все пак все още не сме достигнали до степен на пълното възстановяване на изминалата реалност. Лошото е, че и по-близкото й минало е обвито в митология, а това съвсем не ни върши работа на съвременния, а вероятно – и на следващия етап на развитие. Мит първи е, че Римската империя дочаква своя край като монархия. Това може да се прочете както в редица западни, така и в руски и наши издания. Само че, империята не е монархия, а диктаторска република и в своята еволюция достига до положението на СССР и КНДР (на основата на комунистическата религия) или на Ислямска република Иран (на основата на шийтския ислям). Просто Римската империя в своя край е теократична диктаторска република на основата на християнството, а дори ръководният й институт – този на императора е всъщност института на диктатора, създаден от ранната република, но постепенно сдобил се с пожизнен характер. В нея почти през цялото време съществуват републиканските институции (например Сенат, съществувал до ХІІ в., когато е заменен от Синода), императорският пост не е наследствен, а е изборен (и се избира от Сената или от армията, поне до времето на император Диоклециян), като император може да стане всеки и едва в края на империята императорът е нещо като днешният американски президент (избиран между другото също от няколко олигархически фамилии), но с пожизнени функции. Затова и императрицата (с три малки изключения) няма държавнически функции, а е само съпруга на висш магистрат (нещо като генералша), можеща да участва единствено в регентския съвет като майка на малолетния император (майка на Ким Чен Ир примерно). Тук трябва да посоча, че в съгласие с този мит е и един друг мит – че Октавиан Август е първият император. Не, първият император е Луций Емилий Павел, получил императорското си звание още през 189 г. пр. Хр., като с течение на времето с императорско звание бива удостояван всеки магистрат по време на война – титла, почетно прозвище на прославен републиканки военначалник. Мит втори е, че империята се разделя окончателно през 395 г. при император Теодосий, а през 476 г. Западната Римска империя пада под ударите на варварските народи. Не ви ли е правило впечатление, че уж империята пада, а в новосформираните варварски държави римският нобилитет запазва функциите си, администрацията остава по местата си, а на всичкото отгоре кралете в тези държави побързват да християнизират своите варварски народи. Да не говорим, че това падане не прави никакво впечатление на тогавашните автори. Тогава? Тук обичам да давам пример със съвременната община Самоков, където днес циганското население придобива особено големи размери, а централната власт не може (или не желае) да работи. Представете си, че един ден от Сърбия (като страна извън ЕС и близка до Самоков) идват голямо количество роднини на тези цигани в стремежа си да придобият римско гражданство или в случая – български паспорт. И успяват по някакъв начин да се доберат до него. С помощта на тяхната тежест при местните избори циганите успяват да поставят свой кмет и той управлява като циганин, но в качеството си на български кмет. Прилага нормите на Мешерето когато се решават проблеми между циганите, но се основава на българското законодателство, когато става дума за нещо по-голямо. Като по време на управлението си се разпорежда, стъпил върху рекетьорската си банда, пардон дружина – практика, позната ни от тъмните години на прехода и известна на Запад като тъмните векове. Все пак днес светът е много по-свързан отколкото преди векове, а ускорението на процесите – значително по-голямо, т.е. това което е траело векове преди векове, днес се изживява за броени години. Именно това се случва и със Западната Римска империя. Готският крал и римски военначалник Одоакър я разформирова за пореден път, пренасяйки знаците на централната власт в новата столица Константинопол (оттогава до 812 г. империята е отново единна) и започва да управлява с разрешението на Сената край Босфора като наместник на Италия. Другите варварски крале също придобиват римски длъжности (Теодорих {патриций}, Хлодвиг {консул} и т.н.) и формално като римски управници управляват земите си. Варварските народи са присъединени към римския ред, като църквата, ръководена тук от папата, е единствената централизирана и цивилизоваща римска структура. През VІ в. император Юстиниан І успява за кратък период от време да върне империята в първоначалният й вид и ред, но за малко – от 476 г. до него, а и до началото на ІХ в., империята представлява: земи с централизирано управление (бившата Източна Римска империя или т.нар. “Византия”); и земи с голяма степен на автономия, признаващи по-скоро формално императорът в Константинопол за свой върховен владетел в стремежа си да принадлежат към тогава познатата цивилизация. Известно е, че дори като император, Карл Велики признава върховенството на императора в Константинопол. Мит трети е появата на територията на Източната Римска империя на т.нар. “Византия”. Казвам т.нар. понеже, ако случайно някак успеете да се върнете в Х в. примерно, няма да намерите такава държава. Защото съществува единствено в съзнанието на някои по-скоро централноевропейски учени от ХVІ в., създали дори научен клон в историята наречен “Византология”. Но този мит успява да създаде и други два мита, както и нещо реално. Митовете са: първо, че “Византия” е гръцка държавност, при условие, че нейното интернационално население се нарича със събирателното име ромеи, т.е. римляни, но казано на гръцки, които дори са се обиждали, ако ги наречеш елини, т.е. гърци предвид християнската си принадлежност и езическата елинска такава; и второ, за употребата на термина “империя”, в който днес влагаме чисто сегашният, но не и тогавашният му смисъл. А реалното нещо е, че след 812 г., когато на император Михаил ІІ Рангаве му се налага да признае за император франкския крал Карл Велики (12 години преди това и папата е признал Карл за император, но това все още нищо не означава за държавната власт, доколкото империята е приела на територията си църквата, а не обратното) и да се върне официално към Тетрархията, се създава и т.нар. фиктивна йерархия на владетелите. Според която начело на цивилизования свят стои Константинополският император (август), царете (цезарите) са негови братя и синове, а всички останали християнски владетели (князе, крале и т.н.) са все по-нисшестоящи, владеещи (къде по системата на сеньоритата, къде пряко) християнските земи. На дъното на тази йерархия са нехристиянските владетели, които в най-добрия случай могат да бъдат само приятели. Което с един замах изключва и османският, и японският и т.н. нехристиянски императори, както ги наричаме днес – тогава империята е могла да бъде само християнска. Титлата на владетеля определя и статуса на владените от него земи. Така съвсем не е все едно дали става дума за император и царство (империя) или за крал и княз или кралство и княжество. Тази система и определената в нея субординация съществува в главите на европейските монарси и се спазва малко или много поне до началото на ХХ в. когато международните отношения са все още с европейска доминация. Въпросната йерархия се създава с цел да спре по-нататъшното отделяне от империята на земи, ръководени от съответните претенденти за да може в крайна сметка, поне официално, Римската империя да изпълни своята мисия: а именно – да въведе земните народи в христовата вяра и да ги подготви за Второто пришествие на Христос, Страшният съд и тържеството на висшата божия справедливост. Защото от времето на император Константин божият наместник на земята е не някой друг, а императорът, проекцията на царството божие е Римската империя, а на рая е новият Йерусалим - Константинопол. Последният опит за обединение на империята чрез унията между римската и константинополската църкви и признаването на унгарския крал Сигизмунд за император, включително и на Римската (т.нар. “византийска”) империя в крайна сметка излиза неуспешен поради своята първопричина – османското нашествие. А именно падането на Константинопол през 1453 г. (а не това на Рим през 476 г., когато в него остават да живеят само плебеи и роби, докато нотабилите са вече в новата столица) разтърсва християнския свят. Цялата тази митология (а уверен съм, че към нея може да се прибавят и още митове) работи в полза на първо място на папския престол и цели две неща: да оправдае папата като истинският виновник за разделянето на империята след 812 г.; и да легитимира неговата власт и като светска над т.нар. Свещенна Римска империя, приемана сега на Запад в ролята на истинския приемник на Римската империя. Папската власт над Западната Римска империя формално се оправдава от един фалшификат (изобличен още в началото на ХV в. от Лоренцо Вала (1407 - 1457 г.), какъвто е т.нар. "Константинов дар" – че уж император Константин е упълномощил папския престол да управлява западната част на империята. Но реално зад мита се крият, от една страна: страхът на римския първосвещеник от изземване на църковните владения, каквото изземване е направено от франкския майордом Карл Мартел и каквото изземване се очаква да бъде направено в следствие иконоборството в Римската (т.нар. “Византийска”) империя по същото време; и постоянната борба между светската и духовната власт, спечелена разбира се от светската власт в сърцето на имперската столица Константинопол. На второ място тази митология работи в полза на оформящите се като абсолютни европейски монархий през ХVІ в. и създаваните от тях нации – оттогава та до сега. Защото постоянен стремеж на европейския национализъм е да успее да утвърди съответната нация като правоприемник в определен степен на Римската империя и по този начин да я постави начело на цивилизационния процес. Без значение дали това е исторически вярно или не. И впрягайки цялата си пропагандна машина в това начинание.. Тази митология е заслуга главно на първите византинисти от появилото се през ХVІ в. византиноведение и особено тези на Йероним Волф (1516 - 1580 г.), безкритично преписал Никита Хониат, Никифор Григора и Лаоник Халкокондил в опита си да създаде "свързана история" на Византия. Допълнително влияние върху това исторически наследено изкривяване оказват и тезите, издигани от франкските и българските автори след ІХ - Х в., третиращи императорът на т.нар. "Византия" като гръцки крал, за да могат да бъдат намалени неговите универсалистични претенции на господар на света. А и самата Римска империя, вследствие на грецизирането си (дошло естествено, след като премества своя център в земи, ползващи гръцки език от времето на Александър Велики насам) и дори след приемането на гръцката монархическа титла “василевс” на мястото на латинската “император” също спомага за това. Но тази митолгия пречи както на историческата наука като цяло, така и на по-нататъшната европейска интеграция в частност. На историческата наука, защото в този й вид не е в състояние да определи и анализира процесите, ставащи в САЩ например. И на по-нататъшната евроинтеграция, защото освен че стимулира национализма на западноевропейските нации, упорито не желае да признае средновековното минало на Източна Европа, като дори не забелязва съществуващите там високо развити народи по него време. И това - при условие, че е получила своя Ренесанс именно оттам. Цялото наше настояще е белязано от Римската империя и е съградено върху римското наследство. Но за да разберем как става това, трябва да обърнем внимание върху т.нар. “преместване на империята”. Първото преместване на Римската империя е преместването на нейната столица от Рим в Константинопол – практикувано и друг път явление (например в Древния Египет) при смяна на религиозния култ. След падането на Константинопол под ударите на ІV Кръстоносен поход (1204 г.) претенции за нов, трети Рим издига Търново – най-голямата православна (т.е. правоверна) столица по това време. След падането на Константинопол, този път под ударите и на османските народи (1453 г.), падане, станало след превземането и на Търново (1393 г.), претенциите за трети Рим преминават в единствената православна столица Москва. Така създадената по-късно Руска империя се изживява като правоприемник на Римската (т.нар. “Византийска”) империя, а и сега е сочена от руската националистическа историография и от историографията на Запад именно като такава. За целта е използвана фалшификацията с т.нар. “шапка (корона) на Мономах”, разобличавана от съветските, но подминавана от сегашните руски историци. В същото време на Запад стремежът е към наследяване на Свещенната Римска (по същество – Франкска) империя. Неин правоприемник са германските народи и в крайна сметка – Австро-Унгария, но апетити към нейното наследство предявяват Франция и разбира се Германия. Германия, благодарение на обединението си по времето на Бисмарк (ХІХ в.). И Франция, благодарение на Ренесанса (издигащ в култ Античността), Френската революция и възхода на Наполеон, придобил по всички правила титлата на западно римски император. Това, което остава скрито обикновено от изследователите е, че в 1776 г. от другата страна на Атлантика, благодарение усилията на бащите-основатели, които са изцяло масони (т.е. почитатели на Античността и човешкия прогрес), пет години преди Френската революция, на Американския континент възниква една друга държава, създадена изцяло по модела на Римската империя или поне според разбирането на масоните за нея – САЩ. Там дори официални сгради на държавни институции, като Капитолия например, носят своите римски названия. С разгрома на Наполеон (1815 г.), разчистилата в Европа пътя на прогреса Френска империя, е също разгромена и върната отново в битието си на кралство, а после - и на република; след Първата световна война (1914 - 1918 г.) Австро-Унгарската империя изчезва от картата, като е разпадната на Австрия и Унгария; а с Втората световна война (1939 - 1945 г.) е ликвидиран и поредният опит на Германия да се върне на картата като империя. Така в световен мащаб остават останалите две империи – Американската и Съветската (наследила руската). Всяка от тях съдържаща в себе си и част от ренесансовите разбирания за държавност, право и култура. Днес, след разпадането и на Съветската империя, в световен мащаб властват: римското право и принципите на свободата и демокрацията (по американски образец); западноевропейските ренесансови разбирания за наука и култура; псевдоантичните западноевропейски принципи на архитектурата; принципите за правата на човека и гражданина (като в държави като Франция например правата на жената едва през 1968 г. достигнаха тези от времето на император Юстиниан и императрица Теодора от VІ в.); спорта и т.н. Чрез колониалната система римските достижения бяха пренесени като световни и сега малко или много са на уважение в целия свят. Като стремежът на Европейския съюз също е да се легитимира като своего рода Римска империя, а на Русия - да се върне към имперските си традиции. Властва обаче и илюзията, че сме се отдалечили твърде много от нашите прадеди. И то само защото сме заменили мозъка на роба с микропроцесора; силата му с тази на машината; колесницата с лекия автомобил; осветяваме се вече с електричество, а не с борина; научили сме се да летим на самолети, надникнали сме в Космоса и сме развили допълнително други свои наши протези. Но като сме развили едно направление, примерно това на телекомуникациите, сме закърнили други наши способности като телепатията. Развитие разбира се има и в човешкото направление: в театрите вече не убиват наистина главния герой, както е ставало навремето в Рим, а на арената футболистите губят мача, но не и живота си, както са го правили преди тях гладиаторите. Това, което искам да кажа е, че Римската империя представлява европейският връх на градската цивилизация в доиндустриалния период на развитие и много от принципите, примерно на пазарната икономика, валидни тогава, са валидни и до днес. Хората са си същите, посоката на развитие – същата. Тоест развиваме хищническа, алчна цивилизация, подчинена само на пряката полза. Което поражда и някои въпроси за нашето бъдеще. Като например: - до кога ще можем да се развиваме по този начин? По времето на Римската империя населението е било многократно по-малко от сегашното и далеч не цялото се е развивало на основата на римските принципи. Изчислено е, че при запазване на сегашните темпове на потребление земята може да ни издържи до 2030 г. А след това и при увеличаване на потреблението? - до кога ще можем да ползваме масонските идеи в този им вид, при условие, че в момента, след първоначалния положителен ефект, идеята за масово образование води към връщане на масова необразованост; идеята за познанието, базирано върху опита води до връщане на религиозния фанатизъм и т.н. - до кога ще продължава човешкият упадък? Либерализмът, подобно на античния си събрат, развива само човешкото задоволяване от хляб и зрелища, но не и нещо по-сериозно, като писмеността и човешкото познание например. Известно е, че с римските цифри посмъртно не можеш да напишеш по-сложна математическа формула, а камо ли да създадеш компютър? И до какво ще доведе този упадък, след като първият път е довел до крах? - ще се разпаднат ли САЩ или бъдещето им е на нова Римска империя, след като сега се намират на фазата на чистата република, т.е. ще стигнат ли до диктатура или да. И като как ще изглежда тази диктатура? Ще изменят ли в крайна сметка на принципите си за демокрация и човешки права, след като дори пропагандния им апарат следва толкова отблизо официалната линия? - ще се състои ли европроекта във вид на нова Римска империя, след като още от сега Западната й част е вече в напреднала степен на варваризация, но се опитва да ходи на един крак? И отново ли Източната част на империята ще стане съхранител и носител на европейските ценности, макар и на Запад да не си признават този факт? Все въпроси, въпроси, като отговорът им засега е трудно да се предвиди. Ако на вас той ви е известен – моля споделете го! ********** Написах този материал благодарение на две телевизионни предавания. В едното от тях, “Памет българска”, прозвуча призив за ново написване на българската история; и след The dark ages (Тъмните векове) на History Channel, където за пореден път се повтаря западноевропейската пропаганда за историята на Европа. Като че ли Европа се намира само около Ла манша и на запад от Елба. Замислил съм го като началото на серия от исторически публикации, особено върху българската история. Все пак тя е съществена част от европейската и има огромен принос за европейското развитие. Колкото и на Запад да се правят, че не знаят за този маловажен за тях факт. Но всичко това зависи от вашия интерес, доколкото е свързано с губене на време и доколкото в нашата съвременна римска реалност представлява едно безсмислено начинание, защото не носи пари, като карането на такси или продажбата на плодове например. Юрий Михайлов 26 октомври 2009 г.