В епизод 125на „Шербет от боровинки“:Алев не спира да мисли за Апо. Иска да разбере дали, въпреки всичко, което казва, действията му ще докажат, че се интересува повече от нея, отколкото от Пембе. Алев създава план: Апо трябва да пререже червената лентичка на годежа ѝ с Рюзгар. Тя се надява, че Апо няма да позволи да се омъжи за друг мъж.
Какво се случва в еп.125 на турския сериал „Шербет от боровинки“, който можете да гледате всеки делничен ден по Diema Family от 22:00 ч.
Абдула иска да знае, защо Йомер е изневерил на Къвълджъм с Гонджа.
Нурсема посещава майка си и я моли да не се бъркат с баща ѝ в семейния им живот с Умут. Какво ще си кажат майка и дъщеря?
В същото време Умут щастлив се връща на работа при Алев.
Къвълджъм и Йомер се развеждат.
Алев, Дога с малката Джемре и Чимен правят изненадана на Къвълджъм по случай развода.
Нилай започва да ражда, но понеже в къщата няма никого, Дога я откарва в болницата и се обажда на всички.
Уплашена и несигурна, Нилай стиска ръката на Дога по време на раждането.
На бял свят се появява момченце – радостната новина сближава семейство Юнал.
Всичко за турския хитов сериал „Шербет от боровинки“ може да проследите тук
👇 По-долу можете да прочетете подробно как се развиват събитията в епизода
Абдула се намира в кабинета на Йомер.
– Как мина годежът вчера? – интересува се Йомер с искрено любопитство.– Отидохме, върнахме се... – отговаря уклончиво Абдула.– Какво стана, имаше ли някакъв проблем? – пита Йомер, вече леко обезпокоен.– Не, слава Богу, не. Просто... не разбрах какво правехме там. Както и да е – свърши рано.– Добре, дано всичко да е за добро – кимва Йомер.– Днес ли е разводът ти? – обръща се Абдула с по-сериозен тон.– Да, днес е! – отговаря Йомер, с нотка на напрежение.
– Йомер, цялата тази работа много ме разстройва! Не намерихме време да поговорим като хората. Кажи ми, коя е Гонджа?
– С Гонжа се запознахме, докато се развеждахме с Леман – отговаря Йомер. – Разбира се, разводът се проточи и всеки тръгна по пътя си... докато съдбата не ни срещна отново, а когато се видяхме отново, любовта ни се възроди.
– Любовта ви се възроди? А любовта ти към госпожа Къвэлджъм просто изчезна, така ли?! – недоумява Абдула.
– Батко, с Къвълджъм вече имахме проблеми – лъже Йомер.
– Отстрани изобщо не изглеждаше така, Йомер. Напротив – изглеждахте много влюбени.
– Батко, защо постоянно ме питаш за това, не разбирам?! Ти не се държеше така, когато разбра, че ще се развеждаме?
– Тогава не каза, че причината е друга жена! Да не се разбирате и да се разделите – това е едно. Но да сложиш край на брака си заради друга... това е съвсем друго.
– Нека кажем, че нещата не са точно така... – опитва се да обясни Йомер.
– А как са тогава?! – настоява Абдула. – Ти я доведе на вечерята. Аз онемях от изненада.
– Разбирам те, батко. Наистина. Знам, че беше неочаквано...
– Не, Йомер. Не те разбирам. Не мога да те позная. Това не си ти! Кажи ми – има ли нещо, което не знам? Някакъв проблем, нещо, което премълчаваш? – пита Абдула, загрижен, който много добре познава брат си.
– Не, нямам никакъв проблем. Когато разбрах, че с Къвълджъм няма да стане, се събрахме отново с Гонжа. Харесахме се, сближихме се, това е всичко, нищо друго.
– Добре тогава... щом така казваш – въздъхва Абдула. – Дано е за добро. Какво друго мога да кажа?
Действието се пренася в офиса на Алев. Умут е сияещ от радост – щастлив е, че отново е на работа при нея.
– Какво са правили с теб там, че си толкова щастлив, че се върна? – пита с усмивка Алев.
– Всички бяха толкова напрегнати. Задължително с костюм. Само мъже работят. Някакви излишни формалности. Аз там стоях само за красота! Метехан имаше повече работа от мен, представи си. Бях изолиран в стаята си. Като в карцер.
– Но поне заплатата беше добра – отвръща тя.
– Нищо не съм взел – признава Умут.
– Как така? – изненадано възкликва Алев.
– Не съм работил – как да взема пари за нещо, което не съм направил? И на Нурсема се стараех да не показвам. Апо искаше просто да съм там, да седя и да си взимам парите. Ама аз не съм от тези.
– Аха, затова не си взел... Ех, бедният ми, но горд приятел.
– Точно така. И без това не беше минал и месец. Няма значение.
– Алев, по-добре по-малко пари, но да съм щастлив.
– Добре де, не се тревожи. Ще ти дам аванс. Не го мисли – казва уверено Алев.
– Сериозно ли? Много ще ми помогнеш, благодаря!
– Разбира се. Няма как да ти плащам като тях, но ще ти помогна.
– Те ако ще и злато да ми дават – пак не ща! Направиха ме на маймуна – отвръща решително Умут.
– Ай, закъснявам – казва Алев, поглеждайки часовника си.
– Къде отиваш? Ако е работа – идвам с теб! – предлага Умут.
– Имам лична работа!
– Не ми се струва да е нещо хубаво, ама... хайде, чао! – казва Умут с лека усмивка.
В същото време Нурсема пристига в родния си дом. Пембе започва да ѝ разказва за годежа на Алев, но тя я прекъсва рязко, като заявява, че не за това е дошла.
– Какво има, Нурсема? Отново ли нещо се е случило? – пита с притеснение Пембе.
– Знаеш ли, че татко ме уволни? – отвръща тя с болка в гласа.
– Каква работа? Какво говориш, дъще?
– Как каква? Работех в агенцията за недвижими имоти.
– Моля те, Нурсема, не се излагай. Все едно си била някакъв генерален директор… – подхвърля майка ѝ с пренебрежение. – Какво търсиш изобщо на такива места?
– А какво ви интересува вас, мамо? – избухва Нурсема.
– Как така "какво ни интересува"? Виждам, че си свикнала да бъдеш само съпруга на Умут и си забравила чия дъщеря си! – повишава тон Пембе.
– А чия дъщеря съм, мамо, кажи ми? Какво значи това?! – гласът на Нурсема трепери от гняв.
– Ти не си като онази Къвълджъм или онази безразсъдна Алев. И по-добре никога да не ставаш като тях! От една страна те разбирам – може би им се възхищаваш. Но ако забравиш откъде си тръгнала...
– И какво ще стане?! – прекъсва я Нурсема с насълзени очи.
– Ето какво става, Нурсема! Баща ти се намесва. И правилно прави! Той даде работа на мъжа ти, защити го, подкрепи го. Отде на къде това "искам да работя"?
– Мамо, какви ги говориш? Това, което правите, е насилие!
– Насилие било... – Пембе се изсмива презрително. – Тези думи откъде си ги научила? Не приличай на ония жени. Те си живеят живота си неправилно! Погледни Къвълджъм – развежда се и с втория си мъж!
– Аз на никого не искам да приличам! – крещи Нурсема. – Отвори очите си, мамо! Огледай се! Светът се е променил, само вие не искате да го видите!
Пембе бясна ударя по облегалката на стола и също крещи:
– Аз ли те накарах да се ожениш за този бедняк? И още пияница и безотговорен... Баща ти се съсипа, само и само да си щастлива! Кръв плюехме, но се преструвахме, че пием шербет от боровинки. Всичко преглътнахме. Отвори очите си, виж първо себе си!
– Умут вече не работи там. И аз няма да позволя мъжът ми да бъде унижаван. Дори от татко! Как така може да говориш ти? Преживя толкова, само и само да запазиш брака си, а сега това ми говориш?
Пембе изглежда като ударена – не може да повярва на ушите си.
– Аз нищо не съм направила, което да е в разрез със семейните ни ценности – отвръща Пембе.
– Добре тогава, мамо, ти ми кажи: мъжът ми е нещастен, а аз искам да го направя щастлив. Но в дома ни вече нямаме спокойствие!
– Естествено, че няма и няма да бъде! – заявява майка ѝ. – Защото ти се омъжи за грешния човек! Нурсема, не ти трябва да правиш компромиси, а той трябва да ги направи!
– Защото сме богати, нали?
– Не съм те родила да прислужваш! Освен това мъжът ти върши неща, които рушат нашето семейство. Благословени да са ръцете на баща ти. Умут трябва да знае чие дете е взел за жена – и да се държи подобаващо! – заявява Пембе.
– Тогава ще ти кажа нещо, мамо: нали ти винаги повтаряше, че задачата на жената е да направи мъжа си щастлив? Е, моят мъж е нещастен! Разбираш ли? Защото вие непрекъснато се бъркате. Кажи ми, какво да направя? – крещи разплакана Нурсема.
– Значи така?! Не те познавам вече, дъще! – казва Пембе.
Действието се пренася в съдебната зала, където Къвълджъм и Йомер се развеждат. И двамата изглеждат сломени от тежестта на този момент.
Къвълджъм излиза първа от залата като бърше сълзите си а Йомер върви след нея, опитвайки се да прикрие собствената си болка.
Пред сградата на съда той я настига, застава срещу нея и ѝ подава ръка. Тя я поема, в очите ѝ проблясва искра от спомени, но след секунди ръката ѝ се изплъзва от неговата.
Йомер тръгва да си върви, когато изведнъж зад него се чува силен клаксон и весела музика, носеща се от кола.
Пристига Алев, придружена от дъщерите на Къвалджъм и малката Джемре.
– Момичета, какво е това? Полудяхте ли? – пита шокирана Къвалджъм.
– Не сме полудели, просто се осъзнахме – отвръща една от тях. – Няма да празнуваме само сватби, а и разводи! От днес си свободна, бейби!
– Недейте, моля ви, за Бога... – казва Къвълджъм, която не ѝ е до празнуване.
– Ние не задържаме тези, които си тръгват – заявява Алев с усмивка. – Момичета, танцувайте!
– Моля ви, стига с това шоу. Спрете музиката. А ти... ти си довела и Джемре?! – възкликва Къвълджъм ужасена.
Йомер спира и се обръща назад. Поглежда към Къвълджъм. Погледите им се срещат за миг… После той си тръгва.
– Ела, ела. Нека е на късмет. За още много разводи! Какво казват хората? Най-хубавото нещо в един брак е... разводът! – смее се Алев, докато прегръща сестра си.
– Кой го е казал това? – пита смаяна Къвълджъм.
– Аз го казвам, скъпа! – отговаря Алев с намигване.
– В момента съм много ядосана, момичета! – заявява сериозно Къвълджъм.
– Хайде да се прегърнем, иначе ще ни изяде! – предлага Алев. Трите я прегръщат силно.
Действието се връща при Пембе и Нурсема.
– Както и да е, мамо. Ти нито искаш да ме чуеш, нито да ме разбереш! – избухва Нурсема. – Ще погледна Джемре и ще си тръгна.
– Почакай, почакай! Ще я видиш, ако можеш! – отвръща ядосано Пембе. – Майка ѝ е същата като теб – безотговорна. Взе детето и го влачи по улиците.
– Тя е нейна майка и ще го води, където иска – заявява Нурсема.
– Така е, г-жо Нурсема, но аз също съм твоя майка!
– Мамо, защо не искаш да разбереш, а? Не съм вече дете!
– Мило мое момиче... ако нещо ти се случи, сърцето ми няма да издържи. Мислиш ли, че искам да страдаш, Нурсема?
– Тогава ме подкрепи, мамо. Моля те, просто ме подкрепи.
– Подкрепям те... Какво друго да направя? На хиляди парчета съм се разкъсала, за да държа това семейство изправено. Поне един от вас нека ме подкрепи! – възкликва Пембе като театрално сяда на дивана. – Всичко, което правя, го правя за децата си. Но не можах да ви угодя. Един от вас поне да беше казал: „Мамо, Бог да те благослови!“ Знаеш ли колко ми е трудно да търпя баща ти всички тези години?
– Бог да те благослови, мамо – казва Нурсема. – Отгледа ни, възпита ни. Но, моля те, вече разбери, че ние вече не сме деца. Остави ни да живеем собствения си живот. Да поемем по своя път, мамо.
– Нурсема, моля те... недей да се караш с баща си. Поговори с него. Аз съм болна жена... Не прави това. Не бих го преживяла... а после ще съжалявате!
– Добре, мамо. Не се тревожи. Ще поговоря с татко.
Действието се пренася в офиса на компанията. Фатих е напрегнат и разговаря с Юсуф.
– Онази адвокатка, с която Дога говори... Разбра ли нещо за нея? – пита Фатих, свъсил вежди.
– Фатих, тази жена е наистина силна. Прегледах стари нейни дела – повечето води безвъзмездно. Казвам ти, номер едно е в занаята. Професионалист до мозъка на костите.
–Ами ако се вида с нея? – пита Фатих.
– Ще ти уредя среща, но не си прави големи илюзии – казва Юсуф. – Не е от хората, които се впечатляват от имена или пари.
– Все пак искам да опитам. Ще ѝ предложим всичко, което поиска, само и само да стои далеч от Дога – настоява Фатих.
– Не можеш да я купиш, Фатих. Ако отидеш при нея и те отреже, гарантирам ти – първото, което ще направи, е да разкаже всичко на Дога.
– Прав си! Дога не трябва да разбере нищо – казва замислен Фатих. – Тогава я следи, но не привличай внимание.
– Ще сложа някой да я следи, няма проблем.
– Добре, но искам да знам за какво ще си говорят с Дога!
– Разбрах те! – казва Юсуф и си тръгва.
Нилай започва да ражда, а в къщата няма никого. Дога тъкмо се прибира и поверява малката Хаят на Джемре да я качи в стаята ѝ. В този момент вижда Нилай, пребледняла да лежи на дивана в хола и да охка.
– Нилай? Какво ти е, добре ли си? – пита я притеснено Дога.
– Не знам... Сякаш нещо вътре в мен се къса. Мисля, че е от кръвното – отвръща Нилай
– Хайде, ставай. Отиваме на лекар.
– Не, не... Вчера бях. Добре съм. Ще мине.
– Не, така не може! В опасен период си, може всеки момент да родиш!
– Ако беше раждане, нямаше ли да усетя? Добре съм, казах!
– Нилай, стига си се инатила! Ставай веднага! – Дога не търпи възражения и ѝ помага да стане.
С усилие я извежда до колата. Нилай започва да охка и хваща корема си.
– Обади се на мъжа ми. Не мога без него... – прошепва тя през сълзи.
– Добре, добре, първо отиваме в болницата. Не искам да го тревожим, ако не е нещо сериозно – казва Дога, опитвайки се да запази спокойствие.
– Нека се притесни! Той ми е съпруг! Обади се веднага!
– Нилай, ти пак само за мъжа си мислиш! Постоянно – мъжът това, мъжът онова! Побъркваш ме вече!
– Обади се! – настоява тя с отчаяние.
– Добре, ще му се обадя. Хайде сега, дръж се!
Действието се пренася на крайбрежната улица. Йомер върви бавно, с наведена глава. Поглежда венчалната си халка – тя още е на пръста му. Не я сваля. Изведнъж вижда група хора, които се къпят в студеното море. Приближава се любопитно до един от тях.
– Студена е, доста даже – отговаря непознатият мъж, усмихнат.
– Не ме разбирайте погрешно, но е ноември. Това не е време за къпане...
– Това е последният етап от нашия семинар – обяснява мъжът.
– Семинар?
– Да, нещо като ритуал за прочистване. Студената и солена вода лекува всичко – тялото и душата.
– А не може ли просто да се помолите? – казва Йомер.
– И това правим. За нас няма ограничения. Важно е човек да се почувства като нов.
– Прави сте.
– Присъединете се, изглеждате изгубен – предлага мъжът.
– Така ли? А с тези дрехи как?
– Утре рано сутрин ще сме тук. Ако искате – елате!
– Няма ли да е много студено?
– Ще бъде, но няма значение. Изправете се срещу страховете си – предизвиква го мъжът.
– Добре, ще дойда. Утре сутрин съм тук – казва уверен Йомер.
Пренасяме се в болницата, където Дога пристига с Нилай. Лекарката обяснява ситуацията:
– Колегата ми ми каза всичко. Няма място за паника. Просто бебето се е обърнало.
– Как така? Вчера не беше така! – учудена възкликва Нилай.
– Това е често срещано. Но не можем да чакаме повече. Трябва незабавно да предизвикаме раждането – казва спокойно лекарката.
– Какво ще правя сега?! – паникьосва се Нилай.
– Нилай, успокой се. Няма нищо страшно – опитва се да я успокои Дога.
– Как да няма?! Човек ще излезе от мен! Не съм готова!
– Нилай, спокойно. Ще извикам акушерката веднага. Скоро ще се видим – казва лекарката и се отправя към вратата.
– Не искам да виждам никого! – казва Нилай. – Дога, не съм готова. Не мога да раждам...
– Недей да говориш такива неща. Ще навредиш на бебето.
– Знам си детето. Настроението ми е ужасно...
– Ще се ядосам вече! – предупреждава я Дога.
– Много си лош придружител, Дога. Поне ми дръж ръката. Хайде. Хвани ме!
Дога я поглежда за миг, после нежно посяга към ръката ѝ.
– Държа те. По-добре ли си?
– По-добре! Ох, Боже... Ръката на мъжа ми трябваше да ме държи, а не твоята. Каза ли му?
– Казах. Не се тревожи.
– Ако нещо ми се случи... поверявам ти Апо младши. Знам, че мога да разчитам на теб. Ти също си майка.
– Нилай, защо говориш така? Нищо няма да ти се случи.
Абдула се обажда на Пембе и я пита, къде. Тя му отговаря, че се прибира вкъщи.
– Нилай ражда. Мустафа току-що ми се обади, а на него е казал Дога. Те са в нашата клиника Тръгвай натам, аз също пътувам натам – казва Абдула.
– Добре, добре, тръгвам! Господи, помогни. Дано роди с лекота – моли се Пембе.
Действието отново се пренася в клиниката. Нилай е с акушерката, която ѝ мери кръвното.
– Ти прави каквото трябва, но не бързай! – предупреждава я Нилай.
– Готови сме. Ще повикам колежката си да помогне – казва акушерката и излиза.
– Нямам контракции... и водите не са ми изтекли. Не, няма да разреша да ми причинят болка... – мърмори си сама Нилай, обзета от страх.
Камерата показва Дога, която говори по телефона в коридора пред стаята. Тихо Нилай се измъква от стаята, без да бъде забелязана.
Дога се връща и се оглежда.
– Чантата ѝ е тук... – прошепва тя. – Къде е Нилай?
В този момент влиза лекарката.
– Къде е пациентката?
– Избяга...
– Какво?! – възкликва изненадано лекарката.
– Не се тревожете. Не може да е отишла далеч. Ще я намеря – казва Дога и въздиша тежко.
Дога я намира – Нилай се е заключила в тоалетната.
– Нилай, отвори!
– Заето е!
– Отвори, Нилай!
– Преследваш ме постоянно! Радваш се, че ще ме боли, нали?! Стоиш над мен като дявол!
– Не мисля за теб. Мисля за бебето. Ако не отвориш, ще извикам помощ.
Нилай бавно отключва. Очите ѝ са пълни със сълзи.
– Много ме е страх...
– Знам. Имаш пълно право. Но днес ще е най-прекрасният ден в живота ти.
– Така ли?
– Да. Днес не само ще се роди твоето дете... днес ще се родиш отново и ти. Животът ти ще се промени.
– Мустафа още не е дошъл...
– Идва. Не плачи.
– Дога, не ме оставяй!
– Няма!
– Знам, че не ме харесваш особено...
– Аз съм тук! – уверява я Дога. – Не се страхувай. Хайде, нека посрещнем това бебе заедно.
Нилай се разплаква и я прегръща. Хванати за ръце, двете вървят към родилната зала.
Действието прескача. Семейство Юнал се е събрало в коридора на болницата. Мустафа крачи нервно напред-назад. Всички са в напрежение.
Изведнъж се появява Дога.
– Дога!
Всички се обръщат към нея с очакване.
– Честито! Абдула се роди. Нилай и бебето са добре. Вече ги настаняват в стаята.
Въздухът се изпълва с радост. Всички се прегръщат, поздравяват се, в очите им има сълзи от щастие.
– Дога, много ти благодаря! – казва Мустафа, щастлив и развълнуван. – Мама Сонмез сигурно се притеснява. Ще ѝ се обадиш ли?
– Ще се обадя веднага, не се тревожи – казва Дога и се отдалечава да позвъни.
– Отиди при жена си, посрещни я в стаята – нарежда Пембе.
– Добре, мамо.
– Аз ще звънна на Зюлкер да подготви украсата за стаята – казва тя с вълнение.
– Каква украса, бебето току-що се роди! – учудено възкликва Абдула.
– Нищо! Нека има! – заявява развълнувана Пембе.
Мустафа притеснен влиза в стаята, в която трябва да настанят след малко Нилай и бебето. Фатих влиза след него.
– Батко, добре ли си? – пита Фатих.
– Не знам... може би не.
– Защо? Това трябва да е най-щастливият ден в живота ти. За първи път ставаш баща. Нилай е здрава. И синът ти също. Всичко е наред – казва Фатих.
– Ами ако не се справя? – притеснена е Мустафа.
– С какво?
– Ако не съм добър съпруг, ако не съм добър баща?
– Няма как. Ти ще бъдеш страхотен баща. Първоначално всички сме като риба на сухо. И аз бях така. Но повярвай ми – веднъж като го вземеш в ръцете си, няма да искаш да го пуснеш.
– Надявам се. Моли се и ти, става ли?
– Ще се моля, но ти дори нямаш нужда от това. Винаги си бил най-добрият брат. Сега ще бъдеш и най-добрият баща. Никога не го забравяй – уверява го Фатих.
– Неговореше така преди!
– Да, казах някои неща... Много съжалявам! – казва Фатих. – Съжалявам и осъзнавам грешките си. Винаги ще съм до теб. Не се тревожи. Отивам да видя Дога
– Фатих... Не казвай нищо на Нилай, моля те. Знам, че понякога казва неща, които дразнят, но не е от злоба, а от наивност. Онази вечер я нарече демон, но тя не е такава!
–Не се притеснявай! Отсега нататък ще внимавам да не нараня никого! Обещавам ти! – казва Фатих.
– Нилай не е като Дога. Дога има родители, където може да се върне, ако нещо стане. А Нилай няма никого. Кой ѝ е останал? Дори брат ѝ не е до нея. Жена ми не е лош човек. Просто е сама. Тя иска да бъде обичана. И аз много я обичам, Фатих! Затова те моля – не ѝ казвай повече нищо.
Мустафа и Фатих се прегръщат.
В този момент влиза Дога и им съобщава, че бебето е вече в стаята при другите новородени.
Всичко с умиление гледат малкият Апо-младши през прозореца на стаята и отново се поздравяват. Нурсема и Умут също пристигат.
Малкият Апо успя да събере отново разделеното семейство Юнал.
