В предния епизод на турския сериал „Плен“: След дни на болезнено мълчание Сахра най-сетне отваря сърцето си и изплаква мъката по баща си в прегръдките на Орхун. Докато той я учи да кара колело, момиченцето му се доверява напълно и го моли никога да не я пуска. А Хира със сълзи на очите наблюдава как пред нея се ражда една силна връзка между баща и дъщеря, които все още не знаят истината.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 66 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.
Сахра все по-силно се привързва към Орхун, без да знае, че именно той е истинският ѝ баща. След като той я учи да кара колело и ѝ помага да се изправи срещу болката от загубата на Йекта, момиченцето заспива в прегръдките му и дори сънува, че е в скута на баща си. Хира наблюдава сближаването между баща и дъщеря с все по-голямо вълнение и тревога, докато Афифе е решена на всяка цена да ги раздели.
Междувременно Азиз и Елиф все по-трудно крият вълнението си един от друг. Азиз упорито се опитва да докаже на себе си, че Елиф не му влияе, но не успява да откъсне поглед от нея. Притисната от близостта му и собствените си чувства, Елиф не издържа на напрежението и припада в ръцете му.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
„Сякаш е собственото му дете“ – думите, които разтърсват Хира
Сахра продължава да кара велосипеда, а Орхун е плътно до нея, готов да я подкрепи, ако загуби равновесие. – Не се страхувай. Казах ти, че съм до теб.
Думите му вдъхват увереност на Сахра. Хира също е развълнувана от грижата му, но в същото време е объркана от всичко, което се случва пред очите ѝ.
– Да... Той е до теб! – потвърждава тя.
Въпреки противоречивите си чувства Хира насърчава дъщеря си да се довери на Орхун.
– Хайде – окуражава я той.
Бехийе наблюдава двамата и развълнувано се обръща към Хира:
– Виждаш ли как Бог пази невинните си създания? Как господин Орхун разпери криле над нея. Сякаш е собственото му дете...
Последните думи карат Хира да се напрегне. Бехийе не подозира колко близо е до истината – Сахра наистина е дъщеря на Орхун. Хира става неспокойна и замълчава. В този момент Сахра успява да продължи с велосипеда без помощта на Орхун и радостно се провиква:
– Мамо! Сама карам!
Момиченцето е щастливо от успеха си и веднага търси одобрението на майка си.
– Да, сама караш! Браво!
Хира се радва заедно с нея. – Добре ли карам? – пита Сахра.
Бехийе започва да ръкопляска, а Хира кимва утвърдително. Сахра отново продължава да кара, а Бехийе се обръща към Хира:
– Така ще се оправи! Няма да забрави, но... отново ще се смее, ще тича, ще играе. Ще има още много хубави дни.
Бехийе се опитва да вдъхне надежда на Хира, че въпреки загубата Сахра постепенно ще се върне към живота.
– Дано – отвръща Хира.
Тя също иска да повярва, че дъщеря ѝ отново ще бъде щастлива. Междувременно Султан се отдалечава към имението, след като наблюдава случващото се. Бехийе също си тръгва.
Орхун остава до Сахра и доволно я похвалва: – Браво! Справи се чудесно! Умори ли се? Искаш ли да слезеш?
Сахра кимва. – Добре тогава, хайде. Хоп!
Орхун ѝ помага да слезе от велосипеда.
В този момент от джоба на Сахра пада цветето, което по-рано е откъснала, за да събира точки и така баща ѝ да се върне. Погледът ѝ веднага се приковава в него. В съзнанието на Сахра изплува спомен. Тя отново е събрала цветя и с надежда пита Хира за баща си: – Мамо, татко дойде ли?... Ясно, не е дошъл. Иска ми се да бях набрала повече... Но ще събера още много цветя и ще спечеля много точки. Тогава и татко ще се върне, нали? Иска ми се да се върне по-бързо. Той щеше да ми помага да карам колело. В думите на Сахра има детска надежда, че ако събере достатъчно точки, ще успее да върне баща си. Споменът приключва.
Усмивката изчезва от лицето на момиченцето.
– Моите точки...
Радостта от карането на велосипеда отстъпва място на тъгата. Хира веднага разбира какво се случва с дъщеря ѝ и се приближава към нея.
– Сахра...
Хира е разтревожена и иска да я утеши. Сахра вдига цветето от земята и натъжена тръгва към пристройката. Хира понечва да я последва, но Орхун я хваща за ръката и я спира.
– Почакай! Остави я да го почувства. Не казвай нищо... Нека плаче, нека се ядосва, нека вика. Точно от това има нужда сега!
Орхун разбира, че Сахра не трябва отново да потиска болката си и че Хира не може да я предпази от всяко болезнено чувство.
– Но... – опитва се да възрази Хира.
За нея е трудно просто да стои и да гледа страданието на дъщеря си. Орхун я поглежда в очите. Думите, които изрича за Сахра, всъщност идват и от собствената му болка:
– Понякога любовта означава просто да останеш до човека, без да казваш нищо, и да му дадеш да почувства, че не е сам.
Орхун говори от собствен опит и думите му достигат до Хира. Тя мълчаливо се съгласява с него. След това Хира тръгва към пристройката след Сахра, а Орхун остава на мястото си и ги проследява с поглед.
„Като баща“ – Султан казва истината, която Афифе не иска да чуе
Афифе рисува на терасата. Тя спира да рисува керамиката, изправя се и поглежда напрегнато в далечината. В този момент при нея идва Султан, за да ѝ докладва какво е видяла.
– Госпожо...
– Какво стана? – пита веднага Афифе, нетърпелива да чуе новините.
– Казахте ми да ги държа под око... Господин Орхун току-що научи момиченцето да кара колело.
– Така ли? – реагира Афифе.
Султан кимва и продължава: – Да, детето започва да се възстановява. А и господин Орхун проявява голям интерес към нея... „Като баща“.
При тези думи Афифе хвърля гневен поглед към Султан. Едва тогава жената осъзнава какво е казала и притеснено се опитва да се поправи.
– Аз... Не исках да кажа това, госпожо... Исках да кажа, че той...
Афифе не ѝ позволява да довърши. – Къде е той? – пита рязко.
– Отиде в кабинета.
Щом чува отговора, Афифе веднага се отправя натам, решена да се намеси.
„Не очаквам да разбереш какво правя…“
Докато Орхун работи в кабинета си, Афифе нахлува вътре. Ядосана и без никакво предисловие, тя му нарежда: – Ще стоиш далеч от това момиче!
Орхун вдига поглед от документите пред себе си. Неочакваната заповед на майка му го озадачава.
– Защо?
– Защото...
Афифе е на път да се издаде в пристъп на гняв, но в последния момент се овладява. Напрежението в нея расте и тя намира друго обяснение: – Не е твоя работа да тичаш след една вдовица и да се грижиш за детето ѝ! Къде са ти границите? Това подобава ли на теб и на фамилията ти?
Думите ѝ ядосват Орхун. Той няма намерение да позволи на майка си да определя отношението му към Хира и Сахра.
– Не очаквам да разбереш какво правя. В крайна сметка... ти си човекът, който смяташе, че синът му, който чака баща си до велосипеда, заслужава шамар!
Думите му поразяват Афифе, сякаш я е ударил. Орхун отново свежда поглед към документите и продължава, без дори да я погледне: – Освен това отдавна съм минал възрастта, в която можеш да ми казваш какво да правя и какво да не правя. Ако няма друго...
Орхун ясно показва, че разговорът е приключил. Афифе не отговаря. Тя напуска кабинета разгневена, а след като вратата се затваря зад нея, Орхун ядосано хвърля химикалката си.
Сахра се доверява все повече на Орхун
Вечерта Сахра седи до майка си на стъпалата пред имението. В ръцете си стиска цветята, които е събирала с надеждата, че ако спечели достатъчно точки, баща ѝ ще се върне. Очите ѝ са пълни със сълзи. – Събрах толкова много точки... За да се върне татко... Но той не се върна!
Сахра е съкрушена. Хира за миг не знае какво да ѝ каже. В този момент Орхун излиза от имението, а Хира се опитва да успокои дъщеря си. – Момичето ми... Съкровище мое. Иска ми се да не беше така, иска ми се да можех да направя нещо... Но ще се справим. Двете с теб ще преодолеем всички трудности заедно!
Хира се опитва да вдъхне сили на Сахра, въпреки че самата тя страда от безсилието си. Орхун се приближава и тихо сяда до момиченцето. За момент остава до нея, без да казва нищо, а след това проговаря: – Винаги искаме хората, които обичаме, да бъдат до нас. И сме готови на всичко за това. На всичко...
Орхун внимателно взема цветята от ръцете на Сахра и ги оставя настрани. Момиченцето го гледа натъжено, но не се противопоставя. Той се приближава още малко и хваща ръката ѝ. – ...но човек никога не знае какво ще му поднесе животът. Чувала ли си израза, че нещата невинаги се случват така, както сме ги планирали?
Сахра поклаща глава, че не е чувала.
– Правим планове, мечтаем... А после разбираме, че нищо не се е случило така, както сме очаквали.
Орхун говори спокойно, опитвайки се да помогне на Сахра да разбере случилото се. Хира наблюдава двамата с противоречиви чувства. – За съжаление, такъв е животът! Представям си как се чувстваш сега. Колко си тъжна, колко си ядосана... Но всичко това е напълно нормално, повярвай ми!
Сахра се замисля над думите му, а след това го пита: – Ти някога чакал ли си нещо, а после да си се натъжил?
В този момент погледът на Орхун се насочва към Хира. Тя също го поглежда. – Да. Много.
В краткия му отговор се усеща болката от собствените му разочарования.
Сахра отпуска глава върху ръката на Орхун. Жестът ѝ показва колко силно доверие вече изпитва към него. Орхун продължава:
– Но каквото и да се случи, винаги има надежда. Дори когато преживяваме лоши неща, те не продължават вечно. Ще дойдат и хубави дни!
Сахра вдига очи към Орхун и го поглежда с доверие. Думите му постепенно успяват да ѝ вдъхнат надежда, че след болката от загубата отново ще има хубави дни.
Сахра заспива в прегръдките на истинския си баща
Орхун продължава да говори на Сахра, която вече е изморена и е отпуснала глава на рамото му. Хира стои до тях и мълчаливо ги наблюдава. – Така че... никога не спирай да мечтаеш и да се надяваш, става ли?
Орхун се опитва да вдъхне надежда на момиченцето, но Сахра вече е твърде уморена и заспива на рамото му.
Хира въздъхва тежко и се навежда, за да вземе дъщеря си. Орхун обаче тихо я спира: – Остави я на мен, моля те.
Хира се спира. Орхун внимателно прегръща спящата Сахра и я взема на ръце. – Ела тук – прошепва той на момиченцето.
Орхун понася Сахра към пристройката, а Хира тръгва с него.
Орхун влиза в пристройката със спящата Сахра на ръце, а Хира върви след тях. Той внимателно се навежда, за да остави момиченцето на леглото, но в този момент Сахра го прегръща още по-силно и не го пуска.
Орхун за миг не знае как да постъпи. Самият той не иска да се отделя от Сахра, но в същото време не иска да притеснява Хира. Поглежда я в очите, сякаш мълчаливо иска разрешението ѝ да остане.
Хира разбира погледа му и без думи се съгласява. Орхун сяда със Сахра в прегръдките си и я оставя да продължи да спи върху него. Поглежда момиченцето и тихо прошепва: – Не се тревожи. Всичко ще бъде наред!
В гласа му има нежност и увереност. Сахра продължава да спи спокойно в прегръдките му, а Хира мълчаливо наблюдава двамата.
Междувременно Султан тихо се приближава до пристройката и надниква през прозореца. Когато вижда Орхун със спящата Сахра в прегръдките му и Хира до тях, тя остава шокирана. Без да губи време, Султан вади телефона си и тайно ги снима през прозореца.
Близостта между Орхун и Сахра вбесява Афифе
Афифе крачи нервно из стаята си. В съзнанието ѝ продължават да отекват думите, които Орхун ѝ каза в кабинета:
– Не очаквам да разбереш какво правя. В крайна сметка... ти си човекът, който смяташе, че синът му, който чака баща си до велосипеда, заслужава шамар! Освен това отдавна съм минал възрастта, в която можеш да ми казваш какво да правя и какво да не правя.
Думите на сина ѝ не ѝ дават покой. В съзнанието на Афифе изплува спомен. Тя отново вижда ДНК резултата и прочита заключението: – Вероятността Орхун Демирханлъ да е баща на Сахра Асмаоглу е 99%.
След това в съзнанието ѝ отекват и категоричните думи на Хира: – И не забравяй, че съм майка! Никой няма да докосне детето ми! Няма да го позволя! Споменът приключва.
Докато Афифе е потънала в мислите си, вратата внезапно се отваря и Султан влиза, без да почука.
– Госпожо!
– Какво става? – пита Афифе напрегнато.
– Господин Орхун... е в пристройката!
Афифе не разбира какво толкова тревожи Султан. – Какво означава „в пристройката“? Какво прави там по това време?
Султан се колебае, преди да ѝ каже какво е видяла. – Момиченцето беше в ръцете му!
След това показва на Афифе снимката, която тайно е направила през прозореца. – Беше я приспал!
Когато вижда Орхун със спящата Сахра в прегръдките му, Афифе изпада в ярост.
– Излез!
Султан се притеснява от реакцията ѝ и се опитва да каже нещо:
– Но, госпожо...
– Излез! – повтаря Афифе още по-категорично.
Султан няма друг избор и напуска стаята. Останала сама, Афифе гледа с омраза и процежда:
– Няма да го позволя! Никога повече няма да ти позволя да обсебиш сина ми!
Решена да спре Хира, Афифе гневно напуска стаята.
Афифе полита по стълбите
Султан стои притеснена пред вратата на стаята на Афифе. Когато Афифе излиза разгневена, Султан вижда състоянието ѝ, уплашено се втурва към нея и я хваща за ръката. – Госпожо! Кръвното ви! Не ви казах това, за да ви разстройвам! Аз само...
Султан се опитва да я спре, разтревожена за здравето ѝ, но Афифе ядосано издърпва ръката си. – Махни се!
Афифе прави крачка напред, но внезапно се подхлъзва и пада по стълбите.
Султан гледа ужасена как Афифе се свлича надолу. След падането Афифе губи съзнание, а Султан застива на място от шока. – Госпожо! – извиква тя уплашено.
Султан остава да гледа към лежащата в безсъзнание Афифе, обзета от страх.
Сахра вижда баща си в Орхун
Сахра продължава да спи в скута на Орхун. Постепенно очите му натежават и той също заспива, без да пуска момиченцето от прегръдките си. Хира наблюдава отстрани баща и дъщеря, заспали прегърнати. Близостта между тях я разтърсва и в нея се борят противоречиви чувства. По бузата ѝ се стича сълза. В съзнанието на Хира изплува спомен. Тя си припомня моментите, в които Сахра не се отделя от Орхун и заспива в прегръдките му. Споменът приключва.
След това Сахра се събужда. – Добро утро, мамо.
Хира е потънала в мислите си, но гласът на дъщеря ѝ я връща към настоящето. Тя веднага се усмихва. – Добро утро, Сахра, мила.
Сахра се оглежда наоколо, търсейки Орхун. – Къде е чичо Орхун?
Неочакваният въпрос кара Хира да се поколебае за момент.
– Тръгна си.
– Тръгнал си е, без да се сбогува с мен?
Сахра е натъжена, че Орхун вече го няма. – Ами, ти спеше. Той си тръгна, след като заспа.
Хира усеща колко силно момиченцето вече търси Орхун и се опитва да смени темата. – Я ми кажи, поспаланке. Наспa ли се добре? Сънува ли хубави сънища?
– Сънувах татко.
При тези думи Хира за миг се натъжава.
– Така ли? Какво сънува?
– Сънувах, че спя в скута на татко. А после той ми каза: „Не се тревожи, всичко ще бъде наред...“
Думите на Сахра веднага връщат Хира към предишната нощ.
В съзнанието ѝ изплува споменът за Орхун със спящата Сахра в прегръдките му.
Орхун поглежда момиченцето и тихо прошепва: – Не се тревожи... Всичко ще бъде наред. Споменът приключва.
Хира се напряга. Тя разбира, че в съня си Сахра е поставила Орхун на мястото на баща си.
– Мамо! Може ли да отидем да видим чичо Орхун?
Хира се опитва да прикрие тревогата си.
– Не сега. Имам работа. Освен това не можем да го виждаме винаги, когато поискаме. Той е мой шеф. Не бива да забравяме това, нали?
Хира съзнателно се опитва да постави граница между Сахра и Орхун.
– Но, мамо...
Сахра е разочарована, но Хира не ѝ дава възможност да възрази.
– Хайде, Сахра, мила. Първо да си измием лицето, а после ще се преоблечеш.
Сахра остава натъжена. Хира започва да преоблича дъщеря си, потънала в мисли за все по-силната връзка между Сахра и истинския ѝ баща.
Афифе решава да се разправи с Хира
Афифе седи на дивана с превързани крака, все още ядосана след случилото се. Орхун идва при нея. – Как си? – пита той.
Афифе му отговаря сърдито: – Никак не съм добре!
В този момент влиза Султан с обезболяващите лекарства. – Госпожо, обезболяващите ви. Афифе взема лекарството, а Султан продължава: – Говорих с лекаря ви. Помоли ме да ви напомня, че в никакъв случай не трябва да стъпвате на крака си.
Орхун веднага се обръща към Султан: – Наглеждай майка ми. Каквото е казал лекарят, да се спазва стриктно.
Султан кимва в знак на съгласие. Орхун отново поглежда майка си. – Имала си късмет. Можеше да бъде много по-зле. Можеше да си удариш и главата.
Въпреки загрижеността му Афифе реагира остро: – Мога сама да се грижа за себе си! Гледай себе си, вместо мен!
Тя замълчава за момент, опитвайки се да овладее гнева си. Орхун е озадачен от неочакваната ѝ реакция.
– Какво трябва да означава това?
Афифе дава знак на Султан да излезе. Щом остават сами, тя се обръща към Орхун и вече по-овладяно заявява: – Нищо от това нямаше да се случи, ако беше там, където трябваше да бъдеш!
– Какво искаш да кажеш? – пита Орхун, без да разбира обвинението ѝ.
– През нощта отново си бил при онази жена... Можеш ли да ми кажеш защо?
Афифе говори за Хира, а въпросът ѝ веднага ядосва Орхун.
– Не съм длъжен да ти обяснявам какво правя и какво не правя. И внимавай как говориш!
След това извиква: – Султан!
Афифе вече не успява да се сдържи и излива гнева си върху сина си: – А сега какво следва? Ще я заведеш на разходка? Или на кино?
– Един Бог знае! – отвръща Орхун.
Раздразнен от намесата на майка си, той тръгва да излиза. Султан се връща в стаята и Орхун ѝ нарежда:
– Всичко, което е казал лекарят, да се изпълнява стриктно! Майка ми няма да става на крака. И гледай да не пропуска лекарствата си.
– Да, господин Орхун – потвърждава Султан.
Орхун си тръгва, а Афифе остава разгневена на дивана. Султан се обръща към нея: – Имате ли някакви нареждания, госпожо?
Афифе не се колебае. Мислите ѝ вече са насочени към Хира. – Доведи ми онази жена!
– Добре.
Султан излиза, за да изпълни заповедта, а Афифе остава напрегната, готова да се изправи срещу Хира.
Азиз не може повече да отрича чувствата си към Елиф
Азиз седи ядосан и замислен в градината. Не може да прогони чувствата си към Елиф и си спомня как е извадил парчето стъкло от пръста ѝ. Тогава Акиф идва при него, но мислено отново се връща към времето, когато е бил учител, и приема сина си за свой ученик. Кара Азиз да повтаря след него стихотворението „Любов“ на Юнус Емре. Стиховете карат Азиз отново да мисли за Елиф – спомня си първата среща с нея без забрадка и как я е наблюдавал да храни Акиф. След като баща му се прибира, Азиз остава сам и гневно се опитва да убеди себе си, че няма да се поддаде на тези чувства.
Елиф също не може да забрави докосването на Азиз, когато той е извадил стъклото от пръста ѝ. Сузан влиза с дрехи за гладене и я кара да почисти стаята и да изглади дрехите. Малко след това идва Азиз. Елиф предпочита да работи сама, но той нарочно остава в стаята и я пита дали присъствието му я притеснява. Под погледа му тя става още по-нервна, разсипва дрехите и накрая излиза под предлог, че ще пие вода. Азиз остава убеден, че може да бъде близо до нея, без тя да му влияе.
Елиф продължава да глади в стаята на Азиз, а той не спира да я наблюдава. За миг си спомня как я е носил на ръце, когато е припаднала. После се приближава съвсем близо до нея, за да вземе броеницата си от чекмеджето. Елиф става още по-напрегната и мислено моли Бог да ѝ даде сили. Когато го пита защо я гледа така, Азиз я провокира с въпроса дали крие нещо. Тя опитва да излезе под предлог, че трябва да провери Акиф, но Азиз не ѝ позволява и настоява да довърши работата си.
След като приключва с гладенето, Елиф понечва да си тръгне, но Азиз я спира. Той вече е забелязал странното ѝ поведение и настоява да разбере какво ѝ става. Елиф отказва да го погледне, а Азиз все повече се ядосва. Накрая я хваща за китката и я принуждава да вдигне очи към него. В този момент в съзнанието му отекват думите на Акиф, че Елиф е влязла не само в дома му, но и в сърцето му. Напрежението става непоносимо за Елиф и тя припада в ръцете на Азиз.
На следващата сутрин Азиз все още седи край изгасналия огън в градината. Става ясно, че е прекарал там цялата нощ, потънал в мислите си.
Следва връщане към случилото се предишната вечер, непосредствено след припадането на Елиф.
Щом Елиф се свлича в ръцете му, гневът на Азиз веднага е заменен от тревога. Той се опитва да я свести, а когато тя не реагира, я взема на ръце и я слага на леглото. Вика Сузан и щом сестра му идва, ѝ нарежда да се погрижи за Елиф. След това Азиз бързо напуска стаята.
Разказът отново се връща към сутринта.
Сузан излиза в градината и вика Азиз да закуси. Той веднага пита дали е проверила Елиф, но за да не издаде загрижеността си, добавя, че не бива да допускат тя да се разболее, защото няма как да я заведат в болница. Сузан недоволства, че Елиф им създава проблем след проблем, но се съгласява да се погрижи за нея. Азиз тръгва след сестра си към къщата.
В стаята Елиф постепенно идва в съзнание. Спомня си как Азиз е настоявал да го погледне, а след това забелязва, че забрадката ѝ я няма, и изпада в паника. Бързо я намира и започва да я слага. Сузан влиза и ѝ обяснява, че тя е свалила забрадката, докато Елиф е била в безсъзнание. Елиф видимо се успокоява.
Сузан я кара да стане и да хапне нещо, но Елиф веднага отказва. След като остава сама, става ясна истинската причина – тя не смее да излезе от стаята, защото се страхува да не се срещне с Азиз.
