„Плен“, с.3, еп.65: „Никога не ме пускай!“ – Сахра се доверява на Орхун...

В предния епизод на турския сериал „Плен“: За да помогне на Сахра, Хира разкрива пред детския психолог тайната, която пази от години – Орхун е истинският баща на момиченцето. Малко по-късно Бетюл е на крачка да разкрие всичко пред Орхун.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 65 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.

След дни на мълчание Сахра най-сетне споделя болката си и намира утеха в прегръдките на Орхун. А когато започва да я учи да кара колело, Сахра му се доверява напълно и го моли никога да не я пуска. Хира със сълзи в очите наблюдава как баща и дъщеря се сближават, без да подозират истината, която ги свързва. Гледката обаче всява страх у Афифе, която е решена отново да попречи на сближаването между Орхун и Хира.

Междувременно Акиф забелязва чувствата на Азиз към Елиф и директно го пита дали тя е влязла в сърцето му. Скритата наблизо Елиф чува разговора и остава смутена, когато Азиз не отрича думите на баща си. От този момент двамата започват отчаяно да се борят с мисълта за чувствата помежду им, а една случайна близост в кухнята само засилва напрежението между тях.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇

Орхун изнася пред пристройката стария си велосипед и инструментите, с които смята да го поправи. Хира веднага разбира, че е донесъл колелото заради Сахра, и го поглежда с благодарност.

По молба на Орхун тя повиква дъщеря си, но Сахра не излиза. Хира отново се обезкуражава, но Орхун не ѝ позволява да се откаже:

– Ще бъдем търпеливи. Не бива да се отказваме веднага.

Хира се съгласява и влиза в пристройката. След малко се връща със Сахра на ръце и я оставя до велосипеда. Орхун прикляква до момиченцето и ѝ обяснява, че старото колело има нужда от ремонт, затова се нуждае от помощта ѝ. Сахра обаче не отговаря.

Без да я притиска, Орхун взема отвертката и започва сам да поправя велосипеда. Разказва на Сахра, че го е карал като дете и че въпреки годините колелото все още е в добро състояние – трябва само да затегнат няколко винта и да нагласят седалката.

В този момент Рашит донася кутия. След като той си тръгва, Орхун предлага на Сахра да я отвори и намеква, че вътре има нещо, което според него ще ѝ хареса. Момиченцето обаче продължава да стои безучастно.

Хира се включва в опита на Орхун да привлече вниманието ѝ. Тя отваря кутията и открива цветна вятърна въртележка, която може да се постави на велосипеда. Показва я на Сахра и с усмивка предлага да я закрепят заедно.

Но дори това не успява да предизвика реакция. Сахра се отдалечава от тях и сяда сама под едно дърво. Хира не издържа и понечва да отиде при нея, но Орхун я спира: – Не отивай!

Хира го послушва и остава на мястото си, но гледката на затворилата се в себе си Сахра я сломява и тя се разплаква.

Орхун и Хира стоят до велосипеда и наблюдават Сахра, която продължава да седи сама под дървото. Хира гледа дъщеря си с болка и тихо, така че момиченцето да не я чуе, казва на Орхун: – Тя чакаше баща си да я научи да кара колело.

Думите ѝ карат Орхун да замълчи. Казаното болезнено го връща към собственото му детство. В съзнанието му изплува спомен от детството.

Баща му току-що му е подарил велосипеда, а малкият Орхун го пита: – Купи ми го, защото заминаваш ли? Въпросът му издава тревогата на детето от предстоящата раздяла. – Да, но няма да отсъствам дълго. Когато се върна, ще те науча да го караш, става ли? – отговаря баща му. С обещанието си той се опитва да успокои сина си и да му даде нещо, което да очаква с нетърпение.

Орхун се връща към настоящето. Болката от този спомен отново се изписва на лицето му.

– А баща ѝ вече никога няма да може да изпълни обещанието, което ѝ е дал.

Орхун произнася думите с горчивина. Историята на Сахра болезнено му напомня за собственото му неизпълнено очакване от детството.

Той оставя отвертката и отива при Сахра. Хира го наблюдава с любопитство. Орхун сяда до момиченцето и казва: – Ще ти разкажа една история.

Говори спокойно и внимателно, без да настоява Сахра да му отговори. Опитва се да достигне до нея чрез собствената си болка.

– Помня деня, в който баща ми купи този велосипед. Бях толкова щастлив! Не можех да карам. Баща ми щеше да ме научи, когато се върне. Обеща ми.

Докато разказва, Орхун отново преживява един от най-болезнените спомени от детството си.

Отново виждаме спомен от детството на Орхун. Баща му заминава, а малкият Орхун остава да го чака. Ден след ден стои до велосипеда с надеждата баща му да се върне и да изпълни обещанието си. Върху тези кадри продължава да звучи гласът на Орхун: – Баща ми винаги спазваше думата си. Дни наред го чаках да се върне, до велосипеда. Но той не се върна. Няколко дни по-късно дойде новината...

В гласа му се усеща болката от онова чакане, което така и не завършва със завръщането на баща му. Споменът приключва.

На лицето на Орхун се изписва болка, сякаш отново преживява онзи момент.

– Баща ми беше починал.

Тежестта на признанието остава върху лицето му. Дори след толкова години загубата продължава да го наранява.

При тези думи Сахра най-сетне поглежда към него. Орхун успява да привлече вниманието ѝ, а Хира веднага забелязва това и ги наблюдава с надежда.

– Много ме болеше. Бях уплашен. Не знаех какво да правя с тази болка. Никога повече нямаше да видя баща си. Плаках... Плаках много. После разбрах, че всеки път, когато плача, болката тук става малко по-слаба.

Орхун говори открито за собственото си страдание, опитвайки се да покаже на Сахра, че разбира какво преживява и че не трябва да се страхува от болката си.

Той продължава спокойно: – Напълно естествено е да си тъжна, да те боли и понякога да се чувстваш изгубена.

Орхун не я притиска да говори или да плаче. С думите си просто ѝ дава да разбере, че всичко, което чувства, е естествено. Погледът му за кратко се насочва към Хира.

– Майка ти и аз сме до теб. Когато се чувстваш изгубена, ние ще бъдем твоят компас.

Погледите на Орхун и Хира се срещат. Думите му придобиват още по-силен смисъл за двамата заради всичко, което са преживели заедно.

В съзнанието на Орхун изплува друг спомен. Той седи ядосан на дивана. Хира коленичи пред него, взема окървавената му ръка и със сълзи в очите отпуска глава върху коляното му. Споменът приключва.

Орхун отново поглежда Сахра.

– Винаги, когато имаш нужда от помощ, сме готови да ти подадем ръка.

Гласът му е спокоен и уверен. Той иска Сахра да почувства, че има на кого да се опре и че няма да остане сама с болката си.

Този път Хира се връща към свой спомен. В съзнанието ѝ отекват собствените ѝ думи към Орхун: – Знаеш каква е сянката на чинара. Сянката на клоните му стига за целия свят. В думите ѝ се усеща доверието, което изпитва към него. Споменът продължава. Хира гледа Орхун и му казва: – И ти си като чинар. Не отнемай сянката си от нас... С тези думи тя му показва колко сигурна и защитена се чувства до него. Хира се връща към настоящето.

Думите на Орхун и споменът за миналото я разтърсват. Тя вижда как човекът, на когото някога е казала, че е тяхната закрила, сега се опитва да бъде опора и за Сахра.

Орхун се обръща към момиченцето с уверен и успокояващ тон: – Не си сама. В безопасност си. Ние сме тук с теб. В думите му няма колебание. Той иска Сахра да почувства, че независимо от загубата има хора, които няма да я оставят сама.

Хира е силно развълнувана от разговора. Сахра обаче не казва нищо. Тя става и се прибира в пристройката.

Орхун и Хира остават на място и я проследяват с поглед, разочаровани, че въпреки кратката ѝ реакция момиченцето продължава да мълчи.

Орхун е в кабинета и разговаря по телефона с Дефне. Тя се интересува от състоянието на Сахра и с тревога пита: – Значи все още не общува с никого?

– За съжаление. Детският психолог ни предупреди, че това е дълъг процес, който изисква много търпение – отговаря Орхун. В гласа му се усеща загрижеността за Сахра, но въпреки липсата на промяна той е решен да прояви необходимото търпение.

Дефне искрено съчувства на момиченцето и без никакъв скрит умисъл казва: – Кой знае какво преживява вътре в себе си. Мислите и сърцето ми са с нея. Ако мога да помогна с нещо, съм насреща.

Думите ѝ са изпълнени със загриженост и желание да бъде полезна.

– Знам. Ще се видим – отвръща Орхун.

– Пази се – казва Дефне и двамата приключват разговора.

В този момент на вратата се почуква и Хира влиза забързано в кабинета. Тя е видимо развълнувана и изненадана, а в поведението ѝ към Орхун вече няма предишната дистанция.

– Трябва да дойдеш! Бързо!

Вълнението ѝ веднага привлича вниманието на Орхун. Без да губят време, двамата бързо излизат от кабинета заедно.

Орхун и Хира забързано вървят по коридора на втория етаж и се отправят към стълбите. В този момент Афифе излиза от стаята си и ги забелязва. Изненадана от бързането им, тя се пита: – Какво става сега?

Любопитството ѝ веднага се събужда и тя тръгва след тях, за да разбере какво се е случило.

Когато Орхун и Хира излизат в градината, виждат Сахра пред пристройката. Момиченцето е застанало до стария велосипед и го разглежда . Двамата бързо се приближават до нея, а Хира прикляква, за да бъде на нивото на дъщеря си.

– Харесва ли ти, миличка?

В гласа на Хира се усеща надежда. Сахра кимва утвърдително и тази малка реакция е достатъчна, за да озари лицето на майка ѝ. Хира поглежда Орхун с благодарна усмивка, сякаш без думи му казва: „Ти успя.“ Орхун също се усмихва и поглежда към Сахра.

Тогава момиченцето се обръща към него. След историята, която Орхун ѝ разказва за собственото си детство, Сахра вече знае, че той разбира болката ѝ, защото също е загубил баща си.

– Татко щеше да ме научи да карам колело.

С тези думи стената, която Сахра издига около себе си след смъртта на Йекта, най-сетне започва да се пропуква. След дни на мълчание тя се разплаква.

Хира веднага притиска дъщеря си силно към себе си. Сълзите на Сахра я разтърсват, но едновременно с това ѝ носят облекчение – детето ѝ най-сетне дава воля на болката, която толкова дълго държи заключена в себе си.

– Миличка... Хайде, плачи... Плачи, милото ми дете...

Хира я прегръща още по-силно и я насърчава да не сдържа сълзите си.

В този момент Афифе също пристига в градината. Когато вижда Орхун, Хира и Сахра до дървото, тя спира и започва да ги наблюдава отстрани.

Орхун прикляква пред разплаканото момиченце и се обръща към него:

– Знам, че не мога да заместя баща ти. Но ако искаш, аз мога да те науча да караш колело.

Орхун не се опитва да заеме мястото на Йекта. Той просто предлага на Сахра да бъде до нея и да направи за нея онова, което баща ѝ вече не може.

Сахра внезапно се хвърля в прегръдките му и го притиска силно.

Хира наблюдава как дъщеря ѝ прегръща Орхун и очите ѝ се изпълват със сълзи. Гледката събужда в нея противоречиви чувства – пред очите ѝ Сахра търси утеха именно в прегръдките на истинския си баща , без нито един от двамата да знае истината.

Афифе също вижда прегръдката. За разлика от Хира обаче, тя веднага усеща, че пред очите ѝ започва да се случва точно онова, от което се страхува.

– Не!

Ужасът и тревогата се изписват на лицето ѝ.

Хира продължава да гледа Орхун и Сахра, обзета от смесени чувства. Когато погледите ѝ с Орхун се срещат, тя леко кимва в знак на благодарност. Без да пуска Сахра от прегръдките си, Орхун я притиска още по-силно към себе си.

Афифе наблюдава тримата със страх и тихо промълвява:

– Тази проклета любов възкръсва отново!

За нея прегръдката между Орхун и Сахра и сълзите в очите на Хира са знак, че близостта между Орхун и Хира отново се връща. Хира вече плаче от щастие, докато гледа дъщеря си в прегръдките на Орхун. Афифе остава встрани и продължава да ги наблюдава с нарастващ гняв.

Афифе продължава да наблюдава отдалеч Орхун, Хира и Сахра. Гледката на тримата заедно я изпълва с гняв. Това, от което се страхува най-много, вече се случва пред очите ѝ. – Преди толкова години мислех, че съм ги разделила завинаги, а сега се оказва, че имат и дете!

Афифе е разтърсена от мисълта, че въпреки всичко, което е направила в миналото, връзката между Орхун и Хира не е прекъсната, а Сахра завинаги ще ги свързва .

Без Орхун и Хира да я забележат, тя се отдалечава и се прибира в имението.

Орхун освобождава Сахра от прегръдката си и я поглежда с разбиране. Вижда болката в очите ѝ и се опитва да ѝ вдъхне увереност.

– Знам, че си тъжна. Но знам и още нещо... Ти си много силно момиче. Достатъчно силно, за да се справиш с всичко това! Никой не може да заеме мястото на баща ти... но ние сме тук, до теб! Не го забравяй!

Орхун говори спокойно и уверено, опитвайки се да даде на Сахра сигурността, от която тя има нужда. Хира наблюдава усилията му с благодарност.

Сахра все още е натъжена, но вече не се затваря в мълчание. Тя поглежда Орхун и го пита: – И ти ли беше толкова тъжен, когато баща ти си отиде?

Въпросът ѝ отново докосва болезненото място в Орхун. – Много!

Краткият му отговор е изпълнен с болката от загубата, която познава още от дете.

– И много ли ти липсваше? – продължава Сахра.

Орхун кимва.

– Да. Но въпреки че си отиде, любовта му винаги остана в мен.

Думите му носят тъга, но и утеха. Орхун се опитва да покаже на Сахра, че смъртта не може да заличи любовта към човека, когото е загубила.

Сахра го слуша, но детската ѝ болка е по-силна от всичко. – Искам татко да се върне.

В думите ѝ се усеща отчаяната надежда на дете, което все още не може да приеме, че загубата е необратима.

– И аз бих искал да може да се върне... Но това е невъзможно. Трябва да го приемем.

Орхун не крие болезнената истина от нея. След кратка пауза обаче се опитва да насочи мислите ѝ към онова, което Йекта би искал за нея.

– Но знаеш ли какво би искал баща ти? Да бъдеш щастлива с майка си. Да се смееш, да се забавляваш. Да се научиш да караш колело. Би искал да пораснеш и да станеш голямо момиче!

Думите му карат Сахра да се обърне към Хира. Момиченцето търси потвърждение от майка си: – Така ли е, мамо?

Хира веднага я уверява: – Разбира се, миличка. Така е...

Хира отговаря с обич, виждайки, че думите на Орхун най-сетне започват да достигат до дъщеря ѝ. Сахра вече изглежда по-спокойна. След малко тя поглежда майка си и изненадва и двамата: – Мамо, много съм гладна.

След дните, в които почти не се храни, желанието на Сахра да яде е първият ясен знак за промяната в състоянието ѝ. Думите и подкрепата на Орхун успяват да я извадят от мълчанието и отчаянието.

– Веднага, миличка! Веднага ще ти донеса нещо!

Хира реагира с облекчение и радост. Тя и Орхун се поглеждат – и двамата разбират колко важен е този малък напредък. Със сълзи в очите Хира се усмихва и прегръща силно Сахра, благодарна, че най-сетне вижда надежда дъщеря ѝ да започне да се възстановява.

След закуската Елиф разтребва масата, а Азиз неволно я наблюдава. Акиф забелязва погледите на сина си и се усмихва многозначително. Сузан наставлява Елиф как да прибере храната, а малко по-късно получава обаждане от Наиме и се оттегля в стаята си. Акиф и Азиз остават сами, но точно когато Акиф се кани да заговори с него, Елиф отново влиза, за да прибере останалото от масата.

Азиз стои до прозореца, когато Акиф най-сетне решава да го попита за Елиф. В същия момент тя идва с кафето и чува разговора, преди да влезе в стаята. – Тя влезе в сърцето ти, нали? – пита Акиф.

Въпросът сварва Азиз неподготвен и той не успява да отговори. Мълчанието му убеждава Акиф, че е прав. Той казва на сина си, че Елиф не просто е влязла в дома им, а и в сърцето му. Въпреки проблемите с паметта си Акиф е забелязал как Азиз се променя всеки път, когато я види.

Скрита отвън, Елиф напрегнато чака да чуе какво ще отговори Азиз, но той продължава да мълчи. Елиф се прибира в стаята на Азиз и започва неспокойно да крачи. Думите на Акиф не ѝ дават мира.

– О, не! – промълвява тя, разтревожена от чутото.

В съзнанието ѝ отново прозвучава разговорът между Акиф и Азиз. Акиф настоява, че Елиф е влязла в сърцето на сина му и че погледът му го издава. Азиз се изнервя и вместо да отговори, сменя темата, като предлага на баща си да му даде лекарствата. Акиф внезапно се обърква и забравя за какво са говорили. Елиф използва момента и бързо се оттегля в кухнята, разтърсена от факта, че Азиз така и не отрича думите на баща си.

Останала сама, Елиф се опитва да се убеди, че Акиф не е говорил за нея. Постепенно обаче допуска, че именно тя може да е момичето, за което става дума. Самата възможност Азиз да е влюбен в нея я плаши и смущава. Елиф категорично отхвърля тази мисъл и се опитва да убеди себе си, че подобно нещо е невъзможно.

В градината Азиз също мисли за разговора с баща си. Ядосан е на себе си, защото не е успял да каже, че Акиф греши.

– Не можах да кажа „не“! Глупости! – гневи се той.

Азиз се опитва да се убеди, че не е човек, който може да попадне в капана на любовта.

В съзнанието му изплува болезнен спомен от детството. Вижда как баща му Акиф прогонва майка му Бехийе от дома, въпреки молбите ѝ да я изслуша. Споменът приключва.

Разтърсен от преживяното, Азиз се опитва да потисне чувствата си. – Аз не съм... Не съм като баща си!

Елиф продължава да мисли за възможността Азиз да изпитва чувства към нея. Опитва се да намери друго обяснение и решава, че Акиф вероятно се е объркал заради проблемите с паметта си. После обаче отново си спомня, че Азиз не каза „не“.

Това я кара да се запита дали с поведението си неволно не му е дала погрешна надежда.

Елиф си спомня предишния си разговор с Азиз, когато му казва, че въпреки мрака в него е видяла милост и син, който обича баща си. Споменът приключва.

Елиф се засрамва още повече и започва да се моли за прошка. Тогава влиза Сузан и ядосано ѝ нарежда да стане и да почисти кухнята. Елиф продължава молитвата си и не ѝ отговаря.

Пристига и Азиз. Сузан се оплаква, че Елиф отказва да работи. Азиз прикрива собственото си напрежение с гняв и рязко ѝ нарежда да изпълни казаното. Елиф е толкова смутена от присъствието му, че почти не смее да го погледне и бързо излиза.

Азиз забелязва странното ѝ поведение. Сузан пък вижда колко напрегнат е самият той и го пита какво му става. Азиз отговаря, че няма нищо, и си тръгва, а Сузан остава замислена.

Елиф подрежда кухнята, когато Азиз влиза да пие вода. Самото му присъствие я изнервя толкова силно, че тя изпуска чаша, а след това и чиния.

Докато бърза да събере счупените парчета, Азиз я предупреждава да внимава, но стъкълце се забива в пръста ѝ. Елиф не успява да го извади, защото ръцете ѝ треперят. Азиз не издържа и хваща ръката ѝ, за да ѝ помогне.

Близостта му още повече смущава Елиф. Тя трепери и избягва погледа му, докато Азиз изважда стъклото. Той забелязва реакцията ѝ и не разбира защо е толкова пребледняла и разтреперана. Елиф се оправдава с кръвното си.

Азиз настоява да седне и вика Сузан да донесе апарата за кръвно. Когато обаче иска сам да го измери и моли Елиф да му подаде ръката си, тя отказва. Азиз разбира защо не иска той да я докосва и не настоява. Подава апарата на Сузан и излиза в градината. Сузан също отказва да се занимава с Елиф и я оставя сама. Едва когато Азиз вече го няма, Елиф най-сетне си поема спокойно въздух.