„Плен“, с.3, еп.28: „Хира отпреди шест години вече не съществува!“

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Докато бълнува от високата температура, Орхун признава на Хира, че я обича. Как ще реагира тя на неочакваното признание.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 28 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.

След като постепенно си спомня какво е казал в трескавия си унес, Орхун е потресен, че е признал любовта си на Хира. Решен да разбере защо тя се държи толкова студено, той я притиска да му разкрие истината, но получава само болезнен отговор – Хира отпреди шест години вече не съществува. Докато Орхун е разкъсван от вина и се опитва да намери начин да поправи стореното, Хира не може да прости думите му и се пита дали той наистина не помни признанието си.

Междувременно Афифе усеща, че между двамата се е случило нещо, и нарежда на Султан да ги следи още по-внимателно. За да отклони вниманието на сина си, тя кани Дефне в имението, убедена, че така ще държи Хира далеч от него.

Докато Сахра невинно нарича Орхун свой герой, Хира отчаяно се опитва да убеди и дъщеря си, и самата себе си, че той е само техният работодател. Но съдбата продължава да ги среща на всяка крачка, а спомените за миналото и неизказаните чувства заплашват да разрушат крехкото равновесие, което всички се опитват да запазят.

Междувременно историята на второстепенните герои започва да придобива очертания.

Разбираме, че Бехие, служителката в имението Демирханли, е майката на Азиз. Преди години тя е била изгонена от съпруга си заради фалшиво обвинение. Сега, когато старецът вижда Елиф, си спомня за Бехие, което му носи голяма радост.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇

Пред портата на имението Демирханлъ Рашит спира, намества дрехите си и събира цялата си смелост. Прави няколко решителни крачки към охраната и се провиква: – Здравейте! – Здравейте. Кажете, какво търсите? – поглежда го пазачът с недоверие. – Исках да се срещна с г-н Орхун Демирханлъ... господаря на тази къща – обяснява Рашит. – И каква работа имате с него? – Ами... не мога точно така да кажа, но ако му предадете...

В този момент от вътрешността на двора се приближава Султан. – Вие ли сте Бехчет? Новият кандидат за градинар? – пита тя.

Рашит за миг застива. Колебае се, но когато улавя изпитателните погледи на Султан и пазача, бързо осъзнава, че това е единственият му шанс да премине през вратата. – Ами... такова... Да, да, Бехчет! Рашит Бехчет! – Отворете му – нарежда Султан.

Портата се отваря и Рашит плахо пристъпва вътре. В същия момент телефонът на охраната извънява. Султан му кима, че може да отговори, след което се обръща към новия си кандидат.

– Препоръките ви са добри. Изглеждате ми като опитен човек. – О, разбира се! Градинарството е професията на баща ми! Майка ми даже ме е родила в градината... сред доматите! По-добър от мен няма да намерите! – Господарката е изключително дисциплиниран човек – гледа го тя с подозрение. – Тук не е като на предишните ви места. Щом ще започвате, трябва да знаете – работи се здраво! – Ами че нашата представа за живота е напълно еднаква! Второто ми име е дисциплина! – Ако препоръките ви не бяха толкова добри, нямаше и да прекрачите този праг – казва категорично Султан. – Както и да е, тръгвайте си сега. Започвате утре. – Разбира се! Точно така, госпожо.

Султан се обръща и си тръгва, а Рашит мърмори зад гърба ѝ: – Ох, Господи! Ох, Боже мой...

Тъкмо прави крачка към изхода и на портала се сблъсква с непознат мъж. – Добър ден – поздравява мъжът. – Добър ден – отвръща Рашит. – Дойдох за работата като градинар... Имам уговорена среща.

Рашит веднага разбира, че пред него стои истинският Бехчет. – О, така ли? Братко, и аз за това идвах, но те вече са назначили човек – бързо го прекъсва той, без да му даде възможност да попита нещо повече. – Тези хора винаги правят така! Първо ни викат на интервю, а после – съжаляваме, вече взехме друг. Хайде, да си ходим. – Разбирам... Благодаря – казва мъжът и се обръща разочарован. – Чао, чао!

Рашит го изпраща с поглед, а след това се хили доволно, оглеждайки огромната сграда. – Пак падна на четири крака, Рашит ! Уреди се в имението и повече няма да имаш никакви грижи! Да ти е честито! – казва си той и си тръгва с доволна стъпка.

В ателието си Афифе нервно крачи напред-назад. На вратата се чува чукане. – Влезте! – сопва се тя. – Новият градинар започва утре, госпожо – съобщава Султан, влизайки.

Мислите на Афифе обаче са изцяло заети с Орхун и Хира. – Орхун и онази жена... Какво се случи между тях снощи? Научи ли нещо? – Подслушах ги, когато онази вземаше подноса от закуската – обяснява Султан. – „Трябваше да кажа на г-жа Султан, когато вдигнахте температура. Тогава нищо от това нямаше да се случи“... Това му каза тя. – Какво означава това? Орхун какво каза? – Г-н Орхун я попита за какво говори. Но онази каза „за нищо“ и бързо излезе.

Афифе застива, а лицето ѝ се променя от безпокойство. – Така ли... Продължавай да ги следиш! – Да, госпожо. – Можеш да вървиш.

Щом Султан излиза, телефонът на Афифе извънява. На екрана се изписва името на Дефне. – Дефне? – Здравейте, г-жа Афифе. Извинявам се, че ви безпокоя, как сте? – чува се гласът на момичето. – Не се притеснявай, добре съм. Ти как си? – И аз съм добре, благодаря ви. Чудех се за Орхун... Как е той? – Слава на Бога, снощи вдигна малко температура, но сега се възстановява.

Афифе замълчава за момент. Премисля ситуацията и продължава с тон, който звучи като явна покана: – В момента е малко уморен. Но ако види до себе си хора, които обича – като теб, това със сигурност ще го разведри. – Ако си свободни... – Очакваме те.

Афифе затваря телефона, а по лицето ѝ се разлива доволна усмивка.

В дневната Хира бърше масата, но ръцете ѝ треперят. В главата ѝ нахлуват спомени от изминалата нощ – момента, в който Орхун я хваща за ръката и прошепва „Обичам те“, и падането на брачните халки...

„Обичам те...“ – думите му продължават да кънтят в съзнанието ѝ. Хира спира, объркана и разстроена. „Дали не постави халките там нарочно? За каква ме мисли той?“ – пита се тя, чудейки се какво да прави.

В този момент в стаята влиза Султан. – Какво правиш още тук? Не си взела подноса от закуската на г-н Орхун! Отивай веднага да го прибереш! И му занеси билковия чай! – Кажи на г-жа Бехие да го занесе – прави опит да откаже Хира. – Още ли ще ме учиш как да си върша работата? Влез в час! Направи каквото ти казвам! – сопва ѝ се Султан.

Хира няма избор и тръгва, а Султан я следва незабележимо, изпълнявайки поръчението на Афифе.

В своята спалня Орхун лежи в леглото, замислен и объркан от случилото се снощи. Вратата се отваря и Хира влиза с димяща чаша в ръце. – Билковият ви чай... – казва тя тихо.

При подаването на чашата пръстите им случайно се докосват. Хира бързо дръпва ръката си и чаят се разплисква. Орхун я поглежда изненадано. – Какво става, какво ти има?

Хира го гледа с гневен поглед, а в съзнанието ѝ избухва буря от мисли: „Какво ми има ли? Нима не разбираш какво направи? Ти, който преди шест години ми каза да си вървя и ме изтри от живота си... днес се осмеляваш да ми кажеш, че ме обичаш! При положение че знаеш, че съм омъжена!“ В съзнанието си тя му удря силен шамар: „И това е моят закъснял отговор!“

Гласът на Орхун я връща в реалността: – Попитах те какво ти има?

Хира идва на себе си. – Нямам никакъв проблем. Просто беше злополука, извинявайте.

Тя бързо взема подноса с разлятата чаша и излиза от стаята, а Орхун остава в леглото, следвайки я с тревожен и напрегнат поглед.

Пред вратата Хира се засича със Султан, която се преструва, че точно сега минава. – Даде ли билковия чай на г-н Орхун? – поглежда я онази изпитателно. – Дадох го... но се разля малко. Ще донеса нов – отвръща Хира и бързо подминава, без да чака отговор. Султан я изпраща с подозрителен поглед.

Хира тъкмо излиза в коридора с кофа и парцали, когато пред нея отново се изпречва Султан. – Г-н Орхун те вика. Не го карай да чака! – казва тя с властен тон.

Хира застава на място, тревогата отново я стяга за гърлото, подозирайки, че той пак ще повдигне същата тема. – Защо? – пита тя плахо. – Не е твоя работа да питаш! Работата ти е да изпълняваш! Хайде, по-бързо! – сопва ѝ се Султан.

Нямайки друг избор, Хира тръгва към спалнята му.

В това време Орхун стои до прозореца, замислен и твърдо решен да разплете възела. Вратата се отваря и Хира пристъпва вътре. – Викали сте ме... – казва тя с хладен глас.

Орхун дори не се обръща веднага. Говори с гръб към нея: – Искам да ми разкажеш какво се случи снощи.

Зад вратата Султан е долепила ухо, опитвайки се да улови всяка дума.

Хира се засяга дълбоко от въпроса му. Не може да повярва, че той се прави на безпаметен за това, което ѝ е казал. – Няма нищо за казване – казва онази студено.

Орхун обаче няма намерение да се предаде. Обръща се рязко и прави няколко бързи крачки към нея, скъсявайки дистанцията. – Не е така. Има нещо... Снощи съм те обидил, вали? – настоява той, вглеждайки се в очите ѝ.

Хира е убедена, че той разиграва театър, и гневът ѝ избухва. – Не, нищо не се е случило. И не може да се случи! – казва тя и се обръща да си тръгне.

Орхун я хваща здраво за ръката, спирайки я на място. – Какво означава това? Какво значи „не може“! Има причина за странното ти поведение! Веднага ми кажи! – Мога да ви кажа само едно! – Хира избухва, гледайки го с огън в очите. – Хира отпреди шест години не е пред вас! Никога не го забравяйте!

Тя изтръгва ръката си с пълна сила и бързо излиза от стаята. Султан дочува последните думи и побързва да се оттегли незабелязано.

Орхун остава смутен насред стаята. – Какво значи това? Хира от преди шест години... – мърмори той объркано.

Изведнъж млъква. Очите му се заковават в леглото. В съзнанието му започват да се връщат фрагменти от изминалата нощ: „Казахте ли нещо?“ – пита го Хира от миналото. „Аз... Аз те обичам.“

Споменът го удря силно. Осъзнава, че чувствата, които така дълбоко бе подтискал, са излезли наяве. В главата му нахлува и последвалата ѝ реакция: „Осъзнаваш ли какво говориш?! Как смееш да ми кажеше това? Нямаш право на тези думи! Отдавна го загуби!“

Орхун е шокиран, вълна от самокритика го връхлита. – Какво... Какво направих аз! Как да обясня? – промърморва той, напълно сринат от разкритието.

Срамът и вината го смазват. Той прави крачка към вратата с намерението да тръгне след нея, но спира на самия праг.

– Какво ще ѝ кажа... Как да ѝ го обясня? Какво направих? Колкото и да ми е ядосана, тя е права! – гневи се той на себе си и удря с юмрук по стената.

В същото време Хира е излязла на въздух в двора.

– Той не помни... Не може да ми казва такова нещо след толкова време! Не може да ми казва „обичам те“... – говори си тя сама.

Споменът от разговора им преди малко отново нахлува в съзнанието ѝ:

„Искам да ми кажете какво се случи снощи.“ „Няма нищо за разказване.“ „Има! Случило се е нещо...“ „Не! И не може да се случи!“ „Има причина поведението ти! Веднага ми кажи!“

Хира спира за момент. Усъмнява се.

– Ами ако наистина не помни какво е казал? Колкото и висока температура да е имал... той няма право да казва това пред мен!

Действието се пренася в ателието Афифе, където тя слуша с изострено внимание докладът на Султан.

– ...говореше му много ядосано, госпожо – докладва Султан. – Дори по едно време му повиши тон. – Безсрамна неблагодарница! – избълва Афифе, стягайки юмруци. – А синът ми рискува живота си, за да я защити! – Г-н Орхун я попита защо се държи толкова странно – продължава Султан. – А тя му каза: „Аз не съм Хира отпреди шест години, запомнете това!“. Каза го и излезе с вирнат нос.

Афифе спира, а погледът ѝ става подозрителен.

– И после? – После изчаках на стълбите да видя дали г-н Орхун ще тръгне след нея, но той така и не излезе.

Афифе се замисля дълбоко.

– Докато онази змия е ядосана на Орхун, няма за какво да се притесняваме, че тайната ни ще излезе наяве. Но нещо ме мъчи... Какво толкова може да е направил Орхун, че да я вбеси чак толкова?

Султан само свива рамене в знак, че няма представа.

– Нека продължи да обслужва Орхун – нарежда Афифе със студен глас. – Нека му носи чая, храната, нека чисти стаята му, а типродължавай да ги следиш изкъсо. Като продължаваме по същия начин, ще разберем какво се е случило. Онази проклета жена рано или късно сама ще се издаде! – Добре, госпожо – кима Султан. – Можете да вървите.

Щом Султан излиза, Афифе остава сама, а тревогата продължава да се чете по лицето ѝ

Пренасяме се в стаята на Орхун, той все още е замислен и гневен.

– Съсипах всичко... Ами ако опита да си тръгне! Не мога да ги защитя! – ядосва се той на себе си и удря с юмрук по стената.

В този момент на вратата се чува чукане. – Влезте! – вика той, опитвайки се да овладее гласа си.

Влиза Дефне. – Зает ли си? – пита тя с усмивка. – Влизай – отвръща Орхун.

Дефне пристъпва с няколко бързи крачки. Веднага забелязва напрежението по лицето му, но с присъщата си позитивна енергия се опитва да разведри атмосферата. – Вече сме на крака! Погледът ти казва, че си ядосан за нещо, но поне личи, че се възстановяваш. – Не съм сигурен. Добре дошла – казва той хладно. – Благодаря – усмихва се тя. – Отиди в кабинета. Идвам след малко – отвръща Орхун.

Действието се пренася в градината пред постройката Хира е седнала на пейката, потънала в мисли. Думите на Орхун „Обичам те“ отново кънтят в главата ѝ и я карат да се стяга от гняв. В този момент към нея се приближава Сахра, държейки сгъната хартия.

– Виж какво направих! – хвали се детето. – Какичката ме научи. – Коя? Кака Дефне ли? – пита Хира, опитвайки се да овладее вълнението си. – Да! Виж, мамо!

Хира разгъва хартийката. Тъй като Сахра все още не може да пише, във всяко квадратче е нарисувала картинки. – Много хубаво си го нарисувала, мила. Браво на теб... Вземи го – усмихва се Хира и ѝ го подава обратно.

Сахра обаче изгаря от желание да играят. – Кажи едно число!

– Не сега, мила... – моли я Хира. – Моля те, мамо! – настоява момиченцето.

– Добре... Шест – предава се тя.

Сахра започва ентусиазирано да отваря и затваря сгънатата хартия: – Едно, две, три, четири, пет, шест...

На последното място, което се разкрива, е нарисуван Орхун. Хира заковава поглед в рисунката. – Кой е това? – пита тя тихо. – Онзи чичо! – отговаря Сахра чистосърдечно.

Хира застива. – Кажи нещо нова за него! За оня чичо – подканя я детето.

– Тази игра не се играе така... тоест... няма такива правила – обърква се Хира. – Аз не мога да пиша, затова си измислих мои правила. Хайде, кажи нещо за чичото!

Хира мълчи, без да знае какво да каже. Виждайки колебанието ѝ, Сахра сама дава своята оценка: – Според мен той е... герой!

Хира се стяга отвътре и строго я прекъсва: – Той не е герой. Той е просто работодател!

Сахра тъжно свежда глава. Хира въздъхва тежко, осъзнавайки, че е прекалила. – Трябва да тръгвам вече – казва тя и се изправя, но виждайки наведеното чело на дъщеря си, сърцето ѝ се свива.

Тя отново сяда до нея, прегръща я и я целува нежно. Взема хартийката и я отваря на квадратчето, където са нарисувани тя, Йекта и Сахра.

– Мила, виж, това е нашето семейство. Когато съберем точките си, ще си тръгнем оттук. Отново ще бъдем заедно – казва тя с топъл глас.

Сахра грейва в усмивка и я прегръща през врата. Хира я целува по бузата, след което с усмивка прави жест, сякаш взема една „резервна целувка“ и я прибира в джоба си. – Тези целувки са резервни. Когато ми липсваш, ще си ги слагам на бузата. А сега отивам да работя, става ли?

Хира я целува за последно, подава ѝ хартийката и тръгва към голямата къща. Сахра веднага подновява играта зад гърба ѝ: – Едно, две, три, четири, пет, шест... Пак се падна чичото!

Хира дочува думите ѝ. Докато пристъпва към имението, плахата усмивка на лицето ѝ бързо изчезва, отстъпвайки място на дълбоко безпокойство.

Хира се качва към стаята на Орхун с донесените от химическо чистене сака. Напрежението от предстоящата среща я стяга в гърдите. Тя поема дълбоко въздух и прекрачва прага.

Хира влиза плахо в спалнята и изпитва облекчение, когато вижда, че стаята е празна. Без да губи време, се насочва директно към дрешника.

Окачва внимателно саката и тъкмо се обръща да излезе, когато погледът ѝ се спира върху купчината дрехи на Орхун, подготвени за подреждане. Тя спира за момент, взема ги и започва механично да ги сгъва.

Изведнъж съзнанието ѝ я връща назад във времето... Към онзи момент, в който Орхун за първи път каза, че я обича: – Всъщност трябваше да ти го кажа много по-рано... Не знам какво чаках – казва той тогава, гледайки я право в очите. – Толкова ли е страшно? – пита тя с треперещ глас. – Да кажем, че е сериозно... Влияят ли ти думите ми? Това, което ще ти кажа, не е нещо обикновено. Ще те разтърси, може би ще се изненадаш... – Кажи ми, моля те... Готова съм за всичко. – Всяка сутрин, когато отворя очи, това е първото нещо, за което се сещам. Тази истина ме връхлита с цялата си сила... Един глас говори в мен и ме преследва през целия ден. Където и да отида, каквото и да правя, той е с мен. С всяко вдишване... Няма как да избягам от това. Понякога имам усещането, че тази истина е завладяла цялото ми същество. И сега трябва да го кажа на глас, да го призная, за да успокоя душата си. Не мога повече да го крия от теб... Обичам те, Хира Демирханлъ!

Тъжна сянка пада върху лицето ѝ. Хира прибира сгънатите дрехи в чекмеджето, но спомените продължават да нахлуват един след друг: – След сватбата, разбира се, че ще имаме деца. Искам го повече от всичко на света – казваше той тогава с топла усмивка. – И аз... – отвръща му тя с надежда.

Изведнъж в съзнанието ѝ отекват думите на адвоката: „Но той не го иска... Накарайте я да направи аборт, каза той... Накарайте я да го махне...“

Болката я пробожда, докато държи дрехите на Орхун в ръце. В този момент откъм вратата се чува строгият глас на Султан: – Къде се забави толкова? – поглежда я онази изпитателно.

Хира бързо се окопитва и прикрива вълнението си. – За едно оставяне на дрехи цяла вечност ли ти трябва? Нарочно го правиш, нали? За да бягаш от работа! – сопва ѝ се Султан и прави крачка към нея. – Побързай! Занеси чай на г-н Орхун и гостенката му!

Султан се обръща рязко и излиза от дрешника.

Какво се случва с Елиф и Азиз?

Азиз върви по улицата, но мислите му непрекъснато се връщат към Елиф. В съзнанието му минава моментът, в който тя отчаяно се кълне, че не знае къде са парите, а той грубо ѝ забранява да се кълне. Споменът само разпалва гнева му и той несъзнателно стиска юмруци, докато продължава към дома си.

Преди да влезе в дома си го причаква Едже. Тя открито показва ревността си и го упреква, че е довел Елиф в дома, докато на нея никога не е позволявал да прекрачи прага. Азиз отвръща с присъщата си суровост и иронично заявява, че ако толкова държи, може да заеме мястото на Елиф в бараката за въглища и сама да изпита униженията. Едже, заслепена от чувствата си, е готова на всичко за него. За миг Азиз се приближава толкова, че момичето губи самообладание, но после рязко прекратява разговора и я отпраща, преди някой да ги е видял. Едже си тръгва щастлива, след като успява да го целуне по бузата, а Азиз влиза в двора.

В същото време Сузан изкарва Елиф от къщата. Дава ѝ парче хляб и строго ѝ нарежда веднага да се върне в бараката, без да се мярка в двора, за да не я види Азиз. Съдбата обаче ги изправя лице в лице. Щом я забелязва, Азиз веднага започва да я разпитва дали се е доближавала до баща му. След отрицателния ѝ отговор грубо я отпраща обратно към бараката.

Елиф обаче вече не може да прогони от съзнанието си думите, които Акиф е произнесъл по време на пристъпа си. Възрастният мъж е споменал името Бехийе и е казал, че момичето прилича на нея. Споменът я кара да събере смелост и въпреки страха си тя казва на Азиз, че майка ѝ е страдала от множествена склероза и че според нея баща му има нужда най-вече от внимание и близостта на хората, които обича. Вместо благодарност думите ѝ предизвикват ярост. Когато Елиф плахо пита коя е Бехие, погледът на Азиз мигновено се променя.

Азиз бавно се приближава към нея, обзет от неудържим гняв. Елиф обяснява, че Акиф сам е произнесъл това име и дори предположила, че присъствието на тази жена може да му помогне. Вместо отговор Азиз я блъска на земята и яростно я предупреждава никога повече да не произнася това име.

Думите на Елиф отключват болезнен спомен, който Азиз години наред се е опитвал да забрави. Пред очите му оживява денят, в който като малко момче безсилно наблюдава как баща му гони майка му Бехие от дома. Жената отчаяно се опитва да убеди съпруга си, че е невинна, но той не желае да я чуе и буквално я изхвърля навън. Малкият Азиз тича след майка си, плаче и я вика с всички сили, докато младата Сузан наблюдава случващото се със странна, доволна усмивка.

Настоящето и миналото се сливат пред очите на Азиз. Загледан към портата, през която някога майка му е напуснала завинаги дома, той избухва и почти крещи, че Бехие е мъртва и никой повече няма право да произнася името ѝ.

Малко по-късно Сузан разказва на Азиз за случилото се с баща им. Тя се преструва на объркана и твърди, че Елиф е направила нещо на Акъф, с което го е объркала още повече. Дори стига дотам да я нарече вещица, убедена, че именно момичето е виновно за странното поведение на възрастния мъж.

Азиз се приближава до баща си с надеждата да установи контакт с него. За миг Акиф го познава и с гордост си спомня, че синът му е полицай. Само секунди по-късно обаче отново заговаря за Бехие и се чуди защо тя не се е прибрала у дома. Азиз отчаяно се опитва да прекрати разговора и настоява, че семейството им се състои само от него, баща му и Сузан. Но Акиф продължава да чака Бехийе, сякаш тя всеки момент ще прекрачи прага. Напрежението става непоносимо и Сузан извежда Азиз от стаята. Веднага след като той излиза, маската ѝ пада. Тя се обръща към безпомощния си баща и започва да го удря, убедена, че така ще го накара да млъкне.

По-късно Азиз влиза в бараката при разплаканата Елиф. Вместо да се успокои, той започва да я разпитва за болната ѝ майка и за годините, през които се е грижила за нея. Елиф спокойно признава, че като дете е правила всичко по силите си и единственото ѝ желание е било да помогне и на Акиф. Думите ѝ обаче само още повече ожесточават Азиз. Той я предупреждава, че ако още веднъж се доближи до баща му или обърка съзнанието му, ще я погребе до майка ѝ. Елиф през сълзи се опитва да обясни, че възрастният човек просто има нужда от обич, но Азиз я прекъсва с обвинението, че един лъжец и крадец няма право да говори за любов и грижа. Момичето за последен път настоява, че не е крадла, но телефонно обаждане прекъсва разговора. Азиз си тръгва, оставяйки след себе си разплаканата Елиф.