В предния епизод на турския сериал „Плен“: Сахра прегръща Орхун и му благодари, че е спасил майка ѝ. Докато между двамата неусетно се ражда силна привързаност, Хира осъзнава, че вече не може да контролира случващото се и със страх наблюдава как дъщеря ѝ все повече се привързва към истинския си баща.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 27 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.
Хира открива, че Орхун е вдигнал висока температура. Въпреки тежкото си състояние той отказва да отиде в болница и настоява никой в имението да не разбира, като моли Хира само да му донесе студени компреси. Докато тя се грижи за него, Орхун започва да бълнува, хваща ръката ѝ и ѝ признава, че я обича. Разтърсена и разгневена от чутото, Хира го предупреждава никога повече да не ѝ казва подобни думи, след което съобщава на Султан, че трябва да бъде извикан лекар. На следващата сутрин Орхун забелязва, че Хира е необичайно дистанцирана, и се опитва да разбере какво се е случило през нощта.
Междувременно Азиз подлага Елиф на жестоко изпитание, което може да промени всичко.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
Мракът изцяло е обгърнал спалнята на Орхун, а тишината в стаята се нарушава единствено от неговото тежко, накъсано дишане. Той лежи в леглото си, напълно безпомощен, повален от внезапна силна треска. В този момент вратата леко се приоткрехва. Хира влиза тихо, стъпвайки на пръсти. Изражението ѝ е застинало, изпълнено с дълбока тревога, която тя отчаяно се опитва да скрие от самата себе си. Приближава се бавно до леглото, държейки дигитален термометър. Насочва го към челото му и изчаква звуковия сигнал. Очите ѝ се разширяват от уплаха, когато вижда изписаните цифри.
– Толкова е висока... – казва тя със затаен дъх, а гласът ѝ трепери в тишината. С плахи пръсти Хира пресяга ръка и внимателно отвива малко одеялото, за да му олекне. При това движение Орхун бавно и мъчително отваря очи. Погледът му е напълно замъглен, но в тъмнината успява да разпознава нейния силует.
– Защо не си тръгна? – изрича той с пресъхнали устни, едва намирайки сили да говори унасяйки се. Хира за миг застива на място, но бързо се съвзема и заема отбранителна позиция.
– Температурата ти е твърде висока. Ще събудя госпожа Султан. Трябва да отидеш в болница.
– Не казвай на никого! – прекъсва я той с неочаквана за състоянието му властност, макар гласът му да препуска заради бълнуването. – Просто ми донеси студена вода... с лед.
Хира се опитва да възрази и несъгласно поклаща глава: – Но...
– Направи каквото казвам! – казва той заповеднически и отново затваря очи, напълно изтощен. Хира за миг застива, след което се обръща и излиза, за да изпълни заповедта му.
Под влиянието на изпепеляващата треска Орхун започва да губи всякаква представа за реалността. Високата температура предизвиква силни халюцинации и пред очите му образът на стаята напълно се размива. Изведнъж той вижда как Хира влиза в стаята, но това не е сегашната студена, дистанцирана и горда жена, а онази Хира от миналото, която го обичаше с цялото си сърце. Тя пристъпва бързо, с лице, пропито от чиста, неподправена мъка. Орхун поглежда лицето ѝ и забелязва искрящите сълзи, които се стичат по бузите ѝ. За първи път от дни наред той усеща истинско, топло чувство, изписано на лицето ѝ. Сякаш поразен от гръм, той казва:
– Ти плачеш...
Хира го поглежда с безкрайна любов и нежност: – Защото се тревожа за теб. Толкова съжалявам за всичко, което се случи. Никога не съм искала да става така!
– Аз също! – отвръща Орхун, изцяло улавяйки нейната емоция, а сърцето му прелива от любов. В същия миг халюцинацията се разпада под тежестта на суровата реалност. Хира е застанала до леглото, потапяйки кърпа в купа с ледена вода. Изражението ѝ отново е хладно, далечно и непревземаемо, точно както преди.
– Аз също... – довършва Орхун на глас мисълта от видението си.
Хира дочува бълнуването му, сепва се и го поглежда с недоумение: – Каза ли нещо? Орхун не отговаря, очите му отново се затварят.
Но съзнанието му пак го връща в капана на кошмарната треска и илюзията в ума му продължава. Гласът на въображаемата Хира отеква в главата му, пълен с дълбока емоция: – Всъщност си тръгнах, защото ти ми каза да си тръгна. Затова ти бях ядосана, затова се опитвам да стоя далеч. Но не исках да се отделям от теб нито за миг. Защото аз всъщност... останах там, преди шест години... Защото нито за миг не спрях да те обичам!
Орхун застива в леглото, напълно зашеметен от тези думи.
– Аз... – отронва той отчаяно. Видението изчезва окончателно. Той отново се намира в реалността, но думите от бълнуването и истината се преплитат в ума му.
– Аз... – повтаря той, докато истинската Хира поставя студената кърпа на челото му.
– Искаш ли нещо? – пита тя, усещайки, че състоянието му се влошава, и внимателно следи всяко негово движение.
Внезапно Орхун пресяга ръка и улавя нейната длан. Хира застива, поразена от това неочаквано и силно докосване. Преди да успее да се дръпне, Орхун я поглежда право в очите и казва: – Аз... Обичам те.
Хира остава шокирана от това, което чува.
Шокът бързо преминава в ярост. Хира рязко и гневно издърпва ръката си от неговата хватка.
– Ти даваш ли си сметка какво говориш?! – изрича тя, а гласът ѝ трепери от силно възмущение. – Това... Как смееш да ми казваш това? Орхун отваря напълно очи, стреснат от рязкото движение на Хира. Под влиянието на изтощителната треска, той едва успява да фокусира погледа си върху нея и говори с огромно затруднение: – Каза ли нещо?
– Никога повече... Никога не ми казвай това! – казва тя, докато сълзи на гняв прииждат в очите ѝ. – Нямаш никакво право. Никакво!
Орхун я гледа с пълно неразбиране, напълно изгубен в мъглата на болестта, а Хира се обръща и разплакана изхвърча от стаята.
Хира бърза по стълбите, опитвайки се да избяга възможно най-далеч от този кошмар, но по пътя си се сблъсква лице в лице със Султан. Икономката веднага забелязва силно превъзбуденото ѝ състояние и разплаканото лице.
– Какво правиш тук по това време, в стаята на господин Орхун? – пита Султан, измервайки я с изключително подозрителен поглед. Хира, изгаряща от желание просто да избяга, отвръща задъхано, за да отклони вниманието: – Занесох му лекарствата и вода. Има много висока температура. Трябва веднага да се извика лекар. – Без да чака отговор, Хира бързо я подминава и си тръгва. Султан остава напълно объркана, гледайки след нея: – Къде отиваш? Икономката поклаща глава подозрително и се насочва към стаята на Орхун, усещайки, че нещо не е наред.
Хира излиза в тъмната градина и почти тичешком се насочва към пристройката. Изведнъж спира рязко, дишайки тежко, докато гневът изцяло я заслепява. В ума ѝ нахлуват думите на Орхун, изречени в трескавия унес, че я обича. Тя стиска юмруци, а яростта отново лумва в гърдите ѝ.
– Как... Как може да ми каже това? Няма право! – изрича тя на глас към нощта, треперейки от обида. Тръгва отново, но в бързината се препъва в един от камъните по пътеката и пада с цяла тежест на земята. Остава да лежи за миг, изпъшквайки от остра болка, а дланта ѝ е дълбоко одрана и кърви.
Острият камък в ръката ѝ веднага отключва друг, много по-болезнен спомен от миналото. Пред очите ѝ изниква моментът, в който Орхун се хвърли пред нея, за да я защити с тялото си, и бе прострелян от упор. Чува неговия предупредителен вик и собствения си неистов писък от онези минути. Хира яростно поклаща глава, опитвайки се да прогони тези образи от ума си, борейки се с непосилното вътрешно напрежение.
– Не! Никога! Той вече няма никакво право да прави това! Каквото и да става! Не може да ме обича... Не! Не, не може! – изрича тя през сълзи, изправя се с огромна мъка и отива в пристройката, затваряйки вратата зад гърба си.
Утрото настъпва, а в пристройката Хира седи на ръба на леглото с уморени очи и бледо лице – тя наистина не е мигнала цяла нощ. Мисълта, че трябва отново да отиде в конака и да се изправи лице в лице с Орхун, я изпълва с истински ужас. В този момент малката Сахра се събужда, разтърква очи с юмручета и я поглежда загрижено:
– Мамо... Не си ли спала изобщо? Събудих се през нощта и ти пак седеше тук. Хира веднага променя изражението си, опитвайки се да скрие душевната си болка зад топла майчина усмивка.
– Мило съкровище, просто не ми се спеше. Затова погледах малко звездите. Кажи ми, ти спа ли добре?
– Да... Мамо, няма ли да ходиш на работа? Вече е сутрин. Няма ли да събираме повече точки, за да си дойде татко? Думите на детето ужилват Хира право в сърцето и тя осъзнава, че трябва бързо да събере сили в името на дъщеря си.
– Ще събираме, слънчице. Права си! – казва тя и си поема дълбоко дъх, опитвайки се да прогони черните мисли.
Хира се приближава до голямата входна врата на имението, където Султан вече я очаква, отваря я и я поглежда изключително строго: – Къде беше досега? Забави се твърде много. Госпожа Афифе те чака. Влизай бързо! Хира влиза тихо, без да каже нищо, усещайки напрежението, а Султан пристъпва веднага след нея, следейки всяка нейна стъпка.
Афифе, която вече е научила подробно от Султан за среднощния инцидент, седи на дивана във всекидневната, застинала в гневна и надменна поза. Щом вижда Хира да влиза, тя веднага започва да я засипва с остри упреци: – Синът ми изгаряше от треска снощи! Ти му даде нощното лекарство! Как можа да не съобщиш навреме? Хира свежда глава, уморена от постоянни обвинения и вътрешни битки.
– Права сте. Грешката е моя. Съжалявам. Ако желаете, отсега нататък няма да се грижа за господина. Дори чай или кафе няма да му нося. Макар това предложение напълно да я устройва, Афифе остава стъписана за миг от дързостта ѝ. Тя усеща, че зад това внезапно оттегляне се крие някаква дълбока тайна.
– Така ли мислиш да избягаш от отговорността за грешката си? Изчезвай от очите ми. Хира се обръща и си тръгва веднага, без да пророни нито дума повече.
Афифе остава замислена за секунда, след което споделя със Султан, че тук има нещо друго, тъй като момичето хем съобщава за ситуацията, хем веднага изчезва, а сега се опитва да избяга от работа и от самия Орхун. Тя заповядва на икономката да я наблюдава изкъсо. Султан кима послушно и споменава, че утре ще дойде нов кандидат за градинар, чиито препоръки са отлични и Орхун вече лично го е одобрил. Афифе се съгласява хладно, а Султан я оставя сама с тежките ѝ мисли.
В ателието Афифе продължава да е изключително неспокойна и нервна. Докато нанася поредните щрихи с четката върху платното, Султан влиза тихо с чаша кафе. Афифе веднага я поглежда и пита какво прави Хира в момента, при което разбира, че тя помага в кухнята на госпожа Бехие. Тогава властната майка рязко променя плана си и заповядва на Султан да направи всичко възможно, за да събере Хира и Орхун на едно място, за да може икономката да подслуша разговорите им и да разбере каква е причината за странното поведение на Хира.
В кухнята Бехие е подготвила подносите със закуска за Орхун и за малката Сахра. Тя обяснява на Хира, че закуската на господина е напълно готова, а тя сега ще изцеди портокалов сок за детето. Хира умишлено посяга към подноса на дъщеря си, за да избегне на всяка цена срещата с Орхун, и предлага Султан да занесе неговата храна. В този момент обаче влиза самата Султан и я прекъсва грубо, измервайки я с хладен поглед: – Сега и разпределение на работата ли започнахте да правите? Ти! Ти ще занесеш закуската на господин Орхун! Веднага! Султан излиза бързо, оставяйки Хира в пълна безизходица, а Бехие топло я подканва да върви, обещавайки да се погрижи изцяло за храната на детето.
Хира застава пред вратата на спалнята, държейки тежкия поднос, и сърцето ѝ бие лудо. Спира за миг, опитва се да овладее бушуващите си емоции, след което влиза и оставя храната на нощното шкафче, като умишлено избягва всякакъв зрителен контакт с мъжа в леглото.
– Закуската ти... – казва тя студено, гледайки в пода. Орхун я наблюдава изключително внимателно, опитвайки се да разбере какво точно се е случило помежду им.
– Снощи имах много висока температура. В същия момент Султан се приближава тихо в коридора и застава точно пред приоткрепената врата, започвайки да подслушва затаила дъх. Орхун продължава, че тя е информирала Султан и после е поела цялата вина върху себе си пред Афифе, но той ясно си спомня, че сам ѝ е забранил да казва на когото и да било, така че грешката изобщо не е нейна. При тези думи Хира спира да се движи, обръща се рязко и го поглежда с явен гняв в очите: – Не, грешката беше моя! Когато разбрах, че имаш температура, трябваше първо да информирам госпожа Султан. Тогава нищо от това нямаше да се случи.
– Какво нямаше да се случи? Случило ли се е нещо? – пита веднага Орхун, повдигайки се в леглото, докато Султан отвън буквално е залепила ухо за вратата. Хира го поглежда за секунда, опитвайки се да прецени по лицето му дали той наистина няма никакъв спомен, след което отсича студено: – Не, нищо не се е случило.
– Не ме избягвай! – казва Орхун, започвайки сериозно да се ядосва на нейното упорство.
– Не те избягвам. Казвам ти истината: няма нищо, което си струва да обсъждаме!
– Криеш нещо от мен – настоява твърдо той, впивайки поглед в нея. Хира го поглежда намусено, пожелава му сухо приятен апетит и излиза с бързи стъпки от стаята. Султан едва успява да избяга по коридора, за да не я хванат.
Напускайки стаята, Хира се пита в паника дали той наистина няма никакъв спомен или просто се преструва най-безочливо, а Орхун остава в леглото, напълно объркан и подозрителен, че снощи под влиянието на треската е направил или казал нещо много грешно, което е преляло чашата.
В пристройката малката Сахра седи сама на леглото и споделя с плюшената си играчка колко много е гладна. Бехие влиза с поднос, на който има топъл омлет и пресен сок, което истински развълнува детето. Докато момиченцето яде с голям апетит, то съвсем невинно пита гостенката дали си има свои дечица. Този въпрос нанася съкрушителен удар върху Бехие и тя признава през сълзи, че има син, но той се намира много далеч.
В ума ѝ изплува болезнен и ярък спомен отпреди години, когато нейният петнайсетгодишен тогава син Азиз грубо е отхвърлил подаръка ѝ за рожден ден, хвърлил го е в калта, обвинил я е в лъжа и я е изгонил завинаги от живота си, заканвайки се, че лично ще я убие заради стореното на баща му. Бехие бързо излиза от пристройката, бърсейки горчивите си сълзи, за да не я види детето.
Какво се случва с Елиф и Азиз?
След като Азиз отвежда изплашената до смърт Елиф в двора и я затваря безмилостно в бараката, за да я накаже жестоко за това, че е посмяла да помогне на болния му баща Акиф и по този начин е престъпила неговите заповеди. На следващата сутрин Азиз отива при нея с револвер в ръка, решен на всяка цена да изтръгне истината за уж скритите от нея и баща ѝ пари. Той разиграва с момичето изключително опасна и садистична игра на руска рулетка, оставяйки само един-единствен куршум в барабана и насочвайки оръжието право към главата ѝ.
Въпреки реалната смъртна заплаха и огромния ужас, Елиф плаче неудържимо, но продължава да твърди, че не притежават никакви скрити пари. След шест мудни, вледеняващи щраквания на празния револвер, Азиз се оттегля напълно вбесен и вътрешно победен от нейната невинност и чиста честност.
По-късно Сузан кара Елиф да влезе в къщата, за да изчисти мръсотията, където старият Акиф я поглежда с топла усмивка и започва да бълнува, че тя поразително прилича на Бехие.
