В предния епизод на турския сериал „Плен“: Хира разбира, че Афифе е организирала отвличането на нея и Сахра. Решена да сложи край на всичко, тя се изправя срещу нея и я предупреждава – ако още веднъж посегне на дъщеря ѝ, ще си плати скъпо.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 26 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.
Сахра прегръща Орхун и му благодари, че е спасил майка ѝ. Докато между двамата неусетно се ражда силна привързаност, Хира осъзнава, че вече не може да контролира случващото се и със страх наблюдава как дъщеря ѝ все повече се привързва към истинския си баща. Същата вечер Орхун вдига висока температура, а Хира остава да бди над него, защото не може да понесе мисълта, че животът му отново е в опасност.
Междувременно Елиф се превръща в неочакваната надежда за семейството на Азиз, след като успява да укроти тежкия пристъп на болния му баща.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
В малката пристройка към имението Демирханлъ въздухът е натежал от неизказани думи и тревога. Сахра седи кротко на пода, напълно погълната от играта си с мечето, когато вратата се отваря и Хира влиза със замислено изражение. Момиченцето веднага вдига очи към нея, усещайки с детския си инстинкт, че нещо не е наред.
– Гладна ли си и ти? Можеш да хапнеш бисквитки – обръща се Сахра към играчката, но веднага забелязва майка си и личицето ѝ светва. – Мамо!
Хира сяда на пода до дъщеря си, опитвайки се да прикрие бурята, която бушува в душата ѝ. Сахра обаче я поглежда право в очите, усещайки напрежението.
– Къде беше? – пита любопитно детето.
Хира насилва една топла усмивка, макар сърцето ѝ да препуска от притеснение.
– Имах малко работа, скъпа. Свърших я и си дойдох. Но виж, ти не си си изяла бисквитката.
Малкото момиченце обаче остава недоверчиво и устните му се свиват в леко недоволство.
– Нещо станало ли е? Добре ли си?
Хира не издържа на този чист, загрижен поглед, привлича Сахра в обятията си и я прегръща толкова силно, сякаш черпи от нея цялата сила на света, за да продължи напред.
– Скъпа, добре съм. Много съм добре. Нали те прегръщам... – казва тя, затваряйки очи, докато усеща малкото телце до себе си.
Бехийе подготвя подноса с топла супа за Орхун. Докато реже резен лимон, вратата се отваря и Хира влиза тихо, нарушавайки тишината.
– Здравей – казва Хира.
Бехийе се стресва, ножът се изплъзва и тя порязва пръста си.
– Ох! Здравей – проплаква жената и веднага пъха кървящата си ръка под течащата на чешмата вода. Хира веднага пристъпва загрижено напред. – Добре ли си? – пита тя, оглеждайки раната. – Само малко порязване, ще спре след няколко минути – отвръща Бехийе, докато притиска чиста кърпа към пръста си. Хира посяга към плота, готова да помогне. – Кажи ми какво да направя, аз ще го свърша. Жената поглежда към димящата супа и се обръща към нея с умолителен поглед. – Може ли аз да оправя тук, а ти да занесеш супата на г-н Орхун? През това време ще му приготвя и един билков чай. Хира застива за секунда, усещайки как не иска да се изправи лице в лице с него, но въпреки това поема подноса и кима одобрително. – Аз ще я занеса – казва и излиза с бавни стъпки.
Горе в спалнята си Орхун лежи отпаднал, изтощен и затворен между четирите стени, а гневът в гърдите му не му дава покой. В съзнанието му отново изплуват тежките думи на Хира от миналия им разговор, когато той се опита да я спре, а тя категорично му заяви, че няма да си тръгне, докато не изплати дълга си. Този спомен го кара да се намръщи и да се напрегне още повече. Точно тогава вратата се отваря и Хира влиза, държейки подноса в ръце.
– Донесох супата ти... – казва тя с равен тон.
Орхун остава напълно безчувствен, дори не обръща глава, за да я погледне, сякаш тя изобщо не съществува. Хира обаче не се отказва, приближава се до леглото и се опитва да помогне.
– Мога да ти помогна да хапнеш, ако искаш.
Тези думи действат като искра върху нараненото му его и гневът му избухва под влиянието на спомените.
– Не искам! Няма да ям никаква супа! – прекъсва я той рязко и яростно.
Хира обаче не отстъпва, оставя подноса на нощното шкафче и посяга към кутията с лекарства, за да провери инструкциите.
– Но трябва да си вземеш лекарствата! Не можеш да пиеш болкоуспокояващи на празен стомах.
Орхун, на когото му е дошло до гуша от нейните грижи, извиква нервно. – Няма да пия болкоуспокояващи. Върни супата обратно!
Той прави бърз, рязък опит да се изправи от леглото, но тялото му изневерява – за секунда губи равновесие и полита напред, сякаш ще падне. Хира реагира светкавично, водена от инстинкта си, и го хваща здраво за ръката, за да го задържи. За един безкраен, наелектризиран миг погледите им се срещат, а времето спира. Орхун обаче веднага дръпва ръката си от хватката ѝ и изрича със студен, безмилостен глас: – Няма нужда да се грижиш за мен. И не ми дължиш нищо! Ти си под моя защита, така че направих това, което бях длъжен да направя! Това е всичко.
Хира преглъща обидата, свежда глава и приема думите му без излишни спорове. – Добре – казва тя тихо и излиза от стаята, оставяйки го сам с гнева му.
На стълбището на първия етаж Орхун бавно слиза надолу, когато се засича лице в лице с майка си, която тъкмо слиза по стълбите.
– Тъкмо идвах да те потърся – казва Афифе, оглеждайки го критично.
– Добре съм – отвръща сухо той, без да спира.
– Правилно ли е да ставаш? Трябва да си почиваш...
– Лекарят каза, че мога да ходя. Искам да изляза на чист въздух.
– Ще дойда с теб, за да те подкрепям – предлага веднага Афифе, искайки да бъде до него, но синът ѝ веднага я спира с жест: – Няма нужда. Искам да вървя сам.
Афифе преценява ситуацията и решава да не настоява повече. – Добре. Както желаеш – отвръща тя и се насочва обратно към стаята си, докато той бавно излиза навън.
В градината на имението Орхун сяда на една от пейките. В този момент Хира се приближава тихо, носейки топлия билков чай, който Бехийе е приготвила за него.
– Г-жа Бехийе ме прати. Този чай не си пречи с хапчетата ти. Извинявай – казва тя и оставя чашата на масичката.
Точно в този момент малката Сахра пристига тичешком, стискайки в ръчичка едно красиво току -що откъснато цвете.
– Чичо! – извиква радостно тя и застава пред тях. – Боли ли те раната?
Хира веднага се напряга, усещайки опасността от това сближаване, и бързо хваща детето през раменете, опитвайки се да го дръпне настрана, преди Орхун да е успял да каже нещо. – Сахра, скъпа, нека не го безпокоим. Той има нужда от почивка.
Орхун обаче ги спира със студен, но категоричен тон. – Не, тя не ме безпокои – казва той, след което се обръща към малкото момиче с неочаквана мекота в гласа: – Освен това раната не ме боли. Благодаря, че попита. А цветето ти е много красиво.
Сахра му го подава с грейнало от щастие личице. – Това е за теб. Защото спаси майка ми.
Хира наблюдава тази сцена със свито сърце и нарастващ страх, виждайки как между двамата се заражда силна връзка. Орхун поглежда детето с пълна искреност в очите: – Нямаше да открия майка ти без твоята помощ.
Хира не може да понесе това повече, хваща Сахра здраво за ръка и я подканя да тръгват. – Хайде, стига толкова.
Докато се насочват към пристройката обаче, Сахра неочаквано се изтръгва от ръката ѝ, тичайки се връща при Орхун и го прегръща силно през врата.
Хира застива от изненада.
Орхун затваря очи за миг и вдишва чистия, детски аромат на момиченцето, усещайки невероятна топлина. Сахра веднага се отдръпва и се връща при майка си. Хира я хваща под ръка и с бързи, нервни стъпки я повежда към пристройката, а Орхун остава да гледа след тях дълго време, стискайки подареното цвете в ръката си.
По-късно в малката стая на пристройката Хира седи срещу дъщеря си, опитвайки се да намери правилните думи, за да постави граница. Тя си спомня момента на прегръдката и усеща как тревогата я задушава. В този момент Сахра я поглежда плахо, държейки куклата Стафи пред себе си, и прекъсва тишината с гласа на играчката:
– Ако те целуна, ще ти мине ли гневът? – пита детето и докосва бузата на Хира.
Хира не издържа, усмихва се нежно и я целува, след което я привлича по-близо до себе си, решена да проведе този труден разговор.
– Ела тук. Повече недей да правиш така.
– Кое? – чуди се Сахра.
– Говоря за това, че го прегърна.
– Защо? – вдига рамене детето.
– Защото той е шефът, а аз съм служителката.
– Но той не е мой шеф! – отвръща чистосърдечно Сахра, оставяйки майка си напълно безмълвна и объркана.
Когато нощта пада над имението, в стаята на Орхун положението се влошава рязко. Той спи, унесен в тежък, неспокоен сън, но тялото му се тресе от силна треска, а по челото му се стичат капки пот. Вратата се отваря тихо и Хира влиза в стаята, носейки в ръце чаша с прясна, студена вода и лекарствата, които той по-рано отказа да вземе.
– Донесох лекарството ти... – казва тя тихо, но виждайки, че той не отваря очи, спира до леглото.
Притеснението надделява над гордостта ѝ. Тя оставя подноса на нощното шкафче и след кратко колебание протяга треперещата си ръка, поставяйки нежно длан върху челото му. Кожата му пари.
– Има висока температура... – прошепва уплашено тя.
Точно в този момент Орхун отваря очи, погледът му е мътен и изтощен от болестта. Хира се сепва и с бързо, сепнато движение дръпва ръката си назад, усещайки как сърцето ѝ замира.
– Имаш температура – казва тя, опитвайки се да запази самообладание.
Орхун преглъща трудно и изрича с големи усилия, едва чуваемо: – Ще мине...
Той бавно посяга към лекарството на шкафчето, а Хира стои наблизо, готова да му помогне във всяка секунда, но той я спира с хладен и дистанциран поглед.
– Можеш да вървиш... – отвръща той, след което изпива хапчето и затваря очи, отпускайки глава обратно на възглавницата.
Хира остава да стои до леглото още няколко секунди, гледайки изтощеното му лице със свито от болка и загриженост сърце, след което излиза от стаята неспокойна.
В коридора на втория етаж тя засича Бехийе, която тъкмо е приключила работата си в кухнята и се кани да си ляга. Жената забелязва разстроеното изражение на Хира.
– Пак не си докоснала храната си – отбелязва загрижено Бехийе.
– Не съм гладна – отвръща Хира, но мислите ѝ са изцяло в стаята зад нея. Тя се колебае за миг, след което добавя с пресеклив глас: – Виж... той има температура... Г-н Орхун... Взе си лекарството, но...
Бехийе се приближава и казва тихо, за да не събуди никого в къщата: – О, чух г-жа Афифе да говори. Лекарят е казал, че може да вдигне температура, така че не се притеснявай.
Хира кима леко с глава, усещайки малко облекчение, но безпокойството не я напуска.
– Хайде, отивай да си лягаш. Лека нощ – пожелава ѝ Бехийе и си тръгва.
– Лека нощ – отвръща Хира.
Тя остава сама в тъмния коридор. Трябва да се върне в пристройката, но краката ѝ отказват да тръгнат – мисълта да го остави в това състояние я раздира.
– Какво да правя?... – мърмори тя на себе си.
В съзнанието ѝ отново изплуват думите му: „Ако го правиш, за да изплатиш дълга си, недей!“ Хира вдига гордо глава и взема своето категорично решение, намирайки оправдание пред себе си.
– Ще изчакам малко тук. Ако температурата му не спадне, ще събудя г-жа Султан.
Тя сяда на един от столовете в коридора, криейки дори от собственото си сърце, че остава да будува там не заради някакъв дълг, а защото усещането, че той е в опасност, я съсипва от болка.
Какво се случва с Елиф и Азиз!
През това време в къщата на Азиз се разиграва истински кошмар, изпълнен с жестокост и страдание. Елиф е затворена в бараката в градината, където Азиз без никаква милост подхвърля игла и конец в краката ѝ, за да зашие скъсания си ръкав. Той я засипва с жестоки обиди, наричайки нея и баща ѝ актьори и крадци, и изважда от джоба си полуизгорелите снимки на покойната ѝ майка, хвърляйки ги на земята, за да я нарани още по-дълбоко. Елиф вдига парчетата хартия, а сълзите започват да се стичат по бузите ѝ, докато го нарича лош човек. Скоро в къщата се появява Сюзан, която изпада в шок от присъствието на момичето, но бързо сменя тона, разбирайки, че може да я използва за цялата тежка и черна домакинска работа в къщата.
Елиф е принудена да търка подовете и да чисти разлятата супа на стария баща на Азиз – Акиф, докато Сюзан я напада с крясъци, кара я да бърза и я следи изкъсо, за да не се мотае. Болният от деменция старец поглежда Елиф в един кратък миг на просветление и казва, че тя много прилича на някого, което внася малко утеха в разбитото сърце на момичето. Сюзан обаче отказва дори да му даде чаша вода, когато той започва да моли, и Елиф е тази, която тайно му донася вода, спечелвайки си благата му усмивка.
Истинският ад обаче настъпва през нощта, когато Акиф получава ужасяващ, тежък пристъп. Старецът започва да се тресе, да пищи и в лудостта си да скубе косата си, без да разпознава нито Азиз, нито Сюзан. Азиз го държи за ръцете с последни сили, опитвайки се да го задържи да не избяга, докато Сюзан крещи в паника и се опитва да му даде вода, но Акиф блъска чашата и всичко се разплисква по пода. Чувайки страшните писъци от бараката, Елиф не издържа на страданието на стареца и въпреки огромния си страх от гнева на Азиз, влиза в хола. Гледката на викащия от болка мъж отваря стара рана в душата ѝ и тя си спомня за последните мигове на собствената си майка преди три години.
Когато Сюзан и Азиз я забелязват, те избухват в ярост и Азиз ѝ крещи с пълно гърло да се маха веднага и да се връща на мястото си. Елиф обаче остава непреклонна, приближава се бавно и с невероятно спокоен, тих глас поглежда Азиз в очите, казвайки:
– Позволи ми.
Азиз остава напълно вцепенен от нейното хладнокръвие и неволно пуска ръцете на баща си. Елиф пристъпва напред, прегръща силно стареца през раменете и започва да му шепне успокоителни думи в ухото, четейки тиха молитва. Въпреки че Акиф в началото се дърпа и маха с ръце, топлината и гласът ѝ го укротяват. Той се отпуска напълно в прегръдките ѝ, а Азиз и Сюзан остават да ги гледат в пълно недоумение, застинали от шок пред тази неочаквана гледка.
