В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун е на крачка от смъртта, но този път именно Хира отказва да го изостави. Докато хората на Ташкън ги преследват с кучета, тя рискува живота си, за да го спаси и да го измъкне от гората.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 25 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.
След като Орхун получава необходимата медицинска помощ и е изписан, той се връща в имението. По-късно Йекта се свързва с него, за да разбере какво се е случило с Хира. Орхун му казва, че я е излъгал, че той е претърпял инцидент, за да не разбере, че я е изоставил от страх.
След разговор със Сахра Хира разбира, че Афифе е участвала в отвличането им от Ташкин.
Хира побесняла се изправя пред Афифе и я предупреждава за последен път, че ще съсипе живота ѝ, ако навреди на Сахра.
Елиф успява да избяга от къщата на Азиз и се свързва с баща си. Двамата се крият в една изоставена къща, а той се опитва да получи заем от познат, за да напуснат града, но бива заловен от Азиз.
Принудена от обстоятелствата, Елиф се връща при Азиз, който дава на баща ѝ срок от един месец да върне дължимите пари.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
Бехийе се опитва да убеди малката Сахра да отпие поне глътка от млякото, което държи в ръката си. – Защо не пийнеш малко? – нарежда тя с топъл, умолителен глас. – Нали знаеш колко ще се зарадва майка ти, когато се прибере. Ще каже, че леля Бехийе се е погрижила прекрасно за нейното момиченце. Хайде, скъпа... Хайде, пиленцето ми...
Сахра обаче упорито извърта глава и отказва да докосне чашата. В същото време Хира най-после се завръща у дома. Докато изкачва стълбите към градината, тя забелязва дъщеря си и Бехийе. – Пийни малко, де. Няма как да пораснеш, ако не пиеш мляко. Хайде, миличка.
Хира ускорява крачка, изкачва последните стъпала и поглежда с изпълнен с копнеж поглед към своето малко съкровище. Сахра усеща присъствието ѝ, обръща се и върху личицето ѝ изгрява огромна, сияйна усмивка. – Мамо! – крещи развълнувано детето. – Детенцето ми! – отвръща Хира, а гласът ѝ трепери от вълнение.
Майка и дъщеря се спускат една към друга и се впускат в силна, разтърсваща прегръдка. – Мило мое, скъпото ми детенце... – шепне през сълзи Хира, докато покрива лицето на Сахра с целувки и жадно вдишва аромата ѝ. – Добре ли си? – Добре съм. А ти добре ли си? – пита чистосърдечно малката. – Щом си отново до мен, аз съм много добре! – отвръща Хира, притискайки я още по-силно до гърдите си.
Бехийе, която наблюдава трогателната им среща със насълзени очи, бавно минава покрай тях. – Бързо възстановяване. – Госпожо Бехийе! – извиква след нея Хира. – Благодаря ви, че се погрижихте толкова добре за Сахра!
Бехийе едва забележимо кимва с глава в знак на уважение и се оттегля. – Ела тук, трябва да те прегърна още по-силно. Скъпа моя! – казва нежно Хира.
Сахра започва да се оглежда и когато не вижда Орхун никъде наоколо, любопитството ѝ надделява. – Къде е онзи чичко? Той те спаси, нали?
Хира застива за миг, объркана и смутена. Усмивката върху лицето ѝ моментално помръква, а думите засядат на гърлото ѝ. – Хм... Да... Той ме намери! – успява да каже тя.
– Онзи чичко ми обеща: „Ще върна майката ти!“.
Хира остава без думи пред детската искреност. Тя бързо сменя темата, хваща детето за ръка и тръгва напред: – Хайде. Разкажи ми сега, какво прави, докато ме нямаше? Двете се отправят бавно към постройката в двора.
Нощта над Истанбул се спуска тежка и обвита в мрак, покривайки града с безброй блещукащи светлини. В болничната стая всички вече са си тръгнали и Орхун е оставен насаме с мислите си. Неговият празен поглед е забит някъде в пространството. Спомените от тежкия разговор с Хира нахлуват в съзнанието му с пълна сила. „Казах ти да си вървиш!“ – отекват собствените му думи в главата му. „Това е вторият път, в който ми казваш „Върви си“... – отвръща му гордо нейният глас. – Но аз не съм като теб, няма да изоставя никого в беда!“ „Не разбираш ли? Това е единственият начин!“ „Не, ще се измъкнем оттук заедно. Намерих главния път, можем да стигнем до него. Няма да ти дължа нищо.“
Орхун премигва и се връща в реалността. Мисълта, че Хира не иска да му бъде длъжна с нищо, го пронизва право в сърцето. В този момент телефонът му иззвънява – Нуршах, която е разбрала за инцидента, го търси уплашена. – Нуршах! – казва той настойчиво в слушалката. – Няма нищо страшно! Добре съм! Наистина съм добре! Ти откъде разбра? Разбирам. Тревожиш се напразно.
Нуршах очевидно настоява да разбере какво се случва с Хира, защото Орхун извърта поглед настрани и стяга гласа си: – Те са под моя закрила. Бих направил всичко, за да ги спася. И пак бих го направил.
Междувременно Дефне, която тъкмо влиза в стаята, дочува думите му за Хира. Тя застива на прага, несигурна как да постъпи. – Не се притеснявай за брат си! Ще се чуем пак, нали? Пази се. – Орхун затваря телефона и чак тогава забелязва присъствието на Дефне. – Още ли не си си тръгнала? – Време е за лекарствата ти! – посочва тя шишенцето в ръката си с мека усмивка. – Виждам, че вече не си мой адвокат. – Да! – улавя шегата тя. – Направих бърз преход към сестринството. Но това е само за днес! Сестрата тъкмо ги носеше, затова ѝ казах, че аз ще се погрижа.
Дефне му подава хапчетата и чаша вода. Докато Орхун преглъща лекарството, тя продължава: – Госпожа Афифе се прибра у дома, за да си почине. Тя е съсипана от мъка и, разбира се, е много уморена. – Тя взема празната чаша от ръцете му. – Така че, ако имаш някакво желание, аз съм тук. Можеш да ми кажеш. – Единственото, което искам, е да се махна оттук колкото се може по-скоро. Затова не оставай повече, за да не си разваляш нощта! Трябва да си вървиш. – Абсурд! – Дефне възразява решително. – Как мога да те оставя сам! Не, няма да бъда спокойна. Оставам тук!
Орхун осъзнава, че е безполезно да спори, и само уморено кимва с глава. – Ето, така е по-добре. – Дефне сяда на близкото столче, а погледът на Орхун отново се рее в пространството. Тя отлично знае какво място заема Хира в сърцето му и го наблюдава с горчивина.
В малката постройка към имението Хира е притиснала силно Сахра до себе си. Прозорецът е широко отворен, пускайки хладния нощен бриз вътре. Плюшената играчка на момиченцето е поставена точно до нея, а очичките му вече се затварят от умора. – Мамо, ти ми разказа една приказка... Когато лошите хора ни отвлякоха... – Хм! – потвърждава тихо Хира с глава. – Ние се спасихме точно като детенцето и майката от твоята приказка. – Да, миличка, точно така стана! – Хира поема дълбоко въздух, опитвайки се да овладее бурята в гърдите си. – Но не татко ни спаси, а онзи чичко ни спаси.
Тези думи засядат в гърлото на Хира като огромен, болезнен камък. – Хайде, заспивай вече. Хайде.
Сахра затваря очи и бързо потъва в сън, а очите на майка ѝ се пълнят с горещи сълзи. Пред погледа ѝ изниква образът на Орхун, който рискува всичко, за да дойде и да я спаси. В ушити ѝ отекват думите на детето: „Къде е онзи чичко? Той те спаси, нали?“ – „Да, миличка, той ме намери!“ – „Онзи чичко ми обеща: „Ще ти върна майката“.
Хира не издържа повече на напрежението и избухва в тих, безшумен плач. „Дължа живота си на същия този човек, който някога се опита да ми го отнеме!“ – крещи вътрешният ѝ глас с неописуема болка. Тя притиска ръка към устата си, за да не събуди дъщеря си, избърсва горчивите сълзи и нежно погалва косата на заспалото момиченце.
Нощта бързо отстъпва място на утрото и първите слънчеви лъчи осветяват величествения Истанбул. Пред входната врата на имението Султан, Бeхийе и накрая Хира са се подредили в редица. Очите на Афифе са вперени напред, очаквайки Орхун, който се връща от болницата, придружен от Дефне. Ерхан върви веднага след тях. Лицето на Афифе буквално грева от щастие, когато вижда сина си да пристъпва прага. – Слава на Бога, най-после си у дома! Добре дошъл, сине!
Орхун само леко кимва, сякаш за да каже едно хладно „благодаря“. – Всичко вече приключи. – Стаята ти е напълно готова. Почини си добре и бързо събери сили! – нарежда загрижено майка му.
Бехийе и Султан също бързат да изразят своите благопожелания.
Той ги поздравява с леко навеждане на главата и продължава към къщата. Но точно когато преминава покрай Хира, в ума му изникват нейните последни думи: „Няма да ти дължа нищо“. Хира веднага извърта очи настрани, за да избегне тежкия му поглед. – Бързо възстановяване... – казва тя тихо.
Орхун не отвръща нищо, нито прави някакъв жест. С напълно безизразно лице той прекрачва прага. Хира за секунда вдига очи и поглежда след него. Дефне се обръща към Султан: – Госпожо Султан, хората от охраната ще вземат лекарствата на Орхун от аптеката. Да знаете. – Разбира се!
Дефне и Афифе също влизат в имението. Султан поглежда надменно към Хира, която е останала отвън: – Ти остани тук. Ще ги вземеш, когато лекарствата пристигнат! Хира потвърждава с мълчаливо кимване и остава да чака на място.
В стаята на Орхун той лежи полуизправен на леглото, а Дефне и Афифе са неотлъчно до него. Афифе подрежда повърхността на нощното шкафче, за да може всичко да му е подръка.
– Нека ги оставим така! Ако имаш нужда от нещо, веднага ми се обади. Наели сме и професионална сестра, тя ще пристигне съвсем скоро.
– Не я искам! Откажи я! – прекъсва я бързо той. Афифе остава искрено изненадана, а Орхун допълва студено: – Не искам непознат човек в къщата си!
– Орхун... – прави опит да възрази тя, видимо изнервена. – Наш основен приоритет е сигурността. – Но медицинската сестра... – Афифе заеква и не успява да довърши, виждайки непреклонния му поглед. Дефне се намесва веднага с блага, мила усмивка: – Всъщност, аз бих могла да помогна. Ако Орхун прецени, че е подходящо, разбира се.
– Благодаря ти, но няма нужда. Натовари се достатъчно миналата нощ. Върви си вкъщи и си почини.
Впреки че Дефне е ужилена от хладния отказ, тя успява да скрие емоциите си зад маска на разбиране: – Сигурен ли си?
– Напълно сигурен! Не ми е за първи път да ме раняват.
Дефне усеща, че ако продължи да настоява, ще изглежда зле: – Добре тогава! Само на един телефонен разговор разстояние съм, ако изникне нещо! Орхун прави едва доловим жест с глава в знак на благодарност. – Ще те изпратя. – обръща се Афифе към нея.
Точно в този момент на вратата се почуква и Хира влиза, държейки в ръце лекарствата и превръзките от аптеката. – Донесох лекарствата. – Бързо възстановяване и на теб! – казва искрено Дефне към нея. – Благодаря. – Довиждане. – Дефне поглежда към Орхун, а Афифе, за да не остави двамата насаме, бърза да добави: – Идвам с теб.
Дефне излиза, а Афифе се обръща за последно към сина си: – Щом не искаш сестра, аз лично ще се грижа за теб!
– Нямам нужда от ничии грижи! Не правете драма от това, майко. Просто имам нужда от малко спокойствие и почивка! Не карайте Дефне да чака, ако обичате.
Афифе поглежда Хира с вледеняващ, суров поглед и неохотно напуска стаята: – Добре!
Хира оставя всичко донесено на нощното шкафче, без изобщо да вдига очи към Орхун. Той обаче я следи с напрегнат, изнервен поглед. Докато Хира посяга да налее вода и да му подаде хапчетата, тя усеща тежкия му втренчен поглед и веднага извърта очи. Орхун не издържа на това ледено поведение: – Ако го правиш просто за да си изплатиш дълга към мен, по-добре спри!
– Това е моето задължение. – казва тя с непоколебим глас. – Но няма да си тръгна, докато не изплатя дълга си до последен цент!
Хира приключва със задачата си и се насочва бързо към изхода. Точно преди да прекрачи прага обаче, тя застава на място. Без да се обръща към него, казва тихо: – Съпругът ми... Притеснявам се за него. Сигурно и той е полудял от тревога. Ако се свърже с теб...
Орхун веднага се досеща, че тя иска да разбере дали има новини от Йекта. В ума му изплува снощният таен разговор. Телефонът му беше звъннал от скрит номер, докато лежеше в болничното легло: – Ало! – Аз съм, Йекта! – чу се тогава гласът от другата страна. – Звънях ти и преди, но не успях да се свържа. Толкова много се притеснявам за Хира! Има ли някакви новини?
– Тя е добре. Спаси се от Ташкън! Вече е на сигурно място у дома, заедно със Сахра! – Олекна ми... – въздъхна облекчено Йекта. – Мислех, че ще я загубя завинаги.
Тези думи нараниха Орхун дълбоко, но той не показа и капка слабост: – В момента съм в болницата. Обади се утре и ще можеш да говориш с нея. – Болница ли? Ти си я спасил, нали?
Преди да отговори, Орхун затяга гласа си до краен предел: – Както казах, обади се утре и ще говорите. Но има едно нещо, което трябва да направиш. Тя вярва, че не си успялда дойдеш, защото си претърпял инцидент. А не защото си един страхлив, егоистичен тип, въпреки че си напълно здрав! Тя ще продължи да вярва в това! – Йекта остана безмълвен, а Орхун довърши безпощадно: – Тя преминава през труден период. Не искам да я разстройвам допълнително заради твоята проклета страхливост.
Орхун се отърсва от спомена. Макар в душата му да бушуват истински урагани, лицето му остава студено като гранит. – Разговаряхме снощи. Обеща да се обади днес. Ще ти предам телефона, за да говорите. Хира само леко кимва с глава в знак на съгласие и излиза, оставяйки Орхун потънал в тежки мисли.
Докато Бехийе приготвя топла супа на печката, Хира мълчаливо бърше чиниите на плота. Бехийе усеща, че не бива да я притеснява, но сърцето ѝ не издържа на гледката: – След като тази супа поври още пет минути, ще ти сипя една голяма черпак и на теб. Нищо не си сложила в устата си от часове. – Благодаря ви много. Може би малко по-късно.
В същия момент Султан влиза в кухнята, държейки мобилния телефон на Орхун в ръка. Когато я забелязва, Бехийе веднага се дръпва назад. Султан поглежда Хира високомерно отгоре и ѝ подава апарата. – Господин Орхун ме изпрати, след малко ще има обаждане! – Благодаря ви! – отвръща Хира и бързо поема телефона в ръцете си.
Султан напуска кухнята с тежка стъпка, а Бехийе веднага изключва котлона: – О, мисля, че супата повря достатъчно. Аз ще отскоча до избата за малко. – Тя оставя Хира сама, проявявайки деликатност, за което Хира ѝ праща благодарен поглед.
В същия миг телефонът иззвънява остро. Хира вдига веднага, силно притеснена: – Ало! Как си? – Добре съм! – чува се гласът на Йекта от хотелската стая. – Вече съм много по-добре, откакто разбрах, че си успела да избягаш. – Чух, че си бил в болница, че си имал счупвания! – реди притеснена Хира
Йекта, макар да се чувства гузен, продължава да поддържа лъжата: – Претърпях малък инцидент, бях в голяма опасност. – Той добавя с яд: – Трябваше да бъда до теб. – Думите му обаче секват.
Хира замълчава за секунда, след което казва с мек глас: – Сахра те чака с нетърпение. Толкова много мисли за теб. Затова трябва да се възстановиш възможно най-бързо. – Единственото, което искам, е да ви видя. Повярвай ми, умирам от мисълта, че ви оставих в онази дупка... – казва горчиво той.
Хира не намира какво да отговори, а в очите ѝ се чете пълна безизходица. Нейното мълчание кара Йекта да се почувства още по-притиснат: – Трябва да затварям веднага! Няма да можем да се чуваме дълго време! Казвам ти го, за да не се тревожиш излишно.
– Защо така? – Защото не бива да ме локализират. Ташкън е затегнал обръча около мен. Трябва да бъда изключително предпазлив. – Разбирам. Бъди много внимателен! – Ти също... Ще бъдем отново заедно веднага щом можем! Целуни Сахра от мен!
Връзката прекъсва. Огромното напрежение и усещането за капан, в който е попаднала в тази къща, се стоварват с пълна сила върху плещите на Хира. Тя бавно тръгва към стаята на Орхун, за да му върне телефона.
Орхун продължава да гледа някъде в далечината, когато на вратата му се почуква тихо. – Влез!
Хира пристъпва плахо, оставя апарата на нощното шкафче и без да го поглежда в очите, казва: – Благодаря ти. Надявам се престоят ни тук да бъде съвсем кратък. – Има ли някакво развитие? – пита хладно той. – Веднага щом Йекта се справи със здравословните си проблеми, всичко ще се реши!
Орхун застива за секунда. Хира го поглежда дистанцирано, водена единствено от чувството си за дълг: – Ако нямаш нужда от нещо друго?... – Не!
Докато Хира напуска стаята, Орхун изпитва силен яд към страхливостта на Йекта и се измъчва от факта, че тя няма представа какъв е той в действителност. „С такъв мъж ли възнамеряваш да живееш? Човек, който изобщо не те цени...“ – реди яростно вътрешният му глас.
В този момент телефонът му иззвънява отново от непознат номер. – Да! – Стреля по мен от място, от което най-малко очаквах, Орхун Демирханлъ! – разнася се заплашителният, зловещ глас на Ташкън в слушалката. – Нищо още не е приключило. Ще ти отнема тази жена и детето, помни ми думата!
– Ако посмееш дори да ги докоснеш... – прорязва въздуха Орхун, готов да избухне в див бяс, но Ташкън веднага затваря телефона. Орхун свива юмруци до побеляване, а вените на врата му изпъкват от ярост.
В малката постройка Сахра е направила самолет от хартия и си играе весело със своята играчка. – Много е хубаво, Мечо. Хайде сега да го пуснем да лети.
Хира влиза в стаята, носейки чаша мляко и чинийка с курабийки. – Мамо! – извиква радостно детето. – Миличка... Знаеш ли, днес говорих с татко ти.
Очичките на Сахра веднага светват от щастие: – С татко ли? – Да. Изпрати ти много целувки. – Хира нежно я целува по бузата. – А ти каза ли му, че ми липсва толкова много? – Разбира се, че му казах. И ти му липсваш. – Кога ще си дойде? – пита развълнувано малката, но Хира запазва мълчание. – Трябваше да му кажеш, че вече сме събрали много точки.
Хира се усмихва насила, а в сърцето ѝ цари горчивина: – Каза, че прави всичко възможно да дойде при нас колкото се може по-скоро, слънчице. Хайде сега, изпий си млякото.
До този момент Сахра се усмихва, но щом поглежда към чашата с мляко, тя се дърпа уплашено.
– Не искам.
– Но защо? – изненадва се Хира, напълно объркана. – Ти обикновено обожаваш мляко! Особено в комбинация с курабийка. Сахра, нещо случило ли се е? Боли ли те нещо?
– Не... Хира се опитва да обърне нещата на шега, за да разсее мрачното настроение на детето си и да разбере какво става: – Да не би да си се обидила на млякото? Или пък на курабийката?
– Онзи ден, когато бяхме при лошите хора... когато ни взеха... тогава пих мляко. – казва тъжно момиченцето.
Хира я изслушва внимателно, опитвайки се да подреди пъзела в главата си. – След като го изпих, спах много, много дълго.
Лицето на Хира се свива в тежка гримаса. – Кой ти даде това мляко? – Другата леля, която беше до лошата, ядосана леля... – Госпожа Султан ли? – пита Хира, а сърцето ѝ пропуска удар.
Сахра кимва утвърдително с глава: – Да. Тя донесе курабийките заедно с млякото. Каза ми, че ти си ги изпратила.
Хира усеща как цялото ѝ тяло изтръпва от нерви. – Може ли да изям само курабийките? Хира автоматично кимва с глава, опитвайки се с всички сили да запази самообладание пред детето си. Докато тя се опитва да осмисли този ужасяващ факт, Сахра отново се заиграва с хартиеното си хвърчило: – Мамо, виж какво направих. Ти ме научи.
Тя ѝ подава направения от хартия самолет. В този момент Хира забелязва, че хартията всъщност е листовка от лекарство. Нещо я пробожда в ума, тя бързо взема хартията от ръцете на детето и я разгъва: – Сахра, трябва да взема това. След малко ще направим нов заедно.
Хира впива поглед в редовете и започва да чете текста на листовката. В ума ѝ думите отекват като гръм: „Течно приспивателно средство. Една капка е напълно достатъчна за възрастен. Странични ефекти при прием над препоръчителната доза...“
Очите на Хира се разширяват от неописуем ужас, а ръцете ѝ започват да треперят неконтролируемо. Пред погледа ѝ веднага изплува кошмарният спомен за момента, в който откри Сахра в безсъзнание пред къщата. „Сахра! Сахра! Момиченцето ми. Сахра! Какво ти има! Чуваш ли ме? Сахра! Отвори очи, моля те, Сахра!“ – пикаеше тогава тя в абсолютен несвяст от мъка.
Сега Хира усеща как в жилите ѝ нахлува чиста, първична ярост: – Сахра, откъде намери това?
– Беше паднало на земята в градината.
Всичко вече е кристално ясно. Хира прави неимоверни усилия да не покаже гнева си пред малката: – Слънчице, ти си хапни курабийката, аз имам малко работа навън. Тя излиза от постройката като разярена тигрица, готова на всичко.
В ателието си Афифе разговаря по телефона със своята приятелка Зерин, обсъждайки състоянието на Орхун. – Слава на Бога, размина се... Можеше да бъде много по-лошо. – Разбира се, Господ да пази! – отвръща Зерин от другата страна на линията. – Ти и без това беше неспокойна напоследък. Буквално предвиди какво ще се случи. Преминахте през толкова много неща. Надявам се той да се възстанови бързо. – Благодаря ти. – Бих искала да ви посетя отново възможно най-скоро. Разбира се, когато сте свободни... – За мен ще бъде истинско удоволствие. Когато пожелаеш. Довиждане! – Афифе затваря телефона и сяда тежко зад бюрото си.
В същия миг вратата се отваря с трясък и Хира нахлува в стаята, затваряйки я бясно зад гърба си. Тя прави няколко бързи крачки и застава право пред Афифе, която скача от стола си, вбесена от това нахалство. – За каква се мислиш? Как си позволяваш да нахлуваш в стаята ми по този начин!
Хира замахва и хвърля листовката право в гърдите на Афифе. – Вие го направихте! – извиква тя със задавен от ярост глас. Афифе поглежда хартията, след което впива суровия си, леден поглед в Хира: – За какво говориш изобщо? – Вие наехте хората, които ни отвлякоха! – Макар Афифе да се опитва да запази пълно самообладание, вътрешно тя се разтриса от нерви. Хира продължава да крещи нападателно: – Разбира се, трябваше ви спешен случай, за да ни принудите да напуснем имението! А госпожа Султан донесе мляко с лекарство на дъщеря ми, без изобщо да ѝ мигне окото! Опитахте се да ни убиете, посегнахте на моето малко момиченце!
Афифе е дълбоко разтърсена от разкритието, но веднага заема отбранителна позиция, изправяйки гордо гръб: – Вместо това трябва да поговорим за това, което ти причини на моя син! Виж го, лежи безпомощен в стаята си! На косъм беше да изгуби живота си. Всеки път, когато се доближиш до семейството ни, носиш само нещастия след себе си! Проклета жена!
– Да не би да си мислите, че искам да стоя тук! – бунтува се Хира, а очите ѝ хвърлят искри. – Всяка секунда в тази къща е истинско мъчение за мен! Но съм принудена! – Афифе отваря уста да я прекъсне, но Хира яростно размахва пръст пред лицето ѝ и я принуждава да замълчи. – Вижте какво! Предупреждавам ви за последен път! Ако косъм падне от главата на дъщеря ми, ще срина целия ви свят пред очите ви. Ще се изправите пред една Хира, каквато никога не сте познавали и не сте си представяли. Помнете думата ми!
Афифе остава напълно стъписана от тази невиждана, горда и асертивна позиция на жената пред нея. Тя я изпепелява с поглед: – Ставаш смешна и си позволяваш безсрамно да ме заплашваш! Слез на земята! Не забравяй изобщо с кого си имаш работа.
Хира стои изправена, с вдигната глава, и в очите ѝ не се чете и капка страх: – Госпожо Афифе! Пред вас вече не стои старата Хира! Знам отлично коя сте и на какво сте способна. Но вие нямате и най-малка представа какво мога да направя аз, за да защитя детето си!
Афифе усеща как почвата под краката ѝ се клати, но веднага взема мерки, уплашена да не би Хира да разкаже всичко на Орхун: – Орхун не трябва да разбира и дума от тези глупости, ясно ли е? Няма да ти позволя да го затормозяваш с твоите безумни, неоснователни обвинения, докато е в това деликатно състояние. Знай си мястото и не преминавай границата.
Без да удостои думите ѝ с отговор, Хира се обръща и напуска стаята, оставяйки Афифе да трепери от гняв и безпокойство.
В коридора на втория етаж Султан върви с поднос в ръце, насочвайки се към стаята на Афифе, когато неочаквано се засича с излизащата Хира. Султан веднага заема обичайната си надменна, груба поза: – Какво правиш тук? Защо се навърташ наоколо? Връщай се на работа. Какво ме гледаш така! На теб говоря, веднага се връщай на...
Хира я изгаря с яростен поглед, очите ѝ попадат върху ножа, оставен на подноса, и с едно светкавично, ловко движение грабва острието и го притиска право към гърлото на Султан. – Ох!! – изпищява уплашено прислужничката. – Ако още веднъж се доближиш до дъщеря ми, ще те убия! – изрича Хира с вледеняващ, безпощаден глас.
Очите на Султан се разширяват в див ужас, а тя започва да заеква: – За какво говориш?... Нищо не съм направила на дъщеря ти! Без да каже нищо повече, Хира пуска ножа и си тръгва със същата решителна стъпка.
Докато Афифе седи изнервена зад бюрото си, Султан нахлува в стаята в пълно състояние на шок. – Госпожо! Госпожо, тя... Онази жена, Хира...
Преди да успее да довърши изречението си, Афифе се засилва и забива силна, звучна плесница право в лицето на Султан. Прислужничката застива на място, напълно разтърсена от удара. – Тя е разбрала абсолютно всичко! Как може да бъдеш толкова невнимателна! Дойде тук и ме заплаши право в очите заради твоето проклето нехайство! Слава на Бога, че поне не е казала нищо на Орхун! – Но как е разбрала? – пита разплакано Султан.
Афифе посочва с яростен жест листовката, захвърлена на пода. Султан веднага осъзнава, че е изпуснала хартията, докато е взимала момиченцето, и се свива от мъка, че е разочаровала господарката си: – Аз... Изключително много съжалявам! Ако трябва, ще отида и ще говоря с нея. Ще поема цялата вина върху себе си. – Нищо няма да правиш! – казва Афифе с леден тон. – Най-добре е тази тема да приключи дотук. Ще трябва да замълчим за известно време. Нищо още не е приключило. Когато дойде подходящият момент, тя ще си плати скъпо за това, че ми говори по този начин!
Докато Султан я гледа със насълзени очи, Афифе остава на мястото си, потънала в мрачни мисли и нервно напрежение...
Какво се случва с Елиф и Азиз?
В същото време, в отдалечена и занемарена част на града, се разиграва следващият тежък житейски сблъсък. Изтощената Елиф прекарва цяла безсънна нощ, треперейки от страх в порутеното скривалище, докато баща ѝ Шенол спи неспокойно върху парче кашон. На сутринта той решава да поеме риска и да се срещне с Ерджан, за да вземе обещаните на заем пари и най-накрая да избягат от Истанбул. Въпреки молбите на уплашената си дъщеря да не я оставя сама, Шенол я уверява, че това е единственият им спасителен изход, и излиза бързо.
Минутите обаче се превръщат в часове, а напрежението за Елиф става неописуемо. Когато навън отекват стъпки, тя се втурва към вратата с надеждата, че баща ѝ се завръща, но вместо това се изправя лице в лице със своя кошмар – Азиз. Последван от хората си, той влиза със зловеща усмивка, водейки съкрушения и разплакан Шенол. Става ясно, че Шенол е бил заловен на местопрестъплението в кафенето и, притиснат от заплахите на Азиз да бъде осакатен, е предал местоположението на дъщеря си.
Разкъсван от вина, Шенол умолява Елиф за прошка, обещавайки, че някак ще намери парите и ще я откупи, но Азиз бързо прекършва илюзиите му с циничен коментар за „бащинската обич“. Обзета от безпомощност, Елиф е завлечена обратно в къщата на мъчителя си. Този път обаче Азиз не заключва вратата на бараката, а я оставя отворена, заявявайки хладнокръвно, че ако тя се опита да избяга, следващата спирка ще бъде погребението на баща ѝ. Виждайки пълното презрение в очите му, Елиф остава сама в тъмното помещение – напълно объркана от странното му поведение и парализирана от несигурността за това, което я очаква.
