„Плен“, с.3, еп.22: Орхун е готов на всичко, за да спаси Хира...

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун е готов на всичко, за да измъкне Хира и Сахра от ръцете на Ташкън. Но когато спасението изглежда сигурно, една неочаквана грешка проваля плана и изправя Хира лице в лице със смъртта.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 21 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.

Ташкън поставя Орхун пред смъртоносен ултиматум – до вечерта Йекта трябва да изпълни исканията му, иначе Хира ще плати с живота си.

Междувременно Ташкън хвърля в смут Хира, като я пита дали Орхун помага на Йекта... или рискува всичко от любов към нея. Така тя научава, че Орхун е предложил огромна сума пари и дори е обявил война на Ташкън, само за да я спаси.

Докато Орхун е готов на всичко, за да стигне до нея навреме, Сахра неволно си спомня следа, която може да промени всичко.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇

Действието продължава от предния епизод. Орхун стои неподвижен, а погледът му е впит в разтрепераната Хира, която е в хватката на Ташкън. Пръстите на похитителя са впити в нея, а гласът му трепери от напрежение, докато отправя последното си предупреждение.

– Без никакви глупости! Кажи на хората си да не мърдат! Само един грешен ход... и тази жена умира! Сега се махаме оттук, а ти ще останеш на мястото си. Никой няма да тръгне след нас! Ясно ли е?

Мюрсел следи всяко движение отстрани, готов да реагира, а Орхун поглежда Ташкън с очи, в които гори чист гняв и безпощадност. В този момент малката Сахра се измъква от задната част на колата. Лицето ѝ е мокро от сълзи, когато тя хуква към майка си.

– Мамо... – изплаква момиченцето.

Орхун мигновено я спира и я прегръща силно, преди да успее да стигне до похитителите. Ташкън тръгва назад към колата, влачейки Хира със себе си. Въпреки ужаса, който изпитва, Хира се опитва да запази самообладание заради детето си и извиква през сълзи: – Миличка, не се страхувай! Нищо няма да се случи! Не се страхувай, съкровище!

Орхун разбира, че всяка грешна стъпка може да бъде фатална, и крещи на хората си: – Никой да не стреля!

Ташкън усеща, че контролира ситуацията, и по устните му се изписва самодоволна усмивка. Той отваря вратата на колата и грубо натиква Хира вътре.

– Така вече е по-добре, Демирханлъ... – подхвърля той, след което се обръща за последно към Орхун. – Влизай вътре! Това не е краят, Демирханлъ!

Мюрсел вече е зад волана, а двигателят реве нетърпеливо. Докато Ташкън се качва в автомобила, Орхун прави крачка напред и отговаря със заплашителен тон: – Повярвай ми, наистина не е свършило!

Колата потегля с мръсна газ и за секунди започва да се отдалечава. Сахра отчаяно се опитва да се измъкне от прегръдката на Орхун.

– Пусни ме! Отведоха мама! Пусни ме!

Орхун коленичи пред нея и я хваща за раменете. Погледът му е твърд, но изпълнен с увереност.

– Чуй ме! Ще намерим майка ти. Тя ще се върне при теб, обещавам. Аз ще ти я върна!

Камерата се плъзга над величествения Истанбул – градът на контрастите, където под спокойната синя повърхност на Босфора винаги кипят опасни тайни. Времето минава неусетно, докато слънцето бавно си проправя път през облаците, за да освети поредната драма.

В една изоставена сграда насред гората Хира е грубо блъсната на земята. Ташкън се извисява над нея, а погледът му гори от ярост и подозрение.

– Сега ще ми кажеш истината! Кой... кой всъщност ти е съпругът?

Хира за миг застива на място, стъписана от безумния въпрос, но бързо събира сили и изправя гордо глава.

– Какво говориш? – извиква тя, а в очите ѝ се чете нарастващ гняв.

– Йекта трябваше да дойде и да те прибере, а вместо него се появи Орхун! – озъбва се Ташкън и размахва ръце. – Какво въртите зад гърба ми, а? Каква е тази игра?

– Не знам за какво говориш! – отсича Хира, като се опитва да прикрие страха си с твърд тон.

– Така ли? Да не би този човек още да е луд по теб? Затова ли се прави на герой? – подхилва се злобно той.

Хира се вцепенява от гняв при тези думи.

– Казах ти, че нищо не знам! – повтаря тя, като едва сдържа сълзите си.

– Айде стига! Какво не знаеш? – Ташкън прави крачка напред и се надвесва над нея. – Само заради теб този човек ми предложи цяло състояние!

Хира отваря широко очи, буквално шокирана от чутото. Сърцето ѝ започва да бие лудо в гърдите.

– Какво... какво състояние? – едва успява да изрече тя.

– Точно така! И това не е всичко. Понеже му отказах, той започна да атакува обектите ми! Каза ми: „Ще ти обявя война и ще се предадеш!“. И ето че сега идва да те спасява вместо Йекта! – Ташкън я измерва с безумен поглед, докато Хира се опитва да осмисли разкритията. – Какво стана сега... старата любов май ръжда не хваща, а? Особено след като Йекта потъна вдън земя...

Всяка клетка от тялото на Хира настръхва от отвращение. Тя усеща как гневът я залива на вълни.

– Значи ти и бившият ти съпруг така и не успяхте да се забравите? – подхвърля мазно Ташкън, приближавайки се твърде близо до лицето ѝ.

В този момент нервите на Хира не издържат. С бързо движение тя замахва и забива звучен шамар в лицето му. Ташкън изръмжава от изненада и болка, след което я блъсва с всичка сила. Хира полита назад и отново пада тежко на прашния под.

– Не прави глупости, с които да скъсиш живота си! – изсъсква той, докато лицето му се криви от ярост. – Но чакай малко, аз ще разплета този възел! Ще разберем дали Йекта е просто един страхлив плъх... дали Орхун е влюбеният рицар... или тримата сте съучастници и ме въртите на пръста си! – Ташкън изведнъж изкривява лице от болка и се хваща за ранения си крак, след което посочва с пръст към Хира. – И за това ще ми платиш...

Той кима на Мюрсел и двамата бързо излизат от помещението, затръшвайки врата зад себе си. Хира остава неподвижна сред мрачната тишина, разкъсвана между страха и думите, които току-що е чула. В съзнанието ѝ се върти само един въпрос – възможно ли е Орхун наистина да е рискувал всичко, за да я спаси?

В имението Демирханлъ напрежението се усеща във въздуха. Афифе нервно крачи пред прозореца и за пореден път набира Орхун. Отговор няма. Тревогата ѝ с всяка секунда се превръща в гняв.

– Не си вдига телефона. И в компанията го няма. Каза, че е излязъл рано сутринта... Сигурна съм, че се случва нещо!

– Не мисля така – опитва се да я успокои Султан. – Онзи мъж, Йекта, ще отиде и да прибере жена си и детето си. Г-н Орхун няма общо с това.

Афифе обаче не намира покой. Тя отново се приближава до прозореца, погледът ѝ се стрелва към портала и изведнъж тя застива на място, а очите ѝ се разширяват от изненада.

– Това... Това е тя! – изрича задъхано Афифе.

Без да губи нито секунда, Афифе излиза навън, а Султан я следва по петите.

Желязната врата на имението се отваря. Орхун влиза, държейки Сахра до себе си. Детето спира несигурно. Преживяното в гората очевидно е твърде тежко за крехката ѝ възраст. Орхун усеща сковаващия страх на момиченцето, прикляка леко пред нея и казва с топъл, уверяващ глас:

– Тук си в безопасност, не се страхувай.

В този момент от къщата излиза Афифе, следвана плътно от Султан. Тя поглежда първо уплашеното дете, а след това измерва сина си с яростен и объркан поглед.

– Орхун! Какво става тук? Какво си направил? – извиква тя, а гласът ѝ отеква в двора.

Щом вижда Афифе, Сахра инстинктивно се притиска още по-близо до Орхун. Той се изправя и уверено заявява: – Направих каквото беше необходимо! Но още не е свършило. Майка ѝ все още е в техните ръце. Ще спася и нея.

– Ти изобщо съзнаваш ли какво говориш? – гневно го прекъсва Афифе, като приближава към него. – Тази жена си има съпруг! Как можа да изложиш живота си на такава опасност заради чужди хора? – Тя се обръща рязко към Султан. – Заведи детето в...

Султан тръгва да направи крачка към момиченцето, но веднага спира на място, щом чува властния глас на Орхун.

– Не мърдай! – заповядва той.

Сахра веднага се скрива зад него. Орхун се обръща към момиченцето и с мек тон добавя: – Спокойно... всичко е наред.

После отново поглежда майка си и заявява уверено: – Тя ще остане при мен, докато майка ѝ се върне.

– Орхун! – изкрещява ядосано Афифе, но синът ѝ дори не я поглежда.

Но той дори не я удостоява с отговор. Хваща Сахра за ръка и влиза в имението, оставяйки майка си безсилна от гняв.

Когато двамата прекрачват прага, Бехие тъкмо слиза по стълбите. Щом вижда детето живо и здраво, тя си отдъхва с облекчение и бърза към тях.

– Слава Богу! Добре че я доведохте жива и здрава! Добре ли си, миличка? – пита тя и гали Сахра по главата.

Момиченцето само кима тъжно със сведен поглед. Бехие веднага се сеща за Хира, поглежда тревожно зад Орхун и пита тихо:

– А майка ѝ? Не дойде ли с вас, господин Орхун?

Орхун явно няма намерение да дава обяснения в този момент и казва уморено, но твърдо:

– Изкъпете я и я нахранете. След това я заведете в моята стая, за да си почине.

– Ела, миличка – казва Бехийе и протяга ръка.

Сахра обаче стиска здраво сакото на Орхун, сякаш се страхува, че ако го пусне, всичко лошо ще се върне. Той отново се навежда до нейното ниво, за да срещне погледа ѝ.

– Не се страхувай, тук никой няма да те нарани. Иди с Бехие, аз ще дойда много скоро при теб – казва той и на устните му се появява лека, успокояваща усмивка. – Хайде, върви.

– Ела, миличка – казва Бехийе и протяга ръка.

След кратко колебание Сахра най-после поема ръката ѝ и тръгва с нея. Орхун ги проследява с поглед, а след това поема към стълбите. В съзнанието му има само една мисъл – Хира все още е в ръцете на Ташкън, а всяка изгубена минута може да се окаже фатална.

Орхун бърза по коридора на втория етаж, насочвайки се към кабинета си, когато телефонът в ръката му иззвънява настоятелно. Той поглежда изписания номер и на лицето му се изписва чист гняв. Вдига рязко и долепва апарата до ухото си.

– Йекта? – изрича той с тежък, заплашителен глас.

На другия край на линията, в тясната си хотелска стая, Йекта крачи нервно. Гласът му трепери от безпокойство и нетърпение.

– Какво става? Каква е ситуацията? Прибра ли ги?

– Взех детето – отговаря студено Орхун, без да забавя крачка.

– А Хира?! – изрича уплашено Йекта, а дъхът му секва.

– Ташкън я държи – отвръща Орхун, спирайки пред вратата на кабинета си.

Йекта изпада в паника, усещайки как земята се изплъзва под краката му.

– Как така Ташкън я държи? Какво искаш да кажеш?

– Всичко това е заради теб! – избухва Орхун, а очите му искрят от ярост. – Ти сгреши! Направи огромна грешка!

Споменът от последните часове веднага нахлува в съзнанието на Орхун. Той се връща към момента в кабинета си, когато раздаваше заповеди на Ерхан с хладнокръвна решителност.

– Срокът, който Ташкън даде на Йекта, изтича днес! – нарежда Орхун, докато Ерхан слуша със сериозно изражение. – Ще го проследим, когато тръгне да ги взема. Искам да подготвиш колкото се може повече хора и автомобили! Ясно ли е? – Да, господин Орхун. Веднага се заемам – отговаря Ерхан и бързо напуска стаята.

Тогава телефонът на Орхун иззвънява отново. Той знае, че е Йекта, и вдига веднага, без да губи секунда. – Самолетът е готов. Кажи ми къде си и веднага го пращам да те вземе. Само ми кажи местоположението си!

В хотелската стая Йекта преглъща трудно, очите му се пълнят със сълзи от срам и безсилие. – Има проблем... Не мога да дойда!

– Ти шегуваш ли се с мен? – вбесява се Орхун, а кокалчетата на ръката, с която стиска телефона, побеляват. – Семейството ти е заложено на карта! Нима няколко снимки за изнудване или някакъв аудиозапис са по-важни от тях?

Йекта затаява дъх. Мълчанието му от другата страна на линията е признание, което кара Орхун да изпита дълбоко отвращение.

– Що за мъж си ти, а? Как можа да ги изоставиш така? – изплюва думите Орхун с пълно презрение.

Йекта е напълно смазан от този тон. Той осъзнава колко жалка е постъпката му, но страхът го е парализирал.

– Нямам друг избор в момента... – промълвява той отчаяно.

– Какво значи, че нямаш избор? – изкрещява Орхун, а гласът му отеква в стаята. – Когато нямаш избор, си го създаваш! Дори да е на седем етажа под земята... Намираш начин и излизаш от ситуацията! – Той спира за секунда, опитвайки се да овладее гнева си, след което продължава с властен, безапелационен тон: – Сега ме изслушай много внимателно! Щом си толкова страхлив и егоист, че да не дойдеш тук, тогава ще правиш точно това, което ти кажа. Обади се на Ташкън и му кажи, че приемаш предложението му. Кажи му, че си в Истанбул и си готов да му дадеш всичко, което поиска!

– Казах ти, не мога да направя това, което искаш от мен! – възразява нервно Йекта.

– Изслушай ме добре! – прекъсва го гневно Орхун. – Ти няма да правиш нищо! Важното е той да си мисли така! Разбери мястото и часа на срещата и ми съобщи. Аз ще свърша останалото. Ясно ли е?

Йекта мълчи, усещайки как губи всякакъв контрол над ситуацията. Той мрази факта, че този човек му заповядва, но няма друг изход.

– Попитах те, ясно ли е?! – крещи Орхун.

– Добре... Добре, разбрах – отговаря най-после Йекта с пречупен глас.

Орхун затваря телефона, а лицето му е изкривено от напрежение и гняв.

Действието се връща обратно в настоящия момент, в коридора на имението. Орхун все още държи телефона до ухото си, продължавайки разговора с Йекта, който очевидно отново е започнал да се оправдава.

– Имаше само едно-единствено нещо, което трябваше да направиш! – казва Орхун с леден глас. – Трябваше да дадеш каквото имаш и да спасиш семейството си!

– Не може... Вече ти казах, че нямам избор... – опитва се да обясни Йекта от другата страна.

– Не знам защо изобщо си губих времето с теб! – прекъсва го грубо Орхун, затваряйки му телефона в лицето. Той прибира апарата и продължава напред с бързи крачки.

В същото време, в изоставената сграда насред гората, Хира стои свита на пода. В главата ѝ е пълен хаос след всичко, което се случи, и думите на Ташкън не спират да отекват в съзнанието ѝ.

Тя затваря очи и пред нея отново изплува образът на Ташкън, който крещи в лицето ѝ: – Айде стига! Какво не знаеш? Този човек ми предложи цяло състояние само и само да те пусна! – Какво? Какво състояние? – пита го тя в спомена си, а гласът ѝ трепери от шок. – Точно така! И това не е всичко. Понеже му отказах, той започна да атакува обектите ми! Каза ми: „Ще ти обявя война и ще се предадеш!“. И ето че сега идва да те спасява вместо Йекта!

Хира отваря очи, а по лицето ѝ се чете пълно объркване. Гневът и недоумението се борят в душата ѝ. – Защо? Защо би направил подобно нещо? – пита се тя шепнешком, прегръщайки коленете си.

Тогава в ушите ѝ прозвучава последното подхвърляне на Ташкън, което я кара да изтръпне: – Ще разберем дали Йекта е просто един страхлив плъх... или Орхун е влюбеният рицар...

Хира затваря очи и тръсва глава, опитвайки се да прогонигони тези мисли. Тя отказва да повярва на думите на бандита.

– Не! Йекта никога няма да ни изостави! – казва тя на глас, опитвайки се да вдъхне кураж на самата себе си. – Сигурно нещо лошо се е случило! Ние нямаме нужда от никого. Той ще се върне. Йекта ще дойде за мен!

Очите ѝ се пълнят със сълзи, но тя поема дълбоко въздух и издишва бавно, опитвайки се да намери малко успокоение в ужасната ситуация.

– Господи, благодаря ти... – промълвява тя, докато сълза се спуска по бузата ѝ. – Поне моето момиченце е на сигурно място.

Орхун стои до бюрото в кабинета си. Лицето му е напрегнато, той стиска телефона до ухото си, откъдето се чува задъханият глас на неговия верен помощник.

– Господин Орхун! – обажда се Ерхан. – Каква е ситуацията, Ерхан? Има ли новини от центъра за проследяване? – гласът на Орхун е студен и нетърпелив. – Чакаме обаждане от господин Бурак. Обеща да се обади до половин час! – Не го чакайте, вие му се обадете! – отрязва Орхун и започва да крачи нервно из стаята. – Напомнете му колко сериозно е положението. Какво става с полицията? – Изглежда, че и оттам няма да излезе нищо, господине... – Не могат ли да проследят камерите за видеонаблюдение около мястото на размяната? – Орхун спира и свива юмрук. – В този район няма градски камери, господин Орхун. Ташкън е избрал мястото точно с тази цел.

– Точно както очаквах! – изрича с досада Орхун. – А какво става с Октай? Неговият екип нали щеше да следи хората на Ташкън? – За съжаление, нищо. Изгубили са следите им.

Орхун затваря очи за миг, опитвайки се да овладее бушуващия в него гняв. Въздухът в кабинета сякаш не му стига. – А хората на Ташкън? Открихте ли слабото звено? – пита той с по-тих, но опасен тон. – Локализирахме един от тях. Скоро ще се свържем с него! – Дръж ме в течение! – казва Орхун и затваря телефона.

Той остава неподвижен за секунда, претегляйки възможностите си, но в очите му няма и следа от отчаяние. Изведнъж някаква мисъл минава през ума му и той бързо излиза от стаята.

В просторната спалня на Орхун атмосферата е съвсем различна. Малката Сахра седи плахо на ръба на голямото легло. Бехие стои пред нея с поднос, на който има чаша пресен портокалов сок и сандвич.

– Но ти нищо не си хапнала, миличка... Трябва да изядеш поне малко. Виж, изцедих го специално за теб. Пресни портокали – нежно настоява момичето.

В този момент вратата се отваря и Орхун влиза в стаята. Сахра го поглежда с надежда, а очите ѝ веднага се насълзяват.

– Мама я няма... Тя е там! – прошепва Сахра, без да откъсва поглед от вратата.

Бехие се обръща стреснато и среща сериозния поглед на Орхун. Той прави лек жест с глава към масата. Бехие веднага разбира знака, оставя внимателно подноса и казва: – Добре, слънце. Оставям го тук, хапни си, когато поискаш.

Тя излиза тихо и затваря вратата след себе си. Орхун приближава бавно и сяда на леглото до момиченцето. Сахра го поглежда с чисто детско любопитство, смесено с тъга.

– Защо татко не дойде? Мама каза, че той ще ни спаси...

Орхун не иска да разбива детската вяра на момиченцето в баща му, затова преглъща истината и казва с мек глас:

– Баща ти е болен. Не се притеснявай, ще се оправи.

Сахра го поглежда с широко отворени очи, вярвайки на всяка негова дума.

– Къде го боли? – пита тя с искрено безпокойство.

Орхун не намира думи, за да ѝ отговори. След кратко мълчание Сахра задава въпроса, който тежи най-много на сърцето ѝ.

– А ще върнеш ли и мама?

Орхун усеща целия страх и надежда на това малко същество. В сърцето му нахлува силното чувство, което изпитва към Хира, и той изрича тихо, но с абсолютна решимост:

– Никога няма да позволя да ѝ се случи нещо лошо... – Той веднага се усеща, че е издал твърде много от вълнението си, изправя рамене и добавя с усмивка: – Нали ти обещах?

Сахра кима с облекчение. Орхун се концентрира върху това, което го вълнува в момента.

– Но имам нужда от твоята помощ, за да спасим майка ти. Ще ми помогнеш ли?

Момиченцето кима бързо с глава.

– Помниш ли мястото, където ви държаха? Например какъв беше пътят? Какво имаше наоколо?

Сахра се замисля, сбръчквайки чело.

– Спях, когато ни заведеха за първи път... Нищо не видях.

– А когато си тръгвахте? Успя ли да огледаш наоколо?

– Беше като гора. Имаше много дървета. После се качихме в колата...

– А къде беше това място? Мъжете говореха ли нещо помежду си?

Сахра поклаща тъжно глава. Орхун се замисля за момент, опитвайки се да намери друг подход.

– Тогава... когато дойдохте да се срещнете с мен, пътят кратък ли беше или дълъг?

Детето не разбира добре тези понятия, затова спира и го поглежда объркано. Орхун усеща това и опростява въпроса си.

– Много време ли пътувахте в колата? Малко или много?

– Струваше ми се много... – казва колебливо Сахра.

Орхун кима леко. Той си дава сметка, че няма как да получи точна информация от уплашеното дете, затова решава да не я измъчва повече.

– Е, ще хапнеш ли нещо сега?

Сахра отново поклаща глава в знак на отказ.

– Добре. Тогава трябва да си починеш. Трябва да си силна, когато майка ти се върне.

Тя послушно се качва на леглото. Орхун повдига завивката.

– Ела тук.

Сахра сяда на леглото, а той внимателно се навежда и започва да отвързва връзките на обувките ѝ.

– Да свалим и обувките. Хайде, лягай си.

Детето се настанява удобно под завивката, а Орхун го завива грижливо. Сахра го поглежда изпод мигли.

– Ще си тръгнеш ли?

Орхун знае колко е страшно за едно дете да остане само в непозната стая след преживяното. Макар че го чака куп работа, той решава да остане.

– Тук съм. Няма да си тръгна.

– Ти много силен ли си? – пита невинно тя.

– Не знам... – усмихва се леко Орхун.

– Според мен си много силен. Не се ли побоя от онези лоши мъже? Аз бях толкова уплашена...

Орхун само поклаща глава в знак на отрицание, продължавайки да я гледа с топъл поглед.

– Много си силен, но аз изобщо не се страхувам от теб – казва тихо Сахра.

Тези думи докосват дълбоко Орхун. Той е силно трогнат от доверието на това дете, което доскоро дори не го познаваше. Сахра затваря очи и умората бързо си казва думата – след няколко мига тя вече спи дълбоко и спокойно.

Слънчевите лъчи бавно се плъзгат над куполите на Истанбул, но под тази спокойна градска идилия се крие истинска буря от гняв и опасни тайни. Времето лети неумолимо, а напрежението расте с всяка изминала секунда.

В кабинета на имението въздухът буквално пари. Орхун крачи неспокойно с телефон, притиснат до ухото, а по лицето му се чете огромно безпокойство.

– Искам да знам и за най-малкото движение в този район! – нарежда той с гневен глас, а очите му искрят от напрежение. – Не прекъсвайте връзката с Ерхан нито за миг!

Орхун затваря телефона и се отпуска тежко в кожения стол. На вратата се чува почукване.

– Влез! – казва той, без да вдига глава.

В стаята влиза Ерхан с угнетено изражение. Орхун веднага се изправя на крака.

– Проговори ли? – пита той, а гласът му трепери от нетърпение.

Ерхан пристъпва плахо и оставя дебела папка с документи на бюрото, точно пред господаря си.

– Намерихме го в убежището му, господин Орхун... – започва Ерхан и развежда безпомощно ръце. – Но не успяхме да го накараме да проговори по никакъв начин.

Орхун стисва зъби толкова силно, че кокалчетата на челюстта му изпъкват.

– Не оставяйте без наблюдение нито едно от разбитите им скривалища! – нарежда той с леден глас. – Сега те са притиснати до стената и могат да извършат някоя глупост! Ако решат да сменят убежището, Ташкън веднага ще премести Хира там! Проверете всяка възможност!

– Разбрах, господин Орхун – отговаря Ерхан и бърза да напусне кабинета.

Тъкмо когато вратата се затваря, телефонът на Орхун иззвънява с непознат номер. Той грабва апарата от бюрото и отговаря веднага: – Да!

На другия край на линията, недалеч от изоставената сграда в гората, където е скрита Хира, Ташкън стои облегнат на едно дърво със сателитен телефон в ръка. На лицето му се чете ехидна усмивка.

– Демирханлъ! – казва мазно Ташкън, а гласът му е пълен с ирония. – Онзи страхливец Йекта пак се е сврял в някоя миша дупка! Никакъв го няма. Но виж, ти си навсякъде... Виж какво, не ме интересува какви сметки имате за уреждане с него, но това положение вече ми писна. – Гласът на бандита изведнъж става сериозен и заплашителен. – Ако се опиташ да ме разиграеш още веднъж, тази вечер ще получиш трупа на бившата си съпруга!

Орхун изригва като вулкан и се изправя рязко зад бюрото си.

– Ако падне дори един косъм от главата ѝ, лично ще те ликвидирам! – изкрещява той, а гласът му отеква в целия кабинет. – Чуваш ли ме? Няма да я докосваш!

– Нека бъде както казваш – отговаря хладнокръвно Ташкън. – Но пак ти повтарям... ако Йекта не ми донесе това, което искам до тази вечер, ще ти пратя тялото на бившата ти жена.

Орхун не може да понесе дори мисълта, че Хира може да пострада.

– Аз ще реша този проблем! – заявява той с непреклонен тон. – Но първо искам да говоря с нея. Трябва лично да се уверя, че е добре!

– Изчакай – подхвърля Ташкън и се насочва към входа на изоставената сграда.

В прашната стая Хира чува тежките стъпки зад вратата и веднага се изправя, обзета от вълнение. Вратата се отваря с трясък и Ташкън влиза, държейки телефона пред нея.

– Вземи! Любимият ти е на телефона – подхвърля той грубо.

Хира грабва апарата с разтреперени ръце, а в очите ѝ пламва искрица надежда.

– Йекта? – пита тя с прегракнал глас.

– Аз съм – чува тя дълбокия и загрижен глас на Орхун от другата страна. – Добре ли си? Нараниха ли те с нещо?

Хира за секунда застива, изненадана да чуе неговия глас. Но веднага след това майчинският ѝ инстинкт надделява и тя пита уплашено:

– Добре съм... Как е Сахра? Добре ли е момиченцето ми? Къде е тя в момента?

– Тя е в безопасност при мен, не се безпокой за нея – отговаря Орхун, опитвайки се да внесе спокойствие.

Хира издишва тежко и затваря очи, усещайки как огромен камък пада от сърцето ѝ.

– Ще те измъкна оттам, обещавам ти... – добавя Орхун с дълбок и властен тон.

Тези думи обаче карат Хира да се почувства неловко и тя бързо го прекъсва:

– А Йекта...

Преди обаче да успее да довърши изречението си, Ташкън грубо изтръгва телефона от ръката ѝ.

– Чу я, стига ти толкова! – казва той на Орхун с подигравателен тон. – Не забравяй какво ти казах. Имаш време само до довечера. В противен случай знаеш какво ще се случи!

Без да даде възможност на Орхун да отговори, бандитът затваря телефона и излиза бързо от сградата.

В кабинета си Орхун е извън себе си от ярост. Той посяга към дебелата папка на бюрото, готов да я запрати в стената от безсилие, но погледът му внезапно спира върху снимката на един от хората на Ташкън, приложена вътре. Той застива за секунда, сякаш в главата му се ражда спасителен план. Орхун оставя бавно папката, изважда пистолета си, проверява го и го поставя на кръста си под сакото. Лицето му е напълно сериозно – решението е взето. Той излиза от стаята с бързи и решителни стъпки, готов за всичко.

В един тесен и почти безлюден проход един от хората на Ташкън излиза от стар склад, без да подозира, че някой го чака, когато Орхун се изпречва на пътя му. Преди онзи изобщо да разбере какво се случва, Орхун го засипва с канонада от жестоки удари.

– Къде е тя? Говори! Къде я крие Ташкън? Говори! – изкрещява Орхун, хващайки го здраво за яката.

– Наистина не знам! Казах го и на твоите хора! Не знам! – стене пребитият мъж, опитвайки се да предпази лицето си с ръце.

Орхун обаче не вярва на нито една негова дума. Яростта му е извън контрол и той започва да удря още по-силно, стоварвайки юмруците си върху него без милост.

– Говори! Говори! Говори! – повтаря Орхун, докато продължава да го налага.

Пренасяте се в тихата спалня на Орхун в имението. Бехие влиза внимателно, носейки в ръце поднос с лимонада и бисквити. Когато забелязва, че малката Сахра спи спокойно, тя се усмихва нежно. В този момент Сахра отваря очи и забелязва любимата си плюшена играчка, поставена на леглото точно до нея. На лицето на момиченцето веднага изгрява усмивка и то силно прегръща играчката, след което се изправя и поглежда към Бехие.

– Господин Орхун ме помоли да я донеса. Предположих, че не можеш да заспиш без нея – казва топло Бехие.

– Къде е той? Отиде ли да търси майка ми? – пита с надежда Сахра.

Бехие кима нежно с глава, за да я успокои.

– Кога ще се върне? – настоява детето.

– Надявам се да е скоро. Виж, донесох ти малко лимонада и бисквитки. Искаш ли да хапнеш малко?

– Не искам – отвръща Сахра и свива рамене.

Бехие решава да изиграе малка игра, за да я накара да хапне.

– Знаеш ли, днес съм много уморена. Но ако не изядеш тези неща, няма да мога да си тръгна. Ех, а имам толкова много работа... Хайде, поне опитай една, става ли? Само мъничко...

Сахра се замисля, става ѝ мъчно за нея и взема една бисквита. Докато я държи в ръката си и я поглежда, някакъв спомен изведнъж изплува в съзнанието ѝ.

Връщате се назад в миналото, в полуразрушената сграда в гората. Сахра е сгушена в скута на майка си и вдишва дълбоко аромата, който се носи наоколо.

– Бисквитки... Мамо, тук мирише на бисквитки. Някой прави ли бисквитки? – пита любопитно детето. – Сигурно наблизо има фабрика за бисквити, миличка. Гладна ли си? – пита я нежно Хира.

Сахра кима бързо. – Когато излезем оттук, ще ти направя нещо много по-вкусно! Обещавам ти, става ли? – усмихва се майката.

Момиченцето грейва от радост и отново кима с глава.

Действието се връща в настоящия момент в спалнята. Сахра стиска бисквитата в малката си ръчичка и поглежда развълнувано към Бехие с широко отворени очи.

– Трябва да говоря с онзи чичко!– казва изведнъж Сахра, имайки предвид Орхун.

Бехийе я поглежда озадачено, без да разбира какво точно има предвид Сахра.

Но момиченцето вече е направило връзката, миризмата на бисквитите може да се окаже ключът, който Орхун търси, за да открие Хира.

Какво се случва със Елиф и Азиз?

Елиф остава заключена в склада на Гюрбюз, ужасена от намеците, че след приключването на сделката Азиз може да посегне на нея. Докато отчаяно моли да бъде пусната, никой не обръща внимание на виковете ѝ. Междувременно Азиз безмилостно наказва отново длъжник, като жестокостта му окончателно убеждава Елиф, че животът ѝ е в смъртна опасност.

В най-трудния момент Тайфун тайно ѝ подава ръка. Той успява да се свърже с баща ѝ и двамата изготвят план за бягство. Тайфун обещава да освободи Елиф вечерта, когато Гюрбюз и Азиз ще бъдат извън склада.

Докато чака спасението си, Елиф става свидетел на поредната брутална разправа на Азиз с един от длъжниците му и разбира колко безпощаден е той. Убедена, че може да се наложи да се защитава, тя се въоръжава с железен прът и е готова да се бори за живота си.

В края на деня Тайфун носи така чаканата добра новина, баща ѝ знае къде е и тази вечер ще я чака на автогарата. За първи път от много време Елиф си позволява да повярва, че спасението е близо.