В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун и Хира вземат най-болезненото решение – да погребат миналото и да се държат като господар и прислужница, въпреки че любовта помежду им не е угаснала. Докато двамата се измъчват от преструвката, Афифе задейства коварен план и сключва опасен съюз с Ташкън, за да се отърве веднъж завинаги от Хира.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 20 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.
Планът на Афифе влиза в действие и Хира попада в смъртоносен капан. Докато Орхун е принуден да напусне имението заради инсцениран инцидент, Сахра е упоена, а по пътя към болницата майката и дъщерята са отвлечени от хората на Ташкън.
Осъзнал, че всичко е било предварително подготвено, Орхун се заклева да открие виновника и да върне Хира и Сахра у дома.
Междувременно Шенол плаща жестока цена за своите лъжи, а Елиф се превръща в заложница на безмилостния Азиз.
Дали Орхун ще стигне навреме, преди Ташкън да осъществи следващата стъпка от плана си?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
Действието продължава от предния епизод. В дрешника на Орхун Хира продължава да подрежда дрехите му. Докато закача няколко сака в гардероба, уханието на парфюма на Орхун достига до нея. Тя не издържа и вдишва дълбоко аромата от плата, затваряйки очи. Споменът за момента, в който за първи път усети този парфюм, нахлува в съзнанието ѝ и я разтърсва...
Тя бързо се опитва да се съвземе и да прогони тези мисли, когато вратата се отваря. Орхун влиза в стаята, за да смени изцапаната си риза. На прага той за миг застива, поглеждайки я, но веднага възвръща дистанцираното си и хладно поведение.
– Дай ми една от белите ризи. – заповядва той със студен, равен тон.
Хира бързо взема исканата риза от гардероба и му я подава с леко разтреперени ръце, без да вдига очи към него.
– Заповядайте! – казва тя тихо.
Орхун взема дрехата съвсем спокойно, запазвайки пълно самообладание, и добавя безстрастно: – Дай обувките ми за лъскане!
Той се обръща и излиза веднага, без да изчака отговор. Останала съвсем сама в празната стая, Хира изпуска дълъг, дълбок дъх, опитвайки се да успокои лудото препускане на сърцето си, и бавно продължава работата си.
В кабинета си Орхун затваря папката с документите, които е разглеждал, замисля се за момент и веднага избира номера на Ерхан. Отсреща се чува гласът на неговия сътрудник:
– Да, г-н Орхун?
– Има ли някакви новини от Ташкън? – пита Орхун с делови и сериозен тон.
– За съжаление, все още няма никакъв отговор! – докладва Ерхан.
Орхун се обляга назад на стола си и очите му блестят от решителност. – След полицейската акция, която изпратих в базите им, той ще бъде принуден да приеме сумата, която му предложих. Или поне така си мисля, че ще склони на преговори.
– Колкото повече проучвам нещата за него, господине, толкова по-добре разбирам ситуацията... – прекъсва го Ерхан, а гласът му звучи несигурно през слушалката. – Той няма да приеме парите.
Орхун повдига вежди, а изражението му става още по-сурово. – Нали всичко опира до репутация?
– Точно така... Той самият ни го каза още онзи ден. Ташкън е човек, който наистина поставя репутацията си пред всичко останало. Верен е на правилата на своя собствен свят – обяснява Ерхан.
Чутото никак не се харесва на Орхун. Той стисва здраво телефона, а погледът му става застрашителен. – Удвоете охраната за всеки случай! Не искам никакви пропуски и никаква небрежност!
– Да, господине! – отвръща Ерхан, след което Орхун затваря телефона и остава потънал в тежки мисли.
Настаналата тишина е прекъсната от рязкото позвъняване на телефона му – търси го отново Ерхан. Орхун веднага вдига слушалката.
– Да? – отсича той бързо.
– Г-н Орхун, за съжаление имам лоши новини! Избухнала е експлозия във фабриката в Коджаели! – докладва разтревоженият глас на Ерхан от другата страна.
Орхун скача от стола си като ужилен, а погледът му става напрегнат. – Има ли жертви?!
– Не, слава на Бога. Случило се е по време на обедната почивка. Предизвикало е пожар.
– Полицията? Пожарната? Всички ли са там? – разпитва бързо Орхун, докато крачи из стаята.
– Всички екипи са на място в момента. Но причината за взрива все още не е ясна.
Орхун за миг застива, сякаш вече е навързал фактите в главата си, и казва полутихо, повече на себе си: – Не е трудно да се сети човек кой го е направил... – след което добавя строго в слушалката: – Сега ме изслушай много внимателно! – и излиза от кабинета, говорейки разпалено.
Преминавате по коридора на втория етаж. На дивана седи Афифе с чаша кафе в ръка, а до нея е застанала Султан. Двете се поглеждат с многозначителни, доволни усмивки, докато покрай тях преминава Орхун, който продължава да дава инструкции по телефона: – Погрижете се за всеки един човек, засегнат от експлозията! Парите няма значение!
Орхун слиза бързо по стълбите и стига до антрето на първия етаж. – Тръгвам натам! Дръж ме в течение за всичко! – казва той и затваря телефона. Тъкмо посяга към дръжката на входната врата, когато усеща вибрация. Пристига съобщение от Ташкън. Очите на Орхун се стесняват, докато чете думите, които отекват в съзнанието му с гласа на неговия враг: „Ние не сме хора, които ще продадат името си за пари, Орхун Демирханлъ!“ Орхун побеснява от прочетеното.
В същото време се пренасяте в дрешника на Орхун. Хира вече е приключила с гладенето и подрежда готовите ризи на рафта. Сега е ред на праха. Тя намокря кърпата в кофата с вода и започва да бърше горната част на гардероба.
Навън, в коридора, Орхун се опитва да набере обратно Ерхан. – Вдигни де, Ерхан! – ядосва се той под сурдинка, но никой не отговаря. Изведнъж откъм дрешника дочува слаб, болезнен стон: – Охх!..
Орхун не успява да прикрие безпокойството, което моментално се изписва на лицето му, и хуква натам. Хира е заклещила ръката си под една тежка кутия на най-горния рафт и лицето ѝ е сбръчкано от болка. Орхун нахлува в стаята. Докато тя придърпва ръката си и я разтрива, той я поглежда, опитвайки се да запази хладен и безразличен тон: – Какво стана? Добре ли си?
Хира се сепва, тъй като изобщо не е очаквала да го види. Тя веднага се дистанцира и свива рамене: – Ами... нищо важно. Опитах се да избърша праха отгоре и ръката ми се заклещи под кутията.
Погледът на Орхун се премества към старата кутия и пред очите му изплува минал разговор с майка му.
– Махнала си снимките. – обвинява я тогава той. – Да. Уважих решението, което взе преди шест години. Събрах ги всички в една кутия и заповядах да ги приберат. Намира се върху гардероба в дрешника. – отвърна тогава Афифе с хладен глас.
Реалността се връща. Хира отново посяга да помръдне тежката кутия, за да си довърши работата, но Орхун я хваща за китката и я спира: – Недей!
– Аз ще я преместя... – настоява тя и дърпа кутията към себе си.
– Казах ти да не я пипаш! – прекъсва я той по-остро.
В дърпането кутията се изплъзва от ръцете им и пада с шум на пода. Капакът се отваря и пред краката им се разпиляват десетки снимки, пазещи спомените от общото им минало. Най-отгоре остават кадрите от сватбения им ден.
И двамата застиват на място, а в умовете им нахлува един и същи спомен от щастливия ден на плажа. – Обичам те, Хира Демирханлъ! – казва тогава Орхун, сияещ от щастие. – Обичам те, Орхун Демирханлъ! – отвръща му тя със сълзи от радост в очите.
Споменът изчезва толкова бързо, колкото и се е появил. Погледите им се засичат за няколко дълги секунди. Напрежението в стаята може да се среже с нож. Хира първа свежда глава, опитвайки се да овладее вълнението си. – Съжалявам, не исках да стане така... – казва тя с разтреперан глас.
Орхун веднага крие емоциите си зад маската и казва властно, без да я поглежда: – Събери всичко и го върни на същото място!
Той бързо напуска стаята. Хира остава сама, коленичи на пода и с треперещи пръсти започва бавно да събира разпилените парченца от тяхното минало.
Афифе седи на дивана, потропвайки нетърпеливо с пръсти по масичката. Султан наднича през прозореца, следейки всяко движение навън, и щом забелязва Орхун, веднага се обръща към господарката си. – Госпожо, г-н Орхун току-що излезе от къщата! – докладва тя бързо. Афифе си поема дъх с облекчение. – Чудесно! – казва тя, а погледът ѝ се изостря. – Какво стана с колата? – Готова е, госпожо. Всичко е уредено. – отговаря Султан. Напрежението в лицето на Афифе изчезва, заменено от доволна, хладна усмивка. – Тогава можете да задействате плана! – заповядва тя. Султан кимва покорно. – Разбрах. Веднага тръгвам. – казва жената и излиза от стаята, оставяйки Афифе да се наслаждава на момента с тържествуващо изражение.
Султан върви с бързи крачки, носейки табла с чаша мляко и чинийка със сладки към пристройката. Тя спира, когато пред себе си вижда Сахра. Детето седи на земята, напълно унесено в играта си с няколко събрани камъчета. Султан оставя за миг таблата на близкия казан, оглежда се напрегнато във всички посоки, за да се увери, че наоколо няма никого, и бързо изважда кутийка с лекарство от джоба си. Ръцете ѝ леко треперят от високото напрежение. Докато вади шишенцето с капкомер, хартиената листовка се изплъзва и пада на земята, но жената дори не забелязва. Тя бързо отброява няколко капки от течността право в млякото, след което прибира лекарството обратно в джоба си. Поема си дълбоко дъх, взема отново таблата и извиква момиченцето, което до този момент не я е отразило. – Ей, мъниче! – казва тя с престорено благ глас.
Сахра вдига глава и я поглежда с любопитство. Султан приближава, кляка до нея и разтяга възможно най-милата си и фалшива усмивка. – Виж какво ти донесох. Заповядай. Всичко това е за теб. Хайде, хапни си. Да, така... Хайде... – подтиква я тя.
Детето обаче гледа чинията с недоверие и се колебае. – Но майка ми... – започва Сахра, уплашена да не наруши правилата на Хира. Султан бързо я прекъсва, усещайки как времето изтича. – Майка ти го изпрати, каза: „нека да изяде всичко“. Майка ти ще се разстрои много, ако не си изядеш сладките. Хайде, вземи го! След това тя ще бъде много тъжна. Заповядай. – настоява жената и ѝ подава чашата с мляко. Момиченцето най-накрая взема чашата. – Ето така. Вземи това. Изпий го цялото и не разстройвай майка си, нали? Хайде. Браво на теб! Още малко... Браво. – реди доволно Султан, докато Сахра пие отровеното мляко. На лицето на прислужницата изплува зловещо и удовлетворено изражение, че планът им напредва успешно.
Малко по-късно Хира най-накрая е приключила с тежката си работа и бърза към пристройката, за да провери какво прави малката Сахра. Умът ѝ обаче все не може да се отърси от случилото се в дрешника, а сцената с разпилените снимки се разиграва отново пред очите ѝ.
– Недей! – чува тя отново острия глас на Орхун в съзнанието си. – Аз ще я преместя... – спомня си собствения си глас, уплашен и несигурен. – Казах ти да не я пипаш! – отекват думите му за пореден път.
Всичко това с Орхун я е разтърсило из основи. Тя спира за миг, затваря очи и си поема дълбоко въздух, опитвайки се да събере сили. – Трябва да издържиш! Заради Сахра! – казва тя тихо на себе си, за да си вдъхне кураж. Хира изправя глава и продължава по пътеката, но в следващия момент погледът ѝ се заковава върху земята и сърцето ѝ спира. Пред постройката лежи Сахра – напълно безжизнена и в безсъзнание.
Шокът от гледката я парализира за секунда, след което тя изпищява и хуква към нея. – Сахра! Сахра! Момиченцето ми! – вика тя с прегракнал от ужас глас. Хира пада на колене, вдига малкото тяло в прегръдките си и започва трескаво да разтрива бузите ѝ, опитвайки се да я върне към съзнание. – Сахра! Сахра, какво ти стана?! Сахра, чуваш ли ме? Сахра! Отвори очи, Сахра, моля те! Има ли някой?! Помогнете ми! – крещи тя, но детето не помръдва, а ръчичките му висят безсилно. Обзета от дива паника, Хира вдига момиченцето на ръце и хуква с писъци към главния изход на имението. – Сахра! Помощ! Помогнете ми!
Хира тича с последни сили, притиснала скъпоценния си товар до гърдите, а сълзите замъгляват погледа ѝ. – Помогнете ми! Детето ми, Сахра!... – стене тя. Щом стига до портата, за да излезе от имението, пред нея незабавно се изпречва охраната. – Трябва да закарам дъщеря си в болница, може ли да отворите вратата? – задъхва се тя и дърпа дръжката, но гардът не помръдва. – Страхувам се, че не мога да отворя вратата! – отсича той хладно. Изпаднала в ужас, Хира го поглежда с отчаяния си поглед. – Нещо е станало с дъщеря ми, отворете вратата!
В този момент откъм къщата се задават Афифе и Султан, които се преструват, че изобщо не знаят какво става. Афифе остава на заден план с каменно изражение, а Султан бързо приближава към спорещите с уж разтревожено лице. Охраната обаче остава непреклонен пред Хира. – Това е заповед, която ми е дадена! Без разрешение не може! – повтаря той.
Султан се намесва с висок тон, за да засили суматохата: – Какво става тук? Какви са тези писъци?
Хира се обръща към нея с плувнало в сълзи лице и поглежда към Сахра. – Нещо стана с дъщеря ми! Трябва да я закарам в болница. Имаме нужда от лекар. Моля ви, кажете му да отвори вратата! – умолява тя. Султан поглежда бързо към Афифе. Старата госпожа едва забележимо кимва, давайки мълчаливото си одобрение за следващия ход. Тогава Султан се обръща строго към пазача: – Отвори портата!
– Не и без разрешение от г-н Орхун! – възразява гардът, верен на заповедите на шефа си. Султан започва да ръкомаха, преструвайки се на ядосана: – Не виждаш ли, че е спешно? Няма време! Отвори вратата!
Притиснат от обстоятелствата, охранителят няма друг избор освен да отстъпи. – Само за секунда! – казва той, изваждайки станцията си, за да предупреди останалите мъже от охраната. – Момчета! Докладвам от главната порта. Имаме спешен случай! Ще има излизане от имението. Пригответе колите!
Двата автомобила летят към болницата, а Хира не откъсва поглед от Сахра, която лежи неподвижно в прегръдките ѝ. Тя нежно гали лицето на дъщеря си и през сълзи не спира да я вика по име, умолявайки я да отвори очи.
Изведнъж от радиостанцията се чува тревожният глас на охранителя от втория автомобил. Колата им е аварирала и се налага да спрат. Предният автомобил веднага отбива, а зад него спира и другият.
Хира едва сега осъзнава, че са спрели. Оглежда празния път и паниката ѝ се засилва.
– Защо стоим? Трябва веднага да стигнем до болницата! – отчаяно настоява тя.
Охранителят ѝ обяснява, че задната кола е повредена и трябва да изчакат. Докато единият пазач се опитва да разбере какъв е проблемът, другият разговаря с него по телефона. Отговорът не е обнадеждаващ – повредата се оказва сериозна и засега никой не знае дали е безопасно да продължат.
За Хира всяка изгубена секунда е равна на вечност. Тя усеща, че животът на Сахра се изплъзва пред очите ѝ и повече не може да чака.
Решена на всичко, тя посяга към дръжката на вратата. – Аз тръгвам! Няма да стоя тук, докато детето ми умира!
Охранителят веднага я спира и я умолява да не слиза. След кратко колебание взема решение да поеме риска и потегля отново към болницата.
Облекчението на Хира трае само миг.
Няколкостотин метра по-нататък голям автомобил внезапно изскача пред тях и препречва пътя. Шофьорът натиска рязко спирачките, а колата спира със свистене на гумите.
Охранителят моментално изважда оръжието си и слиза, за да провери какво се случва. Но това се оказва капан. От двете страни на пътя изскачат въоръжени маскирани мъже и за секунди обкръжават автомобила. Един от тях се промъква зад гърба на охранителя и го поваля с мощен удар, преди той да успее да реагира.
Хира изпищява ужасено.
В следващия миг задната врата до нея се отваря рязко. Един от нападателите грубо ѝ нарежда да излезе.
Хира инстинктивно притиска Сахра още по-силно към гърдите си, опитвайки се да я защити със собственото си тяло.
– Не... – прошепва тя през сълзи, без да откъсва поглед от въоръжените мъже, които вече са обградили автомобила.
В същия момент се пренасяме в хол на имението. Афифе седи на дивана в пълно мълчание, очаквайки нетърпеливо новини. В стаята влиза Султан, чието лице сияе от задоволство. Тя приближава бързо и се навежда към господарката си.
– Операцията приключи, госпожо. Хванаха ги и двете! – докладва тя с доволен глас.
Афифе най-накрая получава новината, за която копнееше. На устните ѝ изплува тържествуваща, ледена усмивка, а в погледа ѝ се чете усещане за абсолютна победа. – Това е! Тя никога повече няма да се върне в живота ни! – казва старата госпожа с пълно облекчение.
През това време Орхун спира колата си на червен светофар някъде по градските улици. Докато чака зеления сигнал, той говори по хендсфри устройството с отговорника във фабриката.
– Какво е положението в момента? – пита той с делови тон.
– Пожарът е под контрол, г-н Орхун. – чува се спокойният глас на служителя.
– А работниците? Изпратихте ли ги по домовете им?
– Да. Всички бяха много уплашени, но за щастие са добре. Истински късмет е, че експлозията не е била в производствения цех, а в склада.
В съзнанието на Орхун изведнъж изплува съобщението от Ташкън, с което той отхвърли предложението му: „Ние не сме хора, които ще продадат името си за пари, Орхун Демирханлъ!“
Орхун се сепва и казва полутихо на себе си: – Не е било късмет...
– Извинявай, господине, не разбрах? – отвръща объркано служителят от другата страна.
– Ще ти се обадя по-късно. – прекъсва го Орхун и затваря линията. Лицето му веднага става сериозно. Той веднага избира номера на Ерхан, който вдига още на първото позвъняване.
– Ерхан, експлозията във фабриката е била само ход, за да отвлекат вниманието ми. Мястото, времето... Те са искали никой да не пострада. Ташкън определено планира нещо друго! Дръжте под око имението. Аз идвам след малко! – нарежда бързо Орхун.
Отсреща обаче се чува само тежкото, нервно дишане на Ерхан, който очевидно се колебае как да съобщи страшната новина. – Г-н Орхун... – гласът му трепери.
– Да? Какво има? – усеща напрежението Орхун.
– Тъкмо щях да ви се обадя... Госпожа Хира и дъщеря ѝ... Отвлечени са! – изрича най-накрая той.
Колата на Орхун застива на светофара, а лицето му моментално се изкривява от неконтролируем, яростен гняв. Пръстите му стисват волана до побеляване.
Черният автомобил, в който са Хира и Сехра, спира с писък на спирачки пред изоставена, полусрутена постройка дълбоко в гората. Маскираните мъже грубо отварят вратите и измъкват Хира, която с последни сили е притиска към себе си малката Сахра. Очите ѝ са зачервени от плач, а гласът ѝ прекъсва от преумора и ужас.
– Казвам ви, че дъщеря ми е болна!... – умолява отчаяно тя, докато я влачат към прага. – Трябва веднага да я закарам в болница!
– Върви по-бързо! – грубо я блъска в гърба един от похитителите. Хира се дърпа и пищи с цяло гърло, оглеждайки се за спасение сред дърветата: – Пуснете ме! Помощ! Помогнете ми, за Бога!
На прага на сградата се появява Ташкън. На устните му грее зловеща, хладна усмивка, а погледът му излъчва жестокост. – Добре дошла! – казва той с подчертан, стряскащ сарказъм. – От толкова време чакаме да те посрещнем като наш гост!
Хира застава лице в лице с него, а страхът ѝ изведнъж се превръща в ярост. Тя пристъпва напред и изкрещява в лицето му: – Ако нещо се случи с дъщеря ми, ще те убия! Чуваш ли ме, ще те убия!
Ташкън дори не трепва. Той само кимва на хората си, давайки им знак да я вкарат вътре. Хира започва да се бори, докато мъжете я бутат към тъмното помещение: – Закарайте я в болница! Моля ви! Казвам ви, че е зле, не разбирате ли? Дъщеря ми е болна! Пуснете ме!
Щом я вкарват вътре, тежката дървена врата се затваря под носа ѝ и се заключва с вериги. Хира остава в полутъмната, прашна стая, но не спира да блъска по дъските. – Защо не разбирате!... Дъщеря ми е болна! – вика тя, а отвън отеква бездушният глас на Ташкън: – Не се притеснявай, ще се събуди.
Той приближава до прозореца и добавя със зловещ тон: – Това, за което наистина трябва да се тревожиш, е какво ще се случи, ако съпругът ти не дойде.
Хира поглежда към пода, където има само няколко разхвърляни кашона. Тя внимателно полага безжизнената Сахра върху едно парче картон, след което изскача обратно към вратата и започва да я блъска лудо с юмруци. – Отворете вратата! Отворете! Нямате ли съвест? Луди ли сте? – пика тя, докато сълзите се стичат по бузите ѝ.
Ташкън я слуша отвън, без да трепне, и подхвърля равнодушно: – Сега ще видим дали си ценна за мъжа си !... Да видим дали изобщо ще дойде да те спаси?
– Дъщеря ми е невинна! Отворете вратата! Извикайте лекар! – умолява Хира зад дебелото дърво, но гласът ѝ остава без отговор.
Ташкън се обръща и тръгва към автомобила си, когато насреща му бързо се задава Мюрсел, стиснал сателитен телефон в ръка. – Братле, адвокатът на Йекта най-накрая проговори... Разпя се като канарче! – докладва той.
Ташкън веднага изостря поглед. – Каза ли къде се крие?
– Не знаеше точното място, но каза информация, която е направо бомба! – вълнува се Мюрсел. – Журналисти, политици, бизнесмени... Имал аудиозаписи и компрометиращи кадри за всички тях. Смятал да използва това, за да взриви и твоите връзки!
На лицето на Ташкън изплува нервна, крива усмивка. – Виж ти... Виж го ти Йекта!
– Какво ще правим сега? – пита объркано съучастникът му.
– Продължаваме по плана! – отсича веднага Ташкън, а очите му блясват от алчност. – Първо ще падне на колене пред мен и ще ми върне това, което ми открадна. След това ще го обявим на целия свят. Ще го накарам да си плати за всичко, което ми причини. А накрая ще вземем и тези козове от ръцете му. С един куршум – два заека! Разгласихте ли навсякъде, че жената и момичето са в нас?
Мюрсел кимва утвърдително. – Да, братле. В дупката, в която се е заврял, със сигурност вече е разбрал. Скоро ще ти позвъни.
Ташкън се усмихва самонадеяно, напълно уверен в близката си победа.
В същото време, вътре в пустата постройка, Хира се оттегля от вратата, осъзнала безполезността на усилията си. Тя отива при детето, коленичи на прашния под и внимателно вдига малката Сахра в прегръдките си, люлеейки я нежно. – Мило мое!... Златото ми, ела при мама... – нарежда тя през сълзи, притискайки главичката на момиченцето до гърдите си. – Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред... О, Боже, помогни ми... Момиченцето ми... – шепне тя в пълно отчаяние, останала съвсем сама срещу жестоките си похитители.
Орхун нахлува през желязната порта на имението, побеснял от ярост. Насреща му бързо се приближава Ерхан, за да докладва ситуацията. – Току-що получих информация от полицията! За съжаление са изгубили следите им, защото похитителите са излезли извън обхвата на градските камери за наблюдение. Номерът на колата също е бил фалшив. – обяснява Ерхан.
Орхун избухва в гняв, а очите му блясват застрашително. – Нали бях наредил, че не може да излизат оттук? Защо никой не ме е уведомил навреме? – Ерхан се опитва да се оправдае: – Когато детето се разболя... – Орхун обаче го прекъсва рязко, без да иска да чуе нищо повече: – Все едно! Имахте само една единствена задача и тя беше да ги пазите! – Верен на шефа си, Ерхан свежда глава: – Прав сте, г-н Орхун.
В този момент от къщата излизат Афифе и Султан. Орхун прави огромно усилие, за да овладее бушуващия в него гняв, но гласът му остава леден и категоричен. – Това, че детето се разболя изведнъж, че колата на охраната се развали точно тогава, че ги блокираха по пътя за болницата... Някой отвътре е помогнал! Намерете ми този негодник! – Ерхан кимва веднага: – Да, г-н Орхун.
– Нареждам ви да проучите всеки в тази къща! – добавя Орхун. При тези думи Афифе и Султан моментално се поглеждат стреснато. Ерхан също поглежда към двете жени, сякаш за да се увери дали е разбрал правилно, и пита плахо: – В-всеки ли? – Орхун отсича без колебание: – Всеки. – Разбрах, господине. – съгласява се Ерхан.
Орхун продължава да реди инструкциите си с властен тон: – Ще впрегнете целия охранителен състав в тази задача. Обадете се и на Бахадър! Ако е в Истанбул, кажете му веднага да се присъедини към екипа. Всички бази на Ташкън трябва да бъдат обърнати наопаки!
– Да, господине. – отговаря Ерхан.
Тъкмо когато Орхун тръгва да влиза в имението, Афифе се изпречва точно пред него и го спира. – Успокой се, Орхун. Разбирам безпокойството ти, но това вече е въпрос между съпруга ѝ и неговия враг. Не е наша работа. – казва тя със студено спокойствие.
Орхун поглежда майка си с гневен и суров поглед, подчертавайки всяка своя дума: – Те бяха в моята къща, в моята кола и под моята защита! Сега това е моя лична работа! Ако на тях им се случи нещо, този, който го е направил, ще си плати скъпо!
Когато Ерхан и Орхун влизат в къщата, Афифе остава на прага и подхвърля зловещо след сина си, напълно непреклонна в решението си: – Всеки, който нарани моето семейство, ще си плати цената! – След това тя влиза в имението с твърда и решителна крачка, а Султан я следва плътно като сянка.
Хира се е свила в един прашен ъгъл, плаче отчаяно и притиска в прегръдките си безжизнената Сахра. – Боже, моля ти се... Моля те, не позволявай нищо лошо да ѝ се случи. Мило мое, Сахра, моля те, отвори очи... – стене тя, люлеейки момиченцето и притискайки го силно до гърдите си. – О, Господи! Моля те, върни ми детенцето! – умолява младата майка. Изведнъж очите на Сахра започват бавно да се отварят и тя промълвява съвсем слабо: – Мамо?...
Лицето на Хира моментално светва от облекчение, когато вижда, че дъщеря ѝ се съвзема. Тя започва трескаво да целува челото ѝ. – Мило мое! Златото ми! Слава на Бога! Благодаря ти, Боже! – казва тя, а след това я оглежда с тревога. – Миличка, добре ли си? Боли ли те нещо?
Сахра разтрива очичките си и отговаря невинно: – Не, просто заспах.
Детето поглежда уплашено наоколо, виждайки голите стени и паяжините: – Къде се намираме? – Хира веднага я прегръща по-силно, опитвайки се да скрие собствения си страх и да ѝ вдъхне кураж: – Не се бой, скъпа моя. Трябва да останем тук за малко. Нищо лошо няма да ни се случи. Баща ти ще дойде и ще ни спаси! – Двете се притискат силно една в друга в студената стая, докато Хира се моли наум Орхун наистина да ги открие навреме.
Пренасяме се в офиса на Ташкън, където атмосферата е нажежена до червено. Мъжът не спира да поглежда към стенния часовник, докато седи неспокойно на стола си. Неговият подчинен Мюрсел също крачи нервно из стаята, търкайки длани от безпокойство. Тишината най-накрая се разкъсва от рязкото позвъняване на телефона. Ташкън грабва слушалката с хищна усмивка.
– Ха! – възкликва той тържествуващо. – Значи птичките вече разнесоха новината?
Пренасяте се в хотелска стая в чужбина, където Йекта е пребледнял от ужас и трепери за живота на Хира и Сахра. – Не ги наранявай! Кажи ми какво искаш! – умолява той със задавен глас.
– Първото ми условие е да дойдеш тук и да ми изплатиш двойно по-голяма сума от тази, която ми открадна.
Йекта стиска здраво телефона в ръката си, усещайки как примката около врата му се затяга. – А второто? – пита нервно той.
Ташкън продължава с подла, лукава усмивка, предвкусвайки пълния триумф: – Имаш един пръстен на властта... Искам го!
Йекта веднага улавя скрития намек в думите му и бързо се досеща накъде бие похитителят, но решава да се престори на ударен. – За какво говориш? Каква власт, какъв пръстен?
Изражението на Ташкън моментално става жестоко, а гласът му зазвучава застрашително: – Знаеш отлично за какво ти говоря! Ако искаш жена ти и дъщеря ти да останат живи... – той прави кратка пауза за по-голям ефект. – Ще ми донесеш всички материали за изнудване, с които разполагаш. Имаш време до утре!
Йекта застива пред слушалката, напълно парализиран и неспособен да изрече и дума. Ташкън обаче няма намерение да проявява милост: – Ако не направиш това, което ти казвам, лично ще присъстваш на погребението на съпругата и дъщеря си!
– Чакай малко... Послушай ме за секунда!... – панически изкрещява Йекта, но отсреща вече се чува само сигнал „свободно“. Ташкън затваря телефона без да му даде шанс.
Йекта остава да гледа безумно екрана. – Ало! Ало!... Проклятие! Дявол го взел! – изкрещява той в празната хотелска стая. Смазан от безсилие, той се свлича на дивана и заравя лице в шепите си, без да знае как да спаси семейството си от присъдата, която виси над главите им.
Какво се случва с новите герой в епизода?
Шенол, бащата на Елиф тайно взема всичките спестени пари, убеден, че с помощта на Ерджан ще спечели голяма сума от карти и ще успее да покрие дълговете си. На Елиф казва, че отива да върне парите на опасния човек, на когото ги дължи. Момичето го предупреждава да не си създава нови неприятности, но той я успокоява, че всичко е под контрол.
Шенол се среща с Ерджан в нелегално казино, където двамата мамят останалите играчи с белязани карти. Първоначално планът им работи и Шенол печели поредица от игри. Когато обаче един от играчите предлага последна игра с чисто ново тесте карти, Шенол разбира, че вече няма да може да разчита на измамата. Въпреки предупрежденията на Ерджан, алчността надделява и той приема облога, рискувайки всичките си пари.
По-късно Шенол се прибира разтревожен у дома и изненадва Елиф с новината, че трябва веднага да замине за Кайсери при леля си. Твърди, че вече е изплатил дълга си и пред тях се е открила отлична възможност да започнат нов бизнес. Елиф усеща, че нещо не е наред, но баща ѝ не ѝ позволява да задава въпроси. Той прибира останалите пари в малкия ѝ куфар и я убеждава още на следващия ден да тръгне сама, а той щял да се присъедини по-късно. След като дъщеря му излиза от стаята, Шенол остава сам и отчаяно признава пред себе си, че е изгубил всички пари. Въпреки това вярва, че изпращайки Елиф далеч от Истанбул, поне ще успее да я предпази от хората, които го преследват.
На следващия ден Елиф чака микробуса за автогарата с куфара и любимото си мушкато. Притеснена е от внезапното заминаване и безуспешно се опитва да се свърже с баща си. Телефонът му е изключен. Когато микробусът пристига, тя се качва, без да подозира, че това е капан.
След като вратите се затварят, Елиф с изненада установява, че в превозното средство няма други пътници. Още по-голям е шокът ѝ, когато шофьорът се обръща към нея – това е Азиз. Уплашена, тя настоява веднага да спре и да я пусне, но Азиз не обръща никакво внимание на молбите ѝ и продължава да кара.
Азиз отвежда Елиф в свърталището на Гюрбюз. Там момичето заварва баща си пребит и безпомощен. Докато се опитва да стигне до него, хората на Гюрбюз ги задържат. Елиф настоява, че Шенол вече е върнал дълга си, но истината бързо излиза наяве. Засрамен, Шенол признава, че е излъгал дъщеря си и започва да моли Азиз да я пусне, обещавайки, че ще намери начин да изплати всичко. Азиз не проявява никакво съчувствие. Той отваря куфара с парите, разбира, че Шенол е възнамерявал да избяга с дъщеря си, и приема това като поредното предателство.
Въпреки отчаяните молби на Шенол, Азиз решава да му даде урок, който никога няма да забрави. Пред очите на Елиф той чупи ръката на баща ѝ. Докато Шенол се гърчи от болка, Елиф крещи ужасена и се опитва да се освободи, за да му помогне. Вместо това Азиз поставя ново условие – Шенол разполага с един месец да върне целия дълг. До тогава Елиф ще остане при тях като заложница.
Шенол пада на колене и отново започва да умолява Гюрбюз и Азиз да освободят дъщеря му. Обещава, че ще намери парите, но молбите му остават без отговор. Осъзнал, че няма друг избор, той със сълзи на очи се сбогува с Елиф, обещава ѝ, че ще се върне за нея, взема единствено саксията с мушкатото – последния спомен от покойната ѝ майка – и си тръгва. Елиф остава сама в ръцете на Азиз, плачеща и отчаяна, докато той безмилостно я наблюдава, без да показва и капка съжаление.
