„Плен“, с.3, еп.2: Орхун се отказва от Хира - какво ще се случи…

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Докато Орхун се опитва да оцелее зад решетките, Хира преживява собствен ад в имението Демирханлъ. Униженията и жестокостта на Афифе се стоварват върху нея всеки ден, но тя крие всичко от Орхун, за да не разбие и последната му надежда.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 2 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV Story.

Орхун и Хира прекарват една последна нощ заедно, вкопчени в любовта си, докато съдбата се готви да ги раздели завинаги.

Когато доживотната присъда на Орхун е потвърдена, той взема решение, което разбива сърцето и на двама им – да прогони Хира от живота си, за да я спаси от бъдеще, обречено на чакане и болка.

Но Хира отказва да се откаже от мъжа, когото обича, дори когато той я моли да го забрави завинаги...

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇

В болничната стая Орхун е подготвил малка изненада за Хира – романтична вечеря, с която иска да ѝ подари още няколко часа щастие, преди съдбата окончателно да ги раздели. Докато двамата подреждат масата и се опитват да се усмихват, Хира не спира да говори за утрешния ден и за решението на съда. Тя е убедена, че добрата новина най-после ще дойде. Но Орхун не иска да мисли за утре.

С болка, скрита зад спокойния му поглед, той ѝ прошепва, че иска да живее само в този миг – сякаш миналото не съществува, а бъдещето никога няма да настъпи. Двамата прекарват нощта заедно, смеят се, говорят си и за кратко забравят за затвора, присъдите и страха. Хира заспива в прегръдките му, без да подозира, че Орхун вече е готов на най-тежката жертва в живота си.

Нощта прелива в ден. В болничната стая Орхун лежи до Хира, която е заспала, сгушена в него. Гласът на Доан отеква в съзнанието му: „Понякога си казвам... трябваше да ѝ кажа да не идва. Трябваше да ѝ кажа да ме забрави и да живее живота си. Затворът е много труден. Трудно е за този, който остава, трудно е за този, който си тръгва, трудно е за затворника...“

Орхун прокарва пръсти през косата на момичето. Хира отваря очи, сякаш усетила болката му. Лицето ѝ светва, щом го вижда.

– Заспала ли съм? – пита тя тихо. – Задряма, докато говореше – отвръща Орхун. – Не те оставих да спиш снощи, пак говорих твърде много – казва тя с лека тъга.

– Искаш ли да ти споделя една тайна? – пита той. Хира кимва любопитно. – Когато говориш, понякога не те слушам. – Какво искаш да кажеш?

– Знаеш, ти продължаваш да говориш... а когато спреш, не помня нищо от казаното – признава той. – Така ли? – Хира го гледа с нескрит интерес.

– Да. Ти казваш нещо... – Той докосва ъгълчето на устните ѝ, докато Хира сияе от щастие. – ...една сладка извивка там ме разсейва. Казвам си, нека се съсредоточа – продължава той и докосва косата ѝ. – ...този път очите ми улавят слънчевата светлина, която озарява това красиво лице.

Хира внезапно се сепва, сякаш нещо важно е изплувало в ума ѝ. – Днес... днес ще има решение за обжалването!

В същия миг се чува почукване на вратата. Двамата веднага се оправят. Влизат лекарят и адвокатът.

– Добро утро – поздравява лекарят. – Добро утро – отвръщат в един глас Орхун и Хира.

– Всички данни са готови. Всичко изглежда наред! Сега ще направим последните ти прегледи и ще те изпишем – обявява лекарят и се приближава, за да провери раната. – Извинете. Госпожо, нека ви помолим да излезете за малко.

Хира напуска стаята с изражение на тъга. Адвокатът остава. Орхун и той се взират един в друг, докато лекарят проверява рамото му.

– Господин Орхун, да ви прегледам раната – казва лекарят. – Докторе, може ли да ни оставите за момент? – прекъсва го Орхун.

– Разбира се – отговаря лекарят и излиза.

– Каква е присъдата? – директно пита Орхун. – За съжаление, доживотната ти присъда е потвърдена – отвръща адвокатът.

Въпреки че Орхун е очаквал този резултат, за момент не може да изрече нито дума.

– Значи няма какво повече да се направи – казва той накрая.

Адвокатът е сломен и кимва в знак на съгласие. Орхун запазва каменното си изражение и поглежда към вратата, през която току-що е излязла Хира.

– Не ѝ казвай нищо. Не искам да научава новината тук – промълвява той и добавя след кратка пауза: – Трябва ми време, за да обмисля някои неща.

Пред стаята Хира чака с надежда. Тя все още вярва, че справедливостта ще победи. Но когато полицаят слага белезниците на Орхун, в сърцето ѝ се прокрадва страх. Преди да го отведат, тя го прегръща силно и със сълзи му казва, че вярва в добрия край. Орхун едва успява да скрие болката си, докато ѝ повтаря само едно: – Бъди силна... каквото и да стане.

Кошмарът за Хира започва още с пристигането ѝ в имението.

Преди да прекрачи прага, пред нея се изпречва Афифе. Лицето ѝ е изкривено от гняв, а очите ѝ горят от омраза. – Махай се! Тук нямаш място! Докато синът ми гние вътре, няма да стоиш под този покрив нито за секунда! – крещи тя.

Хира застива на място, ужасена от внезапния словесен удар. Афифе, вече научила страшната новина, изглежда на ръба на нервен срив. – Синът ми... моят син... Орхун Демирханлъ! Заради теб той е осъден на доживотен затвор! Ти връхлетя върху нас като проклятие! – думите ѝ падат като тежки камъни.

Хира разбира всичко. Светът около нея започва да се разпада. – Обжалването... решението за обжалването... – промълвява тя, едва успявайки да овладее гласа си. Афифе я хваща грубо за ръката и я блъсва към улицата. – Махай се! Разкарай се оттук! Вън! – крещи тя.

Хира губи равновесие и пада на земята. Афифе я гледа отвисоко с отвращение, сякаш пред нея не е човек, а боклук. – Повече няма да припариш до това семейство! – отсича тя.

– Орхун... Орхун няма ли да се върне? – пита Хира с треперещ глас, докато се опитва да се изправи.

– Още ли говориш? Казах ти да се махаш! Вън! Вън! – Афифе продължава да крещи, докато Хира, прекършена и с празен поглед, започва бавно да се отдалечава по пътя, а Афифе я наблюдава с нестихваща ярост.

В стаята за срещи в затвора напрежението е осезаемо. Орхун и адвокатът седят един срещу друг, разделени от металната маса.

– Господин Орхун, трябва да говорим спешно. Майка ви... – адвокатът прави кратка пауза, докато Орхун го прекъсва нетърпеливо.

– Говорихте ли със съпругата ми? Разбра ли тя за решението? – пита Орхун, а в очите му гори тревога.

– Опитах се да се свържа с нея, но не успях. Новината вече беше стигнала до госпожа Афифе. Предполагам, че съпругата ви вече е научила всичко – казва адвокатът, а гласът му леко спада.

Орхун стиска юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляват. Адвокатът поглежда към надзирателя и снижава гласа си до минимум:

– Господин Орхун, нещата са сериозни. След като потвърдиха присъдата ви, госпожа Афифе се свърза с мен. Тя направи всичко необходимо... – адвокатът млъква и го поглежда многозначително. – Майка ви е подготвила план за вашето бягство. Решена е да не ви остави тук. Нужно е само вашето съгласие.

Междувременно, по улиците близо до имението, Хира върви безцелно. Всяка нейна крачка е тежка от мъка. В главата ѝ отеква само едно, че човекът, когото обича, е осъден да прекара живота си зад решетките като престъпник.

В килията Орхун седи на нара си. В съзнанието му се борят думите на Хира: „Само не позволявай да ти се случи нещо! Ще те чакам цял живот, ако се наложи!“ След това си спомня думите на Доан: „Тези четири стени са изкупление не само за тези вътре, но и за тези отвън. Тя умря сама... съвсем сама...“

Гласът на адвоката отново пронизва тишината в ума му: „Майка ви е подготвила всичко за бягство... Решена е да не ви остави тук.“

Орхун вдига глава и поглежда през тясното прозорче на килията към облачното небе. В очите му се чете тежка дилема.

Камерата се пренася пред сградата на затвора. Хира пристига, изглеждаща съкрушена, с разпиляна коса и празен поглед. В този момент вратата на затвора се отваря и адвокатът излиза, спирайки я.

– Госпожо Хира, тъкмо щях да ви се обадя. Господин Орхун ви чака за среща. Елате – казва той.

Щом чува името му, Хира се сепва. Тя поема дълбоко дъх, опитвайки се да събере онова, което е останало от силите ѝ, и тръгва след адвоката към входа.

В стаята за свиждане цари потискаща тишина. Хира чака сама, а лицето ѝ е изпито от мъка. Вратата се отваря и Орхун прекрачва прага. Тя веднага се втурва към него и го прегръща с всички сили, сякаш се опитва да го задържи със самото си присъствие. Орхун затваря очи и вдъхва аромата ѝ за последен път, опитвайки се да запечата този момент в паметта си. Хира вдига поглед към него, а в очите ѝ все още блести онази крехка надежда.

– Знам, че решението не е това, което искахме – казва тя, а гласът ѝ прелива от болка. – Но ти си невинен! Те ще разберат, че са сгрешили! Може би не днес, но ти със сигурност ще излезеш оттук!

Орхун я слуша, но погледът му е някъде далеч. Той сяда бавно, а тя се настанява срещу него, очаквайки отговор. Когато той проговаря, всяка дума пада като тежък удар върху нея.

– Не е нужно да чакаме толкова дълго. Има решение на този проблем... Решение, което ще ни направи щастливи – казва той с натежало сърце.

Хира усеща как нещо в гърдите ѝ се свива.

– Забрави! – произнася той, а гласът му отеква в главата ѝ като присъда. – Забрави за мен. Забрави всичко. Отиди си и изживей живота си.

Хира го гледа невярващо. Тя се опитва да подреди думите му, но те нямат смисъл.

– Какво означава това? Защо говориш така? – пита тя, а гласът ѝ едва се чува.

– Никога няма да изляза оттук. И двамата го знаем. Но ти си свободна. Можеш да живееш живота си както пожелаеш. И трябва да го направиш.

Хира мълчи, а в очите ѝ се събират сълзи, които започват да се стичат по бузите ѝ.

– Организирал съм всичко. Ще се установиш в къща във Франция. Има фонд, който ще покрие всичките ти нужди. Това е единственото, което искам от теб. Забрави за мен.

– Да те забравя ли? Възможно ли е това? – Хира докосва сърцето си. – Сърцето ми, душата ми принадлежат на теб, как да те забравя?

Орхун стиска зъби, за да не се пречупи. Той трябва да изиграе тази роля докрай.

– Трябва! Пред теб има дълъг и красив живот. Няма да провалиш бъдещето си, чакайки мен. Няма да ти позволя да търпиш това наказание!

Хира вече не може да сдържа риданията си.

– Не! Никога! Нали каза, че нищо не може да застане между нас? Нито тези стени, нито разстоянията... – тя поставя ръка на сърцето си. – Ти каза: „Сложи ръката си на сърцето си, аз съм там“. Чувствам те с всеки един удар!

Орхун чувства как всичко в него гори, но знае, че трябва да я отблъсне, за да я спаси.

– Тогава беше различно. Имаше надежда. Никога няма да бъда с теб. Няма да сбъднем мечтите си. Няма да отгледаме децата си. Но ти имаш шанс! Шанс да изградиш свой дом, свое семейство. Не го прахосвай. Излез през тази врата и не поглеждай назад. Иди и сбъдни мечтите си.

– Всичките ми мечти са свързани с теб! – извиква тя. – Ти си единственото ми семейство! Ти си моят дом! Искам само теб! Никога няма да те оставя, никога!

Орхун преглъща тежко. Той знаеше, че тя няма да се предаде лесно. Той рязко дръпва ръцете си и се изправя, придавайки на гласа си леден тон.

– Повече няма да идваш тук. Няма да ме виждаш, това е!

Хира се изправя веднага, отказвайки да приеме думите му.

– Не! Не ме карай да правя това... Ще идвам всеки ден. Не мога без теб!

– Това е окончателното ми решение – прекъсва я той. – Дал съм инструкции на адвоката. Оттук нататък ще се срещаш с него, не с мен.

– Не! – проплаква тя.

– Неговото решение е мое решение! Той е надежден, не се притеснявай. Казвай му всичко, от което имаш нужда.

Хира прекъсва думите му, сякаш го умолява да спре.

– Казах ти, че не искам! Заклевам те, чуй ме! Ако не ме беше намерил в онази пустиня, щях да съм мъртва. Спаси живота ми. Сега не ме убивай със собствените си ръце! Каква е разликата между живота без теб и онази пустиня? Какъв е смисълът да живея, ако не е с теб?

Орхун спира за миг. Лицето му издава агонията, която изпитва. Той гори отвътре, но трябва да остане непоклатим.

– Моля те, не си тръгвай. Не ме оставяй.

Орхун, макар и сломен, се изправя силно и поставя ръце на раменете ѝ.

– Това е правилното решение.

– Не, мълчи! Не говори така. Ще те чакам вечно, ако се наложи!

– Не чакай. Приеми, че съм мъртъв. Вече ме няма. Забрави, че съм жив. Забрави за мен.

Орхун изрича последните думи и си тръгва, без да поглежда назад.

– Не! Не, моля те, не ме оставяй! – вика тя след него, но той е вече далеч. – Не ме оставяй, моля те. Не мога да живея без теб. Не мога!

Хира се свлича на колене, неспособна да поеме дори дъх. В стаята отекват само нейните ридания.

– Не ме оставяй... – прошепва тя в празното пространство.

В коридора пред стаята за свиждане Орхун пристъпва бавно, притиснат от тежестта на собственото си решение. Той спира за миг и изправената му стойка сякаш се разпада. Зад вратата Хира ридае неутешимо, а Орхун се взира в една точка, изгубен в пустотата. Той току-що е разбил сърцето на жената, която обича повече от живота си. Ръцете му се свиват в юмруци, докато в съзнанието му все още отекват неговите собствени думи: „Не чакай. Приеми, че съм мъртъв. Вече ме няма. Забрави, че съм жив. Забрави за мен.“

Орхун влиза в килията, съкрушен, но все още държи главата си високо. Доан го наблюдава, разбирайки всичко само по погледа му. Орхун сяда на нара, а Доан бавно се приближава и сяда до него.

– Значи взе решение... избра да я отблъснеш, за да не те чака – произнася Доан с разбиране.

Орхун мълчи за момент, преди да издиша тежко:

– Унищожих я. Съсипах я напълно. Не оставих никаква надежда за нас.

Пред затвора Хира се лута като призрак. Краката ѝ не я слушат, сякаш отказват да я отдалечат от мястото, където е затворен любимият ѝ. Тя си спомня думите му от по-щастливите времена: „Сърцата ни сега са запечатани едно в друго. Дори да искат, могат да издигнат най-дебелите стени между нас, да ни разделят с бодлива тел или да поставят хиляди мили... Ние винаги сме заедно...“

В съзнанието ѝ нахлува друг негов спомен: „Най-тъмният час на нощта е точно преди зазоряване. Знам, че сега се чувстваш в пълен мрак. Но утре слънцето отново ще изгрее. За нас.“

Хира избърсва сълзите си. В очите ѝ пламва решителност и тя се изправя, сякаш отказва да приеме присъдата на съдбата.

– Не! – промълвява тя сама на себе си. – Няма да те оставя. Няма да се откажа, дори ти да го искаш! Ти ми обеща!

Дните преминават в безкраен цикъл на болка. Хира идва отново и отново пред вратите на затвора. Всеки път чака с надежда, всеки път поглежда адвоката с копнеж, но той само поклаща глава отрицателно – Орхун отказва среща.

Всяка врата, която се затваря пред лицето ѝ, е нов удар. Хира се връща в хотелската стая, но духът ѝ не е сломен. На следващия ден тя отново е там, пред желязната порта, събира сили и почуква. Тя не иска нищо друго, освен него.

В килията Орхун седи, вторачен в нищото. Когато надзирателят влиза, за да го попита за поредната молба за свиждане от Хира, Орхун просто поклаща глава в знак на отказ. Очите му са пълни с неизказана мъка. Когато надзирателят си тръгва, той остава сам със себе си, а всяка негова клетка крещи от желание да я види, но той избира самотата, за да я предпази от един свят, в който за него няма бъдеще.

В хотелската стая Хира стои в средата на стаята, а леглото ѝ е недокоснато. Тя не е мигнала цяла нощ, не е затворила очи дори за секунда, водена от една единствена мисъл – че утре отново ще тича към Орхун. Дъхът ѝ се превръща в прекъснат стон, а очите ѝ, пълни със сълзи, търсят спасение. Тя пристъпва към прозореца и дръпва тежката завеса.

Небето се разстила пред нея, обсипано със звезди – същите звезди, които някога са наблюдавали заедно. В ушите ѝ отеква гласът на Орхун: „Не се отказвай от звездите. Те изглеждат сякаш се люлеят в празнотата, но всъщност са закотвени там. Като нашата любов. Като всичко останало.“

Хира се срива под тежестта на спомена. Тя затваря завесата, сякаш се опитва да затвори и болката в себе си, и избърсва влагата от бузите си. – Ти го каза – прошепва тя в празното пространство. – Няма да се откажа от звездите. И никога няма да се откажа от теб.

В килията на затвора Орхун стои вторачен в същото небе. Малкият, обграден с дебели решетки прозорец, е единствената му връзка със света, който е оставил зад гърба си. Лицето му е маска на страданието, а тежестта на решението го задушава. Той знае, че я наранява, но вярва, че това е единственият начин да я спаси от своята съдба.

Слънцето изгрява, а Хира отново е пред вратите на затвора. Всеки ден тя изглежда по-изпита, по-бледа, но упоритостта ѝ не познава граници. Гласът на адвоката, докато докладва на Орхун, звучи като далечно ехо: – Господин Орхун, съпругата ви чака пред затвора от дни. Отхвърли всичките ни предложения за помощ. Премести се в хотел и идва тук всяка сутрин без умора. Иска да говори само с вас.

В стаята за свиждане адвокатът продължава, опитвайки се да пробие ледената обвивка на Орхун: – Не изглежда, че ще се откаже. Видях я толкова бледа последния път... Казах ѝ да си почине, да не чака тук, но тя няма да си тръгне, докато не ви види. Знам, че инструкциите вВи са категорични, но след като я видях в това състояние, трябваше да попитам още веднъж. Ще се срещнете ли със съпругата си?

Орхун застива. Всяка фибра на тялото му се бори с гордостта и страха. Той е притиснат в ъгъла от собствената си любов и желанието да я защити на всяка цена.

Пред затвора Хира отново чака, готова за поредния отказ. Когато адвокатът излиза, тя се втурва към него, подготвена за поредната „стена“. Но този път думите му са различни: – Господин Орхун иска да ви види.

Лицето на Хира се озарява, сякаш слънце е пробило най-гъстите облаци. Усмивката, която изплува на устните ѝ, е неволна, чиста, изпълнена с надежда. – Благодаря на Бога! – изрича тя, а гласът ѝ трепери от радост. – Моля, елате с мен – казва адвокатът и двамата се насочват към входа на затвора.

Хира върви решително, без да подозира, че вратата пред нея може да се отвори към спасение, или към последно сбогом.

В стаята за свиждане Хира е като преродена. Сърцето ѝ бие лудо, а всяка секунда чакане се усеща като цяла вечност. Когато вратата най-накрая се отваря, тя не се сдържа – втурва се към Орхун и го притиска в прегръдката си с цялата любов и копнеж, които са се насъбрали в нея през изминалите дни на мъка.

– Мислех, че никога повече няма да те видя! – прошепва тя, а гласът ѝ прелива от нежност и облекчение.

Но прегръдката ѝ остава без отговор. Орхун стои неподвижен като статуя. Ръцете му, които винаги са я обгръщали със закрила, сега висят безжизнено край тялото му. Той не я докосва, не я поглежда. Хира се отдръпва рязко, а усмивката, която е озарявала лицето ѝ, застива в болезнена гримаса. Тя усеща хладината, която струи от него.

– Не! За бога, не прави това – моли го тя, докато страхът отново започва да я разяжда.

Орхун обаче е непоклатим. Погледът му е насочен някъде през нея, студен и дистанциран.

– Приех те за последен път, защото разбрах, че не си ме разбрала. Това е окончателното ми решение. Очаквам да проявиш уважение към него. Не идвай повече да ме виждаш – казва той, а думите му се забиват като ножове в нея.

– А аз... аз нямам ли избор? – промълвява Хира, а очите ѝ се пълнят със сълзи.

– Не! Защото не мислиш трезво! Аз ще прекарам остатъка от живота си... тук, в затвора! Има само един начин да изляза оттук – в ковчег! Разбираш ли ме?

Хира избухва в плач, а тялото ѝ започва да трепери.

– Бог да те пази! Не казвай такива неща. Никога повече не говори така! Твоята невинност ще бъде доказана, ти ще излезеш оттук!

Орхун се разгневява. Лицето му се изкривява от ярост, породена от собственото му безсилие.

– Не! Спри да се залъгваш! Няма нито едно доказателство, което да докаже невинността ми! Няма бягство от доживотната присъда! Не искам повече. Не идвай!

Хира поема дъх, опитвайки се да събере сили сред морето от болка.

– Знам, че го правиш, защото мислиш за мен. Но аз ще те чакам. Ще те чакам през целия си живот.

Тогава той я поглежда право в очите, а гласът му е по-студен от всякога:

– Не! Не го правя заради теб, правя го заради себе си!

С тези думи той рязко дръпва ръката си, оставяйки Хира сама в стаята, разбита от жестоката истина, която той току-що изрече.