В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун не може повече да гледа как Хира търпи униженията на Афифе. Решен да сложи край на всичко, той преминава към План Б и предприема опасен ход, който може да промени съдбата на Хира и Сахра.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 18 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.
Хира се натравя с почистващи препарати и припада, но Орхун успява да я хване, преди да се строполи на земята. Той незабавно вика лекар и не се отделя от нея, докато не отвори очи. Когато идва в съзнание в неговата стая, Хира настоява Орхун да спазва дистанция и му напомня, че тя е само прислужница в имението. Но думите ѝ отприщват емоциите му и той категорично заявява, че за него тя никога няма да бъде просто прислужница.
Междувременно в историята се завръщат двама познати герои – Рашит и Фериха. В квартала се появяват и две нови лица – безмилостният лихвар Азиз, който още с първата си поява жестоко пребива мъж, неспособен да върне дълга си, и Елиф – скромна и дълбоко вярваща млада жена. Сериалът поставя началото на нова сюжетна линия, която постепенно ще преплете съдбите на Азиз и Елиф.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
Зерин, лелята на Дефне се връща в имението, за да вземе чантата с документи, която нарочно забрави.Афифе отпива бавно от чая си, настанена удобно в дневната. Очевидно е, че все още не се е възстановила напълно от шока. Когато Зерин влиза, Афифе повдига вежди, изненадана от неочакваната визита. Гостенката приближава с добре отрепетирана, блага усмивка.
– Пак съм аз, госпожо Афифе.
– Добре дошла, Зерин. Какво има?
– Забравих чантата с документите за асоциацията и се върнах да я взема... – Зерин прави кратка пауза и гласът ѝ омеква. – Но ще излъжа, ако кажа, че не се тревожа и за вас. Как сте?
Въпреки че Афифе не е особено очарована от присъствието ѝ, тя се опитва да запази добрия тон и посочва свободното място срещу себе си.
– Добре съм, благодаря. Седнете.
– Благодаря ви. – Зерин заема мястото си, решена да спечели доверието на Афифе и да разбере какво точно се случва в семейството. – Разбирам ви изключително добре. Може би не ми е работа да се бъркам, но виждам, че сте много разтревожена.
Афифе усеща навлизането в личното ѝ пространство и бързо сменя темата, видимо недоволна от любопитството. – Ще желаете ли нещо за пиене?
– Не, благодаря ви. И без това няма да оставам дълго. – Зерин се преструва, че не забелязва желанието на домакинята да затвори темата, и ловко подхваща разговор, ласкаейки гордостта ѝ. – Вие сте една от най-силните жени, които познавам. Знам, че няма нещо, което не бихте направили за семейството си. Аз също съм така. Защото и аз съм по-голяма сестра.
Думите на Зерин започват да привличат вниманието на Афифе, въпреки че тя се опитва да не го показва.
– Нямам никого на този свят освен леля ми и Дефне. Много добре знам на какво е способен човек в името на близките си. За мен целият свят е на заден план, когато става въпрос за Дефне. Бих направила абсолютно всичко за нейното щастие.
Напрежението по лицето на Афифе постепенно изчезва. Тя усеща скритото послание. Зерин е хвърлила своята малка стръв и вижда, че планът ѝ работи.
– Изглежда се размекнах малко... Простете ми. Съжалявам, ако съм преминала границата – казва Зерин с престорено смущение.
– О, в никакъв случай.
– Най-добре да взема чантата си и да тръгвам. Афифе кимва одобрително. Зерин започва да оглежда стаята, преструвайки се, че търси вещите си. – Трябва да е някъде наблизо... О, ето я! Благодаря ви много за всичко.
Докато Зерин се отдалечава, Афифе остава замислена над последните ѝ думи.
Слизайки по стълбите, Зерин дочува гласовете на Султан и Хира, която държи в ръцете си същата онази кофа и парцал за чистене. Жената забавя крачка и се скрива зад ъгъла, за да наблюдава сцената, без да я забележат.
– Чакай! Ще трябва да изчистиш стаята на господин Орхун! – отсича Султан.
Хира застива на място, обзета от вътрешно вълнение.
– Веднага! – заповядва отново икономкатаа.
Хира продължава да стои пред вратата, сякаш изпитва ужас да пристъпи прага.
– Какво чакаш още? Влизай вътре. Хаде!
Зерин проследява с поглед Хира, която бавно прекрачва прага. Хира е разтърсена от напрежението да влезе отново в стаята, където някога е свързала живота си с мъжа, когото обича с цялото си сърце.
Хира пристъпва плахо в стаята на Орхун, стискайки кофата и парцала в ръце. Тя застива насред стаята, обзета от вълна от спомени, които започват да нахлуват пред очите ѝ.
Пред нея изплува онзи незабравим момент, когато двамата с Орхун бяха легнали глава до глава на общата възглавница...
„Тази възглавница е желанието на госпожа Зелиха. Ще остареем на една възглавница. – Орхун я гледаше с топъл, влюбен поглед, нежно докосвайки косата ѝ. – Вече си представям живота ни след няколко години... В ушите ми звучи детски смях, който огласява всеки ъгъл на тази къща. Искаш ли го? Едно момиче и едно момче...– Искам... – Хира се усмихваше плахо, криейки лицето си. – Но може би... и двете ще са момичета.– Две момичета, които да приличат на майка си. – Орхун се засмива тихичко, привличайки я по-близо до себе си. – А след това може да си имат и братче, което да прилича на баща си... – добави тя с надежда. – Разбира се. Нямам нищо против да бъдем голямо и шумно семейство.“
Споменът се разсейва и реалността я удря с пълна сила. Очите на Хира се пълнят с горчиви сълзи на болка.
– Как можах да ти повярвам!... – прошепва тя, опитвайки се да овладее раздиращата я мъка. Тя избърсва очите си с трепереща ръка и си заповядва: – Няма минало, Хира, няма минало! Всичко, което помниш, беше просто една лъжа. Никога не е било истина...
Тъжният ѝ поглед бързо се заменя от гняв. Киселината от силния почистващ препарат обаче започва да разяжда дробовете ѝ и тя избухва в мъчителна кашлица. Въпреки задуха и замайването, Хира продължава да търка пода с последни сили.
Орхун влиза в кабинета си, все още под напрежение след тежката и опасна среща с Ташкън. Лицето му е мрачно, а челюстта – стисната. Той бързо изважда пистолета от колана си и го прибира в чекмеджето, откъдето го бе взел по-рано. Остава замислен за няколко секунди, втренчен в една точка, след което излиза и тръгва по коридора.
На стълбището на втория етаж Орхун засича Султан, която носи чисти кърпи. Прислужницата веднага спира и прави лек поклон.
– Върнахте се, господин Орхун. Имате ли нужда от нещо?
– Кафе. Донеси го в кабинета ми. Ще се преоблека и идва – отвръща той с равен, уморен глас и продължава към спалнята си.
Султан пребледнява и изпада в паника, осъзнавайки, че той отива право в стаята, където е Хира. Вече е твърде късно да го спре. В същия момент Афифе излиза от хола с бавни, царствени стъпки. Тя проследява с хладен поглед сина си, който се изкачва по стълбите, и се обръща рязко към прислужницата.
– Хира... Къде е тя? Какво прави?
– Чисти спалнята на господин Орхун... – измрънква уплашено Султан.
Лицето на Афифе веднага се изкривява от гняв, а устните ѝ се свиват в тънка линия.
Хира едва се държи на краката си. Главата ѝ се замайва по-силно, а стаята започва да се върти пред очите ѝ. Тя започва да кашля още по-силно, хващайки се за гърдите. Изплашена, че ще падне на пода, момичето се отпуска тежко на ръба на леглото, опитвайки се да си поеме дъх с гръб към вратата.
В този момент Орхун отваря вратата и застива на прага, изненадан да я види седнала на леглото му.
– Хира... – изрича той изненадано.
Щом чува гласа му, Хира се сепва и се опитва да се изправи бързо, за да запази дистанция. Очите им се срещат за миг, но силите ѝ я напускат напълно. Краката ѝ се подкосяват и тя полита назад. Орхун реагира светкавично, спуска се напред и я улавя секунда преди да докосне пода. Хира се отпуска безпомощна в здравите му обятия, а очите ѝ бавно се затварят.
– Хира! – извиква уплашено той, усещайки как тя омеква в ръцете му.
Орхун внимателно я вдига и я полага на леглото, като започва леко да я разтърсва за раменете.
– Добре ли си, Хира? Чуваш ли ме? Хира! Ще се оправиш, чуваш ли ме... Отвори очи!
Той бързо улавя китката ѝ, поглеждайки към часовника си, за да премери пулса ѝ. Изражението му е застинало от тревога. Точно тогава Афифе нахлува в стаята, а Султан наднича уплашено зад рамото ѝ. Щом вижда бившата снаха да лежи в безсъзнание на леглото на сина ѝ, Афифе скръства ръце и повишава тон:
– Орхун! Какво става тук?
Орхун изобщо не ѝ обръща внимание. Той се обръща с остър, заповеден глас към прислужницата:
– Отвори прозореца веднага!
Султан се сепва от стъписването си и се втурва към тежките завеси.
– По-бързо! – изрича нетърпеливо той.
– Да, господине! – Султан разтваря прозорците широко, пускайки свеж въздух в напоената с химикали стая.
– Обади се на лекаря! Кажи му, че е спешно! Да идва веднага! – прекъсва я Орхун с категоричен тон.
– Веднага, господине. – Султан хуква надолу по коридора.
Орхун остава приведен над Хира, напълно игнорирайки присъствието на майка си. Макар и разтревожен, той запазва хладнокръвие, хваща ръката на момичето и шепне:
– Ще се оправиш... Не се притеснявай, лекарят пътува насам.
Афифе наблюдава с неприкрита ярост и ревност как синът ѝ трепери над Хира. Изпълнена с гняв и отвращение, възрастната дама се обръща и напуска стаята, тряскайки вратата след себе си.
Слънцето бавно започва да залязва над Босфора, а градските светлини на Истанбул светват една по една, отбелязвайки отминаването на поредния напрегнат ден.
Афифе върви нервно до лекаря, които явно си тръгва. – Какво ѝ е, докторе? – пита тя, опитвайки се да скрие раздразнението в гласа си. Лекарят спира на алеята, оправя чантата си и въздиха сериозно: – Както вече обясних на господин Орхун, била е изложена на силни химикали. Вероятно е смесила няколко почистващи препарата... битови инциденти, случва се. Но няма нищо опасно.
Афифе и застаналата наблизо Султан се поглеждат за миг, а прислужницата веднага свежда очи в земята. – Надявам се бързо да се възстанови – добавя лекарят, преди да си тръгне.
Щом той излиза от имението, Афифе стисва зъби от ярост. Мисълта, че Хира все още лежи в стаята на сина ѝ, я побърква. Тя се обръща рязко към Султан, а очите ѝ искрят от злоба: – Докато се опитвах да я държа далеч от Орхун, змията успя да се намуши право в леглото му! Каквото щеш прави, но веднага я разкарай от стаята на сина ми!
Цялата натрупана агресия се стоварва върху Султан. Афифе я приближава заплашително: – Как можа да не помислиш? Как можа да я пратиш точно в неговата стая? Друго място за чистене ли нямаше в това огромно имение?
Султан само заеква уплашено, без да успее да промълви и дума в своя защита.
В спалнята на Орхун Хира все още е в безсъзнание. Орхун стои приведен над нея, унесен в мълчание. Той забелязва, че тя е работила без ръкавици, и хваща внимателно ръката ѝ. Кожата ѝ е зачервена и обгорена от киселината. Гледката раздира сърцето му от болка, а в съзнанието му започват да нахлуват картини от миналото.
Пред очите му изплува денят, в който двамата репетираха танца за сватбата си: – Няма да отделяш очите си от моите – казваше тогава Орхун с топъл глас, водейки я нежно в стъпките. – Ще забравиш коя си, ще забравиш къде се намираш и просто ще ме гледаш. Можеш да го направиш, нали? – А Хира се усмихваше сияйно, притисната до гърдите му: – Дори това да продължи цяла вечност...
След това в ума му изплува друг спомен – прегръдката им на балкона под звездите: – Когато те прегърна, усещам ритъма на сърцето ти – шепнеше Орхун, вдишвайки от уханието на косата ѝ. – Дори езикът ти да мълчи, сърцето ти говори. Научих азбуката му от началото до края. Разбих всичките ти кодове. – Тогава Хира повдигна глава и го погледна с безкрайна любов: – Значи си чул грешно. Защото когато сърцето ми е до твоето, то повтаря само едно име... твоето.
Спомените избледняват. Изражението на Орхун помръква, изписвайки цялото страдание от загубената им любов. В този момент клепачите на Хира трепват и тя бавно отваря очи. В началото всичко пред нея е замъглено, но щом образът се избистря, тя вижда Орхун да стои над нея и се сепва.
– Ти... Какво става? – пита уплашено тя и прави опит да се вдигне рязко. Орхун я хваща нежно за раменете, опитвайки се да я успокои: – Припадна. Внимавай, ще паднеш пак. – Хира обаче веднага се дръпва, усещайки силен дискомфорт от близостта му и от това, че се намира в леглото му: – Не! Не може да съм тук. Какво правя в тази стая?
– Изгуби съзнание, докато чистеше – обяснява той, отстъпвайки крачка назад. – Извикахме лекар. Оказа се, че си се отровила от препаратите, които си смесила.
Хира знае, че не е правила подобно нещо, и се опитва да подреди мислите си: – Аз... аз съм припаднала? И ти си ме довел тук?
– А какво друго трябваше да направя? – отвръща Орхун.
Хира се изправя на крака, въпреки че все още залита, и го поглежда с очи, пълни с гняв: – Никога повече не ме докосвай! Дори да припадна... дори да умирам, просто ме подмини! – Тя спира за секунда, сякаш заковава всяка дума: – Точно така, както правеше преди!
Думите ѝ го удрят като шамар, но той устоява на болката и не показва нищо на лицето си. Хира продължава с леден и решителен тон: – Аз съм просто една прислужница тук! Нали така се разбрахме? Дръж се подобаващо!
Орхун не издържа на това отношение. Гордостта и натрупаният гняв в него изригват. Той я приближава, впива поглед в нейния и изкрещява, губейки всякакъв контрол: – Ти никога няма да бъдеш просто прислужница за мен!
Гласът му отеква с мощна сила, разтърсвайки стените на стаята.
Думите на Орхун извиват буря, чието ехо отеква далеч извън пределите на спалнята.
На стълбището на първия етаж Афифе застива на място, докато в ушите ѝ все още звучи гневният глас на сина ѝ: „Ти никога няма да бъдеш просто прислужница за мен!“
Най-големият кошмар на властната майка се превръща в реалност – Хира и Орхун отново скъсяват дистанцията. Лицето на Афифе се изкривява от ярост и тя бързо хуква нагоре по стълбите, решена да сложи край на това.
В същия момент вътре в стаята Хира стои напълно зашеметена от чутото, впила невярващ поглед в мъжа пред себе си. Орхун, усетил тежестта на собствените си думи и изненадан от неочакваното си признание, се опитва да замаже положението: – Аз... – Гласът му прекъсва. Той не намира какво повече да каже, затова рязко обръща гръб и излиза бързо от стаята, оставяйки Хира в пълно напрежение и хаос от мисли.
Докато Орхун върви устремено по коридора към стълбището, Султан се появява отсреща, носейки чисти кърпи. Тя веднага спира и прави плах опит да го умилостиви: – Господин Орхун, имате ли някакви заповеди?
Мъжът спира рязко пред нея, а натрупаният гняв избухва с пълна сила: – Имам! Веднага ще изхвърлиш тези отровни препарати! Ти сляпа ли си, че не видя какво прави тя?! Досега в тази къща никой никога не е пострадал от подобно нещо!
Султан свива рамене, опитвайки се да се оправдае и да отклони вината от себе си: – Господин Орхун, тя просто е била небрежна... Следващия път лично ще проверя всичко, не се притеснявайте.
– По-добре наистина да го направиш! – прекъсва я той с леден, предупредителен тон, приближавайки се крачка напред. – Ако нещо подобно се повтори, ще държа теб отговорна! Ясно ли е? Ще направиш каквото е необходимо, за да няма повече инциденти!
Султан преглъща тежко уплахата си, забива поглед в пода : – Разбрах, господин Орхун.
Щом Орхен се отдалечава с бързи стъпки по коридора, Султан издишва насъбрания въздух и поглежда нервно след него. Лицето ѝ бързо придобива зъл израз и тя се насочва право към спалнята, за да изхвърли Хира.
Вътре в стаята Хира все още се опитва да се отърси от замайването и отровата в тялото си. Тя тръгва бавно към изхода, но в същия момент Султан нахлува през вратата. Икономката веднага застава пред нея с нагъл, заповеден тон, опитвайки се да я смачка с присъствието си: – Излизай от стаята веднага! Хайде, по-бързо!
Момичето обаче не ѝ остава длъжно. Хира я поглежда право в очите с неочаквана гордост и горчивина: – Не се притеснявай, и без това нямам никакво намерение да оставам тук нито секунда повече!
С тези думи Хира я заобикаля и напуска стаята на Орхун. Султан тръгва веднага след нея, видимо ядосана от факта, че не е успяла да види Хира напълно съкрушено.
Госпожа Афифе седи в работното си ателие, стиснала юмруци от безпокойство. Мислите ѝ са напълно обсебени от сцената между Орхун и Хира, на която току-що стана свидетел. Пред очите ѝ отново изплува загриженият поглед на сина ѝ, как нежно я полагаше на леглото и трепереше над нея. „Ще се оправиш, не се притеснявай. Лекарят пътува насам“ – думите на Орхун не спират да кънтят в съзнанието ѝ. А веднага след тях, като гръм от ясно небе, отекват и другите му думи: „Ти никога няма да бъдеш просто прислужница за мен!“
На вратата се чува плахо почукване. Влиза Султан, привела глава. – Госпожо, изведох я от стаята, както поръчахте. – Афифе става рязко от стола, очите ѝ искрят от гняв: – Излязла е от стаята му, но какво от това, Султан? Тя не е излязла от сърцето му! Всичко виси на косъм... Една малка искра, една дума или по-остър спор може да изкара наяве всичко, което сторих преди шест години! Разбере ли Орхун, никога няма да ми прости! Никога!
Афифе спира за миг опитвайки се да си върне хладнокръвието. Лицето ѝ придобива каменна решителност: – Няма да позволя това да се случи! Тази проклета жена ще си тръгне от тази къща веднъж завинаги! Аз лично ще сложа край на това! – Тя се приближава до прислужницата и я хваща здраво за рамото, устремила леден поглед в нея: – А сега си отвори ушите на четири и слушай добре какво ще ти кажа! – Султан кимва уплашено, готова да попие всяка заповед.
В същото време Хира върви бързо през градината към пристройката, цялата разтреперена. В главата ѝ като ехо продължава да звучи признанието на Орхун: „Ти никога няма да бъдеш просто прислужница за мен!“
Хира спира насред алеята, объркано и вбесено от дързостта му. Очите ѝ се пълнят с гняв: – Той няма право да ми говори така! Не трябва! Трябва най-после да си знае мястото! – Тя се обръща решително и със сигурни стъпки тръгва обратно към голямата къща.
Докато Султан слиза по стълбите на втория етаж, излизайки от ателието, тя се засича лице в лице с Хира, която се изкачва устремено нагоре. – Къде си тръгнала? – препречва ѝ пътя прислужницата. – Ще говоря с господин Орхун – отвръща хладно момичето. – Господин Орхун излезе. И какво толкова имаш да обсъждаш с него? – поглежда я нагло Султан.
В този момент от стаята излиза госпожа Афифе и чува последните думи. Тя поглежда строго към Султан: – Връщай се към задачите си. – Да, госпожо – Султан бързо се оттегля.
Афифе се обръща към Хира и я измерва с високомерен поглед: – Къде отива господин Орхун, изобщо не е твоя работа. Като прислужница в този дом, каквото и да имаш да казваш, ще го казваш на мен! – Хира преглъща обидата и свива устни, без да успее да отвърне. – Щом вече си добре, донеси ми чая в хола – добавя Афифе и подминава момичето.
Хира обаче изчаква тя да се отдалечи, поглежда след нея и прошепва упорито: – Рано или късно ще се прибереш, Орхун... – Твърдо решена да се изправи срещу него, тя се насочва към кухнята.
Орхун е отишъл на брега на морето. Той стои усамотен на една пейка, втренчил поглед в безкрайната водна шир. Мислите му са изцяло при Хира. В съзнанието му отново изплуват нейните гневни и горчиви думи: „Никога повече не ме докосвай! Дори да припадна... дори да умирам, просто ме подмини. Аз съм просто една прислужница тук!“ А след това чува и собствения си глас: „Ти никога няма да бъдеш просто прислужница за мен!“
Орхун се хваща за главата, ядосан на самия себе си. „Аз бях този, който ѝ каза да си върви. И тя си отиде. Изгради си нов живот без мен“ – мисли си отчаяно той. Изведнъж гнят и безсилие го връхлитат, той скача от пейката и от устата му се откъсват тежки, глухи думи, без дори да си дава сметка, че говори на глас: – Какви глупости наговори тогава? Как можа да изречеш това? – Мъката и угризенията започват да го задушават все по-силно.
Дефне седи пред разпръснатите папки на бюрото си в дома си. Опитва се да се концентрира върху документите, но мислите ѝ я отвеждат съвсем другаде. – Оф... изобщо не мога да се заема с това... – въздиша тя отегчено. Младата жена прави още един безуспешен опит да се зачете, но бързо се отказва и оставя листите настрани. – Не, няма да стане, не мога да работя така. – Дефне взема телефона си и отваря галерията. На екрана се появява нейна обща снимка с Орхун. На лицето ѝ изплува искрена, топла усмивка, а в очите ѝ се чете копнеж. Желанието да чуе гласа му надделява и тя набира номера му.
В същия момент телефонът на Орхун извънява, докато той все още се бори с тежките си мисли на брега на морето. Мъжът поглежда дисплея, вижда името на Дефне и вдига. – Дефне? – отвръща той с равен тон. – Привет. Как си? – пита тя, опитвайки се да звучи безгрижно. – Добре съм, благодаря. Ти как си? – Радвам се... Аз тук се боря с едни папки. И просто исках да чуя гласа ти... – Дефне веднага прехапва устни, ужасно засрамена от признанието си. Тя бързо се усеща и сменя посоката, за да прикрие вълнението си: – Искам да кажа... имаше няколко точки от договора, за които трябваше да те попитам. Затова ти звъннах. – Ако не е нещо спешно, може ли да говорим по-късно? – прекъсва я Орхун, унесен в собствения си мрачен свят. Дефне усеща хладината в гласа му и загрижено го поглежда през пространството: – Добре ли си? Сякаш не си в настроение. – Да се чуем по-късно – отсича той, без да дава обяснения. Дефне се разстройва, но в този момент дочува писъка на чайките и шума на вълните в слушалката. – Добре тогава, дочуване – казва тя и затваря. Разговорът приключва, но Дефне остава неспокойна, усещайки, че той крие нещо от нея.
На уединената уличка близо до имението Султан приближава бързо към паркиран автомобил. На шофьорското място седи мъж, който наблюдава портата на Демирханлъ със застрашителен поглед. Прислужницата отваря рязко предната врата и се качва. – Карай при шефа ти. Тръгвай! – заповядва тя безцеремонно и колата веднага потегля, изчезвайки зад ъгъла.
В хола на имението Хира сервира чаша чай на госпожа Афифе. Възрастната дама я проследява с хладен, пронизващ поглед и казва с пренебрежение: – Това е присъщо за хитруващите хора... Те винаги си търсят поводи, дебнат в засада и чакат най-подходящия момент. – Хира застава неподвижно пред нея, усещайки накъде бие разговорът, но запазва пълно самообладание. Афифе я поглежда право в очите и забива отровното си жило: – Поздравления, избрала си най-перфектното място, за да припаднеш!
Хира обаче не се пречупва. Тя повдига глава и отвръща с достойнство: – Лекарят каза, че ми е станало лошо от почистващите препарати. От същите онези препарати, за които изобщо не знам как са се оказали смесени! Ако хитрувам, щях да се възползвам от ситуацията. – Афифе застива на място, стъписана от дръзкия отговор. Хира взема подноса и прави крачка назад, но спира за момент, за да довърши: – Има само едно място на този свят, където никога повече не бих стъпила по своя воля, ако не се налагаше... И това е тази къща. Точно тази стая...
Хира се обръща, за да излезе, но зад гърба ѝ отеква яростният, властен глас на домакинята: – Не съм ти разрешила да си ходиш! – Момичето спира на прага. – Салонът е почистен повърхностно. Изчисти го наново – заповядва хладно Афифе. – Да, госпожо – отвръща Хира и излиза от стаята.
Останала сама в хола, Афифе стисва юмруци, а очите ѝ искрят от гняв: – Още малко остава... Само изчакай! Съвсем скоро ще те изкореня от този дом веднъж завинаги!
Докато в имението Демирханлъ напрежението между Орхун, Хира и Афифе расте, съдбата поставя началото на съвсем нова история.
След дълго отсъствие в квартала отново се появяват добре познатите Рашит и Фериха.
Рашит, останал без пукната пара, тръгва към дома на Фериха с надеждата да измоли поредния заем. По пътя дори репетира как да предизвика съжалението ѝ. Щом я среща, започва да се оплаква, че Афет го е изоставила и му е взела всички пари. Но Фериха не се хваща на номерата му и вместо пари му дава един-единствен съвет – най-после да си намери работа.
Разговорът им обаче придобива съвсем друг обрат, когато Рашит споменава името на Азиз – безмилостен мъж, който събира дългове за опасния Гюрбюз. Само при споменаването на името му лицето на Фериха пребледнява.
И причината скоро става ясна.
В кварталния магазин Азиз нахлува като буря. Младият Метин се опитва да му даде само част от парите, които семейството му дължи, но това само разпалва гнева му. Без капка милост Азиз пребива момчето пред очите на всички, заплашвайки, че следващия път няма да пощади нито него, нито болния му баща.
Докато кварталът трепери от страх пред жестокостта на Азиз, в друга част на града се появява и още едно ново лице.
Елиф е скромна, дълбоко вярваща млада жена, която живее тих и подреден живот. След молитвата си тя с любов се грижи за любимото цвете, останало ѝ от майка ѝ, без дори да подозира, че много скоро съдбата ще пресече пътя ѝ с този на най-опасния мъж в квартала.
Така сериалът поставя началото на нова второстепенна сюжетна линия, в чийто център застават безмилостният Азиз и добросърдечната Елиф.
