В предния епизод на турския сериал „Плен“: Опитът на Афифе да пречупи Хира се обръща срещу самата нея. След поредното унижение Афифе губи контрол и посяга на Хира. Но този път Хира се изправя срещу нея, решена да защити себе си и Сахра. Как ще реагира Орхун?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 17 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.
След унижението, което преживява заради Афифе, Хира е принудена да преглътне гордостта си и да остане в имението заради Сахра. Но Афифе не възнамерява да спре дотук – тя подлага Хира на ново жестоко изпитание, без да подозира, че Орхун вече е решил да се намеси. Докато Хира отчаяно се опитва да опази дъщеря си от страха и болката, Орхун задейства рискования План Б и се изправя срещу опасния Ташкън в битка, която може да промени съдбата на всички.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
Напрежението в имението може да се разреже с нож, а емоциите бушуват под привидно спокойната повърхност. Ставаме свидетели на поредния драматичен сблъсък, в който гордостта и майчината любов се изправят срещу хладната решителност.
В пристройката към имението Хира внимателно обработва раната на малката Сахра и нежно залепва лепенка. Момиченцето се опитва да се усмихне през сълзи, само и само да не разстрои майка си.
– Сега вече изобщо не боли... – казва Сахра. Хира целува ръчичката ѝ с огромна нежност. – Недей повече да се нараняваш, съкровище... Не позволявай нищо да те наранява. Ти си най-ценното ми богатство – отвръща Хира.
В този момент погледът на Сахра се премества към вратата. Хира усеща това, извърта глава и застива. На прага стои Орхун, който ги наблюдава мълчаливо. Милото изражение на майката веднага изчезва, заменено от сурова и хладна маска. Тя се обръща към детето. – Сега ще се върна, скъпа.
Сахра усеща тежкото напрежение във въздуха, уплашено хваща ръката на майка си и я спира. – Мамо... Обещавам, че ще слушам. Кажи и на него... Кажи му, че Сахра ще бъде послушна. Нека не ти се кара...
Хира е съсипана от факта, че малкото ѝ момиченце е толкова силно повлияно от скандалите в къщата. – Никой няма да се кара, спокойно, не мисли за това. – опитва се да я успокои тя. Без да каже нищо повече, тя минава покрай Орхун като му казва: – Да излезем навън. Трябва да поговорим.
Орхун тръгва веднага след нея.
Двамата се отдалечават от пристройката. Орхун тъкмо отваря уста да започне разговора, но Хира го изпреварва. Тя стои пред него изправена, горда и достойна.
– Няма нужда да казвате нищо. Знам, че след случилото се ще има последствия. – заявява тя. Орхун запазва мълчание, а Хира продължава, приела съдбата си, но без капка съжаление: – Ще намеря къде да отида с дъщеря си възможно най-скоро. Кажете на майка си, че си тръгваме.
– Това няма да стане – хладно отвръща Орхун.
– Знаете, че няма друг изход – настоява тя.
– Майка ми беше тази, която прекрачи границата. Ти няма да ходиш никъде. – заявява твърдо той.
Чувайки тези думи обаче, Хира вместо да се успокои, се напряга още повече. – – Не сте длъжен да правите това заради мен!
Орхун отлично забелязва нейната дистанцираност и официален тон, затова говори ясно, рязко и безапелационно.
– Това няма нищо общо с теб. Никой под този покрив няма право да вдига ръка на служител. Този факт не се променя, дори да става въпрос за майка ми. Както се бяхме разбрали, ти ще продължиш да работиш тук. Всички останали ще го приемат.
Колкото и да ѝ се иска на Хира да избяга от този ад, тя е принудена да остане заради сигурността на Сахра. – Трябва да приспя дъщеря си. После веднага се връщам на работа – казва тя.
Орхун кимва одобрително. Хира влиза обратно, а той застава с решително изражение, загледан след нея. Няма да я остави да се бори сама. В този момент телефонът му извънява рязко. Той го изважда и вдига: – Да?
В малката пристройка към имението Сахра седи кротко на дивана, усещайки напрежението, което витае наоколо. В това време Хира влиза, потънала в мисли, и сяда тихо до нея, опитвайки се да скрие тревогата, която измъчва сърцето ѝ.
Детето веднага я поглежда с широко отворени, уплашени очи. – Какво стана, мамо? Много ли ни се сърдят? Ще ни изгонят ли? – пита Сахра с треперещ глас.
Хира не издържа на този уплашен поглед, придърпва момиченцето към себе си и го прегръща силно, за да му вдъхне сигурност. – Ела тук при мен... Вече никой няма да ти се кара. Никъде няма да ходим, оставаме тук.
Очите на Сахра светват. – Какво си говорихте?
Хира умишлено променя тона си, като я порицава на шега, за да я разсее от тежките мисли. – Хайде де, малка любопитка! Стига с тези въпроси! Какво ти казах аз? Няма да мислиш за това! Време е за следобеден сън!
– Но на мен изобщо не ми се спи... – цупи се Сахра и свива устни.
– Щом легнеш, ще ти се доспи. Докато спиш, аз ще поработя – казва Хира и нежно я насочва към леглото, като я завива внимателно. – Лягай сега. Знаеш ли какво ще ме зарадва най-много, когато се върна?
– Какво? – ококорва се заинтригувано детето.
– Да ми разкажеш какво си сънувала – усмихва се Хира.
– Разбира се! – обещава Сахра. Хира ѝ подава любимата играчка. – Ето го и твоето пухкаво приятелче.
Тъкмо когато Хира се кани да се изправи от леглото, момиченцето я хваща за ръката. – Ще останеш ли при мен, докато заспя? Тръгни си чак когато заспя дълбоко.
Въпреки че вътрешно е напрегната и знае, че работата я чака, Хира не може да откаже на дъщеря си в такъв момент. – Разбира се, че ще остана, скъпа моя! Хайде, затваряй очички. След кратко мълчание момиченцето прошепва: – И още нещо...
– Какво има, миличка? – пита Хира и гали косата ѝ.
– Ще ми изпееш ли онази песен, с която винаги ме приспиваш?... Може ли да ми я изпееш пак? Само съвсем малко? – моли детето с надежда.
– Добре, обещавам. Хайде, заспивай вече. – съгласява се Хира, решена на всичко, за да не разстройва дъщеря си.
Тя започва тихо и нежно да тананика познатата мелодия, а клепачите на Сахра леко натежават и очите ѝ започват да се затварят под звуците на тъжните думи на песента.
Дефне, Нур и Зерин седят в хол на имението, потънали в тягостно мълчание. Афифе все още не се е върнала. Във въздуха витае напрежение, което трите жени усещат отлично, макар да не разбират напълно какво точно се случва. Султан се опитва да замаже положението и ги уверява, че Афифе ще дойде всеки момент.
– Дали да не си вървим, лельо? – нетърпеливо предлага Дефне. – Виж, госпожа Афифе все още я няма.
– Права си, мисля, че е по-добре да дойдем в някой по-подходящ момент – съгласява се Нур.
Зерин обаче веднага реагира с недоволство: – Няма ли да бъде неудобно да си тръгнем просто така?
– Защо да е неудобно? – повдига вежди Дефне.
– Госпожа Султан каза, че ще дойде скоро. Освен това мисля, че трябва да изчакаме още малко. Жената може да не е добре, може да има нужда от нас. Нали така, лельо? – настоява Зерин, търсейки подкрепа.
Нур остава раздвоена и не знае как да постъпи. Дефне рязко се изправя, решена да сложи край на неловкото чакане. – Не, по-добре да си вървим. Ако се наложи, ще се обадим по телефона, за да разберем дали се е случило нещо.
– Но и Зерин не греши... – колебае се Нур, като поглежда към вратата. – Нека изчакаме още малко Афифе да дойде. Пък и не ми се иска да си тръгвам, без да я видя.
Дефне се принуждава да седне обратно на дивана, като въздъхва тежко: – Както кажете.
Зерин се усмихва доволно от развитието на ситуацията и веднага отваря темата за Хира, като злорадо подчертава позицията ѝ на прислужница. – Имам усещането, че нещата в тази къща са доста усложнени. Госпожа Афифе има пълното право да бъде бясна.
В същия момент на входа на хола се появява Афифе, която вече си е възвърнала контрола, макар и да изглежда леко пребледняла. Зад нея крачи вярната ѝ Султан. Афифе чува последните думи на Зерин, но преднамерено ги игнорира, като заема обичайната си горда стойка.
– Имахме малък проблем, моля да ме извините – казва хладно Афифе.
Нур, която все още не може да проумее как Хира е станала прислужница, веднага я прекъсва: – Скъпа Афифе... Хира...
Афифе е очаквала точно този въпрос и запазва пълно самообладание, без да трепне. – Зная, че ситуацията е много изненадваща. Съжалявам за тази неприятна случка.
Зерин сияе от задоволство след завоалираните думи на Афифе и многозначително поглежда към Дефне. Нур усеща, че Афифе не желае да задълбава в темата, и бързо я затваря. – Добре, разбрах. Да се надяваме тогава, че всичко е за добро.
– Моля да ме извините за днес – отрязва дипломатично Афифе, като застава пред тях. – Ще проведем срещата си друг ден. Ще ви бъда благодарна, ако информирате и останалите приятелки, за да не се разкарват напразно.
Зерин веднага се намесва с угодническа усмивка: – Разбира се, госпожа Афифе. Вашето здраве е най-важно.
Дефне и Нур се изправят на крака. – Нека тогава да се сбогуваме – казва Нур.
Докато се приготвят за тръгване, Зерин съвсем умишлено оставя папката с документи, която носи със себе си, точно до дивана. Тя я подпъхва така, че да не се вижда, освен ако човек не се загледа много внимателно.
– Моля те, пази се. Грижи се за здравето си – обръща се Нур към приятелката си.
Афифе се обръща към икономката: – Изпрати гостите ни.
– Оттук, заповядайте – кимва Султан и им прави път.
– Надявам се скоро да се почувствате по-добре – добавя Зерин на излизане.
– Довиждане – изпраща ги Афифе, а Дефне също се сбогува: – Оздравявайте бързо, госпожа Афифе.
Афифе насилва една любезна усмивка на лицето си и кимва: – Благодаря.
След като вратата се затваря зад тях, принудената усмивка на Афифе мигновено изчезва. Маската пада, а в очите ѝ отново пламва студената омраза.
Дефне, Зерин и Нур вървят по алеята към изхода на имението, придружавани от Султан.
– Момчетата докараха автомобила ви пред портата – обяснява Султан.
– Благодаря ти – отвръща Нур.
Докато Нур крачи малко по-напред към паркинга, Зерин рязко хваща сестра си за ръката и я задържа назад. Тя се оглежда и започва да шепне настървено: – – Значи Хира вече е прислужница? Виж само каква история си е измислила, за да остане в имението.
Дефне я поглежда ядосано и изтръгва ръката си: – Наистина ли това ти е в главата? Тази жена е останала съвсем сама с детето си. Очевидно е, че прави всичко това единствено заради него!
Зерин изправя гръб и поглежда към добронамерената си и наивна сестра със саркастичен гняв. – Ах, сестричке... Все така наивна и все така състрадателна...
В този момент откъм градината се появява Орхун, който говори сериозно по телефона си. – Изпратете ми докладите по имейл – казва той и затваря. Щом вижда Нур, той веднага се приближава и я поздравява с леко кимване. – Госпожо Нур. Тръгвате ли си?
– Да, да. Приключихме със срещата, тъкмо си тръгвахме – отвръща тя.
– Съжалявам, че не успях да се отбия по-рано – казва Орхун.
– Надявам се следващия път да успеете. Довиждане – усмихва се Нур, а Орхун отвръща: – Довиждане.
– До скоро, господин Орхун – намесва се и Зерин.
Докато Нур и Зерин се отправят към автомобила, Дефне остава за момент до Орхун. Тя го поглежда загрижено. – Как си?
Орхун въздъхва тежко и поглежда към къщата. – Видя сама... Тя постави условие да работи, за да остане тук. В противен случай каза, че ще си тръгне.
Въпреки че Дефне изпитва силно безпокойство от случващото се, мислите ѝ са изцяло насочени към това как се чувства самият той. – Разбирам, сигурно е много трудно за всички вас.
Орхун само кимва мълчаливо, потънал в мислите си.
– Ако искаш, може да излезем за малко по-късно? – предлага плахо Дефне. – Може да седнем някъде, да изпием по едно кафе... За да се разсееш поне малко, а?
Орхун я поглежда хладно и отказва категорично: – Имам някои задачи, с които трябва да се заема веднага. Друг път.
– Добре тогава. До скоро – казва тя, опитвайки се да скрие разочарованието си.
– До скоро – отвръща Орхун и тръгва към имението.
Докато той се отдалечава с бързи крачки, Дефне остава на място, загледана след него с тъжен и замислен поглед.
Сахра вече спи спокойно, а Хира държи нежната ѝ ръчичка, унесена в мислите си. Докато наблюдава безгрижното личице на дъщеря си, в съзнанието ѝ настойчиво отекват думите на Орхун: „Никой под този покрив няма право да вдига ръка на служител. Този факт не се променя, дори да става въпрос за майка ми. Както се бяхме разбрали, ти ще продължиш да работиш тук. Всички останали ще го приемат.“ Хира си дава сметка, че той е прав. Ако иска да остане на това място и да защити детето си, няма друг избор, освен да намери начин да се понесе с госпожа Афифе.
В ателието си Афифе седи пред работното бюро. Обикновено концентрирана върху своята керамика, сега тя стои напълно разсеяна, а нервното почукване на пръстите ѝ издава бушуващия в нея гняв. На вратата се чува плахо почукване.
– Влез! – сопва се Афифе, без да се обръща.
На прага застава Султан. По притесненото ѝ изражение и несигурната стъпка веднага личи, че има проблем.
– Казвай! – нетърпеливо я подканва Афифе.
Султан преглъща тежко, съзнавайки, че думите ѝ ще предизвикат буря. – Прислужницата... Иска да ви види – изрича тя със свит стомах.
По устните на Афифе пробягва самодоволна усмивка.
– Значи е разбрала, че няма друг избор. Идва да ми се извини... Добре. Нека влезе. – нарежда тя.
Когато Султан излиза, Афифе умишлено се обръща с гръб към вратата и се заглежда през прозореца, решена дори да не погледне Хира в лицето.
Хира прекрачва прага, но въпреки унижението, запазва гордата си и изправена стойка. Тя поглежда към гърба на Афифе и заговаря с равен, но твърд тон: – Съжалявам, че повиших тон, госпожо Афифе. Но при тези обстоятелства нямах друг избор.
Афифе веднага усеща, че това не е истинско, покорно извинение. Тя се засяга още по-дълбоко и се заканва вътрешно. – Значи изобщо не съжаляваш за безобразното си поведение! Съжаляваш само, че си ми повишила тон... О, нима? – подхвърля тя с ледена ирония.
– Аз съм майка. Никога няма да съжалявам, че защитих детето си. Мислех, че именно вие ще ме разберете най-добре.
Афифе рязко се извърта, а в очите ѝ пламва обида и ярост. – Как смееш! Как изобщо си позволяваш да се сравняваш с мен?
Хира полага огромни усилия да запази самообладание и говори с подчертано достойнство: – Нямам такова намерение. Напълно съзнавам, че тук съм просто служител.
– О, значи го съзнаваш! – изсъсква Афифе. Тя измерва Хира с презрителен поглед и тръгва към вратата. – Последвай ме!
Макар да няма представа какво се върти в главата на Афифе, Хира приема всичко, което предстои да ѝ се случи. Обзета от скрито отчаяние, тя тръгва веднага след нея.
Двете жени излизат в коридора на втория етаж. Афифе прави бърз знак с ръка на Султан, която чака отвън, да се присъедини към тях. Докато върви крачка зад тях, Хира забелязва как Афифе шепне нещо припряно в ухото на икономката. Султан кимва в знак на съгласие и бързо ги изпреварва, изчезвайки надолу по стълбите. Афифе продължава напред с тежка стъпка, а Хира я следва мълчаливо, без да задава излишни въпроси.
Афифе отваря вратата на избата и влиза, а веднага след нея пристъпва и Хира. Младата жена застива за няколко секунди, усещайки как хладни тръпки преминават по тялото ѝ. Споменът от деня, в който беше заключена тук, изплува пред очите ѝ.
В главата на Хира започва да кънти зловещият глас от миналото: „Това е твоето място! Тъмно и мръсно като самата теб! Като сърцето ти! Ти си проклятието, което се стовари над тази къща! Когато дойде времето, ще те изстържа като петно от пода!“
Докато тези думи отекват в съзнанието ѝ, изпълненият със злоба глас на Афифе я връща в реалността: – Спомняш си това място, нали?
Възрастната жена забелязва уплахата и болката, изписани на лицето на Хира в момента, в който прекрачва прага. Точно това я настървява още повече. – Ще изчистиш всичко тук! Всяко едно ъгълче ще бъде избърсано до блясък! Не искам да видя нито прашинка, нито едно петно!
Хира полага неимоверни усилия да се съвземе, преглъща сълзите си и отвръща: – Да, госпожо.
– И това няма да е всичко! Тук ще си припомниш коя си. Не си просто прислужница! Ти си паразит, който непрекъснато се опитва да се вмъкне в живота на семейството ми. Аз лично ще те изтръгна оттук!
Афифе поглежда Хира от горе на долу с пълно презрение и излиза, затваряйки вратата след себе си. Чак тогава очите на Хира се пълнят със сълзи, а досегашната ѝ силна и горда стойка бавно започва да се пречупва под тежестта на обидата.
Афифе излиза от избата, а Султан вече я чака отвън.
– Приготви ли всичко? – пита студено господарката. – Да, госпожо. Белината е тук. Изпратих Бехие да донесе солна киселина. Всеки момент ще се върне.
По лицето на Афифе пробягва жестока усмивка. – И да не ѝ давате ръкавици. Нито маска!
– Както наредите.
Афифе се отдалечава с доволно изражение. Малко след това Бехие пристига със солна киселина в ръка.
– Донесох я, госпожо Султан... Само кажете на момичето да не смесва белината със солната киселина. Недай Боже да стане нещо... Сигурно знае, но...
Султан я прекъсва рязко. – Гледай си работата!
Бехие веднага млъква и влиза в къщата.
Щом остава сама, Султан изважда кърпичка, покрива носа си и без никакво колебание излива солната киселина в кофата с белина. Във въздуха започва да се разнася опасна задушлива миризма. Капанът за Хира вече е подготвен
Султан влиза в избата и стоварва тежката кофа с отровната смес точно пред краката на Хира. Острата миризма веднага изпълва тясното помещение. Икономката прави крачка назад, за да не диша отровата, и дава заповеди с напрегнат глас.
– Започвай да чистиш. И не си губи времето!
Хира поглежда към нещата на пода – пред нея има само кофа, няколко парцала и гъби. Тя повдига очи към Султан. – А ръкавици?
– Няма ръкавици! Нали ти самата искаше да работиш тук? – Султан спира, защото телефонът в джоба ѝ извънява рязко. Тя го изважда и бързо тръгва към изхода. – Ще работиш при тези условия... Да, господин Орхун? Идвам веднага.
Останала сама, Хира не губи време. Въпреки задушливата миризма, която започва да пари на гърлото ѝ, и липсата на каквато и да е защита за ръцете, тя коленичи на студения под и започва да търка.
В кабинета си Орхун стои до прозореца и гледа замислено към градината, очаквайки пристигането на Султан. На вратата се чува отривисто почукване.
– Влез! – казва той, без да се обръща.
Султан влиза бързо, опитвайки се да скрие вълнението си. – Извикахте ли ме, господин Орхун? – Върна ли се? – пита той директно.
Икономката се заплита за миг, правейки се, че не разбира. – Моля? Кой да се е върнал?
– Хира. Зае ли се отново с работата си? – извърта се Орхун и я фиксира с тежък поглед.
– Да, сър. На работа е – отвръща Султан.
– Какво ѝ възложи майка ми този път?
Султан усеща, че Орхун ще избухне, но няма как да излъже. – Госпожата поиска от нея да почисти старите вещи в избата.
Лицето на Орхун помръква. Тази новина изобщо не му харесва. Той свива юмруци и яростно извърта поглед обратно към прозореца. Султан усеща, че е по-добре да изчезне, и тихо се измъква от кабинета.
Долу в избата въздухът вече е отровен. Хира продължава да търка старинните предмети с сетни сили, усещайки как кожата на ръцете ѝ започва да гори от силните химикали. Тя знае, че това е цената, която трябва да плати, за да остане близо до детето си под този покрив. Налага се да спре за миг, защото силна кашлица раздира гърдите ѝ. Изважда кърпичка от джоба си, за да покрие устата си, но бързо си дава сметка, че не може да работи само с една ръка. Прибира я обратно и посяга към един стар свещник. Докато го бърше, пред очите ѝ изплуват кошмарите от миналото...
Спомен: Хира седи на същия този под, изтощена до краен предел. Над нея е застанала Афифе, чието лице е изкривено от чиста омраза. – Синът ми е в затвора заради теб! – крещи възрастната жена. – Нима си мислеше, че ще живееш спокойно навън, докато той гние между четири стени!
Хира затваря очи, за да прогони гласа, и започва да търка свещника с още по-голямо настървение. Но спомените нахлуват един след друг, сякаш я удрят с камъни.
Спомен: Афифе излизва кофа с ледена вода право в лицето на Хира... След това я хваща грубо за ръката и я влачи към изхода на имението. – Вън! Изчезвай оттук! Веднага се махай! Никога повече няма да се доближиш до това семейство! – крещи Афифе, а след това сцената се пренася в частната клиника. – Залепила си се за нас като паразит! Не разбираш ли, че синът ми не те иска? Не иска нито теб, нито това, което носиш в корема си!
Хира отчаяно търка метала, сякаш с парцала в ръката си се опитва да изтрие тези ужасни белези от душата си. В този момент вратата се отваря и в избата влиза Орхун. Той спира до нея, гласът му звучи загрижено, но въпреки това се опитва да запази дистанция.
– Днешният ден беше твърде тежък и за Сахра, и за теб. Не е нужно да работиш сега. Остави това.
Хира не отговаря. Тя дори не се обръща, за да го погледне, а продължава упорито да търка парцала в пода. Орхун вижда нейния инат и прави крачка напред.
– Можеш ли поне за малко да прекъснеш? Дъщеря ти има нужда от теб в момента.
При споменаването на Сахра, Хира застива. Тя рязко се изправя на крака и се извърта към него. В очите ѝ пламва сляп, дълбоко стаен гняв. – Ти ли започна да мислиш за дъщеря ми? Точно ти? За мен?
– Нямах предвид това... – опитва се да я прекъсне Орхун, но тя не му позволява.
– Ти не знаеш от какво има нужда дъщеря ми по-добре от мен! Аз съм нейната майка! – гласът ѝ трепери от натрупаната с години болка. Тя замълчава за секунда, а погледът ѝ става още по-мрачен. – Понякога една майка трябва да защити детето си още преди то да се е родило! Но откъде би могъл да знаеш това?
В съзнанието на Хира изплува най-страшният ден от живота ѝ, денят, който пречупи всичко в нея...
Спомен: Орхун стои зад стъклото в стаята за свиждане в затвора, лицето му е студено като камък. – Приеми, че съм мъртъв. Вече ме няма. Забрави, че съм жив. Забрави за мен – казва той безучастно. Хира плаче и удря по стъклото: – Не! Не, моля те, не ме оставяй! Не ме оставяй, умолявам те!
Следва бърз кадър в офиса на адвоката. – Господин Орхун иска да прекрати брака ви – казва юристът и оставя документите. Хира го поглежда с надежда: – Иска развод? А вие не му ли казахте, че чакаме бебе? Адвокатът свежда глава: – Казах му. Но той не го иска. „Кажете ѝ да махне детето“, бяха думите му. „Да махне детето“...
Картината се сменя – Афифе я влачи насила в клиниката за аборти. Доктор Джейхун вдига ръце: – Но майката не желае... Не можем да го направим без нейното съгласие. Афифе го изгаря с поглед: – Има ли значение какво иска тя? Орхун вече реши! Хира пищи и се дърпа от лекарите: – Госпожо Афифе! Госпожо Афифе, моля ви, недейте! Нищо не искам от вас, само ме пуснете да си вървя! Афифе отсича студено: – Няма да позволя да замърсиш кръвта на семейството ни! Хира се бори с всички сили: – Не! Не недейте! Пуснете ме! Не искам! Доктор Джейхун се опитва да я задържи: – Госпожо Хира, моля ви, успокойте се...
Следва сцената, в която докторът я поглежда със състрадание в коридора: – Успокой се. Няма да махнем бебето ти. Това ще остане нашата тайна.
И накрая – Хира, останала сама в една бедна стая, плаче и гали бременния си корем, заклевайки се: – Той никога няма да разбере за теб! Заклевам се, че никога няма да научи, че съществуваш! Сега сме само двете...
Хира гледа Орхун с непоносима ярост, цялото ѝ тяло трепери от преживения кошмар. Орхун стои пред нея напълно объркан, без да може да си обясни откъде идва тази огромна омраза в очите ѝ.
– Няма да позволя на никого да ме учи как да се грижа за дъщеря си! И най-малко на теб! – изрича задъхано тя.
– Разбрала си ме погрешно... – прави опит да каже Орхун.
– Човек, който няма деца, не може да знае тези неща! А сега, ако обичаш, ме извини! – прекъсва го тя и му обръща гръб.
Орхун я поглежда с дълбока горчивина. Виждайки, че тя отново започва да чисти, без дори да изчака отговора му, той бавно тръгва към изхода. На прага спира за секунда, поглежда я за последно през рамо, но не казва нищо и затваря вратата след себе си. В същия миг Хира се свлича на колене и избухва в горчиви, неудържими сълзи.
Орхун влиза в кабинета си с тежка, решителна стъпка. Приближава се до бюрото и стоварва дланите си върху дървената повърхност, подпрян на ръце. Главата му е наведена, а погледът – забит в една точка. Спомените от миналото нахлуват в съзнанието му неочаквано и го пренасят обратно в хладната стая за свиждане в затвора, където изрече онези тежки думи на Хира.
Спомен: – Забрави! Забрави за мен. Забрави всичко. Иди и изживей живота си – казва тогава Орхун със студен, непоколебим глас през стъклото. Хира го поглежда с ужас и недоумение, а по лицето ѝ се изписва чиста проба отчаяние. – Какво означава това? Защо говориш така? – пита тя с треперещ глас. Орхун извърта глава за миг, за да не види сълзите ѝ, но веднага след това я поглежда право в очите. – Никога няма да изляза оттук. Никога няма да бъда с теб. Няма да успеем да сбъднем нито една от общите ни мечти. Няма да можем да отгледаме децата си заедно. Но ти имаш шанс! Имаш шанс да изградиш свой собствен дом, свое семейство. Не го пилей. Излез през тази врата... и нито веднъж не се обръщай назад! – Хира започва да плаче безутешно, притискайки длани към стъклото. – Всичките ми мечти са свързани с теб! Ти си единственото ми семейство, ти си моят дом. Искам само теб! Никога няма да те оставя, никога! Никога! – Орхун обаче отсича рязко, без капка милост: – Повече няма да идваш тук! Няма да ме виждаш! Това е всичко! – Не! Не искай това от мен... Ще идвам всеки ден. Не мога да живея, без да те виждам! – умолява го тя през сълзи. – Това е окончателното ми решение – отрязва той и се изправя. – Моля те, не си отивай... Ако трябва, ще те чакам вечно! – Не чакай. Приеми, че съм мъртъв. Вече ме няма. Забрави, че съм жив. Забрави за мен! – изрича той за последно, а Хира вика след него: – Не! Не, моля те, не ме оставяй! Не ме оставяй, умолявам те!
Лентата на спомените се превърта бързо и пред очите на Орхун изплува друг, много по-пресен разговор. Отново чува думите на Хира, с които тя зачеркна всичко помежду им.
Спомен: – Очевидно този твой гняв е заради нещата, които се случиха в миналото... – казва Орхун, опитвайки се да се доближи до нея. Хира го прекъсва рязко, а погледът ѝ е хладен като лед: – Няма никакво минало! В деня, в който ми каза „Иди си“, всичко приключи! – Орхун я поглежда с дълбока болка: – Защо правиш това? – Защото нямам нужда от твоята защита! – отвръща тя без колебание.
Орхун се изправя рязко от бюрото. Напрежението в тялото му е огромно, а юмруците му са свити.
– Това не може да продължава повече така. Има само едно решение – казва той на глас в празната стая. Вади телефона от джоба си и набира Ерхан. Отсреща вдигат веднага. – Ерхан! Преминаваме към план Б! – казва Орхун с равен, заповеднически тон и веднага затваря. След това отваря чекмеджето на бюрото, взема пистолета си, подпъхва го под сакото и излиза от кабинета с бързи крачки.
Слънцето бавно започва да залязва над Истанбул, а над града се спуска хладен полумрак, сякаш в синхрон с тежките събития, които предстоят.
Малката Сахра тъкмо се събужда от сън в пристройката на имението. Тя седи на леглото и държи в ръце любимата си плюшена играчка. В другата си ръка държи откъсната страница от старо списание, която разглежда с огромен интерес. В момента, в който чува стъпките на майка си, детето бързо сгъва листа и го подпъхва под възглавницата си, за да го скрие. На лицето ѝ веднага изгрява широка усмивка, щом вижда Хира да влиза през вратата.
– Мамо! Сънувах толкова много неща... Искаш ли да ти разкажа? – пита въодушевено Сахра.
Хира кимва с уморена усмивка и тръгва към нея. В този момент обаче главата ѝ силно олеква. Отровните изпарения от киселината и белината започват да си казват думата – пред очите ѝ притъмнява и тя залита на една страна, хващайки се за ръба на масата. Малката веднага забелязва това и личицето ѝ изразява силна тревога.
– Мамо... Добре ли си? – пита уплашено детето.
Хира полага неимоверни усилия да запази самообладание и насилва една топла усмивка, за да не плаши момиченцето си.
– Добре съм, миличка, ела тук. Просто... просто се уморих малко. Хайде, разказвай ми. Какво сънува? Аз ще поседна до теб и ще си попочина – казва тя с леко прегракнал глас.
Сахра се сгушва в нея и започва да обяснява с оживени жестове: – Едно време бяхме на пикник с татко... И насън видях точно същото място! Пак ще отидем там, нали, мамо?
Хира преглъща горчивината, която засяда на гърлото ѝ, и гали косата на дъщеря си. – Разбира се, че ще отидем, скъпа моя. Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш нещо?
Момиченцето усеща, че майка му не се чувства добре. Макар и да е гладно, то не иска да я затормозява, затова бързо поклаща глава в знак на отказ. Хира я поглежда с отпаднала, но нежна усмивка.
– Да, ама твоето коремче не казва точно това. Чувам го как къркори. Ще отида да приготвя нещо набързо – казва тя и прави опит да се изправи.
Сахра я хваща за ръката и я издърпва обратно. – Ще ям по-късно, ти си почивай сега. И изобщо не слушай коремчето ми! То говори така, защото е много непослушно!
Хира не издържа на тази детска невинност, навежда се и нежно гъделичка коремчето ѝ. – О, така ли? Значи е станало непослушно? Тогава веднага ще нахраним това малко разбойниче! Да видим дали тогава няма да млъкне!
Тя се изправя бавно, усещайки лека слабост в краката. Докато оправя завивката обаче, погледът ѝ попада на ръба на списанието, който се подава под възглавницата. Хира спира на място. – Какво е това? – пита тя любопитно. Повдига възглавницата и изважда листа. Пред очите ѝ се появява измачкана, цветна снимка на луксозен шоколад, изрязана от някаква стара реклама.
Сахра я поглежда с чиста, детска радост и греещи очи. – Нали е много хубав, мамо?
Хира усеща как очите ѝ се пълнят със сълзи. Тя само кимва мълчаливо, а сърцето ѝ се свива от болка.
– Видях го и в съня си. Може би ще можем да си го купим, когато съберем достатъчно точки от магазина, нали? – добавя с надежда детето.
Сълзите на Хира потичат сами. Тя не издържа повече, придърпва малкото момиченце в обятията си и го притиска силно до гърдите си, заравяйки лице в косата му.
– Скъпа моя! Моето мило момиче... Няма нужда да чакаме никакви точки, за да си купим шоколад! Още днес майка ще ти купи най-хубавия шоколад на света! – промълвява тя през сълзи, докато двете остават прегърнати в тишината на малката стая.
Действието се премества в неприветливия офис на мафиотския бос Ташкън, който от дълго време преследва Йекта. Престъпникът седи зад бюро си, забил поглед в прозореца и крещи яростно по телефона: – Внимавай как стъпваш! Казвам нещата само по веднъж! Този проблем ще бъде решен веднага! В противен случай много добре знаеш какво ще последва!
Той затваря телефона с трясък, а в същия момент в стаята влиза верният му помощник Мюрсел, който спира пред него с наведена глава. – Шефе? – заговаря той тихо.
– Казвай – подхвърля Ташкън, без да го поглежда.
– Орхун Демирханлъ е тук. Настоява да се види с вас – съобщава Мюрсел.
Още преди мафиотът да успее да отговори, вратата се разтваря рязко. Орхун влиза с уверена, тежка стъпка, без изобщо да чака покана, и сяда на стола срещу Ташкън. Точно зад него застава Ерхан, чийто суров поглед следи всяко движение в стаята.
Ташкън се обляга назад в креслото си и се усмихва арогантно: – Веднъж вече идва тук, Демирханлъ! Ако пак ще ме молиш да оставя Йекта на мира, изобщо не си губи времето! Отговорът ми не се е променил! – Той се навежда напред, подпира се на бюрото и забива очи в него, снижавайки гласа си заплашително: – Този предател ще си плати за всичко, което направи!
– Не съм тук заради сметките ти с Йекта. Имам предложение за теб – отвръща напълно спокойно Орхун.
Докато Ташкън го наблюдава с хладен и опасен поглед, Орхун прави лек знак с ръка към Ерхан. Помощникът му веднага подава чекова книжка. Орхун взема писалката, написва определена сума, подписва чека с бързо движение и го оставя на бюрото, точно пред очите на мафиота.
– Това е двойно по-голяма сума от златните монети, които ти дължи Йекта – казва Орхун, без да трепне. – Веднага ще дадеш заповед на хората си! Ще оставят на мира жената и детето, които са под моя защита!
Ташкън остава изненадан от този неочакван ход, но бързо прикрива вълнението си. Той поглежда чека, след това премества очи към Орхун с тежка, мрачна усмивка, която показва, че проблемът не се свежда само до парите.
– Изглежда, че тази жена и детето са намерили правилната врата, на която да почукат, Демирханлъ! Но тук не става въпрос само за пари! Йекта не просто открадна златото ми, той съсипа репутацията ми сред останалите групировки. Ето защо някои неща имат цена, но други – нямат. Ти си умен мъж, би трябвало да ме разбереш отлично.
Мафиотът взема чека от масата, подава го на Мюрсел и му прави знак да го върне на собственика му. Орхун обаче дори не поглежда към хартията, а продължава да го гледа с непоколебим поглед.
– Значи не приемаш предложението ми? – пита хладно той.
Ташкън само повдига рамене с насмешка, но в същия миг усеща, че нещо в тона на Орхун се променя. Личи си, че Демирханлъ е предвидил този отговор и има ясен план.
– Знаех, че ще кажеш това – отсича Орхун и поглежда часовника на ръката си.
Стрелките показват точно два часа. В същата секунда телефоните на Ташкън и Мюрсел избухват в силен, настойчив звън. Босът грабва апарата от бюрото и лае в слушалката: – Ало! Какво има?
Отсреща се чува разтреперан и задъхан мъжки глас: – Шефе! Имаме огромни неприятности! Полицията едновременно щурмува складовете ни в Есенлер и Алибейкьой! Всичко е блокирано!
Ташкън скача на крака, лицето му почервенява от ярост, а очите му се ококорват от шок. В същия момент Мюрсел затваря своя телефон и прави крачка към него с пребледняло лице. – Нападнаха и склада в Бейликдюзю, шефе. Изземат всичко... – прекъсва го той с треперещ глас.
Мафиотът се извърта към Орхун, дишайки тежко от гняв. Орхун също се изправя бавно, застава точно пред него и го поглежда отгоре надолу с пълно самочувствие и скрита заплаха.
– Някои неща подлежат на преговори, но други – не. Ти си мъж, който може да разбере това много добре. Няма как да ми отнемеш тази жена и детето. Това не се договаря! – казва твърдо Орхун.
Той протяга ръка към Ерхан, взема обратно чека и го стоварва с трясък върху бюрото, точно под носа на побеснелия бос.
– Сега можеш да вземеш само тези пари. Нищо повече – добавя той.
Орхун се обръща и тръгва към вратата, за да си върви. На самия праг той спира за момент, извърта глава през рамо и поглежда Ташкън с леден поглед, който не търпи възражение.
– Ако искаш война, подготви се хилядократно по-добре! Но моят съвет към теб е да вземеш този чек и да забравиш за случая веднъж завинаги. Имаш два дни, за да ми дадеш отговор – казва Орхун, след което излиза от стаята, последван от Ерхан.
Останал сам, Ташкън започва да блъска предметите по бюрото си, побеснял от безсилие и безпощаден гняв. Той се извърта към Мюрсел и изкрещява с цяло гърло: – Вън! Изчезвай от очите ми! Вън!
В малката постройка към имението Хира приключва с храненето на дъщеря си и внимателно избърсва устните ѝ с кърпичка.
– Нахранихме ли малкия разбойник? – усмихва се уморено Хира, а малката Сахра кимва доволно: – Да. – Майката нежно долепва ухо до коремчето на момиченцето, уж за да провери какво става. – Чакай да чуя дали все още говори? – Сахра започва да се кикоти щастливо, а Хира се засмива заедно с нея. – Мисля, че вече е напълно сит. Никакъв звук не се чува. – Тя се изправя бавно, подготвяйки се да се върне към тежката работа. – Миличка, сега трябва да тръгвам. Но обещавам, че довечера ще ти донеса една много хубава изненада.
Погледите и на двете едновременно се преместват към изрязаната снимка на шоколада, скрита под възглавницата. Сахра веднага се досеща за какво става въпрос и очите ѝ греват. – Сладка изненада ли? – Хира я целува нежно по бузата. – Няма нищо по-сладко от теб на този свят! – Тя се пресяга, за да прибере чинията. – Нека да взема тези неща...
В този момент главата на Хира отново се замайва силно. Тя залюлява тялото си, все още напълно зашеметена от отровните изпарения в избата. Детето веднага забелязва това и личицето му се свива от уплаха. – Мамо! Добре ли си? – Хира бързо сяда на дивана, за да си поеме дъх и да се съвземе.
Точно тогава на вратата се чува рязко почукване и на прага изниква Султан, която е наблюдавала сцената през прозореца. Щом я зърва, Сахра уплашено се свива на мястото си. Хира се изправя трудно, хващайки се за облегалката. – Какво искаш? – пита тя с хладен тон. – Какво правиш тук още? Имаш толкова много работа в избата! Веднага се връщай! – напада я грубо Султан. Хира я поглежда остро: – Идвам! – Икономката скръства ръце и застава настъпателно на вратата, показвайки, че няма да мръдне, докато не тръгнат заедно. Хира запазва достойнство: – Ако обичаш, остави ни за минута. – Побързай тогава! – подхвърля Султан и излиза на двора.
Щом остават сами, Хира веднага се обръща към Сахра, която все още трепери и се опитва да се скрие зад гърба ѝ. Майката я кара да седне обратно на дивана, застава пред нея на колене и протяга кутрето си.
– Миличка... Искам да ми обещаеш нещо. Помниш ли какво си говорихме днес в градината? – Сахра кимва плахо с глава. – Искам да ми обещаеш, че никога няма да забравиш думите ми! Без никакъв страх! Никой не може да те нарани, докато аз съм до теб! – Тя раздвижва пръстчето си по мил и забавен начин, опитвайки се да върне усмивката на лицето ѝ. – Хайде де! Дай и твоето кутре! Виж как моето си стои съвсем самичко!
Сахра плахо протяга ръчичка и двете преплитат кутретата си в свещен съюз. – Обещаваш ли? – пита Хира, а детето отвръща веднага: – Обещавам.
В този момент обаче погледът на момиченцето пада върху ръцете на майка си. Дланите и пръстите на Хира са яркочервени и наранени от киселината. Изгубила интерес към играта, Сахра нежно докосва зачервената кожа. – Мамо... изгорила си си ръцете? – Не, слънчице, нищо ми няма, не са изгорели. Просто малко се зачервиха от водата. Довечера ще ги намажа с крем и всичко ще мине, не се притеснявай – опитва се да я успокои Хира. – Боли ли те? – настоява Сахра с тъжни очи. – Не, изобщо не ме боли.
Отвън се чува рязкото и нетърпеливо покашляне на Султан, което показва, че времето за почивка е изтекло. Хира прегръща дъщеря си за последно. – Помни какво ми обеща! Без никакъв страх! – Добре – отвръща Сахра. Хира я целува бързо и излиза от постройката с последни сили, едва поемайки си въздух, готова да се изправи срещу поредното унижение в имението.
