„Плен“, с.3, еп.16: Хира се изправя срещу Афифе - какво ще се случи…

В предния епизод на турския сериал „Плен“: След като разбира, че Хира няма намерение да разкрие истината пред Орхун, Афифе променя решението си. Тя ѝ позволява да остане в имението като прислужница, но само за да я накара да съжали, че се е върнала.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 16 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.

Афифе подлага Хира на нови унижения и я принуждава сама да подготви имението за важните си гости. Докато Орхун тайно бди над Сахра през нощта, Хира се бори да изпълни всички непосилни задачи.

Но когато малката Сахра влиза в имението и става причина за нов скандал, Афифе губи самообладание и посяга на Хира. Този път обаче Хира не свежда глава – тя се изправя срещу Афифе и ясно заявява, че никой няма право да докосва нито нея, нито дъщеря ѝ.

Орхун става свидетел на случилото се и за първи път вижда една различна Хира – силна, смела и непреклонна. В очите му се чете гордост и възхищение към жената, която никога не е спирал да обича.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇

Унижението на Хира в имението Демирханлъ продължава. Още щом се качва на втория етаж, Султан вече я чака в коридора. Оглежда я високомерно и без капка съчувствие започва да раздава нови заповеди.

– Холът трябва да блести! И не забравяй – ще търкаш пода с ръце!

Хира не възразява. Мълчаливо взема парцала и се отправя към дневната, преглъщайки поредното унижение.

Докато Хира чисти вътре, Орхун е излязъл в градината, опитвайки се да избяга от напрежението, което е обхванало къщата. Той отпива от кафето си, но мислите му са далеч. В главата му отекват думите на Хира: „Вие сте моят работодател, а аз съм ваша служителка. Така е правилно.“

Орхун не може и не иска да приеме това положение.

Мислите му са прекъснати от малката Сахра, която обикаля градината и внимателно търси нещо между растенията.

Орхун става и коленичи до нея. – Какво търсиш? – пита той с мек, топъл глас.

Момиченцето показва шепа свежи листенца. – Мента.

Орхун повдига вежди, заинтригуван от сериозното ѝ изражение. – И какво ще правиш с тази мента?

– За мама е... – отговаря Сахра и го поглежда с големите си, невинни очи.

– Майка ти ли те помоли? – пита той.

Сахра поклаща глава в знак на отрицание. – Ъ-ъ... Боли я стомахът. Минава ѝ, когато пие чай от мента.

Орхун остава изненадан от зрелостта и загрижеността на това малко дете.

– Хмм. Кой те научи на това? Майка ти ли?

– Да. Преди беряхме заедно от градината – казва Сахра, но изведнъж гласът ѝ заглъхва, а личицето ѝ помръква от тъга. – Мама трябва да събере много точки... Мисля, че стомахът я боли от това.

– Точки ли? – объркано повтаря Орхун.

– Когато мама работи, тя получава сто точки. Когато станат десет хиляди точки, татко ще дойде – обяснява чистосърдечно детето.

Орхун усеща остра болка в гърдите. Мисълта, че надеждата на Хира е свързана с връщането на Йекта, го пронизва като нож. Той обаче полага неимоверни усилия да не покаже вълнението си.

Сахра го поглежда търсещо, сякаш иска да получи потвърждение:

– Татко ще си дойде, нали? – пита тя с надежда.

Реалността, че Йекта е съпруг на Хира и баща на това дете, отново го удря с пълна сила. Орхун преглъща тежко, но кима с глава, опитвайки се да звучи уверено:

– Щом майка ти е казала така, значи със сигурност ще си дойде.

– Добре тогава, ще занеса тези неща вкъщи – казва Сахра, обръща се и тръгва към пристройката.

Детето доволно се усмихва и се затичва към пристройката с набраната мента, а Орхун дълго остава загледан след нея. Всяка нейна дума още повече разкъсва сърцето му.

Междувременно Хира е коленичила на пода в дневната и търка настилката с парцал. Точно тогава влиза Афифе. Хира усеща присъствието ѝ, тялото ѝ се напрегната, но тя не спира работата си. Афифе я фиксира с хладен, авторитарен поглед и казва строго:

– Подът не е чист! Не работи отгоре-отгоре!

– Ще го мина още веднъж – отговаря Хира, без да вдига очи.

Гласът на Хира вбесява Афифе. Тя прави крачка напред, тонът ѝ става заплашителен:

– Не забравяй къде се намираш! Това не е някоя обикновена къща! Казах, че няма да толерирам грешки и мързел!

Хира спира за секунда, изправя гръб и я поглежда със спокоен, но изключително горд поглед: – Бъдете спокойна. Винаги давам всичко от себе си. Никога не съм изяждала и залък, който не съм заслужила.

Спокойният ѝ, но уверен тон още повече разгневява Афифе. Тя губи самообладание, гласът ѝ се извисява:

– Ще видим! Ще те наблюдавам постоянно! Действай по-бързо, има още толкова много работа!

Хира свежда глава и продължава да бърше. Афифе, побесняла, нарочно рита кофата с крак, минавайки покрай нея. Мръсната вода се разплисква по целия под.

В същия миг покрай салона минава Орхун. Като вижда случилото се, веднага влиза.

– Какво става тук? – пита той, оглеждайки бъркотията.

Афифе веднага сменя тактиката, преструвайки се на жертва:

– Оставила е кофата точно пред краката ми! Спънах се. Можеше да падна!

Хира прекрасно разбира, че всичко е направено нарочно, но няма избор.

– Вярно е. Виновна съм – казва Хира тихо.

Афифе продължава да мърмори злобно:

– Оттук нататък ще чистиш дневната рано сутрин! Какво щеше да стане, ако сега имах гости? Изчисти това веднага!

Орхун не издържа и се намесва. Той отлично познава майка си и знае истинските ѝ намерения:

– Това беше инцидент. Няма смисъл да се прави проблем от него.

– Няма проблем. Това е моя работа. Ще почистя всичко – намесва се Хира, като бързо започва да събира водата, за да предотврати скандала.

Афифе хвърля победоносен поглед към сина си. – В моя дом аз държа на реда и дисциплината. – Побързай! – нарежда тя на Хира и напуска стаята.

Орхун остава сам с Хира. Тя спокойно продължава да събира разлятата вода, сякаш нищо не се е случило.

Накрая той не издържа. – Знаеш, че не си длъжна да търпиш всичко това, нали? – казва той, а гласът му трепери от потиснат гняв.

Хира мълчи, продължавайки работата си. Орхун не издържа повече. Приближава се с бързи стъпки, хваща я здраво за ръката и я изправя на крака. Погледите им се срещат – в неговия има болка и ярост, в нейния – непреклонност. Хира дръпва ръката си рязко.

– Защо правиш това? – пита Орхун, сякаш го боли физически да я гледа така.

– Защото нямам нужда от твоята защита! – отговаря Хира с леден и уверен глас. Очите ѝ искрят. – Сега трябва да взема чист парцал и да продължа работа. Извинете.

Без да се обърне, тя напуска салона. Орхун остава неподвижен. Колкото повече се опитва да ѝ помогне, толкова по-голяма стена издига Хира между тях.

Афифе е изключително нервна след случилото се. Тя стои до прозореца, скръстила ръце, когато вратата се отваря с трясък. Орхун влиза, дишайки тежко, очите му искрят от гняв.

– Сега разбирам защо се съгласи Хира да остане! Само за да я унижаваш! – изригва той още от вратата.

Афифе се обръща рязко към него, лицето ѝ е червено от ярост:

– Да не би да очакваше да я прегърна? Бях разделена от теб цели шест години заради нея! Ако Дефне не беше намерила онези доказателства, щеше да останеш заключен до края на живота си!

– Това не беше нейна вина! – отвръща Орхун. – Време е най-после да го приемеш! Спри да я тормозиш!

– Тя сама поиска да бъде прислужница в тази къща! Аз просто ѝ позволих! – крещи Афифе, губейки контрол. – Какво да направя сега? Да ѝ осигуря удобен живот ли? Това ли искаш от мен? Ако кажеш, мога и да ѝ присляжвам!

Орхун я поглежда с толкова леден и решителен поглед, че Афифе за миг притихва.

– Искам само едно – да бъдеш справедлива. Ако още веднъж прекрачиш границата... ще си имаш работа с мен!

Той се обръща и излиза, блъскайки вратата след себе си. Афифе остава сама, дишайки тежко, и измърморва със злоба:

– Виж ти... – процежда през зъби. – Още продължава да я защитава...

В дома на Дефне Зерин вече не крие раздразнението си. След краткия разговор с Орхун сестра ѝ е още по-замислена, а това само засилва подозренията ѝ.

– Погледни се само! Направо ми изсмука цялата жизнена енергия. И антидепресанти няма да помогнат вече! – въздъхва тя. – Съжалявам... Когато Орхун затвори телефона така... Гласът му звучеше много разтревожен – отвръща Дефне с приглушен глас.

Зерин я поглежда с ирония: – Е, не успя да разбереш дали бившата му съпруга си тръгва или остава. Това те яде отвътре, нали?

Дефне усеща намека на сестра си и я поглежда умолително, сякаш ѝ казва да спре. – Не е ли вярно? Нали затова му се обади? – Да, но не по причината, която си мислиш. Просто исках да помогна, ако мога – защитава се Дефне.

Зерин решава да не я притиска повече, но подхвърля: – Нека бъде така, добра фейо! Но помни, че нямаш вълшебна пръчица. Отдалеч няма как да помогнеш. Ако толкова ти е любопитно, иди при него! – Казвам ти, че той дори не поиска да говори нормално по телефона. Очевидно има някакъв проблем. Нещо се е случило – въздъхва Дефне, видимо объркана.

Зерин вижда, че сестра ѝ е безпомощна, изкумва се и казва: – Ясно. Значи всичко остава в мои ръце. Ще разбера какво се случва лично от г-жа Афифе на срещата на сдружението.

Зерин веднага вади телефона си, за да набере Афифе, а Дефне скача от дивана, протестирайки: – Како, не, виж, недей! Моля те!

Зерин обаче не ѝ обръща внимание и вече набира номера.

Афифе все още седи в ателието си, бясна след разговора с Орхун, когато телефонът ѝ извънява. Тя поглежда екрана – Зерин е. Първоначално решава да не вдига, но в последния момент променя решението си и отговаря на обаждането: – Да?

Зерин се усмихва широко от другата страна на линията, гласът ѝ е пълен с фалшива енергия: – Здравейте, г-жо Афифе, как сте? – Благодаря, вие? – отговаря Афифе със студен глас. – И аз съм добре, благодаря. Говорих с леля Нур. Може ли да преместим срещата на сдружението за утре? Защото нещата се натрупаха, нали знаете...

Афифе замълчава за момент, канейки се да откаже, но изведнъж очите ѝ светват от зловеща идея, която ѝ хрумва на мига.

– За мен е приемливо. Но нека срещата не бъде в офиса на сдружението. Ще се радвам да ви посрещна в моя дом.

Очите на Зерин също светват от задоволство, тя се усмихва победоносно: – Това е чудесно предложение. Ще бъде прекрасно.

– Тогава ви очаквам утре – отсича Афифе. – Ще предам на леля Нур. – Зерин прави кратка пауза. – Дефне също ще дойде. – Дочуване – казва Афифе и затваря.

Зерин спуска телефона и се обръща към Дефне с грейнало лице: – Това е. Утре сме у Орхун, скъпа.

Дефне обаче изглежда неспокойна и разтревожена.

В същото време в имението Афифе оставя телефона и извиква силно: – Султан!

Султан влиза веднага, почуквайки леко на вратата.

– Влез! – заповядва Афифе. – Да, госпожо?

– Извикай я веднага при мен!

– Да, госпожо – казва Султан и тъкмо да излезе, когато Афифе добавя с хладна усмивка: – И кажи на Бехие, че днес е в почивка.

Султан кима и излиза. Афифе се обляга на стола си. Тя иска тази среща повече от всичко, защото това е перфектният шанс да покаже пред цялото общество, че Хира е нищо повече от обикновена слугиня в тази къща. Лицето ѝ се изкривява от отмъстителност: – Щом толкова много иска да бъде прислужница... нека всички я видят такава. Ще разберат какво е истинското ѝ.

Сахра влиза в пристройката, носейки купа с мента, която е покрила с хартиена салфетка. Тя оставя купата на масата, след което взима плюшеното си мече и го настанява на дивана. – Ти седи тук, Пухчо – казва тя нежно.

Детето оглежда стаята, чудейки се какво да прави. Сеща се за кашона с моливите и блокчетата за рисуване на Али. Тя отива до купчината кашони в ъгъла, но този, който ѝ трябва, е най-отдолу. Докато се опитва да го издърпа, горните кашони се прекатурват с гръм и трясък, изсипвайки съдържанието си на пода.

В същия момент Хира влиза и уплашено изтичва при нея: – Сахра, скъпа, добре ли си?

Устните на Сахра се свиват в плачеща гримаса, но тя кима с глава. Хира я прегръща с безкрайна нежност и разбиране: – Какво стана тук? Нещо ли търсеше? – Исках да рисувам. Търсех моливите – казва Сахра с невинен и тъжен глас. – Всичко е наред, слънчице. Важното е, че на теб нищо ти няма. Аз ще намеря моливите ти – успокоява я Хира. Тя бързо намира кутията с моливи и я подава на дъщеря си. – Заповядай. Нарисувай нещо красиво заедно с Пухчо.

Докато говори, Хира набързо избутва падналите кашони встрани. – Скъпа, сега имам работа. Нека тези неща останат така, довечера като се върна, ще ги събера, става ли?

Сахра поглежда майка си с тъга в очите: – Уморена ли си, мамо? Хира я целува нежно по челото: – Не съм уморена, мила. Всичко е наред, не се притеснявай за мен. Тъкмо Хира да тръгне, Сахра изтичва пред нея: – Мамо, чакай!

Хира я поглежда с любопитство. Детето вдига купата с мента и ѝ я подава.

– Миличка, какво е това? – Хира повдига салфетката и вижда зелени стръкчета. – Събрах я за теб. За стомаха ти – казва Сахра с толкова чиста обич, че Хира усеща как очите ѝ се насълзяват. – Нали помниш как си правеше чай от това и веднага ти минаваше? За стомаха ти е.

Хира кляка пред нея, хващайки малките ѝ ръчички: – Скъпа моя... Заради мен ли се притесни? Добре съм, мила, недей да тъжиш. Виж, болката ми вече изчезна. – Защото много работиш...– настоява Сахра.

Хира събира сили, усмихва се и я целува по бузите отново и отново: – Не съм уморена. Особено когато те целувам така, веднага ми минава всичко. – А онази лоша, сърдита леля позволява ли ти да събираш точки? – пита тихо детето. – Не се притеснявай. Днес вече събрах цели сто точки – отвръща Хира с усмивка. – Наистина ли? – Сахра грее от щастие. – Да, наистина. Сега трябва да се върна на работа, за да събера още повече точки. Ако ме заболи нещо, ще дойда да пием чай, става ли?

Хира излиза от пристройката и затваря вратата. Сахра веднага започва да събира малките предмети от пода, искайки да помогне на майка си.

Докато Хира бърза към имението, Султан изскача пред нея. Лицето ѝ е зачервено от ярост: – Какво правиш отвън! Имаш толкова много работа, а се шляеш! – Исках само да проверя дъщеря си. Веднага се връщам – отговаря Хира, опитвайки се да запази самообладание. – Госпожата те чака! Побързай! – крещи Султан. Хира навежда глава и тръгва към къщата.

Афифе е доволна от плана си. Тя довършва дългия списък с менюто за утре и преглежда листа. Вратата се почуква леко. – Влез – казва Афифе със студен глас. Хира влиза в стаята: – Искали сте да ме видите.

– Утре имам важни гости. Трябва да изчистиш цялата къща до блясък и след това да влезеш в кухнята за подготовка – казва Афифе и ѝ подава огромен лист. Докато Хира оглежда безкрайния списък, Афифе продължава безмилостно: – И въобще не си помисляй да казваш, че няма да успееш! Чистенето не спира – всички подове, тоалетни, празни стаи... Всичко трябва да свети. След това веднага влизаш в кухнята.

– Разбира се, с г-жа Бехие ще се справим с всичко... – започва Хира, но Афифе я прекъсва грубо: – Готвачката е в почивка.

Хира веднага разбира какво цели Афифе. Лицето ѝ остава сериозно. – Но за да приготвя всичко това навреме...

– Ако се наложи, ще работиш до сутринта! – прекъсва я отново Афифе с леден глас. – Не искам никакви пропуски. Можеш да вървиш.

Хира стисва устни, но отстъпва с достойнство: – Добре. – и напуска кабинета.

На лицето на Хира се изписва безпомощност. Тя каза „Добре“ на Афифе, но мисълта, че ще трябва да остави Сахра съвсем сама през нощта в пристройката, я изпълва с ужас.

Настъпва вечерта. След часове тежък труд Хира най-после приключва с почистването на имението. Изтощена се качва по стълбите, но вместо да си поеме дъх, Султан вече я чака. – Приключи ли с чистенето? – Да, готово е – отвръща Хира с отпаднал глас. – Е, тогава веднага влизай в кухнята! Списъкът трябва да бъде изпълнен до последното ястие!

Хира кима уморено. В този момент Орхун излиза от кабинета си и поглежда Султан с повдигнати вежди и подозрение. Султан веднага се напрегната и почва да се оправдава:

– Утре тук ще се проведе срещата на сдружението на г-жа Афифе. Подготовката трябва да приключи възможно най-скоро.

– Къде е г-жа Бехие? Тя не се ли грижи за кухнята? – пита строго Орхун.

– Днес е в почивка, господине – отговаря Султан с подмазваческа физиономия.

Орхун отваря уста, за да намери друго решение, но погледът му среща този на Хира. В същия миг в съзнанието му изплуват нейните думи: „Защото нямам нужда от твоята защита!“

Той преглъща думите си и просто кима, но остава на място. Чува как Хира се обръща тихо към Султан: – Ще започна веднага, но по някое време трябва да отида да приспя дъщеря си. Трябва да я проверявам през нощта, ще се уплаши, ако се събуди и не ме види.

– Не се бави много! – сопва се Султан.

Орхун вижда колко е притисната Хира заради детето, но гордостта ѝ не му позволява да се намеси. Той се обръща и се оттегля в стаята си с мрачно изражение.

Сахра вече е облякла пижамата си и е легнала в леглото, стискайки играчката си. Хира лежи до нея, прегърнала я нежно. Тя вече ѝ е обяснила, че ще трябва да работи цяла нощ. Момиченцето изглежда много тъжно:

– Мамо, не може ли да не си тръгваш? Хира усеща как сърцето ѝ се къса, но се опитва да се усмихне, говорейки ѝ с мил, топъл тон: – Но нали знаеш, че трябва да събираме точки, Сахра, скъпа моя? Освен това ти сега ще заспиш, а когато се събудиш сутринта, аз ще бъда до теб... И ще имаме събрани много, много точки. Хайде, затвори очички сега.

Сахра се сгушва в нея, гласът ѝ трепери: – Знаеш ли, понякога сънувам една лоша вещица... Много се плаша от нея и се събуждам.

Хира я гали по косата, опитвайки се да я успокои: – Миличка, не се плаши. Искаш ли да ти кажа една тайна? Ако не се плашиш от вещиците, те губят силата си. Нищо не могат да ти направят.

Сахра отваря широки, любопитни очи: – Наистина ли?

– Да, винаги е така. Точно както лошият котарак в анимационното филмче, помниш ли? Когато добрите котенца се изправяха смело пред него, той нищо не можеше да им направи. Помниш ли го?

– Помня го – казва тихичко детето.

– Хайде тогава, затвори очички сега и заспивай. Ще ти разкажа една приказка, става ли? Затвори ги.

Сахра затваря очи, а Хира продължава да гали меката ѝ коса, говорейки шепнешком:

– Имало едно време... В една далечна страна живяло едно много сладко момиченце заедно с майка си. Един ден момиченцето поискало да си купи нещо сладко отвън...

Хира стои пред печката, заобиколена от тенджери и тигани. Тя взема списъка и отмята с молив направеното до момента.

– Панираният артишок с боровинки е готов, ястията със зехтин са готови... – мърмори тя, но вижда, че остават още куп неща без отметка. Тя чете следващото: – Следва... картофи с трюфели...

Хира оставя листа на плота, поема си дълбоко въздух от безсилие и хваща главата си с ръце:

– Как ще се справя с всичко това?! Дори не знам как се прави това ястие!

Тя включва таблета и бързо търси рецептата, която никога не е готвила.

– Не изглежда трудно. Но май отнема най-много време... – въздъхва тя. – Нека първо направя това, баницата е лесна. Десертите ще останат за накрая.

Хира започва да бели картофите с бързи движения, но мислите ѝ отново отлитат при Сахра. Вълнението я обзема:

– Дано Сахра не се е събудила. Ще приключа с това и веднага ще отскоча да я проверя.

В този момент вратата на кухнята се отваря и влиза Орхун. Той идва уж за да си направи кафе, но истината е, че не издържа да бъде далеч от нея. Хира се стресва и спира работа.

– Искате ли нещо? – пита тя официално.

– Ще си направя кафе – отговаря Орхун, без да я поглежда директно.

– Аз ще ви направя...

– Не... продължавай с работата си – прекъсва я той, искайки просто да не я натоварва допълнително.

Хира не възразява и продължава да бели картофите. Орхун посяга към буркана с кафе, но в същия момент двамата застиват за секунда. Спомените нахлуват в главите им.

Спомен: Момента, в които Орхун правеше кафе за Хира и двамата бяха истински щастливи в същата тази кухня. – Моля те, не се меси в работата на баристата. Заповядайте, госпожо. Този път ще опитаме нещо специално – казваше тогава той с усмивка. – Изглежда много хубаво... Не мога да го изпия – смееше се Хира. – Ще го изпиеш. – Невероятно е. – Още не съм приключил с рецептата. Ще намеря перфектното съотношение и гъстота. – Не, според мен и така е изключително вкусно.

Край на спомена.

Погледите на Орхун и Хира се срещат за кратко, но Хира веднага извърта глава встрани. Докато той чака водата да заври, тя бърза с картофите. Орхун посяга към горния шкаф, за да вземе чаша, а Хира в същия момент се завърта рязко натам, за да вземе чиния. Те се оказват толкова близо един до друг, че усещат дъха си. Хира моментално се дръпва назад, притискайки чинията към гърдите си.

– Моля... – прошепва тя с треперещ глас.

Орхун се овладява, взима чашата и прави крачка назад. Докато тя бързо взима чинията си, той остава на място, загледан в нея. В главата му отекват думите ѝ за Сахра от предишен разговор: „Тя си измисля игри и заспива рано вечер. Но много се страхува да спи сама. Иска някой да бъде с нея, докато заспи.“

Орхун взима кафето си и напуска кухнята с план в главата си.

Афифе все още стои до прозореца, втренчена в тъмнината навън. Султан влиза тихичко, носейки чаша билков чай.

– Влез! – казва Афифе, без да се обръща. – Работи ли?

– Приключи с чистенето. Сега е в кухнята – докладва Султан с лека усмивка.

– Нека работи! Ако не се справи, горко ѝ! – отсича злобно Афифе.

Хира е направила кратка пауза, за да отиде и да провери Сахра. Тя е напълно изтощена, но върви с бързи стъпки през тъмната градина към пристройката, мърморейки под носа си:

– Няма да се предаваш, Хира! Ще успееш навреме! Всичко ще приключи скоро!

Мислите ѝ са изцяло при детето. Тя се моли наум, докато ускорява крачка:

– Дано не се е събудила и уплашила...

Тя наближава пристройката и изведнъж застива на място. На пейката наблизо седи Орхун, отпивайки спокойно от кафето си. Хира го поглежда объркано и нервно. Приближава се бавно:

– Какво правите тук?

Орхун е там точно за да пази малката Сахра, но няма никакво намерение да разкрие истината:

– Това е моята къща, градината също е моя. Мисля, че мога да пия кафето си където си поискам.

Хира остава напрегната, но не казва нищо повече. Тя се обръща и влиза в пристройката, а Орхун продължава да отпива от чашата си под бледата лунна светлина.

Хира влиза тихо и се приближава до леглото на Сахра. Момиченцето спи спокойно, прегърнало мечето си. Хира я завива внимателно, след което поглежда плахо през прозореца. Орхун все още е там, седи на пейката и отпива от кафето си. Хира остава напълно объркана от поведението му. В този момент Орхун обръща глава към прозореца и погледите им се засичат през стъклото. Хира веднага пуска пердето и се дръпва назад, дишайки учестено. Обръща се към Сахра, гали я нежно по косата и се усмихва през сълзи.

Хира излиза от пристройката и тръгва обратно към голямата къща. Трябва отново да мине покрай Орхун. Емоциите ѝ са пълен хаос. Тя го поглежда за секунда с насълзени очи и ускорява крачка навътре. Орхун не извърта поглед към нея, докато тя не го подминава, но след това дълго гледа след силуета ѝ, изчезващ в тъмнината.

Слънцето вече е изгряло. Афифе, облечена в официални дрехи и напълно готова за гостите си, слиза по стълбите. Султан излиза от кухнята и се приближава забързано: – Добро утро, госпожо.

Афифе, убедена, че Хира се е провалила през нощта, пита с триумфална усмивка: – Как е тя? Справи ли се?

Султан обаче мълчи, криейки погледа си. Афифе усеща, че нещо не е наред, и с бързи стъпки се насочва към кухнята, а Султан я следва по петите.

Афифе нахълтва в кухнята и буквално застива на прага. Пред нея, на кухненския плот, са подредени десетки тенджери и чинии за сервиране, а Хира стои изправена до тях, уморена, но с гордо вдигната глава. Афифе прави знак с глава на Султан да провери ястията. Султан започва да изброява едно по едно: – Картофи с трюфели, ястия със зехтин, босненска баница, паниран артишок с боровинки, шоколадова мечта...

Всичко, което Афифе беше включила в безмилостния си списък, е готово и подредено. Султан се обръща към нея с жест, който казва: „Всичко е направено.“

Лицето на Афифе помръква от ярост, но тя решава да игнорира успеха на Хира. В този момент на главната врата се чува почукване. Афифе хвърля остър поглед към Хира и ѝ прави знак да отвори. Хира тръгва към антрето, а Афифе гледа след нея със зловещо изражение.

Хира отваря вратата. На прага стоят Дефне, Зерин и Нур. Освен дамската си чанта, Зерин носи и папка с документи. Трите жени застиват от изненада, когато виждат Хира да им отваря вратата с престилка. Хира също се чувства странно, тъй като познава Нур отпреди, но запазва професионален тон:

– Добре дошли. Заповядайте.

– Благодаря – отвръща смаяно Дефне.

Нур гледа Хира с пълно недоумение. От вродена доброта и за да не я постави в неудобно положение, тя казва тихо:

– Хира? Не сме се виждали от толкова дълго време... Как си?

– Благодаря ви, добре съм. Надявам се, че и вие сте добре – отговаря Хира с чиста любезност.

Нур кима с глава:

– Благодаря ти. Афифе поиска да проведем срещата тук, затова дойдохме.

В този момент Афифе слиза бавно по стълбите. Гостите се сепват от гласа ѝ, все още шокирани от факта, че бившата снаха на семейството сега им слугува като обикновена прислужница.

– Добре дошли – казва хладно Афифе.

– Благодаря – отвръщат Нур и Дефне в един глас.

– Г-жа Мелис и останалите ще се присъединят по-късно. Те са в другия филиал, графикът им се обърка, тъй като ги предупредихме малко късно – обяснява Нур.

– Няма проблем... Ще ги посрещнем, когато пристигнат – казва Афифе, след което се обръща към Хира с авторитарен, пренебрежителен поглед: – Ти ще започнеш със сервирането само когато аз ти кажа!

Хира просто кима с глава. Докато гостите я гледат с пълно объркване, Афифе се обръща към тях с фалшива усмивка:

– Моля, заповядайте в дневната.

Всички тръгват натам. Афифе хвърля последен яростен поглед към Хира и влиза след тях.

Сахра тича из градината, опитвайки се да хване едно коте, което е забелязала наблизо. Животинчето обаче се скрива в храстите. Детето започва да се върти наоколо, търсейки го:

– Пис-пис... Къде си? Не се крии, излез! Пис-пис...

Докато върви загледана в храстите, Сахра се спъва в един камък и пада на земята. Тя изплаква от болка, хващайки се за ръчичката:

– Мамо!

Момиченцето се изправя бавно, бършейки сълзите си, и тръгва куцукайки към голямата къща.

Гостите и Афифе са се настанили на диваните. Афифе поглежда към Хира, която стои в ъгъла, и заповядва:

– Първо предложи на гостите ни питие за добре дошли.

Докато Хира се насочва към кухнята, жените се опитват да скрият изумлението си от ситуацията. Зерин, чудейки се откъде да започне, подхваща разговора:

– Как сте, г-жо Афифе? Надявам се, че всичко е наред.

– Чувствам се прекрасно. Вие как сте? Как върви работата?

– Както знаете, много сме заети. Работим усилено – отвръща Зерин.

Нур се намесва с усмивка:

– Дарителската ни кампания миналия месец беше изключително успешна. Екипът беше много щастлив. Мислим да я повторим и този месец. Вие какво ще кажете?

– Мисля, че е напълно подходящо... – кима Афифе.

– Добре, тогава така ще направим – отвръща Нур.

В този момент на вратата на дневната се появява малката Сахра, търсейки майка си. Тя поглежда към коридора, мислейки, че Хира е там, и извиква силно:

– Мамо!

Всички глави в стаята се обръщат към нея едновременно. Афифе поглежда детето с леден гняв, а Нур остава напълно объркана:

– Кое е това прекрасно момиченце, Афифе?

– Дъщерята на Хира... – отговаря бързо Дефне, преди Афифе да е успяла да каже нещо.

Кръвта на Афифе нахлува в главата ѝ от ярост, но без да губи визуално контрол, тя извиква рязко: – Султан!

Дефне поглежда мило към детето, тъй като вече я познава, и я пита нежно: – Нещо се е случило ли, миличка?

Преди Сахра да успее да отговори, Султан изниква от коридора зад гърба ѝ. Детето се стресва. Афифе показва момиченцето с очи, казвайки с укорителен тон на икономката: – Къде си зяпала?

Султан разбира, че господарката ѝ е бясна, и решава да действа грубо. Тя хваща Сахра силно за ръката от ъгъл, който гостите не могат да видят, и изсъсква тихо, така че само детето да я чуе: – Нали ти казахме да не идваш тук?!

Сахра се разплаква от грубото отношение. В същия момент Хира и Бехие излизат от кухнята, носейки подноси с чаши. Хира вижда как Султан дърпа и стиска ръчичката на дъщеря ѝ. В този миг пред очите ѝ притъмнява от ярост. Тя буквално подхвърля подноса в ръцете на стъписаната Бехие, изтичва напред и издърпва Сахра от хватката на Султан. Гласът ѝ омеква, но е висок и пълен с майчински гняв: – Не я докосвай! – изкрещява тя, притискайки уплашеното дете до себе си. – Ела, скъпа моя...

Хира веднага се насочва към банята, за да прегледа детето. Афифе гори от гняв, но запазва самообладание пред стъписаните гости, изправя се и казва студено: – Извинете ме, веднага се връщам.

Докато Афифе върви след Хира, Зерин се навежда към ухото на Дефне и прошепва злорадо: – Ето че разбрахме, че тя въобще не е напускала тази къща!

Дефне я поглежда с укор, сякаш ѝ казва: „Сега ли е времето за това?“

Хира влиза в банята заедно със Сахра, чието лице е обляно в сълзи.

– Как стана това, миличка? – пита тя нежно, оглеждайки ръката ѝ.

– Паднах... – хлипа детето.

В този момент Афифе нахълтва в банята, бясна. Хира продължава да се грижи за дъщеря си, игнорирайки присъствието ѝ: – Много ли те боли?

– Малко...

– Трябва да поговорим веднага! – отсича Афифе със заплашителен тон.

Султан прави знак на Бехие да вземе детето: – Бехийе, вземи детето оттук!

– Нека да почистим раната ти, става ли? За да не се инфектира – казва мило Бехие и посяга към момиченцето.

Хира поглежда Сахра с нежност: – Скъпа, аз ще отида да взема лепенка?

Докато Сахра остава с Бехие в банята, Афифе хваща Хира грубо за ръката, веднага щом излизат в коридора.

– Тръгвай! – заповядва тя и я дърпа към ателието си.

Афифе блъска Хира в стаята си, но в бързината оставя вратата отворена. В същия момент Орхун излиза от своя кабинет и виждайки сцената, се приближава тихо към отворената врата. Афифе, без да подозира за присъствието му, избухва с цялата си ярост: – Как си позволяваш! Какво безсрамие! И то пред моите гости!

Хира се изправя пред нея, гледайки я право в очите с невероятно достойнство и увереност: – Как можете да позволите да се държат така с едно малко дете? Това е жестоко...

Думите на Хира вкарват Афифе в истински транс от ярост. Тя вдига ръка, за да ѝ удари силен шамар. Орхун вижда това движение и тъкмо да се втурне в стаята, когато се случва нещо неочаквано.

Хира вече не е онова плахо момиче отпреди шест години. С едно единствено, светкавично и решително движение тя улавя вдигнатата ръка на Афифе във въздуха и я спира. Тя се впива с поглед в очите на Афифе, без дори да мигне:

– Аз съм само служителка в тази къща... но никога повече няма да позволя да ме ударите!

И Афифе, и Орхун остават напълно стъписани от смелостта на Хира. Момичето продължава да я държи здраво и уверено.

– И не забравяйте това! Аз съм майка! Никой няма право да докосва детето ми! Няма да позволя това да се случи! – изрича Хира .

Афифе не може да каже нищо от изненада и шок. Хира пуска ръката ѝ и се обръща, за да отиде при Сахра. На излизане се разминава с Орхун. Погледите им се срещат за миг. В очите му се чете възхищение.

Той вижда една съвсем различна Хира – силна, уверена и готова на всичко, за да защити дъщеря си.

Щом тя си тръгва, Афифе избухва:

– Видя ли как ми говори? Какво нахалство!

Орхун не казва нищо, но погледът му е достатъчен, за да разбере Афифе, че и този път синът ѝ е изцяло на страната на Хира.

В коридора Бехие вече е почистила раната на Сахра. Хира веднага я прегръща.

– Добре ли си, съкровище?

– Добре съм. Вече не ме боли.

Султан нетърпеливо ги прекъсва.

– Стига толкова! Гостите чакат!

Хира я поглежда с гняв, взема Сахра на ръце и излиза навън. Орхун гледа замислено след тях, след което се оттегля в стаята си. Султан, бясна, че властта ѝ е застрашена, се обръща към Бехие:

– Ти също изчезвай!

Далеч от имението Хира коленичи пред дъщеря си и внимателно оглежда ръката ѝ още веднъж. – Боли ли те още?

– Само малко...

Хира я прегръща толкова силно, сякаш иска да я скрие от целия свят. В главата ѝ отново изплува сцената, в която Султан дърпаше ръката на дъщеря ѝ. Тя захапва устни, за да не избухне в плач пред детето. Сахра я поглежда с насълзени очи:

– Мамо? Онази леля ти се скара заради мен ли?

Хира веднага я прегръща силно.

– Не мисли за това. Докато аз съм до теб, никой няма да ти причини зло. Ще те пазя от всички... обещавам ти.

Хира я притиска силно до сърцето си, затваряйки очи.

Афифе все още трепери цялата, ръцете ѝ се клатят от неконтролируем гняв. Султан влиза плахо в стаята и ѝ подава лекарството.

– Госпожо, лекарството ви! – казва тя със снизходителен тон.

Афифе обаче избутва ръката ѝ: – Не искам никакви лекарства! Тя става твърде безочлива! Арогантна!

Султан умишлено подбира думите си, за да не предизвика нов взрив: – Гостите ви все още са в дневната. Очакват ви... Какво искате да им кажа?

Афифе за секунда ги е забравила и лицето ѝ се свива от досада, когато се сеща за тях: – Кажи им, че веднага идвам.

Султан остава на място за миг, сякаш я пита дали наистина е готова. Афифе забелязва колебанието ѝ и прави остър жест с ръка: – Все още ли си тук? Върви!

Султан излиза бързо, а Афифе остава сама в кабинета, с поглед, пълен с омраза и планове за отмъщение...