В предния епизод на турския сериал „Плен“: Хира поставя Орхун пред труден избор – или ще приеме условието ѝ, или тя ще си тръгне завинаги. Но Афифе няма намерение да позволи това да се случи.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 15 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV Story.
Афифе подслушва разговор между Орхун и Хира, от който разбира, че Хира не възнамерява да говори с Орхун за раздялата им или за факта, че той е поискал да направи аборт. Затова тя се съгласява да я остави в къщата като прислужница, с цел да я накара да съжалява, че се е върнала.
Тя налага строги правила на Хира, като я предупреждава, че ще бъде наказана при първата грешка.
Сахра, дъщерята на Хира, стои сама в пристройката на къщата, докато майка ѝ работи.
Султан внимателно следи Хира, опитвайки се да я държи колкото се може по-далеч от Орхун.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
В двора на имението Демирханлъ времето сякаш е спряло, натежало от неизказани думи и задушаващо напрежение. Виждаме как Орхун спира на няколко крачки от пристройката, а лицето му е тъжно, обвито в тежки, сиви облаци от спомени. В съзнанието му отекват думите, които преди малко разкъсаха сърцето му на парчета:
„Минало няма! В деня, в който ми каза да си тръгна, всичко свърши. Между нас няма нищо, за което да говорим. Забравих, че някога сме имали общо минало... Направи и ти същото!“
Орхун поема тежко въздух, усещайки всяка дума на Хира като пробождане с нож. Малката Сахра го наблюдава скришом отзад, след което бавно продължава по пътя си.
Орхун забавя крачка. Сяда отпаднало на една от пейките в градината, затваря очи и изпуска дълбока, мъчителна въздишка. В този момент Сахра се приближава тихо към него.
– Чичо... издухваш облаците от главата си ли? – пита тя с детската си невинност.
Орхун отваря очи и я поглежда объркано, без да пророни дума.
– Направи така... „Пфуу...“ – усмихва се момиченцето. – Мама също прави така, когато е тъжна. Казва, че понякога над главата ни има черни облаци, но вятърът ги отвява.
Орхун не намира сили да отговори. Само я наблюдава мълчаливо, докато Сахра сяда до него. След кратко мълчание детето го поглежда с надежда.
– Ще си тръгваме ли? – нарушава мълчанието Сахра.
– Не! – отсича твърдо Орхун.
– Успя ли да убедиш мама?
– Все още не...
Сахра се усмихва леко.
– Ако мама е казала „не“, трудно ще я убедиш. Тя е малко... инат.
За първи път по лицето на Орхун пробягва едва забележима усмивка.
Но следващият въпрос на детето отново го връща към суровата реалност.
– Ако останем тук... мама ще работи, нали? У дома татко понякога се караше на леля Филиз, когато сгрешеше. Ако мама обърка нещо... ще ѝ се карат ли?
В този момент в очите на Орхун пламва яростна, защитническа искра. Той се навежда към детето.
– Докато аз съм тук... никой няма да посмее да се държи лошо с майка ти.
– Ами когато те няма?
– Не мисли за това, добре ли е? Сега отивай при майка си. Аз също имам да върша някои неща.
Сахра се изправя с облекчена усмивка и тръгва към пристройката. Спира за миг, поглежда назад, а Орхун ѝ кима с глава, подтиквайки я да върви. Щом детето се скрива от очите му, той се изправя с тежки стъпки и се насочва към имението, решен да се изправи срещу майка си.
В имението Афифе седи с ледено спокойствие, когато Султан влиза, държейки в ръце униформата на прислужница.
– Донесе ли я? – пита хладно Афифе.
– Госпожо... сигурна ли сте? – гласът на Султан трепери от нервност.
– Самата тя каза, че няма намерение да разкрива истината на Орхун! Чухме го от собствената ѝ уста! Засега ще се престоря на отстъпчива... но само засега. Когато му дойде времето, аз много добре знам какво ще направя.
Афифе завършва изречението си със зловеща интонация, която ясно показва, че крои отмъщение. Точно тогава Орхун влиза с решителна стъпка.
– Майко, трябва да поговорим...– започва той, но застива на място, щом вижда униформата в ръцете на Султан.
Икономката свежда поглед в знак на извинение и се оттегля крачка назад. Орхун осъзнава, че Афифе е приела присъствието на Хира, и я поглежда подозрително. Въпреки вътрешния си гняв, Афифе слага маската на примирението заради сина си.
– Да, в началото възразих – казва Афифе с престорен спокоен тон. – Но след това размислих... Но след всичките години, през които бяхме разделени, не желая нови скандали под този покрив. Ти си най-важният човек за мен. Затова приемам решението ти. Момичето може да остане... като прислужница.
Орхун я поглежда подозрително. Познава майка си твърде добре, за да повярва, че внезапно е променила мнението си.
В пристройката Хира останала сама след разговора с Орхун. Не спира да мисли за думите му. „Това не е нито заради теб, нито заради мен... а заради Сахра. Трябва да останеш спокойна. За нейното добро.“
В този момент Сахра влиза тихо и се вглежда в лицето на майка си, опитвайки се да разчете емоциите ѝ.
– Мамо!
Хира бързо се отърсва от тревогата, лицето ѝ моментално светва и тя разтваря обятията си.
– Ела тук, слънчице. Скъпо мое дете. Как са маргаритките? Посипа ли ги?
– Мхм – кима детето.
Докато Хира я гали нежно по главата, Сахра продължава да я гледа с въпросителен поглед.
– Все още ли си тъжна, мамо?
– Как мога да бъда тъжна, когато гледам най-красивото момиченце на света? – Хира я целува нежно по бузата, опитвайки се да скрие сълзите си.
– А сега... какво ще правим? Ще си тръгнем ли?
Преди Хира да успее да измисли отговор, вратата се отваря и Султан влиза с ледена физиономия. Хира веднага се изправя гордо. Султан протяга слугинската униформа с подчертано пренебрежение.
– Госпожа Афифе те чака. До двайсет минути кафето ѝ трябва да е готово.
Султан хвърля дрехите върху стола и излиза, без да чака отговор. Хира преглъща обидата и се обръща към дъщеря си с насилствена усмивка.
– Няма да си тръгваме, слънчице!
Очите на детето светват. – Значи играта продължава? Хира се насилва да се усмихне. – Да. Нали се разбрахме с хората тук? Ще останем още малко.
Докато Сахра се радва, Хира взема униформата на прислужница. Погледът ѝ се спира върху дрехите, а сърцето ѝ болезнено се свива. Преди години напуска този дом като съпруга на Орхун. Сега съдбата я връща... като обикновена прислужница.
В работния си кабинет Орхун седи съсипан. Успя да задържи Хира при себе си, но цената за това е твърде висока – сърцето му разбито на парчета. С разтреперана ръка той отваря едно от чекмеджетата на бюрото си. Вътре, блестящи на светлината, лежат техните брачни халки. Той ги взима в дланта си и ги поглежда с неописуема мъка.
Отново чува гласа на Хира. „Минало няма... Всичко свърши!“
Орхун се връща в реалността, а болката от миналото го връхлита като приливна вълна. – Как...? – прошепва с болка. – Как успя толкова лесно да забравиш? – промълвява той, свивайки юмрук около хладния метал на пръстените, отказвайки да приеме реалността.
В кухнята Султан провежда суров инструктаж на Бехие, като я запознава с новите правила относно пристигането на Хира. От този момент тя е просто прислужница и никой няма право да ѝ прави каквито и да било отстъпки. Тя нарежда Хира да върши всякаква работа – от почистване до сервиране – и предупреждава, че всяка нейна грешка ще бъде сурово наказвана. Освен това настоява Бехийе да следи всяка стъпка на Хира и незабавно да ѝ докладва, ако тя каже нещо срещу Афифе или срещу нея. Макар да отказва да шпионира Хира, Бехийе бързо отстъпва под заплашителния поглед на Султан.
В дома на Дефне също цари напрежение. Зерин бързо разбира, че сестра ѝ не може да спре да мисли за Орхун. Под претекст, че се тревожи за Хира и Сахра, тя настойчиво я кара да му се обади, надявайки се двамата да се сближат. Дефне обаче няма такива намерения – единственото, което я вълнува, е дали Хира и детето са в безопасност. След кратко колебание все пак набира номера на Орхун, за да предложи помощта си.
В кабинета си Орхун все още съзерцава брачните халки, когато телефонът му извибрира. Виждайки името на Дефне, той не иска да отговори, но не намира сили и да я отхвърли.
– Дефне! – вдига той.
– Здравей, Орхун. Бях притеснена за теб. Каква е ситуацията в момента? Хира взе ли решение? Искам да кажа... Питам дали има нещо, с което мога да помогна...
Зерин се е навела напред, попивайки всяка дума. Орхун замълчава за секунда, гласът му е тих и изтощен.
– Не и за момента. Благодаря!
– Всъщност... – опитва се да продължи Дефне, но Орхун я прекъсва меко, но категорично:
– Може ли да говорим по-късно?
Дефне усеща нежеланието му да споделя и бързо отстъпва с благ глас:
– П-правилно... Както желаеш... Довиждане!
– Благодаря.
Орхун затваря телефона, а Дефне остава да гледа екрана с огромно безпокойство. Зерин клати глава разочаровано, сякаш казва: „Това момиче нищо не може да направи както трябва“.
Орхун оставя халките на бюрото, изправя се и поглежда през прозореца, търсейки изход от капана, в който се намира.
Хира изкачва стълбите към втория етаж, облечена в скромната униформа на прислужница. На върха на стълбището я чака Султан, скръстила властно ръце на гърдите си. Хира спира пред нея с вдигната глава.
– Готова съм. Мога да започна.
– Нека да видим дали си готова да се изправиш пред господарката – оглежда я критично Султан. – Ноктите. Казах ноктите!
Тя изисква от Хира да протегне ръцете си. Хира го прави, опитвайки се да запази достойнството си.
– Добре... Но това не трябва да е само за първия ден. Винаги ще бъдат изрязани и безупречно чисти. Косата... Добре. Винаги прибрана. Да ти падат кичури пред лицето или нещо подобно... Никога!
Хира понася критиката с желязно търпение. Султан се приближава и с върха на пръстите си дръпва яката на ризата ѝ.
– Беше се изхлузила! За последен път те виждам така! Винаги ще бъдеш изгладена, чиста и организирана! Разбра ли ме?
– Разбрах. Ще направя кафето – казва Хира, искайки да се измъкне по най-бързия начин.
– Не съм приключила! – изсъсква Султан. – Ще изброя правилата! Правило номер едно: в тази къща никога няма място за неуважение! Няма да казваш нито дума, освен ако не те попитат! Няма дори да отваряш устата си! Дори дишането ти не трябва да се чува!
– Вижте... – опитва се да я прекъсне Хира, но Султан повишава тон:
– Правило номер две! Няма да гледаш в очите господарката или господин Орхун! Никакъв зрителен контакт, ще бъдеш невидима! Правило номер три...
– Няма да се бъркаш в неща, които не са твоя работа! – довършва изречението ѝ Хира, губейки търпение. – Господин Шевкет ми ги повтаряше една по една. Не сте първата, която ми ги обяснява.
Султан я поглежда снизходително и на устните ѝ избива ехидна усмивка.
– Хм, вярно... Така е... Забравих, че вече имаш опит като прислужница в тази къща.
Икономката пристъпва още по-близо.
– Само че този път ще си останеш само прислужница. Дори не си помисляй за други мечти. А сега върви. Госпожа Афифе не понася някой да закъснява и с една секунда.
Хира се обръща и тръгва към кухнята, събирайки и последните сили, останали в тялото ѝ.
В кухнята тя приготвя кафето с треперещи ръце. Бехие я наблюдава със съжаление. Не може да повярва, че жената, която доскоро беше господарка на имението, сега отново е облечена като прислужница. Хира поема дълбоко въздух, взема подноса и се отправя към салона. Афифе седи величествено в креслото си и дори не я удостоява с поглед.
– Заповядайте! Кафето ви!
Афифе дори не я поглежда. Игнорирайки присъствието ѝ, тя посочва с хладен, рязък жест малката масичка.
– Остави го там!
Хира оставя чашата внимателно.
– Да ви е сладко!
Точно когато Хира се обръща да си тръгне, Афифе я спира със заповеднически тон: – Имам да ти кажа нещо.
Хира се обръща спокойно. – Слушам ви!
– Тъй като си новата прислужница в тази къща... Знай, че имаш правила, които трябва да спазваш! – Афифе я измерва с леден поглед. – Няма да пренебрегваш работата си нито веднъж! Изключително чувствителна съм към това! Ако кажа „пет минути“, трябва да бъде направено за пет минути! Разбира се, без претупване. Безупречно! В противен случай грешките ти може да имат неприятни последици за теб!
Хира свежда глава в знак на привидно съгласие. Тъкмо да прекрачи прага, Афифе повишава глас: – Не съм приключила!
Хира се обръща обратно, запазвайки пълно самообладание и достойнство.
– Дъщеря ти... никога няма да влиза в тази къща! Не искам да я виждам пред очите си!
Въпреки че думите ужилват майчинското ѝ сърце, Хира остава спокойна.
– Както желаете.
– И най-важното правило!... – Афифе я заковава с поглед. – Никога няма да забравяш в какво качество си тук! Орхун сега е твой шеф! Нищо повече! Не си и помисляй да пресичаш тази граница. Ясно ли е?
При това предупреждение Хира впива решителния си поглед в Афифе. Последното нещо, което тя иска, е отново да бъде близо до Орхун. Гласът ѝ звучи абсолютно уверен:
– За мен това също са напълно разумни правила. Имате ли още нареждания?
Афифе усеща липсата на страх у момичето и прикрива лекото си учудване зад студена маска.
– Можеш да си вървиш.
Щом Хира излиза, Афифе измърморва яростно под носа си:
– Казва, че били разумни... Ще превърна живота ти тук в истински ад. Ще проклинаш деня, в който се върна в това имение.
Лицето на Афифе се изкривява от злоба – тя е решена да отрови всеки един ден на Хира в имението.
В коридора на втория етаж Султан отново препречва пътя на Хира.
– Насам! Не мислиш, че ще приключиш деня само с едно кафе, нали? Остави таблата и взимай почистващите препарати. Господарката иска да започнеш веднага.
– Добре – отговаря Хира.
В кабинета си Орхун е натрупал купчина папки и документи на бюрото си, разговаряйки раздразнено по телефона със секретарката си.
– В коя папка каза, че е този документ? – той прелиства хартиите с нервни движения, докато накрая намира правилната. – Добре, намерих го.
За да издърпа долния документ, той повдига горните папки и без да забележи, ги стоварва директно върху сватбените халки, които е оставил на масата. Подписва листа бързо.
– Добре... Когато шофьорът пристигне, ще му ги предам. Веднага щом получиш папката, направи оферта на другата страна! Нека приключим с това днес! – казва той, държейки телефона до ухото си, и излиза бързо от стаята.
В същото време Хира е взела кофата с вода и парцалите. Тя спира за миг на върха на стълбите, поглеждайки към овехтялата рокля, която носи, и тежката кофа в ръката си. Поема дълбоко въздух и започва да слиза.
Точно в този момент Орхун затваря телефона и излиза от коридора към стълбището. Двамата се изправят лице в лице. Орхун, който все още носи тежестта на преживяното, застива в шок. Макар сам да настоя тя да остане в имението, гледката разкъсва сърцето му. В съзнанието му прозвучава мисленият му глас, пълен с болка: „Нима трябваше да се стигне дотук?“
Хира го поглежда право в очите и в нейната глава отекват думите, с които се опитва да даде сили на себе си: „Няма друг начин… поне докато опасността не отмине.“
След това тя отклонява погледа си, искайки ясно да подчертае новата дистанция между тях.
– Извинете, господин Орхун!
Тези думи, която заличава цялото им споделено минало и го превръща просто в неин работодател, пронизва Орхун като острие. Той стои като гръмнат, докато думите ѝ отекват в съзнанието му: „Извинете, господин Орхун! Извинете, господин Орхун!“
Фактът, че отношенията му с жената, която обича повече от живота си, са стигнали дотук, го кара да страда ужасно много. Мислите му го пренасят в миналото, когато Хира му призна любовта си на плажа: „Обичам те, Орхун Демирханлъ! Обичам те толкова много!“
Разликата между спомена и реалността е непоносима. Хира усеща как напрежението става задушаващо поради прекаленото удължаване на този момент. Тя повтаря студено и решително: – Извинете ме.
Орхун най-накрая идва на себе си и бавно прави крачка встрани, освобождавайки пътя. Хира преминава покрай него сведена глава. В същия миг телефонът на Орхун извънява отново – асистентът му го търси. Той вдига машинално:
– Да? Включително папката, който ще изпратя? Кажи ми – казва той и започва да слиза по стълбите, опитвайки се да избяга от присъствието ѝ.
Когато Хира влиза изнервена в коридора, Султан я пресреща веднага с авторитарен тон:
– Къде отиваш? Ще започнеш първо от кабинета! Ще избършеш пода с парцала, на колене, с ръцете си! Аз лично ще проверявам. Ако се опиташ да отбиеш номера, ще трябва да направиш всичко отначало!
Хира само кима леко с глава, без да губи гордата си стойка, и влиза в стаята. Султан я изпраща с гневен поглед.
Момичето прекрачва прага на кабинета с почистващите средства. Погледът ѝ обхожда помещението. Навсякъде има следи от Орхун – балансиращите топчета на бюрото, химикалките, тетрадките... Това място е пълно с призраци от миналото.
Пред очите ѝ изплува денят, в който взеха решението да се оженят точно в тази стая: – Сигурна ли си? – пита тогава Орхун. – Искаш ли да станеш моя съпруга? – Да... – Това сърце винаги ли ще бие за мен? – Да! То и без това винаги е биело за теб. Така ще бъде и занапред.
Хира се отърсва рязко от спомена. Тя е казала, че е изтрила миналото, но сърцето ѝ отказва да се подчини на ума. Тя стисва зъби и си казва тихичко: – Няма минало, миналото е просто грешка. Една огромна грешка!
Тя пада на колене и започва да търка пода с настървение.
Пред входната врата на имението Орхун излизва целия си натрупан гняв върху асистента си по телефона:
– Какво имаш предвид с това, че си забравил? Ти си там, за да следиш тези неща! Не позволявай това да се случи отново. Изпрати и спесимена от подписа заедно с него!
В този момент Султан излиза на прага. Щом я вижда, Орхун я повиква рязко:
– Султан!
– Да, господине.
Орхун ѝ подава папката, която държи.
– Шофьорът всеки момент ще пристигне. Дай му това, но го накарай да изчака. Трябва да взема още един документ.
– Разбира се, господине.
Орхун се обръща и се връща обратно в къщата, за да вземе споменатия документ.
Докато Хира чисти кабинета, Орхун влиза рязко. Той заковава поглед в нея. Очите им се срещат за секунда, но Хира бързо извърта глава и продължава работата си, демонстрирайки пълно безразличие. Мъжът се опитва да овладее напрежението си и започва да търси папката на бюрото, искайки да се махне час по-скоро. В бързината той събаря няколко листа на пода, но дори не спира да ги вземе. Хира забелязва падналите документи с периферното си зрение, но не реагира. Орхун най-накрая намира папката и тръгва към вратата.
– Приятна работа – подхвърля сухо той и излиза.
Хира спира за миг, поглежда след него, след което се навежда и започва да събира разпилените листа от пода.
На стълбите обаче Орхун внезапно спира, прелиствайки папката. Той осъзнава, че един от най-важните документи липсва и е останал горе.
– Проклятие! – изругава той под носа си. Нервите му са опънати до краен предел, защото знае, че трябва да се върне и отново да се изправи пред нея.
В кабинета Хира повдига натрупаните папки на бюрото, за да забърше праха отдолу. В този момент халките, скрити под тях, се изплъзват, изтъркулват се и с ясен звън падат на пода.
Хира застива. Тя се навежда бавно, взима златните пръстени и ги поставя в дланта си, вглеждайки се в тях. Спомените отново нахлуват с пълна сила – тя вижда сватбения им ден, усеща топлия пясък на плажа и как двамата танцуват, влюбени и щастливи, сякаш целият свят е техен.
Докато Хира стои раздвоена и объркана от въпроса защо тези халки все още са тук, вратата се отваря с гръм и Орхун влиза. Той замръзва на прага, виждайки я хваната на място с пръстените в ръка. И двамата не знаят какво да кажат.
В същото време Султан, която е предала първата папка на шофьора, се приближава към кабинета, за да вземе липсващия документ. Виждайки сцената през леко открехнатата врата, тя спира и започва да ги наблюдава скрито.
Хира бързо се взема в ръце и казва със студен глас:
– Паднаха, докато почиствах бюрото.
Орхун, криейки факта, че е гледал същите тези халки с безумен копнеж само преди минути, отговаря с престорено равнодушие:
– Извадил съм ги от чекмеджето, докато подреждах. Щях да ги прибера.
Хира оставя пръстените на бюрото с рязко движение.
– Заповядайте, господин Орхун.
Султан не изпуска нито един детайл от коридора. Орхун обаче не може да понесе начина, по който тя се обръща към него. Нервите му не издържат:
– Няма нужда да ме наричаш „господин Орхун“.
Хира е решена да запази дистанцията. Тя го поглежда право в очите, с абсолютно спокойствие и желязна увереност:
– Вие сте мой шеф, а аз съм ваш служител. Така трябва да бъде.
Тя се обръща с гръб към него и продължава да бърше праха, без да чака отговор. Орхун прибира халките обратно в чекмеджето с трепереща ръка – не иска да я притиска повече. Взима липсващия документ, а Султан решава, че е време да се намеси, и влиза в стаята с престорена изненада.
– Господин Орхун, шофьорът чака. Мога да взема папката ако сте готов.
Султан взима документите и излиза веднага. Орхун спира за секунда на прага, хвърля последен, изпълнен с мъка поглед към Хира, след което затваря вратата след себе си с гръм и трясък. Хира изпуска дълбока въздишка, опитвайки се да прогони задушаващото чувство в гърдите си, и продължава да търка мебелите.
В работилницата си Афифе провежда напрегнат телефонен разговор, който очевидно е към края си. Гласът ѝ е рязък и нетърпим.
– Вече говорихме за тези неща на срещата! Продължавайте така, както решихме. И не е нужно да ми звъните за всеки малък детайл! Не ме карайте да чакам извинения. Приятен ден!
Тя затваря телефона с гняв. В същия миг на вратата се чука и Султан влиза тихомълком. Афифе веднага се обръща към нея, имайки предвид Хира:
– Влез! Работи ли здраво? Не я оставяш без работа, нали?
– Да, госпожо, започнах с почистването на кабинета...
Афифе я прекъсва остро, впивайки поглед в нея:
– Нали ти казах да не я допускаш близо до Орхун?
– Следя я, госпожо. Господин Орхун беше излязъл от стаята си – оправдава се Султан.
Афифе се отпуска леко на стола си, а икономката продължава с докладването:
– След това почисти вашата стая. Сега отиде да провери дъщеря си. Когато се върне, ще я накарам да изчисти салона. Обаче...
Лицето на Афифе отново се опъва от нервност.
– Какво „обаче“?
– Видях я да говори с господин Орхун за известно време – казва предпазливо Султан. – Тя държеше сватбените халки в ръцете си. Изпусна ги, докато чистеше.
Афифе скача от стола си, вбесена.
– Защо не ми каза веднага!
– Бяхте заедно с гостите, госпожо, не исках да ви безпокоя.
– И така, какво си казаха? Разкажи ми всичко, дума по дума! – настоява Афифе, крачейки нервно из стаята.
– Говориха съвсем кратко – опитва се да я успокои Султан. – Хира каза, че случайно е изпуснала пръстените по време на чистенето, а господин Орхун демонстрира безразличие. Върна ги на мястото им.
– Нещо друго?
– Господин Орхун ѝ каза, че не е нужно да го нарича „господин“, а тя му отговори „Аз съм ваш служител, вие сте мой шеф“.
Въпреки думите на Султан, спокойствието на Афифе е напълно разрушено. Тя свива юмруците си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляват.
– В момента нейният гняв към Орхун е единствената ни сигурност! Но една единствена искра, една единствена дума е достатъчна, за да съсипе всичко! Затова тя няма да има време дори да диша, да говори или да мисли! Чу ли ме добре?
– Да, госпожо – кима уплашено Султан.
– Можеш да вървиш.
Афифе ѝ махва с ръка, без дори да я поглежда. Султан напуска стаята бързо. На лицето на Афифе се изписва жестока, амбициозна гримаса – тя е готова на всичко, за да отрови живота на Хира и да не допусне истината да излезе наяве.
