„Плен“, с.3, еп.14: „Реших да остана! Но при едно условие!“ - какво ще се случи

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Йекта оставя Хира и Сахра на Орхун, а завръщането в имението се превръща в истински кошмар за Хира. Но когато тя рухва, именно Орхун е човекът, който се втурва да я спаси.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 13 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.

Хира идва в съзнание, а Орхун се опитва да я убеди, че имението е единственото безопасно място за нея и Сахра. Но думите му отприщват старата болка. Хира го обвинява, че винаги е вземал решения вместо нея, без да се интересува от желанията ѝ, и заявява, че онази Хира от миналото вече не съществува.

След дълго колебание тя взема тежко решение. Отива при Орхун с чаша кафе и му заявява, че ще остане в имението само при едно условие – да работи като прислужница, за да се издържа сама и да не бъде длъжница на никого, най-малко на него. Макар да е шокиран, Орхун е принуден да приеме условието ѝ, защото иначе Хира е готова да си тръгне.

Намесва се обаче Афифе, която категорично отказва да допусне Хира в имението дори като прислужница. Тя заповядва на Султан да не ѝ отваря вратата и влиза в ожесточен спор със сина си. Унизена за пореден път, Хира решава да си тръгне заедно със Сахра. Ще успее ли Орхун да я спре, преди отново да изгуби жената, която никога не е престанал да обича?

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇

В пристройката Орхун стои до леглото, без да откъсва очи от Хира. Докато тя бавно идва в съзнание, в съзнанието му отекват думи от миналото.

– Винаги бъди до мен... Каквото и да се случи...

– Каквото и да се случи... – отвръща гласът на Орхун.

Хира бавно отваря очи. В съзнанието ѝ още бушува паниката, тя промълвява, без да осъзнава къде се намира:

– Тук ли си?

Тя всъщност търси Сахра, но Орхун, уловен в капана на спомените, реагира инстинктивно, преди да се опомни:

– Тук съм.

Хира отваря очи и погледът ѝ се среща с неговия. За миг времето спира. Орхун бързо се овладява и се изправя, а Хира рязко се надига, обзета от паника.

– Полека... Не ставай толкова бързо!

Тя не го слуша. Единствената ѝ мисъл е дъщеря ѝ. Очите ѝ трескаво обхождат стаята.

– Сахра... Къде е Сахра?

– В градината е – обяснява Орхун, докато се опитва да запази самообладание. – Каза ми, че си припаднала. Тя беше толкова уплашена, че я изпратих навън, за да се успокои.

Хира бързо поглежда през прозореца. Когато забелязва дъщеря си да бере цветя в далечината, тя поема дълбоко дъх и сърцето ѝ започва да бие по-спокойно. Макар Орхун да е неспокоен от реакцията ѝ, той добавя:

– Тук е в безопасност. Не се тревожи.

Хира се обръща към него, а в очите ѝ гори гняв:

– Знаел си, че Йекта няма да ни вземе със себе си! Знаел си, че ни поверява на теб... и въпреки това не ми каза!

– Разбрах го по-късно – отвръща Орхун, запазвайки привидно спокойствие, макар напрежението да е изписано на лицето. – Плановете се промениха.

Хира не може повече да сдържа гнева си и се изправя, въпреки слабостта:

– Ако не бях принудена, никога нямаше да стъпя тук!

Орхун изпуска контрола, думите му изригват като вулкан:

– На мен също не ми е лесно да си тук!

За миг двамата застиват, вперили погледи един в друг. Орхун осъзнава, че е издал чувствата си и веднага се опитва да върне обичайната си хладна маска.

– Знам, че не го искаш... но така е най-добре и за теб, и за Сахра.

Хира бавно се обръща към него. В очите ѝ проблясва старата болка – същата, която никога не е успяла да прости.

– Разбира се... Та нали винаги ти знаеш кое е най-добре. Само твоята истина има значение. Без да ме попиташ, без да се интересуваш какво искам аз... просто решаваш вместо мен.

Думите ѝ пронизват Орхун право в сърцето. И двамата знаят, че тя не говори само за настоящето, а и за деня, в който той преди шест години реши съдбата им вместо нея.

Хира не свежда поглед.

– Онази стара Хира вече я няма. Сега аз вземам решенията за живота си. Аз решавам кое е най-добро за мен и за дъщеря ми.

Орхун стиска челюсти, едва сдържайки гнева си.

– Прави каквото искаш. Никой няма да те спре! Ако искаш остани, ако искаш си тръгвай!

Той излиза, преди тя да успее да каже каквото и да е. Хира остава сама, прикована от тежестта на отчаянието и напрежението. В съзнанието ѝ нахлуват картини: дъщеря ѝ, ранена... Думите на Йекта отекват в главата ѝ: „ Единственото безопасно място за вас засега е домът на Орхун. Всички знаем кой е Демирханлъ. Никой няма да посмее да се доближи до имението му. Това е най-доброто за теб и Сахра.

До този момент Хира отчаяно удържа сълзите си. Но силите ѝ се изчерпват. Коленете ѝ се подкосяват и тя се свлича на пода. През прозореца вижда как Сахра безгрижно си играе сред цветята, а по лицето ѝ вече се стичат неудържими сълзи.

Отвънка Орхун забавя ход, оставайки сам в центъра на градината. Гневът му е щит, зад който крие болката си. Объркан е, също толкова, колкото и Хира. Тя е толкова далеч, че дори не иска неговата помощ. Точно когато се кани да тръгне към къщата, Сахра се приближава при него, стиснала в ръчички букет от набрани цветя.

– Мама събуди ли се? – пита детето с надежда.

Орхун кима утвърдително. Сахра показва цветята с невинния си, светъл поглед и добавя: – А тези цветя?

Той поглежда към тях и отново кима. Сахра прави крачка да тръгне, но се извърта и пита невинно: – Откъде знаеше, че мама обича цветя?

Въпросът го заварва неподготвен. Орхун застива. За миг пред очите му оживява една от най-щастливите им общи дни, а в съзнанието му отекват думите на Хира: – Ти ме познаваш най-добре. Знаеш какво обичам, какво ме натъжава... Всеки път, когато се изгубя, ти си моят компас.

Споменът пронизва сърцето му, но той не намира сили да отговори. Само мълчаливо се отдалечава, оставяйки обърканата Сахра да занесе цветята на майка си.

Неочаквано тишината е нарушена от познат глас.

– Орхун!

Той се обръща изненадан. Пред него стои Дефне.

Той не очаква да я види тук. Дефне бързо обяснява: – Съжалявам, дойдох, без да те предупредя, но се притесних, когато затвори, помислих, че се е случило нещо. Всичко наред ли е?

Дефне забелязва детето, което върви към пристройката. Очите ѝ се разширяват от изненада: – Те не са ли си тръгнали? – – Ще останат тук за известно време.– отвръща Орхун с равен глас.

По изражението на Дефне ясно личи, че новината никак не ѝ допада. Орхун веднага сменя темата, сякаш иска да избяга от всякакви обяснения.

– Да довършим договора, който не успяхме да обсъдим по телефона.

– Добре – съгласява се Дефне.

Тя се опитва да се овладее, но докато влизат в кабинета, погледът ѝ неволно се връща назад, към пристройката.

В същото време Сахра подава цветята на майка си. Хира ги поема внимателно, вдишва аромата им и с усилие преглъща сълзите си, за да не разтревожи детето.

– Благодаря ти, съкровище. Много са красиви.

Сахра се сгушва до нея.
– Много се уплаших, че ще ти се случи нещо – споделя Сахра. Хира я прегръща, като се опитва да звучи сигурно: – Мило дете, не се страхувай. Знаеш ли защо? Защото майките никога не изоставят децата си. Аз винаги ще бъда до теб.

Тези думи успокояват момиченцето. То прегръща майка си силно, после невинно добавя:

– Той ми каза да набера цветята. Каза, че ги обичаш. Той също знаеше.

Хира е изненадана и леко разтърсена от това признание. В този момент се чува почукване на вратата. Тя, вече напрегната, се свива при мисълта, че е Орхун. – Влез – казва тя.

Отваря вратата и вижда Султан. Тя подава подноса с храна с ледено изражение: – Господин Орхун го изпрати.

Хира иска да каже, че няма нужда, но когато вижда как детето поглежда към храната, се пречупва. Взема подноса заради Сахра. – Благодаря – отвръща Хира студено.

Султан си тръгва, а Хира затваря вратата. Сахра е гладна, но се старае да не показва това, опитвайки се да не изглежда разглезена. Хира слага подноса в скута си и сяда. – Ела, миличка, седни. Хапни си – казва тя.

Сахра сяда кротко до нея. Взема лъжицата, но спира: – А ти? И ти трябва да ядеш. – Не съм гладнаХапни си ти – отвръща Хира.

Дефне и Орхун са в кабинета. Той накратко ѝ обяснява ситуацията, в която е изпаднала Хира.

– Значи съпругът ѝ ги е поверил на теб? – пита Дефне, а в гласа ѝ се прокрадва нотка на недоумение.

Орхун кима утвърдително, челюстта му е стегната: – За да бъдат в безопасност. Но тя не иска да остане тук... а трябва да мисли разумно, поне заради детето си.

Дефне внимателно наблюдава лицето му. В погледа на Орхун се е настанила тежка сянка, която той дори не се опитва да скрие. На Дефне ѝ става мъчно за него. – Ако искаш, мога да уредя място в Истанбул, където ще бъдат в безопасност – предлага тя внимателно.

Орхун дори не се замисля.

– Най-сигурното място е тук. До мен.

Дефне преглъща разочарованието си, но не позволява на емоциите да пробият бронята ѝ. – Колко дълго според теб ще продължи това? – пита тя.

– Съпругът ѝ... каза, че ще се върне да ги вземе, но... Не изглежда така, сякаш нещата ще се оправят лесно. Не е ясно колко време ще отнеме – отговаря той и в гласа му се усеща умора.

– Разбирам. Наистина е трудна ситуация – казва Дефне искрено.

Орхун замълчава за миг, после тихо, почти на себе си, прошепва:

– За кого?

В този въпрос се крият съдбите на всички – на Хира, на самия него, на Афифе... и дори на Дефне, която усеща как надеждите ѝ бавно се изплъзват.

Орхун става и се приближава до прозореца. Погледът му неусетно се насочва към осветената пристройка.

Денят отстъпва място на нощта. Хира седи до прозореца, потънала в размисъл, и гали косата на дъщеря си, която е заспала в скута ѝ. „Ако не беше ти, нямаше да остана в този ад дори за секунда“, мисли си тя, докато погледът ѝ обхожда стаята. „Всичко е заради твоята безопасност... Но не мога да живея така. Трябва да има изход....“

Чувството за безизходица я задушава. Тя внимателно полага главата на детето на леглото, завива я и излиза навън, за да поеме глътка въздух.

В същото време Орхун неспокойно крачи из кабинета. Мислите му не му дават покой. Когато случайно поглежда през прозореца, вижда Хира сама в градината. Тя върви бавно между дърветата, потънала в тревожните си мисли, без дори да подозира, че някой не откъсва очи от нея.

Орхун се приближава до прозореца. Погледът му следят как тя спира до голямото дърво, а в съзнанието му отеква гласът му: „Единственото, което не се е променило, е твоята упоритост и гордост.“

Но зад раздразнението му се крие нещо, което отказва да признае дори пред себе си. Страхът, че след думите, които ѝ хвърли в лицето, Хира може наистина да си тръгне.

В съзнанието му отново отекват собствените му думи: „Не! Каквото и да става... ще останеш тук. При мен! Никъде другаде!“

Хира внезапно се обръща към прозореца на кабинета, сякаш усеща тежестта на погледа му върху себе си. Но там няма никой – Орхун вече се е отдръпнал в сянката. Хира вдига поглед към небето, потънала в печал, на прага на важно решение.

Истанбул се събужда под лъчите на ранното слънце. Нощта си отива, но в имението времето е спряло.

В кабинета Орхун изглежда съсипан, прекарал е нощта в работа, макар мислите му да са далеч от договорите пред него. Лицето му е изпито, неспокойно. Погледът му случайно попада върху китката му. Внимателно разглежда часовника си и забелязва няколко косъма от косата на Хира, оплетени в каишката. Той застива. Внимателно ги отстранява и ги поема в ръката си.

В този миг споменът нахлува със страшна сила – моментът, в който косата ѝ се заплете там, моментът, в който след толкова години се доближи толкова близо до нея... Орхун се сепва, сякаш е докоснал нещо забранено.

Почукване на вратата прекъсва мъчителното му усамотение. Влиза непознато лице с поднос кафе. Слугинята оставя напитката на бюрото и излиза. Орхун поглежда настрани, но когато отново се извърта, остава като вцепенен. Пред него стои Хира. Тя лично е донесла кафето, точно както в миналото. Косата ѝ е прибрана, излъчването ѝ е студено, сериозно – като на обикновен служител в дома. Тя стои пред бюрото му с изправена стойка, готова да каже нещо важно.

– Реших да остана! – заявява тя.

Орхун я гледа, без да вярва на ушите си. Тя не отстъпва, погледът ѝ е твърд.

– Но при едно условие – продължава тя. – Ще изработя компенсация за храната, която ядем, и за леглото, в което спим. Тук, в тази къща, ще работя като прислужница.

Орхун се изправя рязко, гневен и объркан.

– Не! Не мога да приема това! Ти и детето сте тук заради моята закрила!

Хира го прекъсва веднага, дистанцирано и категорично:

– Това е единственото ми условие! Ако наистина искаш да ни осигуриш сигурност... тогава ще вложа труда си в това. Не искам да имам дългове към никого! Особено към теб.

Орхун изглежда разтърсен, но тя добавя с леден тон:

– В противен случай – не можем да останем тук!

Той се приближава към нея, опитвайки се да я вразуми:

– Знаеш ли какво искаш от мен? Ти беше в беда! Затова си тук! И сега искаш да бъдеш като останалите слуги... Не! Избий си го от главата!

– Добре тогава – отвръща тя, обръщайки се да си тръгне. – Ако не приемаш...

– Да, не приемам! – прекъсва я той. – Няма да те накарам да правиш това! Имаме общо минало.

Хира се извърта рязко, гласът ѝ ехти в кабинета:

– Аз отдавна съм изтрила това минало!

Орхун за момент губи равновесие, но веднага се съвзема. Изпъва гръб, лицето му е маска от желязо:

– Това нищо не променя.

Хира разбира, че той няма да отстъпи.

– Тогава... благодаря за всичко досега. Тръгваме си. Защото не можем да продължаваме така тук.

Хира излиза. Орхун удря с юмрук по масата. Гневът му е безпомощен. Погледът му се връща към кичура коса на бюрото. В ума му вече се заражда план как да я спре да си отиде.

Хира пристъпва бързо през градината, насочвайки се към пристройката. Макар пред Орхун да стои изправена и непоклатима, вътрешно тя е разкъсвана от тежестта на отказа му. В ушите ѝ отекват гласовете на Йекта и Орхун, припомнящи ѝ суровата реалност.

– Не ми е лесно, но не мога. Не мога да рискувам живота ти. Единственото сигурно място е неговият дом – звучат думите на Йекта. – Ти беше в беда! Затова си тук! И сега искаш да бъдеш като останалите слуги... Не! Избий си го от главата! – гласът на Орхун я преследва като сянка.

Хира крачи безпомощно, когато чува стъпки зад себе си. Гласът на Орхун прорязва въздуха:

– Чакай!

Хира не спира. Орхун я настига и я хваща за ръката, принуждавайки я да се извърне. Тя рязко се дръпва.

– Пусни ме! – гласът ѝ трепери от гняв.

Орхун я гледа с бунт в очите:

– Инатът ти е напълно безсмислен! Остани тук, колкото дълго искаш, но това, което предлагаш... не!

Хира го поглежда право в очите, а в погледа ѝ се чете горчивина:

– Благодаря, че ми напомни какъв си! Бях забравила, че никога не трябва да вярвам на твоите думи!

Орхун застива, сякаш се е ударил в стена. Остава безмълвен, поразен от обвинението.

В същото време Афифе наблюдава сцената в градината през прозореца. Зъбите ѝ са стиснати, лицето – изкривено от омраза.

– Защо винаги си наоколо? Защо? Но не! Няма да позволя на тази жена отново да провали живота ти! – изрича тя, наблюдавайки Хира с хищнически поглед.

В градината Орхун все още не може да преглътне думите на Хира.

– Обясни ми! Какво означава: „Не трябва да вярвам на думите ти“?

Хира го гледа гордо, макар сърцето ѝ да се разкъсва.

В мислите си му крещи всичко, което никога няма да изрече на глас:

„Означава, че нито една твоя дума не беше истина. Повярвах ти... Повярвах, че ще остареем заедно. Че каквото и да стане, ще принадлежим един на друг. В онзи ден тичах към теб, за да ти кажа най-щастливата новина в живота ни... че ще имаме дете. А ти? Ти дори не дойде. Отказа се от мен... и от нашето бебе.“

Гласът на Орхун я връща в настоящето.

– Отговори ми! Какво означава това?

Но Хира не желае да отваря раните на миналото.

– Само вчера ми каза: „Прави каквото искаш. Няма да те спирам.“

Орхун все още не може да повярва на предложението ѝ.

– Казах го. Но това, което предлагаш, е...

– Това е моето решение – прекъсва го тя. – Оставам в тази къща само ако работя!

– Какво се опитваш да докажеш? Какво ще се промени?

– Няма да приема нито една хапка от това семейство, която не съм изработила! – отвръща Хира с високо вдигната глава.

Орхун застива, лишен от аргументи. Хира повтаря решението си с желязна воля:

– Това е единственото ми условие! Но ако все още казваш „Не позволявам!“...

Орхун стиска юмруци. Най-силно е ядосан на себе си, защото знае, че каквото и да избере, ще загуби.

След дълга пауза изрича през зъби:

– Както желаеш.

Без да я погледне повече, рязко се обръща и се отправя към имението.

Хира остава неподвижна. Не е очаквала Орхун да отстъпи.

Проследява го с поглед, докато той се отдалечава, а после бавно поема към пристройката.

Афифе не крие гнева си от присъствието на Хира в имението и признава пред Султан, че истинската ѝ битка вече е със собствения ѝ син. В този момент Орхун влиза и категорично заявява, че Хира и Сахра ще останат, защото животът им е в опасност. Когато разкрива, че Хира сама е поискала да работи като прислужница, за да не живее на чужд гръб, Афифе избухва още по-силно и обвинява Хира, че манипулира Орхун. Въпреки възраженията ѝ, Орхун остава непреклонен и отсича, че решението е окончателно. След като той си тръгва, Афифе разбива керамична фигура от ярост, решена да не се примири с присъствието на Хира в имението.

В същото това време Хира обяснява на Сахра, че ще започне работа в имението, но я успокоява, че няма от какво да се страхува. Малкото момиче иска да ѝ помага, както винаги я е учил Йекта, но Хира нежно ѝ обяснява, че трябва да остане в пристройката, защото там е в безопасност. Когато Сахра пита кога баща ѝ ще се върне, Хира измисля игра със събиране на точки, за да направи чакането по-леко и да запази надеждата на дъщеря си. Майка и дъщеря се прегръщат, а Хира намира сили да продължи напред единствено заради своето дете.

Яростта на Афифе не стихва, след като научава, че Хира ще остане в имението като прислужница. Тя е убедена, че Хира се опитва отново да се настани в живота на Орхун, а най-големият ѝ страх е една тайна от миналото да не излезе наяве. Афифе си спомня как преди шест години е научила, че Хира е бременна, и нарежда на адвоката да скрие истината от Орхун.

– Тази жена е като бомба със закъснител за нас! – казва Афифе. – Каквото и да става, тази тайна ще остане погребана в миналото! Никога няма да позволя да излезе наяве!

Решена на всичко, тя заповядва на Султан да не допуска Хира в имението.

Хира спира пред тежката врата на къщата. Преди да почука, тя поема дълбоко дъх, опитвайки се да събере разпилените си сили. Това е домът, в който някога е била господарка, а днес ще прекрачи прага като прислужница. Трябва да бъде близо до човека, когото някога е обичала, а сега мрази, и да му слугува. А най-тежкото е, че ще трябва да гледа в очите Афифе – жената, която се опита да убие детето ѝ и я прокуди. Хира стиска юмруци и натиска звънеца.

Вътре Султан слиза по стълбите, приближава се до вратата и вижда Хира през шпионката. По заповед на Афифе, тя просто стои там и не отваря. Хира почуква отново, по-настойчиво. Султан остава безмълвна, надявайки се Хира да се откаже и да си тръгне.

Орхун приключва телефонен разговор, докато върви към стълбите. – Добре. Ще прегледам офертата и ще ви се обадя – казва той и затваря.

Точно в този момент звънецът отеква отново. Орхун спира, чудейки се защо никой не отваря. С видимо недоумение по лицето, той се отправя към стълбите. В същия миг вратата на стаята на Афифе се отваря. Афифе, която знае много добре какво прави Султан, наблюдава как синът ѝ се запътва към антрето.

Султан е застанала зад вратата, превърнала се в жив щит по заповед на Афифе. Орхун слиза по стълбите, а когато забелязва, че тя не отваря, лицето му се налива с кръв.

– Какво става тук? Каква е тази глупост? – пита той с глас, който кара стените да треперят.

Хира, която стои от другата страна на вратата, чува всяка дума. Сърцето ѝ спира.

– Защо не отваряш? – продължава Орхун.

Султан е вцепенена. Тя отстъпва крачка назад, търсейки думи, но те не идват. – Ами... господин Орхун..., аз... – Какво?! – прекъсва я той.

В този момент от горната площадка се чува леден глас: – Аз дадох заповедта!

Орхун се обръща рязко. Афифе стои горе, изправена като статуя, излъчваща непоклатима решителност. – Тази жена няма да прекрачи прага на тази къща! – заявява тя. – Казах ти, решението ми е взето! – отвръща Орхун, без да отмества поглед от нея. – А това е моето решение! – отсича Афифе.

Хира, притиснала длан до дървото на вратата, поема дълбоко дъх. Думите им са като камшици. – Няма да допусна тази жена в дома си! Невъзможно е! – Каза, че след два дни ще си е тръгнала! Търпях я само защото мъжът ѝ щеше да я вземе – продължава Афифе, докато гневът ѝ кипи.

Орхун поглежда майка си с поглед, който не търпи възражение. – А аз казвам, че тя ще остане! Докато съм жив в тази къща, моите решения не подлежат на обсъждане! – Аз... – започва Афифе, но той я прекъсва с леден тон: – Недей! Не изпитвай търпението ми!

Хира се отдръпва от вратата. Тя не чака повече. Тръгва бързо към пристройката, преди гордостта ѝ да бъде довършена от тази вражда. Орхун яростно поглежда майка си, после се обръща към Султан: – Дръпни се!

Султан свежда глава и се отдръпва. Орхун излиза, но е твърде късно – пътеката е пуста, Хира я няма. Той поглежда нагоре към майка си с гняв, след което се втурва към пристройката.

Хира влиза в пристройката , сякаш бяга от пожар. Сахра веднага тича при нея. – Мамо... върна се бързо. Виж, сгънах си пижамата. Сега ще получа ли десет точки?

Хира я гледа, а думите засядат в гърлото ѝ. Детето усеща, че нещо не е наред. – Защо си тъжна, мамо?

В същия миг вратата се отваря и влиза Орхун. Хира се усмихва с неимоверно усилие. – Слънчице, с хората в голямата къща не успяхме да се разберем за играта. Затова трябва да потърсим друго място.

– Няма да ходиш никъде! – изтърсва Орхун. Двете се обръщат към него. – Да поговорим! – добавя той. – Няма какво да говорим! – отвръща Хира. – Казах, да поговорим! – тонът му е нетърпящ възражение.

Хира вижда, че той няма да се откаже, и опитва да запази спокойствие пред детето. – Сахра, иди да полееш маргаритките в градината. Времето е горещо, да не увяхнат. Там има лейка, иди.

Сахра излиза послушно. Когато остават сами, Хира не иска дори да го погледне – гордостта ѝ е ранена до смърт. – Няма нужда да казваш каквото и да е! – казва тя, отваряйки чантата си и започвайки да тъпче дрехите си вътре. – Има! Да поговорим за това! – настоява той.

Хира се извърта към него, очите ѝ пламтят. – Чух какво каза майка ти, докато чаках пред вратата! Дори ти да си съгласен, тя няма да го позволи! Най-добре е да се махаме оттук! – А опасността, която те чака навън? – пита той. – Ще намеря начин! – Бъди разумна! – опитва се той да я спре, но тя продължава да опакова багажа си. – Мога да защитя детето си! Ще го направя отново, както винаги съм го правила!

Хира е непреклонна. Орхун знае, че това е единственият начин да я задържи. Той сграбчва чантата и я дръпва със сила. – Ще ме изслушаш!

Афифе е извън кожата си от ярост, че не може да контролира Орхун. Тя крачи решително към пристройката, а Султан я следва по петите, едва успявайки да я настигне.

– Госпожо! Госпожо, моля ви. Кръвното ви ще скочи, госпожо! – опитва се да я вразуми.

Афифе дори не я чува. Тя е в капана на собствения си гняв и мърмори под носа си: – Не мога да позволя на тази жена отново да влезе в главата на сина ми! Каквото и да казва Орхун, ако трябва, ще я извлека от тази къща със сила!

– Но моля ви, успокойте се, вижте... кръвното ви ще се повиши, госпожо – продължава Султан, но думите ѝ се губят във вятъра.

Пред пристройката, Хира със сила дръпва чантата от ръката на Орхун.

– Казах ти, че няма какво да слушам! Всичко е ясно. Ще намерим друго място, където да отидем! – казва тя, а гласът ѝ трепери от напрежение.

– Виж, ти дойде при мен с предложение. –припомня Орхун. – Колкото и да не ми се искаше, приех го! Край! Никой няма право да казва нищо по въпроса! Дори майка ми.

– Тя няма да го понесе, само защото ти си казал така. Ти също го знаеш – отвръща Хира. – Тя ще го приеме! – категоричен е Орхун.

В този момент Афифе се появява в края на алеята. Когато чува гласовете им, тя спира и започва да слуша внимателно.

– Наистина ли вярваш в това? – пита Хира с горчивина. – Добре, сегашната ситуация не е идеална за никого, но... – започва Орхун, но тя го прекъсва. – Тогава не ме спирай! Ако си тръгнем, всички ще намерят покой! – Аз ще измисля всичко! Просто ми трябва време! През това време бъди спокойна! Очевидно този твой гняв, случилото се в миналото... – започва той, но само споменаването на миналото я пали като кибрит.

Хира се вторачва в него, а очите ѝ пламтят. Болката, която е крила дълбоко, изригва: – Няма минало! Денят, в който ми каза „Тръгвай“, всичко свърши! Нямам гняв! Защото между нас няма нищо за казване! Разбра ли? – тя прави крачка към него. – Забравих, че сме имали минало, така че го забрави и ти! Никога повече не споменавай това пред мен!

Орхун стои неподвижен, сякаш ударен от гръм. Афифе, която е чула всяка дума пред вратата, се усмихва доволно. Думите на Хира отекват в съзнанието ѝ като победа. Благодарение на поведението на Хира, Афифе се чувства по-спокойна – значи жената пред нея няма намерение да се рови в старите рани. Афифе се обръща и си тръгва, а Султан, макар и объркана от внезапния обрат, я последва.

Хира е неумолима.

– Никога повече не говори за миналото! – повтаря тя.

Макар Орхун да е разтърсен, той не го показва. В главата му звучат думите на Йекта: „Не мога да взема Хира и Сахра със себе си. Не знам колко време ще отнеме. Ще ги пазиш ли, докато се върна? Мога ли да ти вярвам?“

Орхун остава безмълвен пред обвиненията ѝ, избирайки да постави безопасността на детето над всичко.

– Това не е за теб или за мен! Става въпрос за дъщеря ти – казва той с ясен тон. – Затова трябва да останеш спокойна заради нейната безопасност! Никъде няма да ходиш. Аз ще реша този проблем! – Безполезно е... – започва Хира, но той я прекъсва. – Казах, че ще го реша!

Орхун излиза рязко, преди тя да успее да каже каквото и да е друго. Хира остава сама, застинала на място, изтощена от битката със съдбата и със самата себе си.