В предния епизод на турския сериал „Плен“: След освобождаването си Хира получава обаждане от Йекта и вярва, че най-после ще напусне завинаги семейство Демирханлъ. Но дали наистина всичко е приключило... или едва започва?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 13 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.
Орхун отвежда Хира и Сахра до мястото, където ги чака Йекта. Но вместо ново начало, Хира получава нов жесток удар. Йекта признава, че е принуден да замине сам, а те трябва да останат в имението Демирханлъ.
Орхун знае истината още преди Хира, но мълчи и я оставя сама да чуе тежкото решение на съпруга си.
За Хира това е истински кошмар. Болката от думите на Орхун, когато поиска от нея да направи аборт, още не е отшумяла. А сега съдбата отново я връща под един покрив с мъжа, когото се опитва да забрави, и с жената, която никога не я е приемала. Орхун вижда страха и отчаянието в очите ѝ, но и за него изпитанието е жестоко – да бъде до жената, която все още обича, знаейки, че тя принадлежи на друг.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
Орхун седи в кабинета си, но не е в състояние да се съсредоточи върху работата. Лаптопът остава затворен, а мислите му са единствено при Хира и Сахра. В този момент вратата се отваря рязко и Афифе влиза с поглед, остър като бръснач. Гласът ѝ е пропит с презрение.
– Пак ли ги доведе тук? – гласът на Афифе е пълен с презрение.
Орхун не я поглежда. Отговаря спокойно, но в гласа му звучи ледена решителност:
– Ситуацията се промени... в момента тя си събира нещата и си тръгват.
По лицето на Афифе пробягва доволна усмивка. Точно това е искала да чуе.
– Мъжът ѝ ли се обади?
Орхун само кимва. Афифе обаче не спира дотук, искайки да се увери в триумфа си.
– И повече няма да се върнат, нали?
Той не отговаря. Телефонът му звъни и го спасява от този разговор. Без дори да погледне майка си, Орхун излиза от кабинета и приема обаждането.
– Дефне? – казва Орхун в слушалката.
На устните на Афифе се разлива доволна усмивка. Тя тръгва бавно след сина си, усещайки, че най-после е спечелила тази битка.
В пристройката Хира е събрала багажа си. Настъпва моментът да напусне имението. Сахра стиска любимата си плюшена играчка, а Хира ѝ подава ръка с окуражителна усмивка, опитвайки се да ѝ вдъхне спокойствие. Малкото момиче веднага преплита пръстите си с тези на майка си и двамата поемат към паркинга.
До автомобила ги чака Орхун. Току-що е приключил разговора си с Дефне. Лицето му остава непроницаемо, но в очите му се чете болката от мисълта, че може би никога повече няма да види Хира. Той мълчаливо отваря задната врата на колата.
От балкона на имението Афифе наблюдава сцената с нескрито удовлетворение. Погледите на Орхун и Хира се срещат само за миг. Тя веднага свежда очи и без дума се качва в колата заедно със Сахра.
Орхун сяда зад волана, запалва двигателя и автомобилът потегля. Афифе остава на балкона с усещането за пълна победа...
След като колата изчезва в далечината, Афифе влиза в ателието. Настанява се доволно зад масата си и хвърля поглед към Султан.
– Слава Богу, най-после се махнаха! Дано никога повече не се върнат!
Тя се отпуска назад в креслото си с вид на човек, който е спечелил битката.
– Донеси ми кафе! – заповядва тя.
– Веднага! – отговаря Султан и бързо излиза от стаята.
Султан излиза забързано, но още преди да се върне, телефонът на Афифе звъни. Тя вдига.
– Да, Нур?... Добре съм... Даже много добре.
По лицето ѝ се разлива самодоволна усмивка. Афифе е убедена, че най-голямата заплаха за семейството вече е останала в миналото...
Колата на Орхун спира плавно пред непозната къща. Хира поглежда несигурно през прозореца на автомобила, оглеждайки сградата с тревога в очите.
– Тук ли е? – обръща се тя към Орхун с плах, едва чуващ се глас.
Орхун само кима мълчаливо, без да я поглежда, стискайки волана до побеляване на кокалчетата. Малката Сахра също прилепя личице до стъклото, след което се обръща към майка си с нетърпение.
– Мамо... татко? – пита момиченцето, вълнувайки се от предстоящата среща.
– Да, съкровище. Пристигнахме. След малко ще видиш татко си – опитва се да се усмихне Хира, галейки косата на дъщеря си, за да я успокои.
В този момент тишината в купето е прекъсната от рязкото звънене на телефона. Орхун поглежда непознатия номер на екрана и вдига веднага. От другата страна на линията е Йекта, чийто глас остава нечут за останалите.
– Да. Тук сме – отсича хладно той.
Докато слуша мъжа отсреща, погледът на Орхун се премества към огледалото за задно виждане и за секунда се засича с този на Хира. Жената веднага извърта глава настрани, за да избегне очите му, и трескаво започва да оправя дрехите на детето, след което поглеждайки през прозореца, опитвайки се да зърне Йекта сред къщите наоколо. След кратко мълчание Орхун довършва разговора.
– Добре – казва Орхун и затваря телефона.
– Къде е татко? – подскача на седалката Сахра, стискайки плюшената си играчка.
Орхун посочва с ръка към сградата пред тях.
– Вътре е. Чака ви.
– Хайде, мило бързо, да вървим – казва Хира, усещайки как сърцето ѝ забива лудо в гърдите.
Орхун също отваря вратата и слиза от колата. Тримата излизат на улицата. Хира държи в ръка чантата с малкото им останал багаж, а Сахра не пуска любимата си играчка.
– Ела тук... Дай ми ръчичката си – вика я майка ѝ.
Точно преди да тръгне към сградата, Хира застива на място. Огорчението и гневът към Орхун изгарят душата ѝ, но вътрешният ѝ глас не ѝ позволява просто да си тръгне, без да каже и дума след всичко преживяно. Тя полага огромни усилия, за да потисне буцата в гърлото си, обръща се и казва тихо:
– Благодаря ти... – след което веднага дръпва детето. – Хайде.
Орхун не казва нищо, само кима едва забележимо с глава. Хира хваща здраво малката ръчичка на Сахра и двете тръгват към къщата, където ги чака Йекта. Орхун остава прав до колата, приковал поглед в гърбовете им, а всяка тяхна крачка сякаш отнема частица от душата му.
Когато стига до вратата, Хира забавя ход. Ръката ѝ застива върху дръжката. Тя не издържа на тежестта в гърдите си, спира и бавно извърта глава назад. Погледът ѝ среща този на Орхун за последен път – в очите ѝ се чете цялата болка на една изгубена любов, съкрушителната мъка от миналото и тежкото усещане, че се сбогува с него завинаги. Орхун не помръдва. Само я гледа, сякаш се опитва да запечата образа ѝ завинаги в сърцето си.
Вратата зад Хира бавно се отваря...
Затаяваме дъх пред екраните, защото прекрачването на този праг ще промени всичко. Зад гърба на Хира и малката Сахра тежката входна врата се затваря с глухо щракване, оставяйки Орхун отвън – сам на улицата, изолиран от техния свят.
Щом вижда познатото лице в антрето, Сахра се откъсва от ръката на майка си. Момиченцето изтичва напред, а гласът му оглася цялата къща.
– Татко!
Йекта пада на колене и я притиска силно към гърдите си.
– Моето момиче! – промълвява той, докато я люлее в обятията си.
Хира наблюдава как лицето на Сахра сияе от щастие. Колкото и да е объркан животът ѝ, поне дъщеря ѝ най-сетне е до баща си. Йекта нежно оглежда момиченцето.
Йекта нежно оглежда момиченцето.
– Как си? Добре ли си? Боли ли те раничката?
– Добре съм, вече нищо ми няма! – гордо заявява Сахра и вирва брадичка.
– Браво на моята принцеса! Винаги си била смело момиче! – Йекта гали косата ѝ и я целува нежно, като за секунда поглежда към Хира, опитвайки се да я включи в семейната идилия, но тя остава дистанцирана и не реагира.
– Не ни оставяй никога повече, татко... – тихо казва детето, а думите му пронизват Йекта като нож.
Мъжът застива, а неговият гузен поглед се среща с този на Хира.
– Сахра, трябва да поговоря с мама за нещо много важно. Отиди в стаята си и си поиграй с Пухчо. Мисля, че там те чака изненада. Хайде, тичай!
Очите на детето светват от радост. То грабва играчката си и хуква по коридора. Йекта се изправя бавно, избягвайки да погледне Хира в очите, и посочва навътре.
– Да поговорим!
Хира усеща как сърцето ѝ се свива. Лошото предчувствие не я е напуснало. Без да каже дума, го последва към всекидневната.
Влизайки в хола, Хира не издържа на напрежението и веднага започва да говори, гонейки призраците на тревогата си.
– Ти не отговори на Сахра... – гласът ѝ трепери, докато тя го засича в средата на стаята.
Йекта стои с гръб към нея, раменете му са отпуснати. Настъпва тишина, когато най-накрая проговаря, думите му излизат трудно, сякаш засядат на гърлото му. Той така и не събира смелост да я погледне в лицето.
– Не исках нещата да стане така...
– Какво е станало? – нервно го прекъсва Хира, а в погледа ѝ изплува ужас. Йекта прехапва устни и млъква. Въпреки че се страхува от отговора, Хира прави крачка напред и настоява: – Кажи ми какво се е случило!
– Появиха се проблеми... – започва той, смазан от вината, че я разочарова. – Твърде големи проблеми, за да ги реша сам. За съжаление плановете се промениха. Не мога да ви отведа в чужбина.
Хира застива. Земята под краката ѝ се разлюлява, но тя отчаяно се опитва да намери изход, мислейки, че просто ще останат заедно тук.
– Добре... Тогава ще останем тук, нали? Ще се крием? Къде ще отидем?
Йекта извърта очи встрани, неспособен да издържи на чистия ѝ поглед.
– Аз ще замина сам. Засега... трябва да се разделим.
– Моля?! – Хира отстъпва крачка назад. Не може да повярва на ушите си.
– Ще мина границата по много опасен маршрут – продължава Йекта, макар да е съсипан от собствените си думи – Не мога да рискувам живота ви. Това е единственият изход.
Хира изпада в паника.
– Нали каза два дни! Обеща, че ще ни вземеш след два дни!
– Да, така беше... само за това мислех, това исках! Но не се получи... Мислиш ли, че щях да ви оставя, ако имах избор? – Йекта вдига безпомощно ръце.
Хира мълчи. Светът около нея започва да се разпада.
– За мен също не е лесно! – Йекта най-после я поглежда, но в очите му има само безсилие. – Не мога да застраша живота ви. Ако ви взема със себе си, ви изложа на огромна опасност. Не мога да причиня това на дъщеря си! Тя трябва да бъде на безопасно място!
Хира закрива устата си с ръка, за да потисне хлипането си. Тя отново е в капан – притисната от стените на пълната безизходица. Йекта поема дълбоко въздух и изрича думите, които я довършат. Гласът му пада до шепот, а очите му отново се забиват в пода.
– Докато се върна... най-добре е да останете... при Демирханлъ.
Очите на Хира се разширяват от ужас. Тя отваря уста, но от гърлото ѝ не излиза нито звук.
– Това е единственото безопасно място за момента... неговият дом.
В главата на Хира думите му започват да звучат като зловещо ехо: „Единственото безопасно място е неговият дом... неговият дом...“
Хира остава безмълвна.Тя отстъпва назад, а по лицето ѝ се изписва дълбоко възмущение.
– Не! Никога! – категорично отсича тя и започва бурно да върти глава. – Няма да се върна в онази къща!
– Длъжна си! Всички сме длъжни да го направим! – опитва се да я вразуми Йекта и прави крачка към нея.
– Казах не!
– Моля те, недей... – моли я той, като внимателно подбира думите си, за да не я нарани още повече. – Сега не е време за гордост. Знам точно как се чувстваш. Знам много добре какво ти причини този човек... Мислиш ли, че щях да те оставя в ръцете му, ако имах друг избор? Заклевам се... Без значение колко време ще отнеме, аз ще се върна и ще ви взема!
Хира отваря уста, за да възрази още по-силно, но в този момент вратата се отваря и малката Сахра влиза обратно в стаята.
– Мамо, татко? – тихо казва детето и веднага улавя Хира за ръката.
Хира преглъща думите си и застава неподвижно, докато Йекта бавно се спуска на колене, за да изравни ръста си с този на момиченцето. Сахра усеща, че нещо не е наред, и го поглежда с тревога.
– Сахра... – започва мъжът с пресеклив глас.
– Какво има, татко?
– Моето котенце... – Йекта гали бузата ѝ, опитвайки се да скрие сълзите си. – Трябва да замина за известно време. Сам. Без вас.
По невинното личице на Сахра се изписва пълно недоумение.
– Но защо?
– Заради работата... – едва произнася той и я притиска силно към себе си. – Грижи се за майка си, нали? Обичам те толкова много...
Баща и дъщеря се прегръщат топло. Когато се отдръпва, Йекта поглежда към играчката в ръцете ѝ.
– Пази и Пухчо. Не го изпускай, разбрахме ли се? – Сахра кима тъжно със насълзени очи, а Йекта се изправя бавно и застава право срещу Хира. – Ще се върна. Обещавам. Колкото и време да отнеме...
Хира е толкова разтърсена, че дори няма сили да му отговори.
Действието се пренася на улицата. Орхун изобщо не си е тръгвал – той все още чака в автомобила, вперил очи в изхода на къщата. Вратата се отваря и Йекта излиза навън. Двамата мъже, влюбени в една и съща жена, заковават погледите си един в друг.
В този момент вие се пренасяте няколко минути назад във времето, за да разберете какво точно се е случило.
Докато колата току-що е спряла пред къщата, Орхун вдига телефона си след позвъняването от Йекта.
– Да – хладно казва той.
От другата страна на линията Йекта изглежда напълно съсипан от това, което му предстои да поиска. Гласът му трепери.
– Ще те помоля за нещо много важно... Ти си последният човек, към когото бих се обърнал, ако не се налагаше... – споделя Йекта, а думите му звучат тежко. – Нещата се объркаха. Планът се промени и не мога да взема Хира и Сахра с мен. Не мога да ги излагам на опасност.
Орхун сключва вежди и се замисля дълбоко.
– Не знам колко време ще отнеме това... – продължава Йекта, изпитвайки неистова ярост и болка от собственото си безсилие. – Ще ги пазиш ли, докато се върна?
Точно в този момент Орхун среща погледа на Хира през огледалото за задно виждане, преди тя да извърти очи настрани. Мъжът мълчи за секунда, претегляйки всяка своя дума, след което отговаря кратко:
– Добре.
Действието се връща в настоящето Йекта поглежда Орхун с кратък жест на благодарност, след което се обръща и бързо се отдалечава по улицата, без да се обръща назад. Погледът на Орхун веднага се премества към затворената врата на къщата. Той остава в колата, очаквайки Хира и Сахра да излязат всеки момент, но на улицата не се вижда никой.
В паметта му изведнъж изплуват горчивите думи, които Хира му бе казала неотдавна: „Аз сама ще защитя дъщеря си! Нямаме нужда от теб. Ела, милото ми.“
Орхун свива устни, чудейки се дали тя няма да прояви същия инат и сега. Той не издържа на чакането, отваря вратата и излиза от автомобила.
Поема дълбоко въздух и тръгва към входа. Жената, с която някога го свързваше изпепеляваща любов – същата, която все още обича с цялата си душа, колкото и дълбоко да потиска това чувство – сега е омъжена за друг и има дете. Той спира за секунда пред прага, объркан от преплитащите се емоции, но накрая вдига ръка и натиска звънеца.
Зад тежката дървена врата Хира е напълно разтърсена. Тя е притисната в ъгъла, стискайки силно малката ръчичка на дъщеря си. В ушите ѝ все още кънти заминаващият глас на Йекта: „Докато се върна... най-добре е да останете в къщата на Демирханлъ. При него.“
В главата ѝ бучи, а земята сякаш се изплъзва под краката ѝ. Гласът на Сахра обаче я връща обратно в реалността.
– Мамо?... Мамо? Пак ли ще си ходим там, мамо? – пита момиченцето и я поглежда с плах, неразбиращ поглед.
Хира е унесена, погледът ѝ е прикован в бравата на вратата, без да знае какво решение да вземе. В съзнанието ѝ изплува друг кошмар – лицето на Афифе, която крещи срещу нея с ярост, готова да се впие в гърлото ѝ: „Змия! Змия такава! Какво търсиш тук?!“
Малката Сахра усеща, че майка ѝ не е тук, и леко дръпва ръката ѝ, за да я събуди от този транс.
– Мамо!
Това движение кара Хира да се сепне. Тя бързо коленичи и прегръща силно детето си, захапала устни, за да не избухне в плач пред нея.
Навън Орхун вече се обръща и тръгва към колата, когато вратата бавно се отваря.
На прага се появява Хира. В едната си ръка държи багажа, а с другата стиска ръката на Сахра. Момиченцето не пуска плюшената си играчка.
Орхун само я поглежда и веднага разбира всичко. Не са нужни думи.
– Как ще живея така?... – мисли си безпомощо Хира, докато тя бавно върви към колата, хванала дъщеря си за ръка. – На едно и също място с теб... Това е като да отвориш заздравяваща рана. Ще кърви всеки ден, всеки божи ден...
Орхун също води своята безмълвна битка.
„Не искаш да идваш. Виждам го в очите ти... в колебливите ти крачки. Все едно вървиш към собствената си смърт.“
Хира върви към автомобила, като полага неистови усилия да не срещне очите му.
„Ти не пожела нашето дете... Това е единственото, което си спомням, когато те погледна. Как Сахра ще живее под един покрив със собствения си баща, който не я е искал?“
„И за мен не е по-лесно. Всичко, за което мечтаех... днес принадлежи на друг.“– признава пред себе си Орхун, докато отваря вратата на автомобила.
Хира усеща как гърдите ѝ се свиват.
„Как ще го преживея? Сякаш беше вчера... Болката, омразата... Господи, това е истински кошмар.“
Двамата вече са съвсем близо до колата. Преди да се качи, Хира най-после вдига очи и погледите им се засичат на броени сантиметри един от друг.
– Ще бъдете в безопасност! – казва Орхун с плътен, вдъхващ увереност глас.
Хира не отговаря. Безмълвно качва Сахра в колата и сяда до нея. Орхун е изненадан, че тя не възразява и не се съпротивлява. Мълчаливо заема мястото си зад волана, запалва двигателя и колата потегля към имението... мястото, където старите рани тепърва ще започнат да кървят отново..
Кадрите се сменят с панорамни изгледи от Истанбул, показващи как времето неумолимо тече.
Афифе седи в градината с чаша чай в ръка. Убедена е, че най-после се е отървала от Хира, а доброто ѝ настроение личи във всяка дума. Докато отпива спокойно, раздава нареждания на Султан.
– Занемарихме градината. Кажи на градинаря да засади повече цветя. Нека върне живота в това място.
– Какво ще кажете за мушкато, госпожо? – Султан веднага вади тефтер и започва да си записва. – Има го в най-различни цветове.
Афифе я поглежда с такова изражение, сякаш икономката току-що я е обидила най-жестоко. Тя оставя чашата си с трясък.
– За градината на фамилия Демирханлъ говорим все пак! Кажи му да засади английски рози и много божури. И малко лилии... ако изобщо оцелеят тук.
Дори цветята, според Афифе, трябва да отговарят на високото положение на фамилията.
– Разбира се, госпожо. Записвам всичко.
Афифе се изправя бавно от стола си, оправяйки елегантната си дреха.
– Отивам в ателието. Днес ще рисувам.
Точно когато Афифе прави крачка към стълбите обаче, портата на имението се отваря. Афифе застива на място, а чашата в ръката на Султан едва не изпада. В имението влизат Орхун, Хира и малката Сахра. Афифе насочва убийствения си поглед първо към Хира, а след това се обръща към сина си, искайки обяснение за това безочие.
Орхун дори не спира, а само поглежда към Хира.
– Отивайте в пристройката – казва той хладно.
Без да погледне Афифе, Хира хваща Сахра за ръката и тръгва натам. Всяка нейна крачка е изпълнена с унижение и болка.
Афифе избухва срещу Орхун.
– Орхун! Какво означава това?! Какво търсят тези двете отново в къщата ми?!
– Ще останат тук за известно време – отсича Орхун, без да трепне.
Този отговор само налива масло в огъня.
– Защо? Нали тази жена си има съпруг? Защо той не се грижи за жена си и детето си?
Думите ѝ се забиват като нож в гърба на Хира. Тя не спира. Не се обръща. Продължава напред, сякаш всяка дума я разкъсва отвътре.
Орхун прекратява разговора с леден тон.
– Каквото и да ти кажа, няма да го приемеш. Затова не се интересувай от причините.
Той поставя финалната точка на спора и тръгва към кабинета си. Афифе обаче не млъква и продължава да крещи след отдалечаващите се фигури на Хира и детето.
– Змия... Пак намери начин да се промъкне в дома ни като змия.
Омразата в очите ѝ става още по-силна.
Хира едва се добира до вратата на пристройката, стискайки изплашената Сахра за ръка. Тя влиза вътре, пуска пътната чанта на пода и за за секунда се подпира на стената, усещайки, че губи съзнание. Въздухът в стаята не ѝ стига, сякаш се дави. Сахра я поглежда с огромна тревога в очите и я хваща за пръстите, опитвайки се да разбере какво се случва.
– Мамо?...
Хира е зле, целият свят около нея започва да се върти, но тя събира и последните си сили, за да не уплаши малкото си момиченце.
– Добре съм, съкровище. Просто... тук е малко задушно. Ще отворя прозореца.
Хира се приближава до прозореца и го разтваря с треперещи ръце. Опитва се да поеме глътка въздух, но в този момент тъжният глас на дъщеря ѝ я пронизва право в сърцето.
– Мамо, ние завинаги ли ще останем тук?
Хира иска да ѝ отговори, иска да я успокои, , но думите заседват в гърлото ѝ. Тя се държи за рамката на прозореца, за да не падне, докато в главата ѝ изведнъж започват да се преплитат гласовете на Йекта, Орхун и Афифе.
„Това е единственото безопасно място за момента... неговият дом“ – звучат думите на Йекта.
„Ще бъдете в безопасност!“ – прекъсва ги обещанието на Орхун.
„И двамата познаваме Демирханлъ... Никой няма да посмее дори да се доближи до къщата му!“ – отново изплува гласът на Йекта.
„Ще останат тук за известно време...“ – повтаря Орхун.
„Длъжна си! Всички сме длъжни... Сега не е време за гордост. Знам точно как се чувстваш...“ – настоява Йекта в мислите ѝ.
Хира отваря уста, за да си поеме дъх, но отровният въздух на това място сякаш изгаря белите ѝ дробове отвътре. Тя чува уплашения глас на детето си, който сякаш идва от километри разстояние.
– Мамо!... Мамо, добре ли си?!
Гласовете в съзнанието ѝ стават все по-силни и по-глухи, сливайки се в един кошмарен шум.
„Знам много добре какво ти причини този човек...“ – реди Йекта.
„Орхун, какво означава това?! Тази жена няма ли си съпруг?! Защо той не се грижи за жената и детето си?!“ – крещи Афифе в ушите ѝ.
„Мислиш ли, че щях да те оставя в ръцете му, ако имах друг избор?...“ – довършва Йекта.
Пред очите на Хира всичко започва да се върти. Клепачите ѝ натежават, тя изпуска рамката на прозореца и се свлича безжизнено на пода. Последното, което чува, е изплашеният вик на дъщеря си.
– Мамо!... Мамо!... Мамо!
Действието се пренася в кабинета на Орхун. Той седи зад бюрото си, но не успява да се съсредоточи. Опитва се да работи, ала безпокойството не му дава покой. След няколко напрегнати мига рязко се изправя. Нещо отвътре не му позволява да остане на място.
Приближава се до прозореца. Погледът му неволно се спира върху пристройката. Не знае защо, но има чувството, че с Хира се е случило нещо.
В този момент тишината е прекъсната от звъненето на телефона му. На екрана се изписва името на Дефне. Орхун вдига слушалката с явно нежелание.
– Дефне?
– Здравей! Когато ми се обади по-рано, не успяхме да поговорим – гласът на Дефне от другата страна на линията звучи енергично и свежо. – Исках да ти предложа да отметнем малко работа, ако си свободен.
Орхун отговаря кратко и сухо, без да се откъсва от гледката навън.
– Разбира се.
Дефне веднага долавя промяната в тона му. Тя усеща хладината в гласа му, а сестра ѝ Зерин, която стои точно срещу нея в кафенето, веднага изостря внимание, следейки всяка мимика на сестра си.
– Добре ли си? – загрижено пита Дефне. – Звучиш ми малко разстроен.
Орхун веднага сменя темата, искайки да избегне всякакви лични въпроси.
– Напълно съм добре.
Дефне изобщо не подозира, че това състояние се дължи на връщането на Хира. Тя бързо преминава на бизнес вълна.
– Добре тогава. Спомняш ли си документите за логистичното споразумение, за които ти говорих миналия път?
– Да. Искахме да прегледаме някои от точките – потвърждава Орхун, докато пръстите му нервно барабанят по перваза.
– Точно така, има три точки в договора, които трябва да детайлизираме – Дефне поема дълбоко въздух и събира смелост за следващата крачка. – Какво ще кажеш да се срещнем на вечеря и да поговорим лице в лице?
До нея Зерин я наблюдава с одобрителна усмивка, доволна, че сестра ѝ най-после е направила крачка към Орхун. Но мислите на Орхун са далеч от този разговор. Погледът му продължава да е прикован към пристройката, а и той не възнамерява да напуска имението тази вечер.
– Всъщност тази вечер имам друг ангажимент. Може ли да го обсъдим по телефона?
Дефне не успява да скрие разочарованието си, но запазва спокойния си тон.
– Разбира се. Както предпочиташ. Ще взема документите и след малко ще ти се обадя отново.
Орхун затваря телефона, без да губи време, и отново приковава очи към прозореца, вторачен в постройка в двора.
Хира лежи напълно безжизнена върху студения под ва пристройката. Малката Сахра пада на колене до нея, цялата разтреперена от паника и неописуем страх. Тя обхваща бледото лице на майка си с миниатюрните си ръчички и започва отчаяно да я разтърсва.
– Мамо! Мамо! Мамо, събуди се... Събуди се, моля те! Мамо! – пищи момиченцето, но Хира не реагира.
Хира остава неподвижна, а устните ѝ са пребледнели. Сахра се оглежда с насълзени очи, хващайки се за главата, без да знае какво да направи в сполетелия я кошмар. Изведнъж погледът ѝ попада върху чашата с вода на близката маса. Детето грабва стъклото с треперещи пръсти и я занася при нея, опитвайки се да поръси лицето ѝ.
– Донесох вода, мамичко. Отвори си очите! Събуди се, мамо... – нарежда през сълзи момиченцето, но няма никаква реакция.
– Мамо!... Моля те, събуди се! Толкова ме е страх!
Ужасът вече напълно е обзел детето. В невинното му съзнание се прокрадва най-страшната мисъл.
– Моля те... не умирай, мамо... Не умирай!
Изведнъж Сахра сякаш се сеща какво трябва да направи. Скача на крака и хуква навън, отчаяно търсейки помощ.
А Хира остава да лежи неподвижна на пода...
В същото време Орхун продължава да стои до прозореца в кабинета си, провеждайки делови разговор с Дефне. Въпреки че гласът му звучи професионално, погледът му не спира да блуждае из двора.
– Няма да направим застраховката чрез фирмата, предложена от логистичната компания, а чрез партньорите, с които работим постоянно. Нека променим тази точка в договора по този начин – обяснява Орхун, докато нервно прехвърля едни документи с ръка.
– Добре, отбелязвам си го веднага – отвръща енергично Дефне от другата страна на линията.
Точно в този момент Орхун забелязва през стъклото малка фигурка, която тича с все сила през градината откъм пристройката. Това е Сахра, а лицето на детето е подпухнало от плач. Мъжът застива, усещайки как сърцето му пропуска удар, и казва на глас:
– Нещо се е случило...
– Какво? Не разбрах? – пита объркано Дефне, чувайки промяната в гласа му.
Но Орхун вече не я слуша. Погледът му е прикован в изплашеното дете. Той усеща, че в пристройката е станало нещо страшно. Нервите му не издържат.
– Дефне, ще ти се обадя по-късно! – казва той и прекъсва разговора, без да изчака отговор. Мъжът хуква навън.
Сахра тича през двора, обзета от паника. Тъкмо се кани да излезе през портата, когато Орхун я пресреща. Само един поглед към разплаканото ѝ лице е достатъчен, за да разбере, че се е случило нещо страшно.
– Чакай! Какво се е случило? – изпреварва я той.
– Мама! – плаче Сахра, а сълзите ѝ се стичат по бузките.
Сърцето на Орхун се свива, усещайки, че с Хира е станало нещо лошото. Той поема дълбоко въздух, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.
– Успокой се, кажи ми. Къде е майка ти?
– Не се събужда! – плаче детето.
Думите на детето пронизват Орхун като нож. Без да губи нито секунда, той се втурва към пристройката. Сахра хуква след него.
Орхун нахлува в пристройката. Щом вижда Хира безжизнена на пода, кръвта му застива. Целият свят около него изчезва. Той пада на колене до нея, повдига бавно главата и обхваща лицето ѝ с треперещи ръце.
– Отвори си очите... Чуваш ли ме? Отвори си очите, моля те... – шепне Орхун, докато обгръща лицето ѝ с длани, но Хира не реагира.
Той я вдига внимателно и я пренася на дивана, уплашен от хладната ѝ кожа. В този момент Сахра застава на прага на стаята, наблюдавайки сцената с разплакани очи. Орхун се навежда над Хира, за да намести главата ѝ, но верижката на часовника му се заплита в коса ѝ. За да я освободи, той е принуден да се наведе съвсем близо, заставайки лице в лице с нея. За първи път от толкова дълго време той има възможност да огледа чертите ѝ от такова разстояние. Мъжът се опитва да запази хладнокръвие, бързо сваля часовника от китката си и внимателно разплита копринените нишки.
Сахра пристъпва плахо към тях и сяда на ръба на дивана, улавяйки ръката на майка си.
– Мамо... мамо... мамичко... Събуди се, моля те! Не ме оставяй! Събуди се... – плаче Сехра.
Орхун вижда колко е уплашено детето и веднага се опитва да го успокои.
– Тя ще се оправи, не се притеснявай – казва той с топъл глас. Оглежда се наоколо, вдига падналата на пода играчка и я подава на малката. След това коленичи пред нея, за да отклони вниманието ѝ от безжизненото тяло. – В градината има много красиви цветя. Майка ти ги обожава, нали? Ако набереш няколко и ѝ ги подариш, когато се събуди, веднага ще се почувства по-добре.
– Мама обича цветя... Хайде, Пухчо, да вървим! – Сахра скача от дивана, вярвайки, че това ще спаси майка ѝ, и изтичва навън.
Орхун остава сам с Хира. Поглежда я с болка, след което взема одеколон, намокря кърпа и внимателно я поставя на челото ѝ.
В същото време Афифе седи на леглото в стаята си. Султан ѝ подава лекарствата и чаша вода.
– По дяволите! Няма отърване от тази жена! Все едно всеки ден се будя в един и същ кошмар!
Султан я гледа уплашено.
– Госпожо... моля ви, успокойте се. Страх ме е да не ви стане нещо.
Но гневът на Афифе само расте.
– Какво повече може да ми се случи? Тази жена се настани в семейството ми... като болест в съзнанието на Орхун! И сега пак се върна! Но не! Няма да позволя! Никога повече няма да позволя тази жена да разбие живота на сина ми!
Омразата в очите ѝ става още по-мрачна. Афифе вече крои нов план как окончателно да изгони Хира от имението.
Обратно в пристройката, Хира продължава да е в безсъзнание. Орхун вече е поставил напоена с одеколон кърпа върху челото ѝ. Той притегля един стол, сяда точно срещу дивана в очакване тя да отвори очи. Докато я наблюдава в тишината, в съзнанието му неочаквано изплуват спомени от миналото, а гласовете им от щастливите дни отекват в стаята.
– Винаги ли ще се грижиш за мен така? – звучи плахият, сладък глас на Хира отпреди време. – Винаги... – отговаря тогава Орхун, изпълнен с безкрайна нежност. – Да се грижа за теб е необходимост за мен. Трябва да знам, че си добре. Това е като да дишам, като да пия вода. Винаги ще бъда до теб.
Орхун се отърсва от спомена и поглежда към бледото лице на жената, която все още обича с цялото си сърце. Той се накланя напред и довършва думите си на глас:
– И сега... и утре... И когато остареем.
