В предния епизод на турския сериал „Плен“: Притисната до стената и без друг изход, Хира взема най-болезненото решение в живота си – оставя Сахра в ръцете на Орхун, за да я спаси от социалните служби. Докато той се грижи за момиченцето, без да знае, че е негова дъщеря, Хира остава сама зад решетките, разкъсвана от страх и вина. Ще успее ли Орхун да удържи обещанието си и опази Сахра от Афифе?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 12 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.
Хира е задържана в ареста и, без друг избор, поверява най-скъпото си – малката Сахра – на Орхун.
Сърцето ѝ е разкъсано от тревога, защото знае на какво е способна Афифе. Орхун обаче ѝ дава дума, че ще се грижи за детето, и удържа обещанието си. Постепенно Сахра започва да се чувства спокойна и защитена до него.
На следващия ден Хира е освободена поради липса на доказателства. Йекта се свързва с нея и тя е убедена, че най-сетне ще остави семейство Демирханлъ зад гърба си.
Но съдбата отново е подготвила неочакван обрат, който ще промени всичко.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
Афифе нервно стиска чашата с билков чай. Орхун все още не се е върнал от полицията и безпокойството ѝ нараства с всяка изминала минута. Султан оставя подноса пред нея и внимателно предлага:
– Искате ли да се обадя на господин Селчук и да разбера какво става?
Афифе поклаща глава, опитвайки се да запази самообладание.
– Не е нужно. Сигурно още е в полицията. Орхун всеки момент ще се прибере.
– Добре... да ви е сладко. – отвръща Султан и се кани да излезе.
В този миг входната врата се отваря. Орхун влиза в имението... а до него е малката Сахра, която стиска в ръцете си хартиена солничка, направена собственоръчно. Само един поглед е достатъчен, за да се вледени лицето на Афифе.
В този миг вратата се отваря и влизат Орхун и Сахра. Детето стиска в ръчичката си хартиена играчка. При вида на малката, лицето на Афифе се променя, а в гърдите ѝ се надига буря. – Какво означава това? Какво прави тя тук? – гласът ѝ нарушава тишината, изпълнен с недоволство. Орхун я прекъсва с авторитетен тон, който отекват в цялата стая: – Майко!
Афифе застива, опитвайки да потисне гнева си под тежкия поглед на сина си, но в очите ѝ все още гори недоволство. Малката Сахра гледа Орхун уплашено, а той, усещайки страха на детето, се обръща към Султан:
– Приготви нещо за хапване за детето!
За Афифе това вече е прекалено. Тя рязко се изправя и напуска салона.
– Донеси ми лекарството за кръвно!
Преди Султан да успее да отговори, Афифе вече е изчезнала. Притеснена от мрачния поглед на Орхун, Султан забързано се отправя към кухнята.
В просторния салон остават само Орхун и Сахра.
Тежка тишина изпълва стаята. Орхун бавно сяда на дивана, а след миг Сахра плахо сяда до него. Двамата мълчат. След кратко колебание Орхун хвърля бегъл поглед към момиченцето. В очите му се чете болка, но думите така и не идват. Той отново свежда поглед напред.
Сахра тайно го наблюдава. Страхът все още не е изчезнал от пигледа ѝ, но в него вече се прокрадва и нещо друго – първите искрици на доверие. Тя също извърта поглед напред и двамата остават един до друг, потънали в мълчание.
В ареста Хира продължава да плаче тихо, докато вратата не се отваря и Дефне не пристъпва вътре. Хира мигновено се съвзема, изтрива сълзите си и се изправя с надежда в очите. – Какво стана? Има ли новини? Ще ме пуснат ли? – пита тя, а гласът ѝ трепери от нетърпение. Дефне свива устни в горчива усмивка. – За съжаление, не – отвръща тя, а надеждата на Хира угасва за секунди.
Хира започва да крачи напред-назад в малката килия. – Боже, какво ще правя? Сахра никога не е била толкова дълго далеч от мен! Тя не може... Ние не можем една без друга! Господи, помогни ни... – нарежда тя, обляна в сълзи. Дефне се приближава до нея, опитвайки се да я успокои. – Постъпи правилно, като я повери на Орхун – казва Дефне нежно. Хира спира внезапно и се приближава до решетките. –Много ли се натъжи, когато разбра, че няма да се върна? Уплаши ли се моето момиченце? – пита тя, а в гласа ѝ се долавя ужас.
Дефне я успокоява с увереност: – Сахра е силно момиче. Тя е много умна и разбира, че тази ситуация няма да продължи дълго. Не се притеснявай. – Хира поема дъх, а в очите ѝ, макар и насълзени, се прокрадва обич. – Да, тя е... тя е умна – казва Хира и горчиво се усмихва. – Това не може да продължи дълго, нали? Аз... не мога да бъда разделена от дъщеря си.
Дефне кима бавно. – Не мисля, че ще продължи... – Хира я поглежда с пламък в очите, страхувайки се от отговора, който може да последва. – Мога ли да говоря с нея? Само искам да чуя гласа ѝ за малко! Ще позволят ли? – Дефне я поглежда решително. – Ще говоря с тях и ще се опитам да издействам разрешение. Всъщност е изненадващо... Не могат да те държат толкова дълго без доказателства. Трябваше просто да вземат показанията ти и да те освободят.
Афифе нахлува в ателието си, обзета от ярост. Тя крачи нервно и си говори сама:
– Моя е вината! Преди шест години трябваше да я премахна. Трябваше да я пратя на другия край на света, за да не се появи никога повече! Не ѝ беше достатъчно, а сега довлече и детето си при нас! Няма да позволя това да продължи! Каквото и да става, ще ги откъсна от Орхун!
В хола на имението Сахра седи на масата за хранене. Орхун стои близо до нея, за да не се чувства сама. Детето гледа плахо към храната пред себе си.
– Няма ли да ядеш? – пита Орхун, но Сахра дори не докосва лъжицата.
Бехие влиза, носейки прясно изцеден сок от портокали, и го оставя на масата.
– Заповядай, миличка – казва тя с топъл тон. – О, ти още не си започнала. Хайде, хапни поне малко.
Сахра отново не взема лъжицата.
– Виж, приготвих всичко това специално за теб. Поне една-две хапки заради мен. Или нека направим така – да хапнем заедно, става ли? – Бехие сяда до нея. – Сега виж колко вкусно мирише. М-м, вкусно. Хайде, отвори уста широко. Една огромна хапка. Хайде. Хайде.
Бехие се опитва да я нахрани, когато отвън се чува остър звук на спирачки. Двете се стреснат, а лъжицата, която Бехие държи, се обръща и супата се изсипва по лицето на детето. Сахра застива ужасена, сякаш е извършила нещо непоправимо.
– Миличка... не се плаши! – успокоява я Бехие, докато внимателно избърсва лицето ѝ. – Нищо не е станало. Случва се. Ти си дете. Веднага ще те почистя.
В този момент телефонът на Орхун звъни. На екрана се изписва името на Дефне. Той вдига. – Дефне? След кратка пауза се чува гласът на Хира: – Аз съм.
Орхун застива, щом чува гласа ѝ.
– Можеш ли да ми дадеш Сахра на телефона? Искам да говоря с нея – моли Хира от другата страна.
Орхун поглежда към Бехие, която още почиства детето.
– Не е удобен момент в момента. Можеш ли да изчакаш няколко минути?
– К-как така не е удобен?! Да не се е случило нещо с дъщеря ми? Добре ли е тя? – гласът на Хира трепери от ужас.
– Добре е, не се притеснявай. Просто стана една дребна беля. Разля се малко супа върху нея. Госпожа Бехие се грижи за нея.
Хира въздъхва с облекчение. – Разбирам... Ще почакам.
Хира чува гласа на Бехие:
– Има петно и тук? Нека видим. Изчисти се. След като оправим това малко...
Докато Бехие успокоява и почиства Сахра, между Хира и Орхун настъпва тежко мълчание. Телефонът ги свързва... но между тях стоят шест години болка.
Някога тези двама души прекарваха часове, шепнейки си думи на любов. Сега нито един от тях не намира сили да проговори.
Орхун неволно се връща към онзи последен разговор...
Спомен:
– Сега трябва да се върна на работа... Бъди внимателна, добре ли е? Ще те взема на връщане. Чао – казва Орхун по телефона. – Имам нещо да ти кажа – отвръща Хира. – Да, слушам те. – Обичам те. – Май сигналът не е добър, не те чух – отвръща Орхун. – Обичам те. – И аз теб – промълвява той в спомена.
Гласът на Бехийе връща Орхун в настоящето.
– Господин Орхун!
Орхун се съвзема и подава телефона на детето.
– Майка ти.
Само преди миг очите на момиченцето бяха пълни със страх. Сега те заблестяват от надежда. Сехра веднага взема телефона. Бехие се оттегля.
– Ало... Мамо? – прошепва детето.
Очите на Хира се пълнят със сълзи. – Съкровището ми! Как си? Добре ли си? Никой не те е разстроил, нали?
– Добре съм, мамо…. Толкова ми липсваш.
– И ти на мен ми липсваш. Много ми липсваш – Хира се старае гласът ѝ да не трепери.
Орхун стои до детето неподвижен. Лицето му остава спокойно, но всяка дума на Хира достига право до сърцето му.
– Кога ще дойдеш?
– Съвсем скоро! Знаеш ли какво ще направя?
– Какво ще направиш?
– Ще те прегърна много силно.
– Страх ли те е там, мамо?
Хира преглъща болката.
– Не, миличка. Изобщо не ме е страх. Всички тук се държат добре с мен. Не се тревожи. Помниш ли, когато бях болна? Имах висока температура. Ти не можеше да влизаш в стаята ми, докато не се оправя.
– Да, помня.
– Е, сега си мисли точно така. Ще продължиш да правиш всичко както преди, нали? Точно така, сякаш съм при теб.
Хира не може да сдържи сълзите си и притиска ръка към устата си, за да не я чуе Сахра.
– Хапна ли си? – пита тя, събирайки сили.
– Не съм... но ще хапна.
Орхун неволно се заслушва още по-внимателно в гласа на Хира.
– Браво, умно момиче. Лягай си рано. После си легни навреме... и не забравяй да си измиеш зъбките. И знаеш ли още нещо?
– Какво?
Гласът на Хира потреперва.
– Обичам те повече от всичко на света. Никога не го забравяй.
– И аз те обичам, мамо.
– Сърчице мое... трябва да затварям. Много скоро ще бъда при теб.
– Изпращам ти много целувки, мамо.
– И аз на теб, любов моя.
Хира затваря. Тя избухва в ридания, стискайки телефона. Залепва чело за решетките, сякаш търси опора в тях. Дефне се приближава и докосва ръката ѝ с искрено съчувствие. Хира я поглежда през сълзи и ѝ подава телефона.
В имението Орхун взема телефона от малката Сахра, стискайки го силно, сякаш още усеща присъствието на Хира. Сахра бавно взема лъжицата и започва да се храни. Само защото майка ѝ я помоли.
Нощта бавно се спуска над Истанбул.
В салона на имението Орхун и Сахра седят един до друг на дивана, потънали в тежко мълчание. Орхун е донесъл листове и цветни моливи с надеждата да разсее момиченцето, но то дори не ги поглежда. В ръцете си стиска хартиената солничка, която Дефне ѝ направи, а мислите ѝ са само при майка ѝ.
Орхун наблюдава малката с нескрито безпокойство.
– Обичаш да рисуваш. Искаш ли да порисуваш? – пита той, опитвайки се да пробие леда.
Сахра вдига поглед към него – очите ѝ са чисти, но пълни с тъга.
– Не искам – отвръща тя и отново свежда глава.
Отново настъпва мълчание.
В погледа на Орхун се чете желание да помогна на детето да се чувства добре, но сякаш не знае как да намери пътя към нея. В този момент Султан влиза в стаята с наведена глава.
– Имате ли някакви нареждания, господин Орхун? – пита тя предпазливо.
– Засега не. Как е майка ми? – отвръща той.
– Преди около половин час ѝ дадох лекарство за кръвното. Каза, че ще си легне веднага след това, затова не съм я безпокоила – обяснява Султан.
Орхун само кимва.
– Добре... благодаря.
Орхун кима утвърдително, а Султан се оттегля, оставяйки ги отново в задушаваща тишина. Орхун забелязва, че клепачите на Сахра натежават. В съзнанието му изплуват думите на Хира за навиците на детето: „Вечер си ляга рано. Но се страхува да спи сама. Иска някой да бъде до нея, докато заспи“.
Орхун става от мястото си.
– Да отидем до пристройката да вземеш играчката си... После ще си легнеш.
Сахра мълчаливо кимва.
Сахра кима, става и тръгва подире му, на няколко крачки зад него. В пристройката Орхун светва лампата и кимва към играчката. Сахра влиза колебливо, взема я и застава насред стаята несигурна.
– Тръгваме ли? – подканя я той.
Детето притиска играчката към гърдите си.
– Ами ако онази леля отново се разсърди? – пита Сахра тихо.
Орхун бавно се приближава и сяда на ръба на дивана, така че да е на нивото на детето.
– Няма да се сърди, не се страхувай. Говорих с нея.
Сахра свежда глава. Орхун отново си спомня думите на Хира. „Сахра е много тихо дете. Дори когато иска нещо, никога не го казва. Аз го разбирам само по очите ѝ.“
Орхун внимателно я наблюдава.
– Искаш да спиш тук... нали? – пита той.
Сахра кима плахо. Орхун не иска да я притиска.
– Добре – съгласява се той, става, затваря вратата и дръпва завесата, усмихвайки се леко.
Сахра вече е по пижама, сгушена в леглото с плюшената си играчка. Поглежда към прозореца със страх и копнеж, сякаш иска да го отвори, но не смее. Орхун я покрива със завивката, но тя остава неподвижна.
– Какво има? Не искаш ли да спиш? – пита той.
Тя поглежда към него, после пак към прозореца. Орхун разбира какво иска детето.
– Искаш ли да го отворя? – пита той.
Тя кима. В този момент Орхун усеща неочаквана близост – Сахра е като него, не може да спи при затворен прозорец. Орхун отваря широко, а вятърът нахлува в стаята.
– Знаеш ли какво? И аз не обичам да спя на затворен прозорец, точно като теб – казва той.
Сахра се отпуска, обръща се към прозореца и притиска играчката си. В ума ѝ е гласът на майка ѝ: „Браво, умно момиче. Лягай си рано. Миеш си зъбите... Обичам те толкова много. Никога не забравяй това“. С тези мисли, макар и неспокойна, тя затваря очи.
Орхун сяда на стола до дивана и я чака да заспи. В тишината спомените го връхлитат – мечтите им с Хира за бъдещето, за семейството... „След като се оженим... ще имаме деца. Това е най-голямата ми мечта. – И моята...“
Орхун затваря очи за миг. Тежко въздъхва, сякаш се опитва да потисне всичко, което бушува в душата му. След това бавно се изправя и с несигурни крачки се отправя към вратата на пристройката, без да подозира, че съдбата вече е изпълнила мечтата му... само че по начин, който все още не може да проумее.
В същото това време Хира пристъпва бавно в малката килия, крачейки като ранен звяр. За първи път в живота си тя е отделена от детето си. Болката е непоносима!
В имението, в пристройката, Орхун се готви да седне, но погледът му се спира върху чантата на Хира. В нея забелязва гребена ѝ. Пръстите му треперят, докато го докосват. В съзнанието му нахлува спомен: пръстите му, които се докосват докосите на спящата Хира... Толкова близо, а сега толкова далеч. Той оставя гребена с горчивина. Където и да погледне, всяко кътче му напомня за нея. Гласът му звучи в главата му – думите, които не смее да изрече: – Не мога да дишам далеч от теб!
Орхун се връща на стола до спящото момиченце.
В същия миг в ареста Хира вече не успява да удържи сълзите си. Те безшумно се стичат по лицето ѝ. Дишането ѝ се учестява. Сякаш въздухът не ѝ достига. Тя разкопчава яката си и се вкопчва още по-силно в железните решетки.
Мислите ѝ са при Сахра.
Орхун също не откъсва очи от спящото дете. Болката е изписана по лицето му. Мъчителните спомени за Хира и невидимата пропаст между тях тежат върху него повече от всякога.
Далеч един от друг, двамата преживяват една и съща болка.
По-късно на вратата на пристройката се почуква. Орхун се изправя рязко и я отваря тихо, за да не събуди детето. На прага стои Дефне. Орхун я поглежда с надежда: – Дефне? Има ли новини?
– Още не. Госпожица Султан ми каза, че си тук... – прошепва тя.
Той отстъпва, за да я пусне вътре: – Сахра спи. Заповядай.
Дефне влиза безшумно. Щом вижда детето, инстинктивно снижава гласа си.
– Извинявай, че идвам толкова късно. Исках само да видя дали Сахра има нужда от нещо. Но виждам, че всичко е наред.
Орхун кима, а в очите му гори решителност: – Просто извади майка ѝ оттам възможно най-скоро. Детето тъгува по нея.
Дефне го поглежда с искрено съчувствие: – И на Хира ѝ липсва също толкова. Не се тревожете... Правя всичко, което е по силите ми.
След кратка пауза тя се колебае: – Искам да те попитам нещо, но...
– Питай – отвръща Орхун.
– Мислиш ли, че Хира... е съучастник на съпруга си?
Орхун не се замисля дори за миг: – Невъзможно! Тя дори не е подозирала какво е правил този човек. Не допускай подобна мисъл!
Дефне преглъща тежко. Ясно ѝ е, че доверието на Орхун към Хира е непоклатимо. Тя кима, признавайки поражението си пред неговата убеденост. Поглежда нежно към спящото дете: – Денят беше изтощителен. Ще си ходя, почини си и ти. Дано утре се срещне с майка си. Лека нощ.
– Лека нощ – отвръща той.
След като Дефне излиза, Орхун затваря вратата и се обръща към Сахра. Забелязва, че завивката се е свлякла. Той я издърпва бавно и я завива с такава предпазливост, че дори не докосва детето, за да не наруши спокойния му сън. Сяда отново на стола, потънал в мълчание, и остава на пост.
Настъпва нов ден в Истанбул. Орхун и Сахра вървят по коридора на полицейското управление. Отнякъде се чува крясък на затворник:
– Пуснете ме! Махнете се! Остави ме!
Уплашена, Сахра се прилепва плътно до Орхун и стиска края на сакото му. Той застива. В погледа му се чете изненада, примесена с дълбоко, неконтролируемо състрадание. В този миг вратата се отваря и Хира излиза, придружена от Дефне. Тя спира като вкаменена, когато вижда детето си, сгушено до Орхун. Сахра пуска сакото и се втурва към нея:
– Мамо!
Хира се свлича на колене и притиска детето си така, сякаш иска да я предпази от целия свят.
– Слънчице мое... Дъще моя! – ридае тя, вдишвайки аромата на косата ѝ. – Добре ли си? Толкова ми липсваше... О, благодаря ти, Господи!
Орхун наблюдава сцената, стиснал челюсти, опитвайки се да прикрие бурята от чувства, която се надига в него. Дефне проследява реакцията му с горчива усмивка. Сахра нежно избърсва сълза от бузата на майка си:
– Не плачи, мамо.
– Не плача, миличка... не плача – промълвява Хира и я оглежда тревожно. – Добре ли си? Нараниха ли те?
Сахра поклаща глава, а Хира я прегръща отново:
– Хайде... всичко приключи. Виж, тук съм.
Дефне се приближава до Орхун:
– Прокуратурата нямаше достатъчно доказателства за обвинението. Малко ги притиснах и трябваше да я пуснат. Но засега ѝ е забранено да напуска града.
Орхун кима с глава. Макар да не казва нищо, в очите му се чете облекчението, че Хира е на свобода.
Истанбул се събужда под лъчите на слънцето, но улиците му са само фон за драмата, която се разиграва пред имението. Орхун, Хира и малката Сахра спират пред входната врата. Докато Хира се кани да се отправи към пристройката с детето, тя спира за миг и се обръща към Орхун.
– Излязох благодарение на твоя адвокат. Ще си върна дълга при първа възможност. Това ще е първото, което ще направя, когато всичко си дойде на мястото – казва тя със стегнат глас.
Орхун я гледа хладно, без да трепне. – Ти нямаш никакви дългове – отвръща той лаконично.
Хира не отговаря, само се обръща към Сахра. – Хайде, миличка.
В този миг телефонът на Орхун звъни – непознат номер. Той отговаря, а отсреща е Йекта.
– Да? – казва Орхун, слушайки ледено. – Тук са. Да, при мен са.
Хира застива. Интуицията ѝ подсказва, че новините са свързани с нея. Орхун ѝ подава телефона, видимо избягвайки да изрече името на събеседника си.
– Той се обажда – подмята Орхун.
Хира поема апарата. – Ало! Йекта? – тя се отдалечава с няколко крачки, докато говори. Когато детето чува името на баща си, очите ѝ светват. Двете с майка си се поглеждат и се усмихват.
– Добре сме... Тя също е добре. Ти как си? – Хира слуша, а лицето ѝ оживява. – Така ли? Разбирам, добре... Не, няма да отнеме много време. И без това не взехме много неща. Готови сме най-много след половин час! Сахра толкова ще се зарадва да го чуе! Добре, ще се видим... – казва тя и затваря.
Орхун се опитва да гледа настрани, но не може да сдържи любопитството си. Когато Хира прибира телефона, тя се навежда до очите на Сахра и грее от щастие.
– Тръгваме, слънчице, татко ти ни чака!
– Наистина ли? – пита развълнувано детето.
– Да, наистина. Хайде... всичко приключи.
Хира прегръща дъщеря си силно. Орхун стои неподвижен, ударен от думите ѝ. „Всичко приключи“ звучи като присъда за него. Хира се изправя, подава му телефона и добавя:
– Обади се съпругът ми.
При тези думи Орхун потреперва, макар да се опитва да прикрие вълнението си.
– Ще бъде на Едикуле след два часа. Ще прати адреса като съобщение. Ще се приготвим и тръгваме веднага.
Орхун поема въздух, опитвайки се да овладее гласа си.
– Ще ви закарам.
– Няма нужда, можем... – започва Хира.
– Казах, че ще ви закарам! – прекъсва я Орхун с категоричен тон.
Хира го поглежда за кратко и вижда решителността в очите му, след което кима в знак на съгласие. За миг погледите им се срещат, но тя бързо навежда глава.
– Ще си събера багажа – казва тя и хваща ръката на детето. – Хайде, миличка, трябва да се приготвим.
Двете се отправят към пристройката, а Орхун остава сам отзад, лицето му помръква от неясно предчувствие.
В стаята Хира е въодушевена. Тя коленичи пред Сахра и я прегръща.
– Виж, всичко се оправя! Много скоро всичко ще бъде като преди.
Хира отпуска детето и я поглежда сериозно, спомняйки си кошмарите си от нощта.
– Никой не те е разстройвал вчера, докато ме нямаше, нали?
Сахра поклаща глава.
– Докато спеше? Не се ли уплаши? Беше ли сама?
Детето поглежда към мястото, където Орхун е седял снощи, и показва, че не е била сама. Хира се обръща и вижда сакото на Орхун, забравено върху стола. Тя разбира всичко, той е пазил дъщеря ѝ цяла нощ. За миг в поглледа на Хира проблясва благодарност, но веднага след това в очите ѝ пламва гняв. Тя рязко се изправя.
– Миличка, нека не караме баща ти да чака. Да събираме багажа.
Хира започва да подрежда вещите си, без да подозира, че раздялата, която изглежда толкова близо, ще се окаже само началото на ново, още по-тежко изпитание за всички тях.
