На финала на втори сезон на турския сериал „Плен“: Кенан открива записа, който може да спаси Орхун, но Ертан ги настига и превръща надеждата в кървав кошмар. Един изстрел променя всичко – Кенан умира в ръцете на Нуршах, а записът потъва в морето. В същото време Орхун е осъден, а за Хира започва най-кошмарният период в живота ѝ.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 1 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV Story.
Изминали са няколко месеца от доживотната присъда на Орхун. Той обжалва наказанието си и сега с трепет очаква решението на съда. Хира живее единствено с надеждата, че съпругът ѝ ще бъде освободен, но Орхун е наясно, че без солидни доказателства шансовете му са минимални.
През цялото това време Афифе излива гнева и разочарованието си върху Хира, обвинявайки я за съдбата на сина си. Тя непрекъснато я наказва и унижава, а Хира понася всичко в мълчание, без да казва нищо на Орхун, за да не натоварва още повече душата му.
След трагичната загуба на Кенан Нуршах и Нефес напускат Турция и се установяват в Лондон, опитвайки се да изградят нов живот далеч от болезнените спомени.
Междувременно Шевкет се разболява тежко и е заменен от Султан – безскрупулна жена, напълно вярна на Афифе и готова да изпълнява всяка нейна заповед.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇
Затворническите коридори са потънали в мрак и безнадеждност. Железните врати се затварят с оглушителен трясък, сенките на затворниците пълзят по стените като призраци, а времето сякаш е спряло завинаги. В това студено място Орхун Демирханлъ вече не е господарят на огромно имение, а човек, обречен да живее зад решетки. Но дори тук гордата му осанка остава непоклатима.
Докато Орхун се бори с живота в затвора, Хира преживява собствен ад.
Момичето е заключено в мазето на имението като пленница. Свита върху студения под, тя мълчаливо понася униженията на Афифе. Погледът на господарката е пълен с ледена омраза. За нея Хира е виновна за всичко – за падението на сина ѝ, за разрушеното семейство, за срама, който е сполетял Демирханлъ.
Но когато идва денят за свиждане, Хира събира последните си сили. Облича чисти дрехи, прикрива сълзите си зад усмивка и застава пред Орхун така, сякаш нищо не се е случило.
Двамата седят един срещу друг и тя стиска ръцете му.
– Вече не броя дните. Броя часовете, минутите и секундите до тези свиждания. Толкова много ми липсваш! – Хира го гледа с любов.
Орхун я наблюдава дълго…. – При теб се случва нещо – отбелязва той. Хира се опитва да се владее, но той настоява: – С майка ми сте добре, нали? Има ли някакъв проблем?
– Нямам никакъв проблем, освен това, че съм далеч от теб – отговаря тя.
Орхун гали ръката ѝ, а лицето му се изписва тъга. Хира бърза да му вдъхне надежда.
– Но всичко почти свърши! Ще почакаме само още един ден! Утре ще вземат решението! Ще докажем, че си невинен!
Орхун знае колко е трудна ситуацията, но не иска да разрушава нейния свят.
– Доказателствата за моята невинност все още липсват. Трябва да сме готови за всичко – казва той тихо.
– Не! Не говори така! Ще излезеш оттук. Няма друг начин! – възкликва тя.
Орхун кима с разбиране. В този момент Хира се сеща, че е забравила копринената кърпичка, която е приготвила. Тя бързо я изважда от джоба си.
– Почти забравих! Донесох ти това.
Орхун разгръща кърпичката и вижда стрък лавандула, поставен вътре. „Лавандула...“ – помисля си той.
– Бих донесла и целия свят, ако ми позволяха. Искам да ти донеса всичко, което е там отвън – добавя Хира. Орхун я поглежда с мека усмивка: – Може би не целия свят, но... ако можеше да донесеш онази маса, която подреди в деня, в който отидохме на пикник, нямаше да откажа.
Хира се усмихва щастливо, но с горчивина в очите. – Тогава, когато излезем оттук, първото нещо, което ще направим, е да отидем на пикник.
Орхун я гледа с копнеж, а Хира не пуска ръцете му, сякаш се страхува, че ако ги пусне, целият свят ще се срине. Тя рисува пред Орхун живота, за който мечтаят, далеч от болката и затвора – ново начало, къща край езерото и дори дете, което да изпълни живота им с щастие. Орхун се оставя за миг да повярва на тази мечта, а между двамата преминава мълчаливо обещание за бъдеще, което и двамата копнеят да имат.
Но суровият глас на пазача разрушава магията. Времето за свиждане изтича, а раздялата е болезнена. Хира се опитва да бъде силна и да удържи обещанието си да не плаче, но в мига, в който Орхун изчезва зад вратата, силите я напускат и тя рухва на стола, съсипана от мъка.
Орхун се връща в килията с мислите си за Хира и с лавандулата, която тя му е подарила. Но спокойствието трае само секунди. Един от затворниците започва да се подиграва с Хира и думите му отприщват яростта на Орхун. Той се нахвърля върху него с неудържим гняв и започва жестоко да го налага, докато друг затворник отчаяно се опитва да го спре.
– Никога повече няма да споменаваш семейството ми! – изригва Орхун, заслепен от ярост.
А на пода между двамата нежното стръкче лавандула от Хира е стъпкано и разкъсано – като символ на любовта им, попаднала в безмилостния свят на затвора.
Пред желязната порта на имението Хира спира за миг. Очите ѝ са подпухнали и зачервени от плач, а всяко нейно вдишване е като опит да запази парченце от света, който губи. Султан (нов персонаж на мястото на иконома Шевкет) пристъпва зад нея като надзирател, нетърпелива да приключи с тази среща.
– Знаете заповедите на господарката! Тя не иска да се мотаете след свиждането! – казва Султан с дистанциран и властен тон.
Телефонът на Султан иззвънява – Афифе.
– Да, госпожо? Да, току-що се прибрахме. Казах на градинаря, но... Сигурно е станала грешка. Веднага се заемам – Султан затваря и се втурва към задния двор, оставяйки Хира сама. – Влизай вътре! – подхвърля тя през рамо.
Хира се обръща. Погледът ѝ пробягва по двора, където с Орхун са споделяли толкова мигове, и в съзнанието ѝ нахлува спомен, който я тегли напред. Тя прекрачва прага на имението, но не отива в килията си. Краката ѝ я носят към стаята на Орхун.
Влиза в стаята, в която преди живееха двамата. Тук всичко е непокътнато, точно както в онези щастливи дни. Тя се приближава до дървената фигурка, която са изработили заедно. Стаята е тиха, а тишината е оглушителна. Поглежда към орхидеята, която започва да вехне, и очите ѝ се пълнят със сълзи. Взима каната и полива цветето с треперещи ръце. Докосва сакото му, окачено на закачалката, и вдишва аромата му. След това вижда парфюма му върху нощното шкафче. Все едно нещо я ударя в гърдите ѝ, отнемайки дъха ѝ. Тя вдишва аромата му и сълзите се спускат по лицето ѝ като дъжд.
– Е, все още не си готова – чува тя гласа му зад гърба си.
Хира се обръща рязко. Орхун стои пред нея. Тя го гледа, сякаш се събужда от най-страшния кошмар.
– Плачеш ли? – Орхун хваща лицето ѝ в дланите си. Хира поклаща глава и се опитва да се усмихне горчиво.
– Сънувах много лош сън. Теб... теб те нямаше.
Орхун докосва сърцето ѝ с нежност.
– Аз съм тук. И тук – добавя той, посочвайки сърцето и главата ѝ.
Хира избърсва сълзите си, озарена от щастие.
– Беше просто кошмар – прошепва тя.
Орхун, покорен от близостта ѝ, разхлабва вратовръзката си, взира се в нея с любов и промълвява:
– Тази вратовръзка не е както трябва. Чудя се, дали няма да я завържеш отново?
Хира се усмихва, разбирайки копнежа му. Докато протяга ръце да оправя възела, Орхун я хваща за кръста и я притегля плътно към себе си.
– Дали да не отидем на вечеря някой друг ден? – пита той.
– Не мисля, че трябва да носиш тази вратовръзка! – отвръща Хира закачливо и прави крачка назад, за да му донесе друга.
– Не си тръгвай! – казва Орхун.
Хира се обръща, за да го погледне, но усмивката ѝ застива. Орхун не е там. Стаята е празна. Лицето ѝ се изкривява от болка, докато осъзнава, че всичко е било само блян. Сълзите изригват отново. Погледът ѝ се спира върху чашата на Орхун, докосната от устните му. Точно когато е напът да я докосне, вратата се отваря с трясък и Афифе я хваща грубо за ръката.
– Какво правиш тук?! – крещи тя. – Всяко място, докоснато от сянката на сина ми, е забранено за теб! Не можеш да докосваш нищо, до което се е докоснала ръката му! Никога няма да можеш да го направиш!
Султан, притичвайки запъхтяна от двора, нахлува в стаята.
– Госпожо... – опитва се да каже тя.
– Изхвърли я оттук! – заповядва Афифе.
– Движи се! – Султан сграбчва Хира и я повлича навън, докато Афифе ги следва с поглед, изпълнен с отрова.
В килията настава тежка тишина. Единственият стрък лавандула, донесен от Хира, лежи на пода – смачкан, разкъсан и опръскан с кръвта от юмрука на Орхун. Всички са се успокоили. Затворникът, който се опита да се подиграе на Орхун се е свил на койката си с насинено лице и поглед, изпълнен с отрова, който веднага променя, щом усети, че Орхун го наблюдава.
Доан, един от по-възрастните затворници в килията се приближава към Орхун с две чаши чай. Подава му едната. Между двамата мъже има особена връзка, изградена върху уважението.
– Началото винаги е най-трудно – започва Доан. Човек има чувството, че стените се сближават, за да го смажат. Ти си тук, а близките ти са отвън... Захиде, жена ми... Тя идваше на всяко свиждане, не се оплака нито веднъж. Винаги горда, не се оплакваше. И си отиде сама... съвсем сама.
Очите на Доан се навлажняват. Той говори повече на себе си, отколкото на Орхун:
– Понякога си казвам, че трябваше да ѝ кажа да не идва. Трябваше да ѝ кажа да ме забрави и да продължи живота си. Затворът е тежък. Тежко е за този, който остава, тежко е за този, който си тръгва, тежко е и за самия затворник...
В имението Султан блъсва Хира през вратата на тъмното мазе. Афифе влиза след тях, а очите ѝ пламтят от ярост. Хира се изправя на пода и я поглежда, тя вече е свикнала с този живот, с това изкупление, което никога не свършва.
– Синът ми е там заради теб! – крещи Афифе. – Мислеше ли, че ще се наслаждаваш на свободата навън, докато той е зад тези четири стени?!
Афифе поглежда към Султан с безпощадна заповед: – Вържи ѝ ръцете!
Султан се хвърля напред и връзва китките на Хира зад гърба ѝ. Хира приема съдбата си без съпротива. Афифе запраща пред нея купа сред старите вещи в ъгъла.
– Няма дори да можеш да докоснеш чашата, от която пие синът ми!
Султан изпълнява без въпрос и пълни купата с вода, поставяйки я пред Хира.
– Пий! – нарежда Афифе.
Хира я предизвиква с непоколебим поглед. Афифе я гледа с погнуса.
– Ще ожаднееш! И тогава главата ти ще се поклони пред тази купа! – Афифе се обръща към Султан. – Никаква храна! Тя не заслужава и залък!
Афифе и Султан излизат. Тежката врата се затваря с трясък, а Хира се свлича в сълзи.
Денят прелива в нощ. В хола на имението Афифе отпива нервно от билковия си чай. Султан влиза, носейки снимка на Шевкет и кутия с негови вещи.
– Госпожо, това са личните вещи на господин Шевкет... Утре ще ги изпратя. Има ли нещо друго, което искате да предам?
– Излезе ли от болницата? – пита Афифе.
Султан кима: – Ще довърши лечението си у дома... Но умът му е тук. Често се обажда да проверява дали всичко се върши навреме и дали изпълнявам задълженията си както трябва.
Афифе леко се усмихва: – Виждам, че си свикнала с работата си.
Султан се чувства поласкана: – Историята ми помага. Познавам вашия ред още от дете. Майка ми ни отгледа благодарение на вас.
Афифе се замисля за миналото: – Да бъде лека пръстта на госпожа Чешминаз. Беше много оправна и способна жена. Сама поддържаше реда в имението.
– Ще ви служа с всички сили – отвръща Султан. Афифе напомня за истинската ѝ задача: – Не само в домакинската работа. Какво стана с другите неща? Справи ли се? Контактите? Когато му дойде времето, ще успееш ли да се справиш с всичко?
– Не се притеснявайте – уверява я Султан. – Господин Шевкет ми даде всички подробности. Всички връзки... телефонни номера... към кого да се обърна във всеки един случай... Няма никакво съмнение, че ще направя всичко възможно, за да заместя господин Шевкет.
– Ще видим – отсича Афифе. – Можеш да си вървиш.
Султан кима и излиза, а Афифе остава сама, отпивайки от чая си в тишината на имението.
В затворническата килия светлините са изгасени. Тишината е плътна, нарушавана само от тежкото дишане на спящите мъже. Орхун лежи на койката си, но сънят го избягва. В ума му ехти гласът на Хира, изпълнен с онази невинна надежда, която сега му се струва по-болезнена от всяка присъда: – Но всичко почти свърши! Ще почакаме само още един ден! Утре ще вземат решението! Ще докажем, че си невинен!
След това в съзнанието му нахлуват думите на Доан: – Понякога си казвам, че трябваше да ѝ кажа да не идва. Трябваше да ѝ кажа да ме забрави и да продължи живота си...
Орхун чувства как бъдещето на Хира тегне върху гърдите му като воденичен камък. Той се обръща с гръб към останалите, потънал в горчиви мисли. В другия край на килията Разжип се измъква тихо от леглото си. В ръката му блесва острие – самоделна шиш, скрит до този момент. Той пристъпва предпазливо, приближавайки се към Орхун. Орхун е с гръб и няма представа, че опасността е само на крачка зад него.
В тъмното подземие Хира е на предела на силите си. Устните ѝ са напукани и побелели от жажда, а купата с вода стои непокътната в краката ѝ. Вратата се отваря с рязък звук и Афифе влиза, хвърляйки поглед към пълната купа.
– Значи проявяваш упорство? – пита Афифе с леден тон.
Хира не отговаря. Тя дори не обръща глава. Афифе, вбесена от нейното мълчание и опит да се изправи, рита купата с вода към нея. Течността се разлива по пода, но Хира не трепва. Точно когато Афифе се готви да излее гнева си, Султан нахлува в помещението, задъхана и пребледняла.
– Госпожо! – започва тя, но спира, щом вижда Хира. Афифе, усетила паниката в гласа ѝ, веднага надушва беда, свързана с Орхун. – Говори! – нарежда тя. – Адвокатът току-що се обади... Господин Орхун! Ранен е!
Хира и Афифе застиват в шок. Хира, с вързани ръце, започва да трепери.
– Р-ранен ли?! – извиква тя в паника.
Афифе е извън себе си от ужас, целият ѝ свят се срива. Тя не чува нищо друго освен името на сина си. – Как е той? Къде е синът ми?! – Веднага са го отвели в болницата – отвръща Султан.
Хира се опитва да се изправи, борейки се с въжета, с които е завързана.
– И аз идвам! – казва тя.
Афифе я блъска грубо обратно на земята.
– Ти оставаш тук!
Докато Афифе излиза с бързи крачки, следвана от Султан, Хира се свлича на пода. В момента, в който вратата се затваря и ключалката изщраква, тя се втурва към дървото.
– Моля ви, не! Не ме оставяйте! Идвам с вас, моля ви! – тя блъска по вратата, а сълзите ѝ се леят. – Орхун!
Тя отчаяно се опитва да развърже въжетата на китките си, докато ноктите ѝ се впиват в кожата.
– Хайде! Не ме оставяйте тук! – вика тя в тъмнината, докато светлините на нощен Истанбул продължават да мигат безразлично отвън.
В болничната стая Орхун оглежда наранената си ръка, когато вратата се отваря рязко. Афифе влиза, а в погледа ѝ се чете паника, примесена с гняв.
– Синко! Как си? – гласът ѝ е напрегнат до скъсване.
– Добре съм, майко, няма място за притеснение! – отвръща Орхун, опитвайки се да овладее ситуацията.
– Как стана това? Кой ти посегна?! – Афифе пристъпва по-близо, а всяка нейна дума е като удар.
– Малка свада. Нищо сериозно – казва той, но тя не се задоволява с това.
– Как изобщо са позволили да се случи подобно нещо? Ти си Орхун Демирханлъ! Не си обикновен затворник! Ще говоря с началника на затвора! Ще се погрижа виновните да бъдат наказани с цялата строгост на закона!
– Майко! Казах, че всичко е наред! Сам ще се справя с това – отсича Орхун, а погледът му нетърпеливо се насочва към вратата. – Къде е Хира?
Афифе застива за миг, преди да отвърне:
– Не искахме да я плашим...
Точно в този момент вратата се отваря отново. Афифе изпуска рязък дъх, а лицето на Орхун озарява истинска светлина. Хира е на прага – изтощена, но с непоколебима решителност в погледа. Зад нея Султан изглежда гузна, сякаш се е провалила в опита да я спре.
– Добре ли си? – прошепва Хира, пристъпвайки към леглото.
– Аз съм добре. Откъде разбра?
Афифе я стрелка с поглед, чакайки отговора ѝ.
– Чух ги да говорят. Тръгнах след тях, но едва успях да ги настигна – казва Хира.
Орхун хваща ръката ѝ и се обръща към майка си с недвусмислен тон:
– Добре съм. Можеш да си ходиш у дома. Хира е тук, тя ще се погрижи за мен.
Афифе не може да спори, макар че вътрешно кипи от гняв. Тя хвърля последен, вледеняващ поглед към Хира и излиза. В момента, в който вратата се затваря, Хира се хвърля в обятията му.
– Толкова се уплаших! – проплаква тя.
В болничния коридор Афифе върви с бързи стъпки, а Султан едва я настига.
– Как излезе тя?! Как е възможно подобно нещо? – пита Афифе, без да спира.
– Аз... не знам, госпожо. Може би е намерила нещо в мазето сред провизиите и е прерязала въжетата. Не знам... просто не знам – оправдава се Султан с треперещ глас.
Афифе ускорява крачка, а гневът ѝ става все по-тежък.
В стаята Хира сякаш е забравила собствената си умора. Тя се грижи за Орхун с нежност, която разкъсва сърцето му.
– Наистина ли си добре? – пита тя отново. – Добре съм! Никога не съм бил по-добре! Дори се ранявам с удоволствие, щом ти си тук!
– Какво говориш? – Хира го поглежда невярващо. – Трябва да повтарям това по-често! Може би два пъти седмично – подмята той с горчива усмивка.
– Даваш ли си сметка какво говориш?
– Казвам, че искам да прекарвам повече време насаме с жената, която обичам. Ако пътят към това е през няколко малки рани...
– Спри! Не позволявай нищо да ти се случи! Ще те чакам цял живот, ако трябва!
Хира се обръща, за да му донесе вода, но краката ѝ отказват. Орхун усеща слабостта ѝ.
– И ти не изглеждаш добре – казва той загрижено.
– Нищо ми няма. Просто се разтреперих, когато научих новината – опитва се да го убеди тя, но тялото ѝ я предава.
Орхун я хваща за ръцете и я настанява на леглото.
– Не си добре, седни! – нарежда той, поднася чашата към устните ѝ и тя отпива.
Сълзите ѝ започват да се леят безконтролно.
– Бях... толкова уплашена... че нещо ще ти се случи. Нямам никой друг на този свят освен теб – хлипа тя. – Пътят до болницата... сякаш изминаха хиляди години! Как си, какво ти е... полудявах. Мислех, че те загубих. Не мога... не мога да живея без теб!
Орхун я притегля към себе си, опитвайки се да я успокои.
– Загуби брат си, а сега и това. Разстроена си. Но знам, че си силна!
– Не съм! Ако те имам, тогава съм силна! Ако теб те няма... – Хира се срива на рамото му.
Орхун я поглежда с обожание, но и с някаква тъжна дълбочина:
– Не! Никога не подценявай силата си! Чу ли? Каквото и да стане! Защото жената, която познавам, не спира да се бори! Тя ще намери начин да продължи напред!
Хира кима, макар да не е убедена. Орхун я прегръща отново.
– Впрочем, имам една мечта. Искаш ли да я чуеш? – прошепва той.
Хира кима, докато плачът ѝ започва да утихва.
– Чуваш ли вятъра, който духа над езерото? – гласът му е едва доловим.
Хира затваря очи.
– Чу ли го? – пита той.
Чува се звук на лек, нежен вятър. Хира кима с притворени очи.
– Сега вдишай аромата на гората край езерото. Това е мястото, където искаме да бъдем. Мястото, където трябва да бъдем. Не знам дали някога ще се сбъдне... но нито една стена, нито един катинар не може да ни попречи да си го представяме.
В този миг реалността избледнява и пред тях се разгръща картината на тяхната мечта.
Интимният момент е нарушен от медицинската сестра, която трябва да заведе Орхун за още изследвания.
– Ще дойда с теб – бърза Хира.
– Почини си, уморена си – спира я Орхун. Той става и тръгва със , а Хира остава сама в тишината, вкопчена в спомена за мечтата им.
В имението Афифе влиза нервно в хола, следвана от Султан, която току-що затваря телефона си.
– Добре, веднага ще предам – казва Султан.
– За Орхун ли е? – пита Афифе с напрегнат тон.
– Вашият човек от Лондон. Обади се да даде информация. Госпожица Нурша и малката Нефес. Настанили са се в новия си дом.
Афифе се напряга при споменаването на дъщеря си, но прикрива болката си с кимване.
– Добре ли е Нуршах?
– Всичко е наред.
– Всичко е наред... – горчиво повтаря Афифе. – Собствената ми дъщеря е в чужбина и не разговаря с мен. Синът ми е в затвора. – Тя се стяга, изправяйки гръб. – Орхун трябва да бъде единствената ти грижа! Поддържай връзка с болницата през цялата нощ! Искам да знам всичко!
– Да, госпожо.
– Можеш да си вървиш! – отсича Афифе.
Султан излиза, а Афифе сяда на дивана, сама със своята тежест и спомени. Светлините в имението заглъхват.
