В предния епизод на турския сериал „Плен“: В имението на Демирханлъ напрежението достига своя връх… Нева продължава с коварния си план, който може да обърне съдбата на всички. Хира и Орхун са все по-далеч един от друг, а сърцата им горят от болка и недоверие. Междувременно Кенан намира Нуршах, но неочаквано препятствие променя всичко…
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 98 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун и Хира отново намират пътя един към друг… но колко дълго ще издържи щастието им под ударите на интригите на Нева?
Ще успее ли Афифе да намери безспорно доказателство за връзка между Джихангир и Хира, преди да покаже снимката на Орхун?
Ще успеят ли Нуршах и Кенан да избягат от похитителите навреме – и дали признанието на Кенан, че би дал всичко за нея, няма да промени чувствата между тях?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ Прочетете пълното развитие на събитията по-долу ⬇
Имението на Демирханлъ е потънало в тишина, а тежките завеси пропускат едва слаби ивици светлина. В богато украсената стая, където всичко носи белега на власт и традиция, Афифе крачи бавно. Всяка нейна стъпка звучи като отмерен удар на сърце, което търси изход от тревогите си. До нея стои Шевкет, верният ѝ съветник, който внимателно подбира думите си.
– Ако г-н Орхун види снимката, хода на събитията ще се промени, госпожо. От самото начало желаехте това.
Афифе вдига поглед – строг, пронизващ. Лицето ѝ е като изсечено от камък.
– Какво, мислиш, че не знам ли това? Разбира се, че съм наясно! – в гласа ѝ има едновременно гняв и гордост. – Но само заради съмнение няма да петня ничия чест! Дори когато става дума за тази… Хира.
Афифе върви напред-назад из стаята, сякаш мислите ѝ не могат да намерят покой.
– Ако се окаже, че между Джихангир и това момиче има нещо повече… тогава ще трябва да помисля за рухването, което ще сполети Орхун. Не мога да позволя синът ми да се оплете в такава мърсотия. Да, тази девойка ще изчезне от живота ни, но не и по този начин.
Афифе спира и забива поглед в Шевкет, като че ли му възлага мисия.
– Трябват ми доказателства. Само тогава ще получи заслуженото.
Лицето ѝ застива в напрежение, а камерата оставя зрителя върху този студен израз.
В същото това време в двора на имението Хира излиза бавно от къщата. Леката ѝ рокля се полюшва на вятъра, а свежият въздух я кара да поеме дълбоко дъх, сякаш търси лек за сърцето си. Погледът ѝ е уморен, но все още пълен с крехка надежда.
В работния си кабинет Орхун затваря папка и се изправя. Мислите му тежат. Доближава се до прозореца и там, сред зеленината, вижда Хира. Погледът му неволно се заковава върху нея.
В това време Хира се приближава до Муса, който събира клонки. Усмивката му е топла и лъчезарна.
– Помислих, че слънцето изгря и заслепи очите ми – оказва се, че си ти, сестричке.
Хира опитва да отвърне с усмивка, но тежестта и болката в сърцето ѝ не ѝ позволява.
– Веднага разбрах, че си тъжна – казва Муса. – За това се пошегувах, а ти не се усмихна. Значи е сериозно. Разкажи ми.
Но тя само поклаща глава.
– Няма нищо… Добре съм.
Муса се усмихва тъжно.
– Когато си добре, очите ти светят като звезди. Сега… не е така.
Муса се опитва да я разведри отново, шегува се. Най-сетне, макар и едва забележимо, устните на Хира се извиват в усмивка.
– Ето така те искам – радва се Муса.
Но Орхун, от своя прозорец, вижда друго, колко крехка е хира, колко трудно крие сълзите си.
– Тъжна съм заради болестта на Али – прошепва тя. – Но ще се събера, заради него.
Муса я прегръща с братска топлота. Хира кимва и се отдалечава, за да събере камъчета за Али.
Камерата преминава към погледа на Орхун, който следи Хира. Всяко нейно движение му изглежда пълно с изящество, но и с болка.
Хира коленичи до малко дръвче, за да изчисти бурените. Внезапно клонче се чупи. Тя го гледа със сълзи, сякаш част от сърцето ѝ е разкъсано.
– Както всичко друго… и това се счупи… – прошепва през сълзи.
Хира чува, че някой се приближава към нея. Хира мисли, че е Муса, изправя се и бърше сълзите си. Но когато се обръща вижда, че срещу нея стои Орхун. Той мълчи, очите му са хладни и пронизващи.
Хира бърза да се оправдае, трепереща:
– Не исках да го нараня… Само исках да почистя тревите… Не нарочно.
Сълзите ѝ потичат още по-силно.
Орхун разбира, че думите ѝ не са само за дръвчето. Внезапно протяга ръце, хваща я и я притиска към гърдите си. Времето спира. Хира потръпва в изненада, но се отпуска в обятията му, неспособна да спре сълзите си.
– Ти никога не чупиш нарочно – прошепва Орхун спокойно. – Просто трябва да си по-внимателна.
Хира го гледа през сълзи, но лицето ѝ светва. За миг вярва, че е преминала през ледената стена на Орхун.
Той я отдръпва внимателно, избърсва сълзите ѝ.
– Клонът може и да не забрави веднага, че се е счупил, но ще израсте нов. Защото корените са тук, и ще се хване още по-здраво за земята.
Хира разбира скритото му послание. В очите ѝ проблясва надежда.
– Корените… силни ли са? – пита тихо.
– Ти как мислиш? – отговаря Орхун.
– Много силни… – прошепва тя. – Оцеляха в ледената зима, за която ми каза.
Той кимва.
– Зимата без теб беше най-студената година от живота ми.
Хира трепва. Думите му са като изповед.
– Ще успеят ли пак? Ще бъде ли както преди? – гласът на Хира трепери.
Орхун хваща ръцете ѝ.
– Няма причина да не бъде по-добре, като песъчинките…
Хира се усмихва през сълзи.
– Които стават по-красиви, докато се блъскат една в друга…
Орхун кимва. Хира вече не плаче от мъка, а от щастие. Лицето ѝ сияе, сякаш за пръв път от доста време вижда светлина.
И така, в двора на конака, под сянката на едно малко дръвче, две сърца се докосват отново – със страх, но и с надежда, че бурите могат да отминат.
Орхун и Хира вървят рамо до рамо по каменната алея. Между тях вече няма стена, напрежението, което ги делеше, е отминало. В ръцете на Хира блестят няколко гладки камъчета, които е събрала за Али.
Двамата крачат бавно, сякаш искат да удължат този миг на примирие. В тишината се чува само ритъмът на стъпките им, докато Орхун внезапно нарушава мълчанието.
– Каквато и да е причината, не очаквах да чуя от теб „нека не се женим“. Знам, че не се предаваш при първата буря. Всичко, което преживяхме, беше трудно. Видях как се бориш. Но това… – гласът му става дълбок, сякаш идва от душата му – дори като последна дума не искам да казваш. Не искам дори да ти минава през ума.
Хира навежда глава. Очите ѝ блестят от вина, устните ѝ треперят.
– Повярвай ми, почувствах се толкова безпомощна… Сърцето ми гореше, докато го казвах.
Но Орхун не позволява на сенките да се задържат. С тих, категоричен тон поставя граница:
– Нека затворим тази страница. Ти никога не си го казвала. Аз никога не съм го чул.
На лицето на Хира се разлива облекчение и усмивка озарява очите ѝ.
– Никога не се е случвало… – шепне щастлива Хира.
Двамата продължават да вървят. Погледът на Орхун пада върху камъчетата в ръцете ѝ.
– Отново си намерила красиви камъни, Али ще се зарадва.
– Да – отвръща тя. – Днес имаше изложба в училище, но заради болестта не можа да отиде. С тези камъчета поне ще се позабавлява и ще се почувства по-добре.
Орхун кимва одобрително.
– Добра идея.
– Дано е достатъчно… – въздиша тя. – Толкова се вълнуваше за тази изложба.
В този миг лицето на Хира светва, очите ѝ блестят като утринна роса. Тя спира за миг, сякаш в ума ѝ е проблеснала мисъл.
Орхун я гледа с едва доловима усмивка – хладна, но изпълнена със скрита топлота.
– Очите ти засияха. Кажи ми какво си намислила – пита той.
Хира се усмихва загадъчно, сякаш пази малка тайна.
– Сетих се за нещо, което ще направи Али щастлив…
Орхун я гледа с въпросителен поглед, чака продължението.
Хира поема дъх, притиска камъчетата в ръцете си и с вълнение прошепва:
– Виж сега, ето какво ще направим…
Камерата бавно се отдръпва, оставяйки зрителя в очакване на следващата сцена, докато Хира започва да разказва своя план.В същото време Афифе ги наблюдава от терасата.
Действието прескача. В просторния салон на имението цари оживление. По стените, по масите, дори върху пианото са подредени цветни рисунки – всяка една от тях дело на Али. Хира, с искрящо от вълнение лице, е обикаляла часове наред, докато превърне залата в истинска изложба. Ръцете ѝ още държат последния лист, който внимателно поставя на мястото му. Погледът ѝ пробягва по цялото оформление и за миг в очите ѝ блесва удовлетворение, сякаш е създала малък свят специално за Али.
Нева и Перихан наблюдават всичко с полуусмивки – усмивки, които по-скоро се подиграват, отколкото да одобряват. В очите им се чете пренебрежение към усилията на Хира. А Афифе, както винаги, стои хладна и дистанцирана. Взира се в Хира с поглед, натежал от подозрения, сякаш зад всяко добро дело търси зла умисъл.
В този момент вратата се отваря и в залата влизат Орхун и Али. Момчето е бледо и изморено от болестта, но в секундата, в която зърва украсения салон, лицето му просветва като малко слънце.
– Ето, Аличо – казва Орхун с лека усмивка. – Добре дошъл на собствената си изложба.
Очите на детето пробягват по рисунките, после се спират върху Хира. Гласът му трепери от вълнение:
– Како Хира…
Той се хвърля в прегръдките ѝ. Хира го притиска нежно, гласът ѝ е пълен с топлина:
– Щом не можахме да отидем на училищната изложба, направихме си своя собствена.
– Благодаря ти… – прошепва Али и този път се обръща към чичо си. – Много съм щастлив.
Орхун нежно го погалва по косата.
– Радвам се, че си щастлив, но заслугата не е моя, всичко това го измисли Хира.
Моментът, в който името ѝ е поставено в центъра, изнервя Афифе. Тя бърза да измести вниманието.
– Браво, Али. Всички рисунки са прекрасни. Ти си дете, достойно за тази фамилия.
– Ама как достойно! – добавя веднага Перихан, престорено възторжена. – Аз просто се влюбих в картините ти!
Нева, със закачлив блясък в очите, не пропуска да подхвърли:
– И аз те поздравявам, Али. Но всъщност не съм изненадана. Художественият талант е в кръвта ти. Даже някои линии ми напомнят за чичо ти Джихангир. Всички знаете колко талантлив е той.
Името „Джихангир“ пада в стаята като камък в тихо езеро. Усмивките секват, напрежението се сгъстява. Всички усещат, че думите на Нева са нарочно хвърлени, за да разклатят спокойствието. Погледът на Афифе се впива в племенницата ѝ като острие.
Тежката тишина е прекъсната от невинния глас на Али:
– Чичо, тази рисунка виждал ли си я?
Момчето дърпа Орхун за ръката и го отвежда пред една от картините.
– Тя е също толкова красива, колкото и останалите – отвръща Орхун с усмивка, опитвайки се да върне лекотата на мига.
Нева, сякаш нищо не е станало, вади телефона си.
– Хайде да ви снимам – казва. – Така ще остане спомен.
Хира, която я наблюдава, присвива очи. В погледа ѝ проблясва неодобрение – знае, че зад този „спомен“ се крие нещо друго.
Докато правиа снимката, Нева се навежда леко и тихо мърмори, така че само тя да чуе собствените си думи:
– За тази изложба и Джихангир трябва да бъде уведомен…
Камерата се спира върху лукавата усмивка на Нева – усмивка, в която е скрита нова буря.
В хотелската стая на Джихангир цари притихнало спокойствие. Тежките пердета пропускат само ивици светлина, която пада върху стъклената масичка. Внезапно телефонът му издава кратък сигнал. Джихангир го взема и погледът му веднага попада върху ново съобщение от Нева.
На екрана се показва снимка – Хира и Али, рамо до рамо, вперили поглед в една от рисунките. Топлината в очите им е очевидна, а до тях – Орхун.
„Али прави изложба в имението. Добре е, не се тревожи“ – гласи съобщението.
Но Нева не е пратила снимката само заради Али. Тя умело е включила и Хира в кадъра – добре знае коя е най-болезнената слабост на брат си.
Джихангир застива. Погледът му неволно се фокусира върху Хира. С пръсти приближава образа на екрана, докато лицето ѝ изпълва дисплея. В очите му проблясва пламък – не е само любопитство, а и онзи скрит огън, който Нева умишлено разпалва. Усмивката му е студена, загадъчна, но и опасна.
Действието се връща в салона на имението, където атмосферата е напоена с нежност. Хира стои до Али, наблюдавайки го с очи, пълни с обич. Орхун е от другата му страна, а момчето сияе от щастие, защото отдавна не е виждало двамата заедно така спокойни.
Халисе влиза с поднос в ръка и поставя пред Али чаша, в която проблясва свежо изцеден портокалов сок.
– Заповядай, малки господине, прясно изцеден портокал.
– Благодаря – прошепва Али и взема чашата.
– Наздраве – усмихва се Халисе и тихо излиза.
Хира веднага се навежда към него, нежният ѝ тон е пълен с грижа:
– Всичко ще изпиеш, нали? Ще ти помогне да се възстановиш, но и плодове трябва да ядеш.
– Хира е права – добавя Орхун и докосва рамото на племенника си.
Али ги гледа ту единия, ту другия, с щастие в очите. Двамата най-важни за него хора вече не не воюват, и това му носи спокойствие.
Афифе обаче наблюдава с противоположни чувства. Лицето ѝ е напрегнато, очите – изпълнени с подозрение. Перихан, както винаги, следи какво става и се нагажда според течението.
– Щом изпиеш сока, трябва да си починеш – продължава Хира. – Не бива да се изморяваш.
– Добре… – отвръща Али, но после смутено добавя: – Имам още една рисунка. Тя не е в изложбата.
Орхун се усмихва заговорнически.
– Всеки художник има тайна рисунка, сега вече събуди любопитството ми.
– И на мен ми стана много интересно – казва Хира.
Перихан, престорено сърдечна, се намесва:
– И ние ще я видим, нали, Али?
– Първо искам да я покажа на чичо ми и на кака Хира – отвръща той без колебание.
Хира го поглежда с такава топлота, че сърцето на зрителя се свива. Афифе обаче не издържа, погледът ѝ е изпълнен със студ и неприязън. Камерата се задържа върху лицето ѝ, в което се чете недоверие и решителност.
В светлата стая на Али настъпва миг, който изглежда като подарък от съдбата. Хира и Али влизат първи, а зад тях с бавна, уверена крачка влиза Орхун. В очите на момчето проблясва нетърпение, а Хира едва сдържа усмивката си.
– Ще се пръсна от любопитство, Аличо! – казва тя с развълнуван глас. – Хайде, покажи ни рисунката си.
Орхун се спира малко по-назад. Лицето му е спокойно, с онази хладна, но пронизваща осанка, която винаги носи, докато наблюдава двамата.
Али отваря чекмеджето и внимателно изважда листа, който е пазил като съкровище. Очите му светят, докато обяснява:
– Много се постарах, защото нарисувах един много специален ден… само за нас тримата.
Али обръща рисунката. На листа оживява сцена от онзи вълшебен пикник в гората – зелени поляни, палатка, около която трептят малки пламъчета от свещи. На разстланото от Хира одеяло лежат тримата – Али, Орхун и Хира – вдигнали очи към звездното небе. Усмивките им са пълни с щастие.
Хира ахва и слага ръка на устата си.
– Аличо, не мога да повярвам… Толкова е красиво!
Орхун протяга ръка и с обич разрошва косата на племенника си.
– Наистина си се постарал, моят талантлив племенник…
– Даже написах датата – добавя Али гордо. – И сложих подписа си!
– Съвсем като истински художник – усмихва се Хира, очите ѝ блестят от умиление.
– Тази рисунка е за вас двамата – казва момчето с искреност, която кара въздуха да потрепери. – Понякога сте тъжни и намръщени, а аз се натъжавам. Ако пак станете такива, ще погледнете рисунката и ще си спомните, че трябва да сте щастливи. Аз искам винаги да ви виждам усмихнати.
Хира го прегръща нежно, гласът ѝ е тих и топъл:
– Ние сме добре, Аличо, не се тревожи за нас.
– Всичко е наред – допълва Орхун, като впива поглед в Хира.
Очите им се срещат – мълчалив, но дълбок разговор без думи. Али, почувствал силата на мига, се втурва и прегръща двамата едновременно. Момчето сияе от щастие. В този миг изглежда така, сякаш целият свят се събира в прегръдката му – светът, в който Хира и Орхун отново са заедно до него.
Действието прескача. В тъмната си стая Нева стои пред бюрото. Слабата светлина на лампата пада върху портрет на баща ѝ. Тя протяга ръка и бавно плъзга пръсти по образа, сякаш иска да съживи чертите му. В очите ѝ пламти болнава решителност, а устните ѝ мълвят с ненормален плам.
– Скъпи татко, спи спокойно… Кълна се, че ще разбия спокойствието на всички в това имение – от най-големия до най-малкия. На всички ще си отмъстя!
Нева притиска снимката до сърцето си, после я връща на мястото ѝ. Вдига брадичка, сякаш вече е обявила война. С твърда крачка се насочва към вратата.
Горният етаж е потънал в тишина. Полилеите са угасени, коридорът е осветен само от лунните отблясъци, които проникват през прозорците. Нева излиза от стаята си тръгва по дългия коридор. В този момент долавя приглушен глас.
– Отново успя да получи каквото иска… – долита от стаята на Афифе.
Любопитството разпалва Нева. Тя спира, наостря слух и се залепва до вратата.
В стаята си Афифе крачи нервно напред-назад. Всяка стъпка по дебелия килим е като удар на камшик. Срещу нея стои Шевкет, готов да изслуша и да изпълни нарежданията ѝ.
– Нямам вече търпение! – изригва тя. – Трябва да разбера какво има между Джихангир и Хира! Попитах я дали е била сама в градината в болницата. Не можа да отговори. Но аз знам, че Джихангир е бил там. Ако нямаше какво да крие, щеше ли да мълчи така?
– Не вярвам, госпожо! – промърморва Шевкет, но Афифе вече е убедена.
От другата страна на вратата Нева слуша и очите ѝ заблестяват. На лицето ѝ се появява хитра усмивка.
– Ето, семената, които посях, вече дават първите си плодове… – прошепва тя.
Вътре Афифе продължава с ледено спокойствие:
– Крие нещо. И аз ще разбера какво.
– Какво ще заповядвате? – пита Шевкет със сведен поглед.
– Както вече казах – не изпускай Хира от очи. Ще сбърка. Ще се издаде.
Той кимва в знак на съгласие.
Нева, чула всичко, бавно се отдръпва от вратата. В погледа ѝ проблясва дяволита светлина, а устните ѝ изричат с удоволствие:
– Значи я следиш, скъпа ми братовчедке… Ха! Финалът ще е по-лесен, отколкото мислех. Чудесно… Прекрасно…
Камерата се задържа върху лицето ѝ – лукава усмивка, в която се крият тайни планове. Какъв е този „финал“ и защо Нева изглежда толкова сигурна, че ще държи всички в ръцете си? Зрителят остава в напрежение.
В същия този миг Хира стои сама на верандата. Погледът ѝ се губи в безкрая на нощното небе, а очите ѝ жадно следват звездите – сякаш там, сред светлината им, се крият отговорите на въпросите, които я измъчват. По лицето ѝ бавно разцъфва усмивка – крехка, почти невидима, но истинска, като първия лъч на зората. Спокойствие, каквото отдавна не е познавала, се разлива по чертите ѝ.
В съзнанието ѝ оживява онзи миг с Орхун – момент, който се е врязал дълбоко в душата ѝ. Думите му отекват като семена, поникнали в суха земя:
„Клонът може да не забрави веднага, че е бил пречупен… но ще израсне отново. Защото корените са там. И за да роди нова клонка, ще се вкопчи още по-силно в земята.“
Хира затваря очи. Позволява на тези думи да я обвият като нежна завеса. Устните ѝ трепват в тих шепот, наситен с благодарност:
– Господи, хиляди пъти ти благодаря… Не ме лиши от неговия поглед, пълен с любов.
Хира не подозира, че зад нея вече е застанал Орхун. В ръцете си държи шал, който внимателно слага върху раменете ѝ. Движението му е толкова естествено, сякаш винаги е било предназначено за този миг.
После, без да изрече дума, той я обгръща в прегръдката си – силна и сигурна, но в същото време крехка и нежна. В нея се събира всичко онова, което и двамата толкова дълго са се опитвали да отрекат.
Хира затваря очи и се отпуска назад. В погледа на камерата има спокойствие върху лицето ѝ и сила в неговия силует, но всъщност, не е ли това само илюзия? В такива мигове човек е склонен да повярва, че времето наистина може да спре, че една прегръдка е достатъчна да изтрие болката от миналото.
Картината застива – Орхун и Хира, вплетени един в друг под звездното небе, сякаш самата вселена им дава втори шанс. Но всяко ново начало носи в себе си и опасността от край. Любовта им изглежда силна, но ще устои ли, когато бурята ги връхлети?
И тук идва неизбежният въпрос: не е ли този миг просто кратка милост от съдбата, затишие пред буря, глътка въздух за зрителите, преди Нева да изпълни коварния си план?
Рашит е наел двама мъже да отвлекат Нуршах. Опитвайки се да я спаси, Кенан също е заловен.
Похитителите са аматьори и доста наивни. Искат Нуршах да се обади на Орхун и да му поиска откуп, но тя отказва, защото когато е напуснала дома, е казала, че ще се оправи сама. Кенан казва на двамата мъже, че продава офиса си и ще им плати парите сам. Те предават предложението на Кенан на Рашит, но той отказва, защото се надява да получи повече от Орхун.
Затова оставят Нуршах и Кенан сами през нощта, надявайки се, че до сутринта Нуршах ще се предаде и ще се обади на Орхун.
Останали сами, те успяват да се развържат, но не могат да отворят вратата. Нуршах пита Кенан дали наистина би продал офиса за нея, а той отговаря, че би дал всичко за нея.
Нуршах е трогната, но Кенан я връща на земята, като ѝ казва, че трябва да даде всичко за нея, защото тя е негова съпруга, макар и само на хартия.
