В предния епизод на турския сериал „Плен“: Нева диктува правилата на играта! Тя прави така, че Орхун спешно заминава за Лондон, а в същото време кани Джихангир в имението. Джихангир се опитва да обясни на Хира за рисунките, но Афифе ги вижда и отново обвинява Хира. В същото време Нуршах е повалена от висока температура, а Кенан остава неотлъчно до нея
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 95 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун е потресен, когато разбира, че Джихангир е търсил Хира първо в дома им, а после и в кафенето. Той не разговаря с нея, а настоява Афифе да му обясни как Джихангир е влязъл в къщата. Орхун нарежда да се прегледат записите от камерите и да бъде уволнен охранителят, допуснал пропуска.
Хира, отчаяна да иска изясни недоразумението, носи кафе на Орхун в кабинета. Когато Орхун отказва, тя му казва, че ако не ѝ вярва, няма смисъл да се женят. Отговорът му е категоричен – ако ѝ нямаше доверие, поведението му е щяло да бъде съвсем различно.
Междувременно Нева крои нов план, за да убеди Орхун, че Хира и Джихангир тайно си общуват.
Нуршах също е разкъсвана от емоции, не може да извади Кенан от мислите си. Когато Фериха ѝ признава, че дори в съня си е повтаряла името му, Нуршах решава да се дистанцира и започва да обмисля нова работа, далече от Кенан.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ Прочетете пълното развитие на събитията по-долу ⬇
В стаята си Нева е като хищник, който дебне плячката си. Седи пред компютъра, а в ръцете си стиска телефона на Хира. На екрана вече е отворен WhatsApp, а в ухото ѝ звучи гласът на познат, който я напътства.
– Да, отворих приложението на компютъра… И после какво? – гласът ѝ трепери от нетърпение. – Аха, и от телефона съм го отворила. Добре, влизам в настройките… Само секунда… Пише „използвай QR код“. Чакай малко.
Пръстите ѝ бързо следват инструкциите. Екранът на лаптопа и телефонът се свързват, миг по-късно всички съобщения на Хира оживяват на монитора пред Нева. Очите ѝ проблясват, по устните ѝ плъзва зловеща усмивка – сякаш е открила съкровище.
– Ха! Чудесно… – прошепва тя със задоволство. – Значи вече мога да отварям всичко, когато поискам… Ако ги скрия в архива, после пак се връщат, нали? Добре. Значи е готово. Нека видим сега какво има…
Тя прибира телефона на Хира и изважда този на брат си, Джихангир. Пръстите ѝ го милват като оръжие, а на лицето ѝ играе усмивка, пропита с коварно удоволствие.
– Сега ще пиша на Хира от телефона на брат ми… и ще ѝ отговарям от нейното. Прекрасно.
Камерата ни пренася в коридора на имението, където Хира излиза от кухнята. В ръцете си носи чаша кафе за Орхун. По лицето ѝ личи умора и скрита тъга. Тя не знае, за коварния план на Нева. Зрителите чуват гласът на Нева, която като змия нашепва:
– Да видим какво ще направиш, когато твоите съобщения с брат ми излязат наяве, Хира…
Хира продължава по коридора с чашата кафе – нерешителна, изтощена, със свито сърцето, без да знае, че бурята вече се надига над нея.
Хира стига до вратата на кабинета с чашата кафе, която е приготвила за Орхун. Стои пред масивната врата, колеблива, с наведени очи. Лицето ѝ е тъжно, сякаш сърцето ѝ се къса между желанието да влезе и страха какво ще я очаква вътре. Няколко мига мисли дали да почука или да се върне обратно. После изправя рамене, поема дълбоко въздух и решава – ще се престраши да влезе.
В кабинета Орхун е потънал в документи. Седи със съсредоточен поглед, пръстите му подреждат лист след лист. Вратата се открехва, но той дори не вдига глава. Хира влиза тихо, внимателно, с чашата кафе в ръце.
– Не искам – отсича Орхун, без да я погледне.
Думите му падат като удар върху Хира. Тя замръзва, очите ѝ се пълнят със сълзи, но се опитва да събере сили. Гласът ѝ трепери:
– Разбирам, че не ми говориш… Но кафето…
Орхун вдига ръка и я прекъсва рязко:
– Казах, че не го искам!
Сърцето на Хира се свива. Тя тръгва да излиза, но нещо я спира. Завърта се обратно, очите ѝ срещат тези на Орхун. Събира цялата си смелост и пита:
– Не ми ли вярваш?
Въздухът в стаята натежава. Тишината е болезнена. Хира вече не издържа, гласът ѝ излиза пълен с обида и горчивина:
– Ако не ми вярваш, по-добре да не се женим.
Думите ѝ са като куршум за Орхун. Той рязко се изправя, очите му горят.
– Чуваш ли се какво казваш? Това ли наистина искаш?
Хира е също съсипана, но се опитва да изглежда твърда.
– Не… разбира се, че не. Но…
– Но? – гласът му звучи като предупреждение.
– Но ако не ми вярваш… – шепне тя, но не довършва.
Разочарованието на Орхун е очевидно. Погледът му я пронизва.
– Ако не ти вярвам ли? – повтаря той студено.
Хира го гледа със сълзи в очите, а отвън, зад вратата, Нева слуша с наслада. Лицето ѝ сияе от злокобна радост.
Вътре, Хира задържа дъха си. Орхун я гледа строго.
– Наистина ли мислиш, че не ти вярвам? – казва той с дрезгав глас.
Хира свежда очи, срамежливо мълчи.
– Имаш ли представа какво би станало, ако не ти вярвах? – продължава той.
Хира замръзва, притисната от думите му.
– Никога повече не говори така! Не смей да поставяш под съмнение доверието ми!
Нева се отдръпва от вратата с лукава усмивка, прошепвайки като клетва:
– Доверявай се, Орхун… Но помни – предателството не идва само от враговете. Скоро лавина ще помете любовта ви.
Ясно е – Нева вече крои нов план.
Орхун, кипнал от напрежение, тръгва към вратата. Вече е готов да я отвори, но за миг спира, обръща се към Хира и с леден тон казва:
– Отивам в офиса.
Той излиза, а Хира остава сама. Чашата кафе трепери в ръцете ѝ, по лицето ѝ се стичат тихи сълзи. Тя гледа към вратата, зад която е изчезнал любимият ѝ, безсилна и опустошена.
Действието прескача в стаята на Нева.
– Да… Време е за действие – изрича Нева на себе си.
Взима телефона и набира номер. Чува се само нейният глас – отсрещния глас остава загадка.
– Хей, скъпа… Как си? Аха… Добре. Помислила си правилно. – Усмивка играе по устните ѝ. – Имам една молба. Знаеш хотела, където брат ми винаги отсяда? Там ми трябва човек. Надежден, дискретен, някой, който знае как да си свърши работа.
Отговорът отсреща я кара да се засмее. Смехът ѝ е остър, почти зловещ.
– Аха, значи с пари може всичко? Отлично! Тогава намери най-суровия човек, не се притеснявай за парите. Важно е да е надежден. Добре… Кажи ми, когато намериш. Целувки. Чао.
Тя затваря телефона. В очите ѝ проблясва задоволство, а лицето ѝ сияе от злорадна увереност.
– Всичко върви точно по плана ми – прошепва Нева.
Сцената завършва с образа ѝ – студен, самоуверен, готов да разклати основите на всички около себе си.
В стаята на Али Халисе е седнала до него и с мек и нежен тон го увещава да се храни:
– Хайде, Аличо… хайде, съкровище мое. Докато супата е топла, трябва да я изядеш, за да оздравееш бързо.
Али държи лъжицата, но я стиска колебливо. Слага ръка на гърлото си и прошепва уморено:
– Не минава… сякаш е заседнало тук.
Афифе го наблюдава строго. За нея това е само детска прищявка. С майчин авторитет изрича:
– Ако си толкова нежен, няма да се оправиш. Трябва да изпиеш супата, иначе болестта няма да си тръгне.
В този момент в стаята влиза Хира. Чула е, че Али не иска да яде, и с нежност в гласа се обръща към него:
– Да ти помогна ли?
Погледът на Афифе се впива в нея – студен и суров.
– Как смееш? – отсича тя. – Той сам ще яде. Или искаш да го разглезиш?
Но Али поклаща глава и тихо прошепва:
– Ти го направи, моля те…
Афифе се напряга, но с ледено движение дава знак на Халисе да предаде таблата на Хира. Халисе се усмихва съчувствено и се отдръпва. Хира взема лъжицата и с топла усмивка поднася първата хапка.
– Хайде да опитаме. Чух, че е много вкусна.
Али преглъща трудно, а после вдига поглед към нея:
– Защо чичо ми е ядосан на теб?
Въпросът му замразява стаята. Хира и Афифе си разменят мълчаливи погледи. В очите на Афифе сякаш се чете: „Виж, това е резултатът от действията ти.“
Хира събира сили и нежно отвръща:
– Просто си говорехме, Али.
Но момчето не е убедено.
– Той крещеше… чух го.
Хира се навежда, погалва косата му и се опитва да го успокои:
– Али, понякога възрастните говорят по-силно. Понякога се карат. Но важното е накрая да се разберат.
Али я гледа сериозно и с детска искреност пита:
– Няма да си тръгнеш, нали?
Сърцето на Хира се свива. В очите ѝ проблясва болка.
– Какви ги говориш, скъпи?
Афифе не издържа и нервно ги прекъсва:
– Достатъчно! Супата вече е студена. Изяж я веднага, иначе няма да оздравееш.
– Все едно нещо е заседнало в гърлото ми – оплаква се Али.
– Ако ядеш, ще ти мине – отсича Афифе и се обръща към Хира. – Ако не можеш да се справиш, ще повикам Халисе!
– Не! – прекъсва я Али. – Обещавам, ще ям… но искам кака Хира да ми даде.
Хира продължава да го храни бавно, а той едва преглъща. Афифе излиза от стаята – не може да търпи присъствието ѝ. Али остава насаме с Хира, очите му са пълни със загриженост:
– Недей да си тъжна?
Хира се усмихва през сълзи и нежно му прошепва:
– А ти никога не се разболявай, чуваш ли?
Хира продължава да му подава супата с търпение и любов, докато вътре в нея кипи тъга, която се опитва да скрие.
В дневната на имението Афифе се движи нервно напред-назад. До нея стои Шевкет, който усеща напрежението.
– Госпожо? – осмелява се да заговори той.
– Има нещо – прошепва Афифе. – От дни не ми дава мира.
– Какво е то? – пита той внимателно.
– Напрежението между Орхун и това момиче… вече стигна връхна точка.
Шевкет снишава глас, като че споделя тайна:
– Ако не ме разберете погрешно, и аз го усещам. Може би е влиянието на г-н Джихангир…
Очите на Афифе пламват и се стрелват към него. Шевкет веднага се сепва.
– Прощавайте.
– Искам да знам всяка нейна стъпка! – отсича тя с ледено спокойствие.
– Разбира се, госпожо. Не се тревожете.
Но в този момент писък разтърсва тишината. Гласът на Хира кънти отдалеч:
– Аличо! Аличо!
Афифе побледнява. В сърцето ѝ се надига паника. Тя хуква към стаята на Али, а Шевкет върви плътно след нея.
В стаята на Али времето сякаш спира. Хира е на колене на пода, притиска момчето към гърдите си. Малкото тяло е безжизнено, клепачите – затворени, лицето – бледо като восък. Сълзи се стичат по лицето ѝ, докато тя го вика отчаяно:
– Аличо! Чуваш ли ме? Отвори очи, миличък, моля те! Аличо!
Вратата се отваря рязко и в стаята нахлува Афифе, последвана от Шевкет. Когато вижда внука си безжизнен в ръцете на Хира, погледът ѝ се изпълва с ужас.
– Какво му е? Как стана това изведнъж?! – гласът ѝ трепери.
Хира, обзета от паника, едва успява да каже:
– Не знам… изпи малко супа и после… – гласът ѝ секва.
Погледът на Афифе е като нож – обвинение, хвърлено без думи. После тя се обръща към иконома:
– Подгответе колата веднага! Бързо!
– Разбира се, госпожо – Шевкет изчезва моментално.
– Не стой така! – нарежда Афифе на Хира. – Отиваме в болницата!
Хира стиска Али в ръцете си, прегръща го, сякаш може да му върне живота със силата на обичта си.
– Идвам – прошепва тя и хуква към вратата. Афифе я следва, притисната от страх и гняв.
В коридора на болницата времето сякаш застива. Бледата светлина от лампите прави обстановката още по-студена. Хира седи прегърбена в единия край – очите ѝ са пълни със сълзи, ръцете ѝ треперят, сякаш всеки миг ще рухне. От другата страна стои Афифе – лицето ѝ е като камък, опитва се да изглежда силна, но в дълбочината на погледа ѝ ясно личи тревогата.
В този напрегнат миг се появява Орхун. Стъпките му отекват по коридора, гласът му прорязва тишината:
– Майко! Аличо добре ли е?
Той се обръща към Афифе, а не към Хира. И това пронизва Хира като нож – погледът ѝ се пълни с нова болка.
Афифе отвръща бързо, сякаш е репетирала отговор:
– Разболя се, докато ядеше. Лекарите се грижат за него.
– Как стана това? – пита Орхун, гласът му е напрегнат.
– Аз не бях до него в момента – казва Афифе с ледена сдържаност. – Не знам подробностите.
Хира не издържа. Гласът ѝ е счупен, но все пак успява да проговори:
– Аз го хранех със супата. Не можеше да преглъща. Принуди се да изпие малко… и изведнъж очите му се затвориха, главичката му падна напред. Не разбирам какво стана…
Орхун не я поглежда в лицето. Само кимва леко, сякаш казва „чух те“. После се обръща към майка си:
– Ще говоря с лекаря.
И си тръгва решително по коридора. Хира остава като сянка зад него – смазана от тъга, от това, че думите ѝ сякаш нямат значение, че присъствието ѝ е невидимо
В хотелската стая на Джихангир работи, пред него, документите са разпръснати по масата, но вниманието му рязко се откъсва, когато телефонът вибрира. На екрана се изписва името на сестра му. Джихангир вдига.
– Здравей, Нева? – гласът му звучи внимателно.
От другата страна тя говори с престорена мекота, като че е най-любящата сестра:
– Батко, обадих се и за да чуя гласа ти, и да те осведомя какво стана…
– Нещо ли се е случило? – пита Джихангир, вече напрегнат.
– Али се разболя… Откараха го в болницата.
Новината го разтърсва.
– Какво му е? – тревогата прозира в гласа му.
– Не знам, бях си в стаята. Май е станало, докато е ял. И без това всички у дома са на ръба на силите си. А тази история с болницата беше последната капка…
Нева внимателно поднася думите си. Истинската ѝ цел не е Али, а напрежението между Орхун и Хира.
– Защо има напрежение в къщата? – пита Джихангир, точно както Нева е очаквала.
Сестра му не губи време:
– По-скоро ме попитай кога НЕ е напрегната! Орхун и Хира пак се скараха. Този път той я смъмри толкова жестоко, че ми стана жал за нея. Горкото момиче беше съкрушено.
В гласa на Джихангир прозвучава тежко „Ох…“. Очите му се присвиват, замислен е и видимо разстроен.
– Живеем все едно под електропровод, братко… – продължава Нева сладко-отровно. – Винаги напрежение, винаги скандали.
– Разбирам – отвръща той, но в тона му се усеща тежест.
– Исках просто да знаеш – казва Нева престорено загрижено. – Може би искаш да минеш през болницата.
– Имам няколко неща за вършене. Ще видя дали ще успея. До скоро.
– Добре, чао – завършва Нева, като едва сдържа доволната усмивка в гласа си.
Щом затваря, по лицето ѝ преминава коварна усмивка. Тя е постигнала своето, в сърцето на Джихангир вече е посадено съмнение.
В коридора на болницата времето тече бавно. Хира е сгушена в ъгъла, бледа и разбита. На другия край стои Афифе – изправена като стоманена кула, лицето ѝ е ледено, но в очите се крие неспокойство. До нея се приближава Шевкет.
– Желаете ли нещо, госпожо? Чай? Кафе? – пита той.
– Достатъчно е вода – отсича тя.
Когато икономът се отдалечава, погледът на Афифе се спира върху Хира. Приближава я, гласът ѝ е като остър нож:
– Всички сме на тръни. Недей да правиш повече грешки, които да притесняват Орхун!
Хира я гледа тъжно, очите ѝ блестят от сълзи.
– За мен здравето на Али е най-важното. Когато се разболя…
Афифе не ѝ позволява да довърши – ръката ѝ с резки жестове я спира.
– Наблюдавам те. Запомни го!
В този момент по коридора влиза Орхун. Хира се вцепенява от думите на Афифе.
– Какво каза лекарят? – пита тя веднага с притворено спокойствие.
– Чакат резултатите от изследванията – отвръща Орхун.
Хира слуша разговора им като чужда, сякаш вече няма право на глас.
В кантората на Кенан атмосферата е приглушена. Фериха слага длан на челото на Нуршах и въздъхва с облекчение – топлината е спаднала.
– Ах… Слава Богу, малко се е понижила температурата – прошепва тя с глас, пълен с майчина нежност.
Нуршах се размърдва и бавно отваря очи. Когато вижда Фериха до себе си, по лицето ѝ проблясва искрена усмивка.
– Спала ли съм? – пита все още замаяна.
– Спала си и вече си по-добре. Но защо беше дръпнала завивката до главата си, момиче? – нежно я укорява Фериха. – Имаш температура! Добре, че сега е по-добре.
Нуршах я гледа благодарна, с мека усмивка.
– Вече се чувствам по-добре. Благодаря ти, Фериха…
После колебливо пита:
– А къде е Кенан?
Фериха се усмихва още по-широко, в очите ѝ проблясва закачка.
– Вътре е. Но беше разтревожен, а ти не го пусна при себе си.
И после, сякаш не може да сдържи тайната, добавя:
– А всъщност и ти си мислеше за него. В съня си все името му повтаряше. Каква любов е това, момиче? Браво!
Думите падат върху Нуршах като гръм. Очите ѝ се разширяват от изненада, устните ѝ треперят.
Фериха се изправя, доволна, че е видяла реакцията ѝ.
– Както и да е. Вече изглеждаш по-добре. Аз ще вървя. Донесох супа, но ти заспа и не можа да я хапнеш. На излизане ще кажа на Кенан да я стопли и да те накара да я изядеш. Възстановявай се бързо.
– Благодаря… – отронва Нуршах като в сън, докато Фериха излиза.
Остава сама, но думите продължават да ехтят в главата ѝ: „В съня си все името му повтаряше… Каква любов е това, момиче? Браво!“
Нуршах седи зашеметена, като закована. Шепне на глас, сякаш сама не вярва на чутото:
– Аз? Да го викам? Защо да викам името му насън? Не… невъзможно… Или… може би…
Споменът отново се връща – думите на Фериха режат тишината: „В съня си все името му повтаряше… Браво!“
И в този миг вратата се открехва и влиза Кенан. Сърцето на Нуршах започва да бие като лудо. Тя вдига очи и го поглежда – със зашеметен поглед, в който за пръв път признава пред себе си истината.
Нуршах осъзнава, че чувствата ѝ към Кенан са по-силни, отколкото е готова да признае.
На следващия ден Кенан е наведен над бюрото си, когато вратата се отваря и влиза Нуршах. Облечена е, върви уверено към бюрото си, но погледът ѝ избягва този на Кенан.
– На крака си, преди да си оздравяла напълно – казва той с упрек. – Трябваше да почиваш още.
– Добре съм. Починах достатъчно – отвръща тя, като се опитва да овладее гласа си.
– Сигурна ли си, че наистина си добре? – пита той.
Нуршах изведнъж избухва:
– Не, не съм! Така не става, не издържам вече!
Кенан я гледа изненадано.
– Казах ти да почиваш, но ти не ме слушаш…
– Не е това! – прекъсва го тя с въздишка. – Така не може да продължава.
– Какво искаш да кажеш? Не разбирам.
– Имам предвид тук. Същият офис. Рамо до рамо с теб… Не мога! – думите излизат трудно, но тя преглъща и продължава: – Ще си взема нов офис.
Кенан я гледа озадачено, сякаш не вярва на чутото.
