В предния епизод на турския сериал „Плен“: Връзката на Орхун и Хира отново е под изпитание. На плажа двамата си дават клетви за вечна любов и вярност, но интригите на Джихангир, Нева и Афифе поставят чувствата им на изпитание.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 90 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Джихангир е обзет от подозрения – сигурен е, че Нева е изпратила на Орхун рисунките му с Хира. Но когато я притиска, тя категорично отрича и му внушава, че може би Орхун има свой човек в хотела, който е открил и предал рисунките.
В същото време Орхун вече е разбрал истината и пита Нева направо каква е целта ѝ.
Междувременно Джихангир не се отказва – той иска да говори с Хира, да ѝ обясни. Но Хира, изпълнена с гняв и решителност, му удря шамар и си тръгва, без да изслуша обяснението му.
Точно тогава Нева отново се появява в живота на брат си. Тя му обещава, че ще му помогне да говори с Хира и да оправи нещата. Но дали истинската ѝ цел е да помогне – или да го тласне още по-дълбоко към пропастта?
В същото време Нуршах води тежка битка със собствените си чувства към Кенан.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ Прочетете пълното развитие на събитията по-долу ⬇
В имението, в стаята си, Хира е седнала мълчаливо, с наведена глава. Сълзите ѝ бавно се стичат по бузите и падат върху ръцете ѝ. Хира е сломена от жестоките думи на Афифе, които кънтят в главата ѝ: „Заради теб!Виж какво преживя синът ми заради теб! Време е най-после да разбереш къде е мястото ти, да научиш ролята си! Бъди жена, която заслужава сина ми! Но това никога няма да се случи! Никога няма да го заслужиш!“
– Защо ми се случва всичко това? – прошепва Хира сама на себе си, когато споменът избледнява. – Наистина ли е заради мен? Дали съм направила нещо, без да разбера?
В този момент Али наднича в стаята. Хира бързо изтрива сълзите си, изправя се и се опитва да прикрие болката.
– Аличо – усмихва му се тя, макар че усмивката ѝ е крехка.
Очите на момчето бързо забелязват влажните следи по лицето ѝ.
– Защо си тъжна? Случило ли се е нещо? – пита той с детска невинност в гласа.
– Не, не съм тъжна – побързва да отговори Хира, отклонявайки вниманието. – А ти? Добре ли си?
Али присвива лице, сякаш се колебае.
– Боли ме коремът... Какво ще стане, ако не отида на училище?
В погледа на Хира проблясва тревога.
– Пак ли си развълнуван? – навежда се към него.
Али повдига рамене, сякаш не знае.
– Не знам... Състезанието по рисуване наближава! Може би съм малко притеснен.
Хира нежно поема ръцете му.
– Няма от какво да се притесняваш! Убедена съм, че ще се справиш прекрасно!
Али замислено свежда очи, но в тях се появява искрица надежда.
– Добре тогава... Какво ще направим, за да ми мине притеснението? – пита той, очаквайки от нея спасение.
– Кажи ми ти – отвръща Хира с усмивка, в която трепти едновременно нежност и тревога.
– Ти ще ме заведеш на училище – заявява детето с увереност, сякаш това е най-голямата награда.
Хира замръзва за миг, защото в сърцето ѝ тревогата продължава да я мъчи.
– Добре... – прошепва тя, но очите ѝ издават, че мислите ѝ са далеч от детската молба.
Действието се пренася в хотелската стая на Джихангир, където той крачи неспокойно напред-назад, сякаш стените го притискат. В този момент вратата се отваря и влиза Нева с хитра усмивка на уста.
– Батко... – произнася тя меко, но в гласа ѝ има нещо лукаво.
Нева се приближава, протяга ръка, уж за да докосне веждата му, която преди час Орхун разби. Но жестът ѝ е неискрен.
– Батко, как... – започва, но Джихангир рязко отблъсква ръката ѝ. Личи, че е много ядосан.
– Ти изпрати снимките! Знам го! – изригва Джихангир. – Защо го направи? Какво ти има? Какво искаш, Нева? Какво, за Бога, търсиш сега?!
Нева сменя тона, преструвайки се на жертва.
– Аз съм ти сестра. Как можеш да ми говориш така?
– Защото никой друг не би могъл да стори това, освен теб! – крещи Джихангир и очите му проблясват опасно.
Но Нева не се отказва, гласът ѝ е мек, а думите – отровни.
– Ами Орхун? Нали ти сам каза, че е внедрил шпионин в холдинга. Откъде знаеш, че няма човек и тук, в хотела?
Джихангир спира на място. За пръв път изглежда несигурен.
– Спомни си... какво видя той, когато дойде тук? – продължава Нева. – Обецата на Хира. Ами ако е искал да разследва и други неща?
Казаното от Нева се загнездва в съзнанието на Джихангир. Той започва да вярва на казаното от сестра си. Без да каже нито дума повече, обръща гръб и напуска стаята.
– Къде отиваш? Почакай! – крещи Нева след него, но отговор не идва.
Тя остава сама, прошепва през зъби:
– Добре, върви. Кажи си проблема... ако изобщо намериш кой да те изслуша.
Усмивката отново се появява на лицето ѝ – студена и лукава.
– И аз имам среща. – с тези думи Нева напуска стаята, а вратата се затваря тежко зад нея.
Пред училището Хира пуска Али да влезе в класната стая и тръгва по улицата. Вятърът играе с косите ѝ, но стъпките ѝ са тежки – сякаш всяка мисъл я притиска. В този момент тя забелязва колата на Джихангир. Сърцето ѝ прескача, а очите ѝ се разширяват от изненада.
Миг по-късно колата спира рязко пред нея и я принуждава да спре. Джихангир скача навън, погледът му е твърд, а присъствието му носи напрежение и кара Хира да се притеснява още повече.
– Отидох в имението да говоря с теб, но ми казаха, че си дошла тук – казва Джихангир с тон, който не търпи възражение.
Хира се опитва да мине покрай него, но той хваща ръката ѝ.
– Ще ме изслушаш ли? Искам само да поговорим – настоява Джихангир.
Тя е принудена да срещне погледа му. В него се чете решимост, а в нейня – ярост.
Хира тръгва тичешком към колата, но Джихангир върви плътно до нея.
– Искам само да поговорим – повтаря той.
– Не искам да говоря! – отсича Хира и върви упорито към автомобила.
– Но трябва да ме изслушаш! – настоява Джихангир и отново я хваща за ръката.
Хира рязко се отдръпва, поглежда болезнено китката си. Джихангир свива вежди.
– Това е заради съпруга ти, нали? Заради този крадец! – казва злобно той.
Хира побеснява, как може Джихангир да говори така за съпруга ѝ. Тя вдига ръка и му ударя силен шамар. Джихангир е шокиран и застава на място, поразен от удара и от презрението в погледа на Хира.
Действието се пренася в холдинга в кабинета на Орхун.
Орхен седи зад бюрото си, а срещу него седи Нева.
– Ще говорим за истината открито – отсича тОрхен. – Знам, че ти остави рисунките на бюрото ми. Каква е целта ти?
– Какво искаш? Защо го направи? – пита Орхун с глас, в който звучи заплаха.
– Просто искам да покажа истинското лице на брат ми – отвръща тя спокойно, без да издаде емоция.
Орхун я гледа внимателно, сякаш я претегля.
– Добре, слушам те. Какво е истинското лице на брат ти? – гласът му е суден.
Нева се преструва на честна:
– Мисля, че стъпките, които брат ми предприема, прекрачиха границата. Аз искам само това, което ми се полага по право. Но той не се колебае да си изцапа ръцете. Аз не искам да участвам в неговите неморални игри, затова оставих рисунките на бюрото ти.
– Неморални игри – повтаря Орхун, погледът му я пронизва. – Не искаш да се намесваш в тях, но не ти мигна и окото, за да ме пратиш в затвора, да заплашиш майка ми и да заграбиш дяловете, знаейки, че съм невинен.
Нева отвръща веднага, сякаш е подготвена:
– Не казвам, че не съм правила грешки. Правила съм, много. Точно както и г-жа Афифе. Но целта ми никога не е била да разбивам нечие семейство. Исках дяловете и ги получих. Това е всичко.
Орхун я слуша мълчаливо, но личи, че напрежението в него расте.
– Това, че имам принципи в някои неща, не значи, че сме приятели – добавя тя. – Това, което прави брат ми, е едно. Наследството – съвсем друго. Опитвам се да поставя всичко на мястото му.
Орхун се изправя. Гласът му е категоричен, сякаш изрича присъда:
– Тогава предай на брат си, не искам повече да го виждам. Иначе всичко ще стигне до задънена улица. Оттам нататък никой няма да може да ме спре!
Нева също става.
– Разбрах. Ще направя каквото мога... но дали ще ме чуе, дали ще го спра – това вече не знам.
Орхун не казва нищо повече. Само погледът му, тежък и безмилостен, остава да виси във въздуха.
Действието се пренася пред училището. Хира се отдръпва от Джихангир след шамара, но той променя гласа и поведението си. Става по-мек, почти умоляващ.
– Мисля, че е станало огромно недоразумение! – казва той, сякаш се опитва да я убеди. – Тук съм само, за да оправя нещата. Моля те, успокой се.
Хира не отговаря. Завърта се и тръгва към колата, без да го погледне повече.
– Добре... засега така да бъде – промърморва Джихангир след нея. – Но ще дойде време, ще говорим. Ти ще ме изслушаш!
Той остава сам, обзет от ярост и ревност.
Действието се пренася в имението, където Хира се прибира бавно, сякаш всяка крачка ѝ тежи. В ушите ѝ още отекват думите на Джихангир: „Заради съпруга ти е, нали? Заради онзи крадец. Заради крадеца.“
Замаяна, тя почти не забелязва, когато Муса застава пред нея.
– Сестричке, добре ли си? Не изглеждаш добре. Какво става? – пита той загрижено.
– Добре съм, добре съм, Муса – отвръща тя, опитвайки се да го отмине.
Но той хваща ръката ѝ и я спира.
– Всички други може да заблудиш, но мен – не. Виждам в очите ти, че нещо не е наред. Кажи ми, какво се е случило?
Хира отмества поглед.
– Просто съм уморена. Ако си почина малко, ще ми мине. Не се тревожи.
Муса мърмори, без да откъсва поглед от нея:
– Нещо се е случило... Никога не съм бил по-сигурен.
Хира не казва нищо и тръгва към стълбите.
Действието прескача във вечерта. В градината на имението нощта е тиха, но напрежението е осезаемо. Хира стои изправена, с вдигната глава и решителен поглед. Сърцето ѝ още бие силно след срещата с Джихангир. В ушите ѝ като отровно ехо продължават да кънтят думите му:„Заради съпруга ти е, нали? Заради този крадец.“
Тя поема дълбоко въздух, сякаш иска да изтръгне от гърдите си болката.
– Никой няма право да ме гледа в очите и да го обижда! – изрича тихо, но твърдо.
Хира продължава да чака Орхун – неподвижна, с гордо изправени рамене, като страж, готова да брани честта си.
В същото това време в хотелската стая Джихангир е сам. В очите му гори гняв, а в ръцете – яростно стиска молив. Започва да рисува, пред него на лист оживява лицето на Хира. Ръката му рисува бързо, почти трескаво, докато отново не вижда мигa, в който тя му удари шамар.
В съзнанието му се връща острият звук на плесницата, горещината по бузата му, унижението. Той изведнъж намачква рисунката и я захвърля. Но секунди по-късно я вдига обратно, разгръща я и започва внимателно да я оправя. Сякаш не може да се откъсне от лицето ѝ, от жената, която го отблъсна.
В градината на имението нощта е тиха, а въздухът е наситен с дъх на пръст и свежест. Хира стои пред малкото дръвче, което сама е посадила, и погледът ѝ се задържа върху крехките му клонки. В тях тя сякаш вижда отражение на себе си – уязвима, но жива, бореща се за светлина.
В този момент портата на имението се отваря и Орхун влиза. Погледът му веднага открива Хира. Тя усеща присъствието му, обръща се и, макар напрежението още да тежи в очите ѝ, на лицето ѝ се появява лека усмивка.
– Добре дошъл – прошепва тя.
Орхун се приближава, но вниманието му се спира върху бурена до фиданката. Той се навежда и с едно движение изтръгва плевела.
– Ако не се изкоренят тези треви, ще задушат дръвчето – казва Орхун със сериозен тон. (Разбираме, че думите не са отнасят за плевела.) Орхун изправя глава, очите му срещат нейните.
– Отсега нататък винаги ще я пазя – продължава Орхун, като погалва Хира нежно по лицето. – Няма да позволя никакъв бурен да отрови тази фиданка. Не се страхувай.
Хира разбира какво иска да каже. Той говори не само за дръвчето, а за тяхната любов. Тя навежда поглед, леко смутена, но в сърцето си се съгласява. Орхун я хваща за ръцете, топлината му я успокоява. Двамата бавно тръгват към къщата, рамо до рамо.
– Това, което се случи, вината не е твоя! Не мисли за него – добавя той, с глас, с който иска да успокои любимата си жена.
Хира въздъхва и напрежението постепенно я напуска.
Действието се пренася в стаята на Хира. Тишината между Хира и Орхун внезапно е разкъсана от звука на телефона му. Орхун веднага вдига, лицето му придобива сериозен израз. Хира също наостря слух, тревога преминава по погледа ѝ.
– Да?... Кога?... – гласът на Орхун става напрегнат. – Има ли пострадали?
Хира се вцепенява, опитвайки се да прочете в очите му отговора, който не чува.
– Подгответе самолета ми веднага! – казва Орхун с решителен тон. – Идвам веднага.
Той оставя телефона и бързо тръгва към гардеробната.
– Има ли проблем? – пита Хира, гласът ѝ е изпълнен с тревога.
– Пожар в един от складовете ни в Лондон – отговаря той сухо. – Има ранени. Трябва спешно да замина.
Хира веднага се втурва след него:
– Ще ти помогна.
В този миг телефонът ѝ на масата иззвънява. Погледът ѝ пада върху екрана – съобщението е от Джихангир.
„Съжалявам много!“
Паниката преминава през очите ѝ като светкавица. Тя бързо натиска бутона и изтрива съобщението. После бързо се отправя към гардеробната, за да се присъедини към Орхун.
В хотелската стая Джихангир чака отговор, но екранът на телефона остава тъмен. Въздишка на отчаяние излиза от устните му. В този момент на вратата се почуква.
– Влез – казва той уморено.
В стаята влиза Нева. Сяда до него, лицето ѝ е загрижено, но в очите ѝ проблясва любопитство.
– Батко, притесних се за теб. Толкова набързо изчезна. Какво стана? Говори ли с Хира?
Джихангир клати глава.
– Отидох в имението, но ми казаха, че е завела Али на училище. После отидох и до училището, но... – той замлъква, не споменава шамара, който още гори по бузата му. – Тя не искаше да говори с мен.
– Ах, Боже мой... това е много лошо – преструва се Нева на съпричастна.
– Писах ѝ... казах ѝ, че съжалявам, но тя и на това не отговори – обяснява Джихангир, в очите му проблясва отчаяние. – Каквото и да става, трябва да говоря с нея, да ѝ обясня. Рисунките, които видя, не значат това, което си мисли. Те са просто част от стотици други рисунки.
Той стиска юмруци, сякаш се бои Хира да не се отдалечи завинаги от него.
Нева го поглежда с престорена нежност.
– Разбирам те много добре, батко. Наистина. – После с лукава усмивка добавя: – Защо не ѝ пишеш пак? Или говори по телефона.
– Може да не е сама... не искам да я поставям в неудобно положение – въздиша Джихангир.
Очите на Нева светват, сякаш е чакала този момент.
– Ясно... тогава ще оставиш това на мен. Ако толкова те измъчва, добре. Аз ще намеря начин да говоря с Хира.
Джихангир я гледа с благодарност.
– Благодаря ти.
– Няма защо – отвръща тя с усмивка. – Нали сме брат и сестра.
Но докато го казва, в погледа ѝ се появява онзи коварен блясък, който издава, че всъщност крои нещо съвсем различно. Нева има нов план срещу Хира.
В офиса на Кенан въздухът е напрегнат. Документите са разпръснати върху бюрото, но Нуршах изобщо не може да се съсредоточи. Погледът ѝ отново и отново се плъзга към Кенан, сякаш очите ѝ я предават. В ушите ѝ още кънтят думите на Есра – „Каквото и да казваш! Това е много повече от приятелство!“
Нуршах трепва. В паниката си извърта глава настрани, но Кенан веднага забелязва.
– Случи ли се нещо? – пита той внимателно, като я наблюдава.
Тя рязко надига глас, сякаш иска да избяга от собствените си мисли.
– Трябва да тръгвам! – казва прибързано.
Фатих и Джейлян, който са също в кантората я поглеждат объркано.
– Ще се срещна с приятелки – добавя тя, без да обмисля думите си.
Кенан присвива очи – нещо не се връзва.
– С приятелки? От къде пък се взе това толкова внезапно?
– Приятелки от университета – хвърля първото обяснение, което ѝ минава през ума.
Фатих се опитва да разведри обстановката:
– Батко, можеш да отидеш и ти, ние ще се справим тук в кантората.
Но Нуршах реагира рязко, почти уплашено:
– В никакъв случай! – всички замръзват от острия ѝ тон.
Нуршах се опитва да се поправи, да намери по-мек израз:
– Не... защото Кенан е зает. Не искам да се разсейва навън.
Кенан се вглежда в нея, опитвайки се да разбере откъде идва този внезапен страх.
– Добре ли си? Сигурна ли си, че нищо не се е случило? – пита той.
– Добре съм! – настоява тя. – Всичко е наред. Просто ще се видя с приятелки.
Нуршах посочва към кухнята, като че ли това е изход от напрежението. Двамата тръгват натам, а Фатих и Джейлан си разменят смутени погледи.
– Пак нещо се случва между тях – прошепва Фатих.
– И аз така мисля – кимва Джейлан.
В кухнята Нуршах вече не издържа. Обръща се към Кенан с наранена.
– Защо непрекъснато обсъждаш всичко пред Фатих и Джейлан? Все питаш какво става, какво става... – гласът ѝ трепери. – Ние не сме истински женени! Всеки има свой живот! Да, тази игра е необходима, но рано или късно тя ще свърши и тогава ще се върнем към истинското си ежедневие!
– Господи... – въздиша Кенан. – Аз не твърдя обратното! Но когато стана и изведнъж заяви, че отиваш при приятелки, помислих, че нещо лошо се е случило, а и трябваше да кажа нещо, нали сме женени!
– Ние не сме истински женени! – отсича Нуршах и бърза да излезе.
– Да, не сме! – гласът на Кенан вече звучи ядосано. – И за щастие не сме! Слава Богу! Но хората си мислят, че сме. Не е ли нормално да задавам такива въпроси пред тях?
Правотата му само изостря раздразнението ѝ. В този момент от коридора се чуват гласове.
– Здравейте, милички – гласът на Фериха отеква с топлота.
– Олеле! Леля Фериха, добре дошла! – възкликва Фатих.
Нуршах и Кенан спират да се припират и почти едновременно изричат:
– Да вървим! – настоява тя.
– Да! – отвръща той със сдържана строгост.
Двамата напускат кухнята един до друг, но гневът им още гори под повърхността.
В офиса на Кенан атмосферата е съвсем различна – изпълнена с аромата на домашни вкусотии. Всички се наслаждават на баницата и салатата от булгур, които Фериха е донесла. Фатих яде с апетит и се усмихва доволно.
– Бог да те благослови, лельо Фериха! – възкликва той. – Тази салата е точно като на леля Вуслат! А баницата... божествена!
Кенан, в добро настроение, също кима в знак на благодарност.
– Благодаря – казва той топло.
Фериха го гледа с усмивка, в очите ѝ блести нежност.
– Добър апетит – отговаря тя.
Погледът на Кенан обаче се насочва към Нуршах.
– Нали щеше да излизаш? – пита той, уж спокойно. – Само не закъснявай, нека приятелките ти да не чакат.
Фериха се смущава, веднага се обръща към момичето:
– Ох, момиче, извинявай! Дойдох така изневиделица, без да ти кажа. Не искам да ти развалям плановете.
Всички вперват очи в Нуршах.
– Недей, скъпа, не говори така – отвръща Нуршах бързо. – Аз не бързах за никъде.
С тези думи тя започва да сипва от салатата в чинията на Кенан. Фериха я наблюдава и се усмихва широко.
– Ето, това е бракът – казва тя с топъл глас. – Дори да не мисли с ума си, жената мисли с ръката си. Как само напълни чинията на Кенан...
Нуршах леко се смущава, но се навежда към Кенан и тихо прошепва, само за него:
– Сложих ти повече, защото никога не се наяждаш.
Кенан трепва, леко нервен, но не отвръща. Фериха обаче ги гледа с усмивка на уста.
– Горкичките! Толкова сте сладки заедно – възкликва тя. – Като ви гледам един до друг, душата ми се радва. Нека да си отхапя езика, за да не ви урочасам.
Нуршах се изчервява, а Кенан се опитва да се измъкне от ситуацията.
– Благодаря – казва той сухо.
Но Фериха не млъква.
– Отдалеч се вижда... вие сте много влюбени. Очевидно е.
Сякаш земята се разклаща под краката на Нуршах. Тя изпуска лъжицата си, шумът от падането ѝ нарушава хармонията.
– Дай ми я, Нуршах, аз ще ти донеса нова – бърза да предложи Джейлан.
– Не! – отвръща Нуршах прекалено бързо. – Няма нужда, ще се оправя сама.
Кенан мълчи, замислен, а Фериха продължава с бодрост:
– Следващия път ще ви направя и картофена баница.
Очите на Фатих засияват.
– О, любимото ми! Картофи!
– И аз я обожавам! – присъединява се Джейлан.
Но Кенан вече не слуша. Погледът му е прикован към кухнята, там където преди малко отиде Нуршах. В мислите му има само едно – напрежението между тях, което никой друг не забелязва.
В дома на Рашит напрежението стига връх. Телефонно обаждане от лихваря Наджи го хвърля в паника – дългът му трябва да бъде платен, иначе последиците ще бъдат жестоки. Афет усеща, че нещо не е наред, но Рашит прикрива страха си с престорени думи на любов. В ума му обаче звучи само едно – „трябват ми много пари“.
Връщаме си в кантората на Кенан. В кухнята Нуршах се опитва да овладее паниката си. Вдишва дълбоко, но ръцете ѝ издават вълнението и напрежението вътре в нея.
Кенан влиза след нея и я гледа тревожно.
– Нуршах... можеш ли да ми кажеш какво става? Ясно е, че нещо те измъчва.
Тя рязко повдига тон, в опит да се скрие зад думи.
– Казах ти, че съм добре! Нямам никакъв проблем!
И започва да се смее прекалено силно, смях, който звучи неестествено и тревожно. Взима прибор от масата и, все още смеейки се, добавя:
– Чу ли какво каза Фериха? Каза, че разбира. Каза..., чу между нас има любов! Ха-ха! Всеки би се смял на това!
Кенан я наблюдава мълчаливо, замислен, сякаш се опитва да проникне отвъд фасадата ѝ.
– Но защо... защо толкова се вкопчваш в тази дума „любов“? – пита той, а очите му я пронизват с искрено недоумение.
– Защо да съм ядосана? Ти също си странен! Просто ми е смешно! Нямам повод да се сърдя!
Кенан не иска да задълбочава повече спора.
– Добре, добре. Не си. Спокойно – казва тихо.
Нуршах обаче едва удържа емоциите си.
– Всичко, което правя, е да убедя хората, че наистина сме съпруг и съпруга – обяснява тя бързо. – Не съм обсебена от нищо. Просто не забравяй, че играем игра.
Кенан кимва.
– Да, играем игра – съгласява се той, но в усмивката му проблясва закачка. – И то я играем добре. Толкова сме добри актьори, че дори Фериха повярва. Направо „Оскар“ за изпълнение!
Нуршах отвръща със същата ирония:
– Да... едно изпълнение наистина за „Оскар“. Родени актьори сме.
Но думите ѝ не съвпадат с онова, което сърцето ѝ нашепва. За миг погледът ѝ омеква, сякаш иска да каже нещо друго, но бързо се окопитва.
– Хайде, оставихме Фериха вътре сама. Да се връщаме – прошепва и почти избягва от кухнята.
– Какво ли ѝ става? – мисли си Кенан, докато тръгва след нея. – Защо се държи така?
След малко самата Фериха се изправя, готова да си тръгне.
– Хапвайте със здраве. Аз ще тръгвам – казва тя с усмивка.
– Но поне още едно чайче да беше изпила, Фериха – намесва се Нуршах, с тон, в който има и топлина, и вина. – Ти почти нищо не хапна, а и не успяхме да си поговорим.
Фериха клати глава.
– Ах, миличка, и аз не мога да ви се наситя, но за жалост клиент ме чака.
Фатих, с пълна уста, изрича с благодарност:
– Благодаря ти, лельо Фериха. Всичко беше чудесно!
– Пръстите си облизах – добавя Джейлан засмяно.
Фериха им се усмихва.
– Добър апетит, пак ще направя. Пазете се.
– Бог да те благослови, сестро, до скоро – казва Кенан.
– До скоро – добавя и Нуршах.
Фериха си тръгва, а в офиса остава особена тишина. Погледът на Нуршах отново несъзнателно се плъзга към Кенан. В ушите ѝ сякаш отново зазвъняват думите на Фериха:
„Не, не, разбирам. Още отдалеч личи. Вие сте влюбени. Очевидно е.“
Тези думи пронизват съзнанието ѝ като стрела. Внезапно се сеща за нелепото си извинение с „приятелките“ и, без да се бави, грабва чантата си.
– Трябва да тръгвам. Приятелките ме чакат – изрича тя и излиза бързо.
Кенан се връща към работата си, разлиства няколко папки, но изведнъж забелязва якето на Нуршах, останало на закачалката.
– Забрави си якето! – извиква след нея, но Нуршах вече я няма.
– Ех, братко, да беше излязъл и ти – обажда се Фатих. – Ние щяхме да се оправим.
В ума на Кенан изникват думите ѝ: „Ние не сме наистина женени. Всеки си има свой живот!“
Той въздиша.
– Не, ще се оправя сам – промърморва, но погледът му се заковава в вратата, откъдето Нуршах изчезна. Паниката ѝ не му излиза от главата.
Навън, на улицата, Нуршах почти хуква от кантората, сякаш бяга от самата себе си.
– Добре, излязох... но къде отивам сега? – шепне тя. – Да отида ли наистина при момичетата?
Спира се, прехапва устна.
– Не... къде са те, какво правят... Толкова въпроси в главата ми. Не издържам. Няма нужда.
Тя разтрива ръцете си по раменете и потръпва.
– Страшно е студено. Не взех якето си... Да се върна ли за него?
Спира, но после рязко клати глава.
– Не! Ще се поразходя и после ще се върна.
Опитва се да се стопли, като търка ръце една в друга.
– Да отида ли в някое кафене? Но... може някой да ме види там. Не. – внезапно се сеща. – Имаше една пейка до парка. Уединено е... ще отида там.
И тръгва натам, сама с мислите си.
В парка Нуршах седи сама на една пейка. Вятърът я пронизва, тя трепери, но не си тръгва. .
– Мисля, че мина достатъчно време... мога да се върна – прошепва тя, но гласът ѝ звучи празен.
И тогава неочаквано чува гласа на Кенан.
– Нуршах... какво правиш тук? – пита Кенан, а в гласа му има едновременно тревога и укор.
Тя подскача, изненадана.
– Ами... тръгнах да се прибирам, но времето ми се стори хубаво. Реших да поседна и да подишам въздух – опитва да се оправдае.
Кенан я гледа недоверчиво.
– Хубаво време? Тук е судено!
– За теб е студено, скъпи – отвръща тя с иронична усмивка. – На мен ми харесва. Дори бих казала, че е чудесно.
После добавя бързо, сякаш иска да прикрие нещо:
– Добре, че излязох. Приятелките ми много ми липсваха. Даже срещнах един стар приятел – Каан. Отдавна не сме се виждали. Добре, че отидох.
Кенан я гледа още по-съмнително. Без да каже дума, сваля якето си и я намята с него.
– Лицето ти е пребледняло. Студено е. Ще настинеш. Облечи го.
Тя преглъща трудно, после твърдо казва:
– Няма нужда. Добре съм така.
– Не се инати. Ще се разболееш. Облечи го, моля те – настоява Кенан.
– Не съм толкова наивна, колкото мислиш – отвръща тя рязко. – Няма да се разболея от малко студ. А ако ти настинеш, после само ще мърмориш. Запази си якето.
Тя тръгва напред, бърза, сякаш бяга от собствените си чувства.
Кенан остава за миг неподвижен, очите му се присвиват от яд и безсилие.
– Инатлива жена... – промърморва той, преди да я последва.
Нощният парк поглъща двамата, но напрежението между тях остава живо, пулсиращо като скрита жарава, която чака само един миг, за да пламне.
Кенан и Нуршах се връщат в кантората, а Нуршах веднага наметва жилетка, но Кенан забелязва.
– Ти отказа якето ми, а сега ти е студено! – казва той укорително.
– Само малко ме побиха тръпки – оправдава се тя. – Казах ти, свежият въздух ми подейства добре.
Но не успява да скрие внезапното кихане.
– Аха! – възкликва Кенан. – Ето ти доказателство! Настина! Но, разбира се, нашата госпожица е инат. Не послуша, отказа якето и сега...
– Това е само от свежия въздух – отговаря тя. – Ще си почина и ще ми мине.
Кенан въздъхва дълбоко.
– Добре, не си болна. Но този път ме послушай – вземи поне едно лекарство, за всеки случай.
– Не съм дете, Кенан – срязва го тя. – Ще се погрижа сама за себе си. Не се тревожи.
Търпението на Кенан се изчерпва.
– Добре тогава. Както искаш. Повече няма да ти казвам нищо! – отсича той.
Нуршах, за да смекчи тона, вдига ръце, сякаш казва „стига“.
– Така или иначе, аз си лягам. Лека нощ.
– Лека нощ и на теб, Госпожице Инат! – отвръща Кенан, раздразнен.
Тя се обръща, хвърля му ядосан поглед и изчезва в стаята си.
Щом затваря вратата, Нуршах започва да търка ръцете си, за да се стопли.
– Не съм болна – повтаря си упорито. – Само малко ми е студено, толкова е.
