В предния епизод на турския сериал „Плен“: Хира настоява да говори с Орхун и двамата взимат решение – нищо и никой няма да застане между тях и сватбата им.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 88 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
На плажа Хира и Орхун си дават клетви за вечна любов и вярност, но идилията им е кратка.
Орхун открива рисунките на Джихангир и яростта му избухва. Сблъсъкът между двамата е неизбежен, а Нева тайно празнува победата си.
Афифе хвърля тежки обвинения върху Хира и младото момиче рухва под думите ѝ.
И точно когато светът на Хира се срива, единствената ѝ утеха остава прегръдката на Орхун…
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ Прочетете пълното развитие на събитията по-долу ⬇
Вълните тихо се разбиват в брега, морският вятър разпилява косите на Хира. Тя и Орхун седят прегърнати на пясъка, вперени в хоризонта. Мигът изглежда като застинал във времето – сякаш светът е само за двама им. Изведнъж Орхун леко се отдръпва от нея.
– Хайде, да започнем! Трябва да репетираме сватбения момент – казва сериозно Орхун.
– Почакай! – отвръща Хира, взема букета от пясъка и застава срещу него. – Сега можем да започнем.
Двамата се изправят лице в лице. Очите на Орхун се впиват в нейните, думите му звучат като клетва:
– Обещавам никога да не пусна ръката ти, дори за миг...
– Обещавам, че и да имам хиляда живота, във всеки от тях ще бъда вярна само на теб... – отвръща Хира с треперещ, но решителен глас. – …до последния си дъх ще нося твоето име в сърцето си като обет... – казва Хира със сълзи в очите.
– …каквото и да се случи, първо ще слушам теб... и ще накарам целия свят да млъкне, когато ти говориш... – шепне Орхун.
– …ще те призная за единствения си спътник по всички пътища, които ще следвам... – отвръща тя.
– …ще ти вярвам и ще те обичам до последния си дъх... – продължава Орхун.
– …ще ти вярвам и ще те обичам до последния си дъх... – повтаря Хира като ехо.
– Обещавам – изрича той.
– Обещавам – прошепва тя.
Щастието озарява лицето ѝ. Орхун я целува по челото, бавно, нежно, сякаш поставя печат на вечна принадлежност. Музиката подчертава вълшебния миг, докато двамата допират чела и сърцата им бият в един ритъм.
Орхун и Хира се връщат от плажа в имението. Тъкмо прекрачват прага, когато той внезапно я хваща за ръката и я обръща към себе си. Очите му горят от решителност.
– Ако репетицията беше толкова хубава... дори не мога да си представя каква ще е истинската сватба. Искам този ден да дойде възможно най-скоро.
– И аз... – прошепва Хира с усмивка, но бързо свежда погледи и се изчервява от вълнение. – Вече е минал часът ти за кафе, ще го приготвя веднага.
Орхун я гледа, усмивката му е тиха, но разбираща.
– Ще бъда в кабинета.
Хира тръгва към кухнята, а той остава да я следи с поглед – в очите му има нежност, в усмивката – обещание.
Дихангир крачи изнервено напред-назад в хотелската си. Отново си спомня сцената с провалът пред Орхун – сцената, в която никой не дойде, никой не застана до него.
– Как е възможно?! – удря по масата. – Нито един човек! Нито един!
В опит да намали напрежението, издърпва пред себе си папката с рисунки. Прелиства ги нервно, но внезапно лицето му пребледнява. Нещо липсва.
– Къде са нейните? – шепне, а после изкрещява: – Не!
Вдига глава и поглежда към съседната стая. Сякаш нещо не е на мястото си.
– Къде са? Къде могат да са отишли? – пита на глас, объркан и напрегнат.
Орхун влиза в кабинета си. Погледът му веднага се спира върху плик, оставен върху бюрото му. С бавни движения протяга ръка и го отваря и вади съдържанието.
В ръцете му се озовават рисунки – портрети на Хира. На всяка от тях стои подписът на Джихангир.
– Какво означава това?! – изригва Орхун, преглъщайки яростта си.
Очите му горят, пръстите му треперят, докато прехвърля един след друг портретите на Хира, всеки подписан от Джихангир. Гласът му трепери от ярост.
– Как си посмял да я рисуваш?! Как?!
Действието се връща в хотелската стая на Джихангир, където той претърсва стаята, търси рисунките на Хира. В един миг сякаш осъзнава. Лицето му се изкривява от гняв.
Джихангир си спомня: „Каква е твоята цел?“ – пита той сестра си. „Исках само да се защитя. Нищо повече.“ – отвръща Нева.
Джихангир си поема дъх, той е уверен, че Нева е взела рисунките му.
– Нева! – прошепва гневно той, стиснал зъби. – Не трябваше да стигаш толкова далеч!
С треперещи пръсти набира номера ѝ.
Връщаме се в кабинета на Орхун, където той крачи напред-назад като звяр в клетка. Взема телефона си и набира Джихангир. Нервите му са опънати до крайност.
– Вдигни, Джихангир! – промърморва през зъби.
Отсреща се включва безличният глас на телефонния секретар: „Абонатът, на когото се обаждате, води друг разговор. Моля, изчакайте...“
Орхун кипи от гняв и звъни отново. Същият хладен глас се повтаря.
– Надменен! – изригва той. – Ще си платиш за това!
Яростно ударя с ръка по масата. Очите му хвърлят искри, никой не може да предвиди какво ще направи в следващия миг.
Действието се връща при Джихангир, който седи на ръба на леглото, телефонът е притиснат до ухото му. Гласът му е напрегнат, почти разкъсан от безсилие.
– Кажи истината, Нева! И престани да ме лъжеш!
Сцената се движи паралелно между двете места.
В стаята в имението Нева е сама. Усмивката ѝ е хладна, коварна... но след като започва да говори, лицето ѝ придобива изражение на жертва.
– Какви ги говориш? Наистина не разбирам! Да не ти е станало нещо? Какви рисунки, какви планове?
И веднага след думите ѝ по лицето отново се появява онзи злокобен, самодоволен израз.
– Престани вече! – крещи Джихангир от другата страна. – Омръзнаха ми игрите ти! Знам, че ти си взела рисунките! Какво замисляш този път?!
– Не мога да повярвам! – тонът ѝ звучи обидено. – Обвиняваш ме за нещо, което не съм направила. Не си ли достатъчно виновен пред мен, че сега и това?!
Джихангир вече не издържа. Обикаля като вълк из стаята, крещейки в телефона:
– Нева! Не си играй с мен!
Камерата се съсредоточава върху лицето на Нева, където Нева се разлива усмивка, в която има повече сарказъм, отколкото обида.
В кабината си Орхун отново набира номера на Джихангир. Отсреща, същият хладен, безчувствен глас на секретаря.
„Абонатът, на когото се обаждате, води друг разговор. Моля, изчакайте...“
Орхун стиска зъби, очите му хвърлят огън и жупел. Не може повече да стои. Излиза бързо от кабинета, сякаш всеки миг ще избухне.
В този момент Хира върви към кабинета, когато среща Орхун.
– Добре ли си? Какво се е случило? – пита Хира разтревожно.
Орхун дори не отговаря, само я подминава със забързани стъпки.
– Къде отиваш? – провиква се тя след него.
Той вече е на вратата, а Хира го гледа уплашена и паникьосана.
Джихангир върви бързо по коридора на хотела. В очите му пламти гняв, в ръката си държи телефонът. Пръстите му нервно натискат отново и отново.
– Вдигни най-сетне! – изръмжава той.
В същото време, в стаята си в имението, Нева поглежда екрана на телефона. Усмивката ѝ е ледена, но с престорена досада отговаря.
– Предполагам звъниш, за да ми се извиниш? – гласът ѝ е като мед, а жилото скрито в него. – Най-после осъзна, че си бил несправедлив към сестра си?
– Престани с игрите! – изригва Джихангир. – Знам всичко! Няма да ме заблуждаваш повече с лъжите си!
Нева се изляга удобно на дивана, слушайки с удоволствие яростния му глас, който ехти от слушалката.
– Разпитах всички в хотела! – продължава той, вече почти крещи. – Никой не знае какво се е случило, никой не е виждал нищо! Значи само ти можеш да си взела рисунките! Ти ги открадна, нали?
– Казвам ти, че нямам никакви рисунки – отвръща тя уж засегната, но ъгълчетата на устните ѝ се извиват в зловеща усмивка.
– Идвам веднага! – казва побеснял Джихангир. – Ще говорим очи в очи!
Но в този момент, зад гърба му изведнъж се появява Орхун. Джихангир няма време да реагира, Орхун го сграбчва за яката и го блъсва с цялата си сила в стената.
– Как смееш да я рисуваш?! Как смееш?! – гласът му се стоварва като гръм върху Джихангир.
Телефонът пада от ръката на Джихангир.
В стаята си Нева слуша всяка дума. Очите ѝ блестят, а по лицето ѝ се разлива усмивка, когато чува Орхун.
– Как можа да направиш това? – чува се ядосаният глас на Орхун от слушалката.
Джихангир, който вече е на ръба, се опитва да изглежда надменен:
– Да не би да трябваше да искам твоето позволение, за да я рисувам?!
Нева потръпва от наслада.
Орхун не издържа, юмрукът му се стоварва право в лицето на Джихангир.
Нева, чувайки удара, прошепва със задоволство:
– Цената на шамара, който ми удари, братко...
На пода, окървавен, Джихангир гледа нагоре към Орхун, а той, треперещ от ярост, крещи:
– Никога повече няма да се доближиш до нея! Няма да ѝ говориш! Няма дори да я поглеждаш! Разбра ли?!
Нева затваря телефона, усмихвайки се коварно – триумфът е неин.
Хира върви нервно напред-назад, стискайки телефона в ръце. Мислите ѝ я задушават.
– Дали да му се обадя? – шепне тя. – Какво стана, защо така излезе, без да каже и дума?
Муса идва към нея.
– Сестричке! – провиква се той.
Хира подскача леко, уплашена.
– Добре ли си? Какво се е случило? – пита Муса.
– Имам лошо предчувствие, Муса – отговаря тя, притеснена.
– Кажи ми, какво е? Свързано ли е с Орхун?
– Тръгнах да му нося кафето. Срещнах го в коридора... беше страшно ядосан. Попитах го какво става, но не каза нищо. Просто си тръгна, обяснява Хира, а гласът ѝ трепери.
Муса също изглежда объркан.
– А всичко беше толкова хубаво – продължава тя. – Репетирахме сватбата... Беше като сън...
– Какво ли може да е станало? – замисля се Муса.
– Може да е получил обаждане... или пак Джихангир да е направил нещо... – казва тя.
– Сигурно е нещо спешно – опитва да я успокои Муса. – Лесно ли е да си големият шеф? Недей да мислиш лошо, моля те.
Хира кима, но в погледът ѝ се чете безсилие и страх.
Сцената отново се връща в хотела. Орхун държи Джихангир за яката и го изправя с едно движение.
– Никога повече не искам да те виждам до нея! Чу ли ме?!
Джихангир мълчи.
– Това няма нищо общо с фирмата! – продължава Орхун с глас, който реже въздуха. – Акциите, враждата ни... всичко е нищо в сравнение с това! Втори път няма да те предупреждавам! Стой далеч от нея!
Орхун го пуска и тръгва. В този миг телефонът му звъни – Хира, но той не вдига.
Джихангир, все още на земята, впива поглед, пълен с омраза, в гърба му.
Хира стои сама, притеснена. Очите ѝ са вперени в телефона, а ръцете ѝ треперят.
– Къде си? – прошепва тя. – Защо не отговаряш?
Въздишка се откъсва от устните ѝ. Взема букета с лавандула и го стиска, сякаш търси утеха. Горчива усмивка минава през лицето ѝ.
„Сигурно е имал нещо спешно... Лесно ли е да си големият шеф? Недей да мислиш лошо...“ – спомня си думите на Муса в съзнанието си.
Хира кимва сама на себе си, сякаш иска да повярва в тях.
– Да, така е... Не бива да мисля лошо. Сигурно е зает.
Но безпокойствието не я напуска. Погледът ѝ е празен, насочен напред. Тогава вижда Орхун да влиза в имението. Поставя букета на леглото и бързо излиза от стаята.
Вратата се отваря и Орхун влиза. Ризата му е нацапана с кръв. Хира тича по стълбите към него.
– Най-после дойде! Толкова се притесних! – възкликва тя.
Погледът ѝ се спира върху дрехите му. Лицето ѝ побледнява.
– Какво се е случило? – пита с разтреперан глас. – Сбил ли се?
Орхун мълчи и поема право към кабинета. Хира не издържа и тръгва след него, цялата в паника.
На площадката на стълбите Нева наблюдава всичко. Очите ѝ светят от удоволствие, когато вижда напрежението между тях.
Орхун влиза, а Хира е по петите му. Очите ѝ са пълни със страх.
– Кажи ми, сби ли се с някой? Какво стана? Моля те, кажи нещо! – думите излизат като задавени от устата ѝ.
Той мълчи. Яростта му е толкова силна, че не намира думи.
– Няма ли да ми отговориш? – приближава се тя още повече. – Моля те... говори с мен!
Погледът ѝ пада върху ръката му.
– Ръката ти... – прошепва тя, виждайки кръвта.
Орхун рязко издърпва ръката си, сякаш не иска тя да докосва болката му. Хира обаче вече е забелязала разпилените рисунки на бюрото.
– Това... – очите ѝ се разширяват. – Какво е това?
Тя вдига един от листовете. Сърцето ѝ спира.
– Това съм аз... Какво... какво означава?
Орхун грабва рисунката от ръцете ѝ и я размахва с ярост.
– Това е „делото“ на онзи човек, когото ти наричаш добронамерен! – гласът му е като камшик. – Нарисувал е твои портрети!
Очите му горят, а Хира стои вцепенена, потресена от видяното.
Гласът на Орхун кънти из къщата. Афифе чува крясъците му и застива, намръщена.
– Казах ти! – разнася се гласът му. – Но ти не ме послуша!
Афифе се навежда леко напред, объркана и тревожна. В този миг до нея се появява Нева.
– Брат ми и Орхун са се сбили – казва Нева уж с невинен тон.
Афифе замръзва, очите ѝ се разширяват. Нева обаче, с тънка усмивка, не откъсва поглед от сцената долу.
Отново се чува гневният глас на Орхун:
– Предупредих те! Но не ме послуша!
Афифе стои неподвижна, разкъсана между тревогата и объркването, а Нева гледа с онази своя злокобна, прикрита усмивка.
Орхун вдига един от портретите и със силен удар го хвърля върху бюрото. Очите му блестят от гняв.
– Ето го резултата! – гласът му кънти. – Виждаш ли какво се случва?
Хира стои като вкаменена. Очите ѝ се пълнят със сълзи, гласът ѝ трепери.
– Н-не... Но защо... Защо би направил такова нещо? – гласът ѝ трепери.
В този миг вратата се отваря и влиза Афифе. Орхун я поглежда с ярост и заявява уверено:
– Джихангир няма да прекрачи прага на това имение никога повече! Дори и около него няма да се мярка!
– Това е, което и аз искам! – отсича Афифе.
Орхун не поглежда нито Хира, нито майка си. Излиза с тежки крачки, оставяйки след себе си напрегната тишина.
Афифе бавно обръща погледа си към Хира – студен, остър, пронизващ.
– Защо е толкова ядосан Орхун? Какво стана между него и Джихангир? – пита тя с ледено спокойствие.
Хира няма сили да отговори. Афифе вижда разпилените листи на пода и ги вдига. Очите ѝ попадат върху подписа на Джихангир. Лицето ѝ се изкривява от гняв.
– Заради теб е! – изстрелва тя. – Вместо да бъдеш последната, която ще създава проблеми в това имение, скандалите не спират заради теб!
Хира се свива като наказано дете, а Афифе размахва листа пред нея:
– Каква грозотия! Ясно е, че Джихангир е събрал смелост да направи това именно от теб!
Всяка дума на Афифе е като камшик по душата на Хира.
– Не само ти плащаш цената за това поведение! – продължава тя, без капка жал. – Виж докъде стигна синът ми заради теб!
Афифе хвърля листа с презрение. Ръцете на Хира треперят като листа, докато тя шепне почти без глас:
– Как можа да се случи... Защо е нарисувал моите картини?
В пристъп на отчаяние Хира грабва рисунките и започва да ги къса, сякаш иска да унищожи самото петно, което хвърлят върху нея.
Орхун облича сакото си. Взема телефона и набира номер.
– Къде си? Добре... Ела в офиса. Ще съм там веднага.
Тъкмо тръгва да излиза, когато вратата се отваря и влиза Хира. Очите ѝ са подпухнали от плач, погледът ѝ е сведен.
– Не знаех за тези рисунки... – прошепва тя. – Не знаех. Моля те, прости ми.
Гласът ѝ се прекъсва от сълзи. Орхун не издържа, връща се и я прегръща силно.
– Вината не е твоя! – шепне той.
Хира се отпуска в ръцете му, сълзите се стичат по бузите ѝ.
– Ще отида в офиса – казва Орхун, нежно. – Няма да се бавя.
Хира кимва, още разплакана. Сърцето ѝ бие тревожно, а в очите ѝ има едновременно облекчение и болка.
Афет се е разположила удобно на дивана, прелиства списание и лениво чопли семки. Тишината е прекъсната от звънеца на входната врата.
– Момиче, я виж кой е! – подвиква тя към Нефес, без да вдигне глава.
Нефес отива към вратата и я отваря. Афет, раздразнена от мълчанието ѝ, повишава тон:
– Ей, момиче! Кой е, бе? Отговори най-после!
Тъкмо да се изправи, когато в хола влиза Рашит, с пазарски торби в ръце и широка самоуверена усмивка.
– Моя Афет, приготвил съм ти такива изненади, че този път няма как да ме отхвърлиш! – гласът му звучи театрално. – Първо: букет цветя. Оставям го ей така... Няма цвете по-хубаво от теб, но все пак ще трябва да се задоволиш с това.
Афет не протяга ръка. Рашит, без да се отказва, бърка в джоба си и с плавно движение изважда малка кутийка. Отваря я с жест, сякаш разкрива съкровище. Вътре блести гривна.
– А ето и втората изненада! Та-да-даам! – казва той гордо.
Афет ахва с кокетна усмивка.
– А-а-а, Рашит? Това е страхотно! – поставя гривната на китката си и се обръща към Нефес. – Момиче! Виж само колко е красива!
Очите на Рашит проблясват от гордост.
– Ти заслужаваш много повече, моя Афет, но засега – това.
– Ах, Рашит, ти имаш вкус! – отвръща тя, престорено ласкаво. – Личи си, че е избрано за мен! Моят лъв, моят мъж!
Но Рашит не спира дотук.
– Не съм свършил още! Цветята, гривната... и сега – трета изненада! Та-да-даам! – изважда рокля от торбата и я вдига тържествено.
Очите на Афет светват. – А-а-а, това е чудесно! Толкова е красиво!
– Хайде, приготви се – казва Рашит с ентусиазъм. – Ще те заведа в онзи ресторант, който обичаш най-много, и ще ти поръчам ребърца!
Афет взема роклята.
– Сега се обличам и идвам, Рашит!
Докато тя излиза, той хвърля поглед към Нефес.
– Момиче! Не се бой, ще ти донеса и на теб две-три ребърца за вкъщи.
– Не искам – отвръща Нефес.
– Е, да ти се не види! – сопва се Рашит. – За какво ли изобщо мисля за теб и харча пари! Господи!
Усмивката му за миг угасва. В мислите му нахлува тревогата. „Ех, Рашит, хубав театър изигра. Афет ти прости... Но как ще връщаш парите на Наджи?“
Той въздъхва тежко, а после отново слага маската на доволен мъж.
– Айде, ще му мислим, когато му дойде времето!
И с тази мисъл Рашит отново грейва, сякаш нищо не може да помрачи мигновената му радост.
Кенан върви бързо към кантората си, но ядът му кипи отвътре. Само на себе си говори, сякаш иска да излее гнева си някъде.
– Ех, Кенан... Взе всички излишни папки, а най-важните забрави! Толкова път за нищо...
В този момент среща Фатих и Джейлан, които излизат забързано от кантората.
– Здрасти! – подвиква Фатих, почти на бегом.
– Здравейте – отвръща Кенан.
– Нямаме време, отиваме в съда! – добавя Фатих и двамата с Джейлан бързо се отдалечават.
Кенан ги изглежда отзад и поклаща глава.
– Всички днес страшно бързат... Господи!
И продължава към канотрата.
В същото време Нуршах и Есра са останали сами. Нуршах, сякаш в свой свят, се усмихва тайно – мислите ѝ очевидно отлитат към Кенан. Но Есра не изпуска този миг. Погледът ѝ е втренчен в приятелката ѝ – дълбок, изпитателен, сякаш ѝ казва: „Наистина ли мислиш, че не разбирам?“
– Защо ме гледаш така? – смущава се Нуршах и се извръща към нея.
Есра не отмества поглед. Нуршах вече е неспокойна.
– Кажи нещо, Есра!
– Защо го криеш? – пита тя с меко, но ясно укоряване.
– Какво да крия? – опитва се да звучи спокойно Нуршах.
– Добре – казва Есра с глас, който не допуска възражения. – Вашият брак може и да е игра. Но не ми казвай, че чувствата ти към Кенан също са преструвка. Аз виждам...
– Глупости говориш, Есра! – възкликва Нуршах рязко. – Няма такова нещо!
Но в този миг тя се обръща и среща очите на Кенан. Той е влязъл тихо, а сега я гледа право в очите. Сърцето на Нуршах се свива. Паника и смущение се изписват на лицето ѝ.
– Сигурна ли си? – пита той рязко.
– Д-да... – отговаря тя, но гласът ѝ трепери.
Кенан я гледа напрегнато, а след това изведнъж лицето му се отпуска в дяволита усмивка.
– Ти пак си толкова сигурна, нали?
Тръгва към бюрото си, а Нуршах, притисната от напрежение, се опитва да обясни.
– Нямаше как... Това не е възможно... няма начин...
Докато тя се бори със себе си, Кенан рови из купищата документи.
– А, ето го! – възкликва доволно. – Намерих папката!
Обръща се към нея с иронична усмивка:
– Всичко, за което казваш „никога“, аз ще намеря само с малко усилие. Но сега нямам време за упоритата госпожица. Трябва да занеса това досие в полицията.
Нуршах остава с отворена уста, безмълвна. Есра отстрани ги наблюдава със скрит интерес.
– Как така? Не чу ли какво си казахме? – подвиква след него Нуршах.
Кенан се обръща към вратата.
– Не, не чух. Но не е трудно да отгатна, пак си обсъждала неща, без да слушаш, без да знаеш. Аз тръгвам!
И излиза. Нуршах въздъхва облекчено, че не е разбрал истината. Тя стои до прозореца, притисната от тревога. Очите ѝ проследяват Кенан, който вече се отдалечава от кантората. Зад нея Есра спокойно седи на стола и я наблюдава.
– Замина ли? – пита тя.
Нуршах се обръща рязко, погледът ѝ е укорителен.
– Замина! И разбираш ли в какво ме вкара?
Есра вдига рамене, сякаш всичко е шега.
– Недей да се сърдиш. Аз нямам вина. Откъде можех да знам, че ще се върне?
– Слава Богу, че не чу какво говореше! – отвръща Нуршах, думите ѝ излизат една след друга. – Глупости! Аз имам чувства към него...
Есра се засмива леко и поклаща глава.
– Глупости ли? Изобщо не е! Всичко е ясно като бял ден. Влюбена си! Точно както Кенан казва – все съдиш, без да слушаш. И най-вече – отричаш!
– Престани! – избухва Нуршах. – Стига глупости, колко пъти трябва да ти казвам?!
Но Есра продължава, упорита и убедена. – Отричай колкото искаш, истината е пред очите ми. Грижиш се дали е закусил, увиваш му геврек, за да не тръгва гладен. Усмихваш се, щом произнесе името ти. Следиш всяко негово движение – дали е жаден, дали му е студено, дали е изморен. Това не е приятелство, скъпа. Това е любов!
Тя намигва палаво.
– Никога! – отсича Нуршах и обръща глава. – Забрави тази тема!
Докато Есра я гледа с доволна усмивка, Нуршах е раздвоена – гневна и разколебана, с мисли, които не иска да признае дори на себе си.
По-късно Нуршах изпраща Есра с лека усмивка, но напрежението още е в очите ѝ.
– Недей да ме караш да те мисля, нали? Ела отново! – казва Нуршах, опитвайки се да изглежда спокойна.
– Спокойно, мила – отвръща Есра с топъл тон. – Ще дойда.
Есра се усмихва заговорнически и добавя с онази приятелска увереност, която пробожда като игла:
– Пусни малко този твой инат. Слушай сетивата си, слушай сърцето си. Там е всичко, момиче!
– Няма какво да слушам! – извръща очи Нуршах. – Глупости говориш. Всичко си измисляш.
Есра я поглежда сериозно, с неподправена искреност.
– Отричането е безсмислено. Понякога трябва да приемеш нещата. Слушай приятелката си! – намигва пак, закачливо.
– Недей да говориш глупости, моля те! – настоява Нуршах.
Есра се усмихва загадъчно и тръгва. Останала сама, Нуршах сяда зад бюрото си.
– Обсебена е... повтаря едно и също... Глупости. Аз? С него?! Невъзможно! – промърморва си тя.
И тогава, като гръм от ясно небе, зад гърба ѝ се чува гласът на Кенан:
– Аз пък мисля, че е възможно.
Нуршах замръзва, вцепенена, и бавно се обръща към него. Тя не смее да го погледне в очите. Кенан я наблюдава с непроницаемо лице, сякаш играе покер.
– Това е невъзможно, защото... – заплита думите тя. – Това, което чу, не е истина. Всъщност... погрешно си разбрал. Просто... невъзможно е!
Кенан я гледа и внезапно на лицето му се появява сладка ирония.
– Браво, наистина! Започна сама със себе си да спориш. А кое точно е невъзможно?
Нуршах прехапва устни.
Той я имитира с подигравателен тон:
– „Не може! Няма начин!“ – и я гледа как се изчервява.
– Значи всъщност нищо не си чул – издишва с облекчение тя. – Но пак се правиш на противник?
– Май вие, дамите, наричате „невъзможно“ дори най-възможното – отвръща той с полуусмивка. – Хайде кажи ми, какво толкова си говорихте с Есра, кое е е невъзможно?
Нуршах онемява.
– Кажи, за да знам. И да ти обясня как онова, което ти наричаш невъзможно, може да се окаже съвсем възможно – настоява той.
– Не може... – прошепва в паника тя.
– Разбира се! – тросва се Кенан. – Как да обясня, когато ти не разбираш. Губя си времето.
Нуршах сяда на стола си, наранена, но не продължава.
– Добре, остави. Какво стана, успя ли да оправиш нещата? – пита тя, за да смени темата.
– Всичко е наред – казва той кратко. – Оставих досието в полицията.
Нуршах кима, но мислите ѝ са далече – там, където не смее да признае дори пред себе си.
