В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун помага на Хира да се подготви за предстоящата им черкезка сватба. Докато чете книгите, дадени ѝ от Афифе, Хира старателно изучава обичаите и дори бродира кърпичка за Орхун, която му я подарява в знак, че приема да се омъжи за него. В същото време Нуршах моли Тунч да оттегли жалбата си срещу Кенан. Той се съгласява... но поставя условие!
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 46 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
В чифлика Орхун представя коня си на Хира и я окуражава, но същевременно не пропуска да я подразни. Хира заявява, че тяхната сватба ще бъде най-красивата от всички, но ще успее ли да се изправи пред страховете си и да се научи да язди?
След като напускат полицейското управление, Кенан и Нуршах се оказват блокирани в асансьор. Нуршах получава пристъп на паника, а Кенан ѝ помага да се успокои.
Днес е денят, в който Кенан има възможност да посети Нефес, но заради забавянето с асансьора не е ясно дали ще успее.
Нефес го чака цял ден и се разстройва, когато той не пристига. Афет се възползва от ситуацията и се опитва да я убеди, че Кенан вече има по-важни неща от нея и скоро ще я забрави.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ Прочетете пълното развитие на събитията в епизода по-долу ⬇
Действието продължава от предния епизод. Орхун и Хира стигат до конюшнята. Орхун се обръща към Хира с леко предизвикателен поглед:
– Да започваме, ако си готова.
Хира кимва, опитвайки се да изглежда уверена, макар че в погледа ѝ се чете смесица от вълнение и тревога.
– Готова съм. Хайде да започнем.
Тя се усмихва с усилие, но очите ѝ я издават. Орхун забелязва това.
– Нервна си. Все още не е късно да се откажеш. Дори си мислех, може би изобщо не трябва да опитваш?
Хира се изправя с достойнство, опитвайки се да не показва колебание.
– Не съм нервна. Но ти все още мислиш, че няма да успея?
– Не, не е това… – отвръща той меко. – Просто ще се качваш за пръв път. Не искам да се случи нещо неприятно.
Хира вдишва бавно и в гласа ѝ се появява твърдост.
– Неприятно щеше да е, ако дойда чак дотук и се върна. Най-трудното беше да взема решението. А аз вече го взех.
Орхун леко повдига вежди, жест, който сякаш казва „както искаш“.
– Но не се натъжавай, ако не успееш. Ще бъдеш прекрасна булка и без да яздиш. След като се оженим, ще дойдем пак. Ще научиш всичко, без да бързаме.
Хира изглежда уплашена е, но уверена заявява:
– Тази сватба ще бъде перфектна черкезка сватба. Даже по-черкезка от най-черкезката! Никой няма да има какво да каже.
Орхун я поглежда с иронична усмивка, но не казва нищо онази особена нежност, която само той умее да прикрива зад хладен тон.
– Добре. Виждам, че си решена. Но за обичай, който почти е забравен, не искам любимата ми да се нарани – казва Орхун.
Хира поема малко въздух, говори сякаш иска сама да се насърчи да го направи.
– Няма връщане назад, докато не умра. Ще го яхна, било то кон, жираф или слон! Твоята булка рискува всичко точно сега! Не се тревожи за мен. Ще се справя!
Тръгва към мястото, откъдето трябва да се качи на коня. Докато върви, на лицето ѝ е изписана увереност, но вътрешно се моли всичко да мине гладко. Орхун я наблюдава с нещо като удивление и прошепва едва чуто:
– Ти вече си черкезка булка!
В този момент се чува хриптене на кон. Хира подскача, изненадана. Поглежда назад към Орхун с широко отворени очи. Орхун използва момента, за да я подразни.
– Какво беше това? Значи се отказваш? Хайде, да си ходим. Ще кажа да докарат автомобила.
Хира се опитва да овладее паниката си.
– Няма нужда! Може да си тръгна с коня. Кой знае?
Орхун леко се усмихва. Очевидно му доставя удоволствие да вижда как тя се опитва да прикрие страха си и отказва да се предаде. Хира си мърмори наум, почти в шепот:
– Какво правя? Какво се опитвам да докажа?
Хира и Орхун стоят до един от конете, благородно животно с тъмна грива и дълбоки очи. Орхун леко прокарва ръка по шията му, а движенията му са уверени, спокойни.
– Първият контакт трябва да е като докосване на бебе – казва той с нисък, спокоен тон. – Остави го първо да те усети. Да разбере, че е обичан. Много е важно да спечелиш доверието му. Иначе няма да ти позволи да се качиш на гърба му.
Хира го наблюдава с интерес, а в погледа ѝ има смесица от възхищение и любопитство. Устните ѝ се извиват в лека усмивка.
– Защо да не ми позволи? Конят, който носи теб на гърба си, ще носи и мен – отговаря тя с полуигрив, полууверен глас.
– Толкова си сигурна? Тогава опитай сама – предизвиква я Орхун, като леко се отдръпва назад.
С увереност в очите си, Хира вдига ръка, за да докосне коня, но в същия миг конят потръпва, свива се леко назад, изплашен. Хира се стряска, рязко сваля ръката си и прави крачка назад. В погледа ѝ проблясва колебание. Орхун я гледа с израз, който сякаш казва: „Казах ти, но не ме послуша“.
– Той усеща, че си несигурна – казва Орхун, като отново прокарва длан по шията на коня. – Докосни го с любов, нека усети, че е важен за теб.
Орхун вижда страха в очите на Хира, затова се приближава до коня и внимателно се обръща към него.
– Спокойно, Карайел! – казва Орхун.– Знаеш ли коя е тя? Тя е моята любима. Моята спътница. – Поглежда към Хира, очите му се изпълват с нежност. – Моята булка!
Хира го гледа мълчаливо. Без да каже и дума, му отговаря с поглед, който говори повече от думи. Орхун продължава, този път с по-дълбок, сериозен тон.
– Опознай я, както познаваш мен. Зная, че тя е много важна за мен, най-важната. Никога не го забравяй!
След тези думи Карайел се успокоява. Диша по-равномерно. Очите му вече не са напрегнати.
– Карайел те хареса. Не съм и помислял, че ще е иначе – усмихва се Орхун.
Хира леко се изчервява. Внимателно протяга ръка и започва да гали коня, този път по-уверено, с нежност. Орхун я наблюдава, а в гласа му се усеща тиха носталгия, когато започва да разказва.
– Беше на седмия ми рожден ден. Халит паша ми подари подарък от Кавказ – кон. Казваше се Рюзгар. Беше като вятъра, така и тичаше. Карайел е синът на този кон. Синът на Рюзгар. Когато държах юздите му, сякаш ми израстваха крила и летях. Искри сякаш изскачаха от очите му. Копитата му разтърсваха земята, когато галопираше. Това не може да се опише, трябва да се види.
Хира го слуша с широко отворени очи. В гласа ѝ се прокрадва детска наивност, примесена с респект.
– Карайел същият ли е?
– Не е като него, не се притеснявай – успокоява я Орхун. – По-спокоен е, по-кротък.
Хира му вярва. Но въпреки това тревогата в гърдите ѝ не стихва напълно. Поглежда животното, после пак към Орхун. Той я поглежда с лека усмивка и пита:
– Готова ли си?
Хира стои вцепенена. Несигурна. Но в погледа ѝ се чете доверие. И нещо повече, неосъзнато усещане, че този миг ще промени нещо в нея.
Действието прескача. В манежа, под сянката на високия покрив, Орхун и Хира стоят до Карайел. Хира е едновременно развълнувана и неспокойна. Очите ѝ блестят, но в тях проблясва несигурност.
– Хайде – казва Орхун.
Хира иска да се качи на коня, мечтае за този момент, но страхът ѝ е по-силен от ентусиазма. Орхун долавя колебанието ѝ.
– Виж, ако не искаш, ако се отказваш, можем да спрем още сега. Няма проблем! – добавя той внимателно.
– Не, ще го направя, ще се кача… – изрича Хира бързо, сякаш търси спасителен изход. После добавя първото извинение, което ѝ хрумва: – Жадна съм. Мога ли първо да пия вода?
– Разбира се – отвръща Орхун с усмивка, която скрива под мустак. Очевидно е, че се забавлява с това, че Хира се опитва да се измъкне.
Хира отпива глътка от шишето с вода. Орхун я наблюдава със спокоен поглед.
– Жадна бях… Какво освежаване – казва тя с усмивка. Но страхът още не я е напуснал. Конярят извежда Караел, който крачи спокойно. Хира го наблюдава с едновременно възхищение и притеснение.
– Защо си толкова упорита? Може би не трябва да го правиш. Или иначе… – подхваща Орхун.
– Иначе какво? – пита Хира, настръхнала.
– Иначе твоят инат да се научиш да яздиш може да провали цяла сватба. Заслужава ли си да се инатиш толкова? Откажи се, ако искаш.
– Не! Няма да се откажа! Ще се науча на всичко. Подред – ред по ред, дума по дума! – заявява Хира.
– Но язденето не е като четенето – припомня ѝ Орхун, спомняйки си как цяла нощ се беше заравила в книгите. – Там ти се справяш. С книгите. Има ли нещо, което не разбираш?
– Всичко върви чудесно – отвръща Хира с леко нацупена. – Освен едно …
– Какво е то? – пита Орхун с интерес.
– Според традицията, трябва да ти подаря нещо. А аз още не съм избрала подаръка си.
Орхун се приближава до нея. Поставя ръка на кръста ѝ. Хира замръзва, а бузите ѝ пламват. Дъхът ѝ секва.
– Усмихни се – прошепва той.
– Какво? – пита тя объркано.
– Усмихни се – повтаря.
Хира неволно се усмихва. И в този момент Орхун също се усмихва.
– Това е най-красивият подарък на света за мен. – отговаря той.
Орхун подава знак на коняря. Той довежда Карайел, силният, горд жребец пристъпва с царствена грация.
– Готова ли си? – пита Орхун.
Хира кимва и бавно се приближава към коня. Погалва го внимателно, с уважение и леко вълнение.
– Ще бъдем страхотен екип, нали, Карайел? Ще покажем на всички, че се справяме – дори и на тези, които не вярват в нас.
Поглежда Орхун с увереност.
– Готови сме!
Но неочаквано Орхун сам се качва на коня. Хира го гледа объркано.
– Защо ти се качи? Нали аз щях да яздя Карайел?
– Честно казано, първо трябва да го видиш. Внимателно. После ще ти кажа как се прави.
– Добре… – съгласява се Хира.
Докато Орхун язди с увереност и лекота, тя го наблюдава, не може да скрие възхищението си.
Кенан, който освободен от ареста, казва на Нуршах, че днес специалистът отново ще говори с Нефес и Кенан е сигурен, че момиченцето ще каже, че иска да остане с него. Това означава, че най-накрая може да си я върне.
Развълнуван, Кенан се готви да тръгне, но преди това иска да се обади на Фатих. Обажда се от телефона на Нуршах и моли Фатих да каже на Нефес, че татко ѝ ще дойде да я вземе и води на лунапарк, за да не се тревожи.
След разговора Кенан излиза бързо и решително от ареста, а до него е Нуршах, която също вярва, че моментът на щастието е близо. Всички се надяват, че този път нещата ще се развият в полза на Кенан и Нефес.
В същото време, в къщата на Рашид, Афет безцеремонно използва Нефес като слугиня. Докато самата тя седи удобно на дивана и хрупа соленки, кара момичето да търка пода в хола с четка. С груб тон ѝ раздава нареждания, уж го прави „за нейно добро“, но без капка съчувствие към малкото дете. Когато Нефес се оплаква, че я болят коленете, Афет я нарича разглезена и безполезна. Афет припомня на детето, че баща ѝ я е върнал обратно при дядо ѝ. След като Афет излиза от стаята, Нефес остава сама със своята тъга, почиствайки пода със сълзи в очите и един въпрос – дали баща ѝ наистина се е отказал от нея.
По-късно в дома на Рашид пристига Фатих. Нефес излиза, придружена от Афет. Щом я вижда, Фатих се усмихва топло и я прегръща с обич, наричайки я „малка госпожица“. В този момент долавя силен аромат на препарат от дрехите ѝ и я пита защо мирише така. Уплашена, Нефес бързо лъже, че току-що са ѝ изпрали дрехите. Афет, доволна от лъжата, само кимва одобрително.
След това момичето пита с болка в гласа къде е баща ѝ. Фатих ѝ обяснява, че Кенан има работа в съда и ще закъснее. Лицето ѝ помръква, разочарованието е видимо. За да я развесели, Фатих ѝ загатва за изненадата, която ще ѝ направи баща ѝ. След кратко гадаене, Нефес с ентусиазъм разбира, че ще я водят на лунапарк. Вълнението ѝ е голямо, а той я моли да не казва на никого, уж тя сама го е отгатнала. Момичето обещава и побягва в къщата, за да се приготви, а Фатих отправя пронизващ поглед към Афет.
Нуршах седи на пейка, търкайки петата си, обувките ѝ причиняват болка. Кенан се появява с вещите ѝ и подава телефона ѝ. Когато тръгват, той се шегува, че Нуршах иска да вземе асансьора за два етажа. Нуршах отвръща раздразнено, че не може да ходи, защото я боли крака, а Кенан я упреква, че преиграва. Напрежението между тях е осезаемо още преди да се качат в асансьора.
В асансьора, двамата стоят на разстояние един от друг, а напрежението между тях ескалира. Нуршах саркастично коментира острия език на Кенан, а той не ѝ остава длъжен. В този момент асансьорът изведнъж спира. Нуршах изпада в паника, Кенан опитва да запази самообладание и натиска бутона за помощ. Докато тя става все по-нервна, той я упреква, че се е качила въпреки стра ха си. Паниката ѝ нараства, докато двамата осъзнават, че може да останат заклещени.
Докато Нуршах изпада в паника и крещи за помощ, Кенан се опитва да остане спокоен и разумен. Виждайки, че Нуршах започва да получава паник атака и не може да диша, той се доближава до нея, опитвайки се да я успокои. Говори ѝ нежно, кара я да си представи спокойно място, но дори това предизвиква още по-голям страх у нея. Нуршах е на ръба да припадне, а Кенан, притеснен и безпомощен, отново натиска алармата, надявайки се някой най-сетне да ги чуе.
Нуршах залита, погледът ѝ се размазва. Диша трудно, сякаш въздухът се изцежда от дробовете ѝ. Краката ѝ не я държат и се свлича по стената. Кенан я гледа шокиран, не знае какво да направи. След секунда нерешителност се спуска до нея и сяда на пода.
– Казвам ти, че не съм добре, а ти... седиш и се наслаждаваш, така ли? – изригва тя, ядосана и разплакана.
Без да отговаря, Кенан хваща главата ѝ внимателно и я поставя върху гърдите си. Нуршах се сепва, объркана от жеста му.
– Спокойно! Просто ми се довери. Ще се справим с това – прошепва той.
Тя не отговаря, но се оставя да потъне в прегръдката му. Сърцето му тупти силно под ухото ѝ.
– Знаеш ли, паник атаките не траят вечно. Трябва просто търпение – казва той тихо, почти като приспивна песен.
– Но не минава – гласът ѝ е задъхан, а очите ѝ пълни със страх.
– Ще мине! Само слушай сърцето ми. Чуваш ли го?
Нуршах рязко се отдръпва, раздразнена.
– Подиграваш ли ми се? Казвам ти, че не мога да дишам, а ти ми говориш за сърцето си!
– Шшшт! – прекъсва я той твърдо. – Можеш ли поне малко да се съсредоточиш? Чуй го. Само го чуй... Не се инати.
С усилие, тя се опитва да се фокусира. Лежи с глава на гърдите му, напрегната, но и все по-спокойна.
– Вдишваме заедно... издишваме заедно – наставлява я той. – С ритъма на сърцето ми. Вдишай... издишай...
Телата им се доближават несъзнателно. Дишането им започва да се синхронизира, сякаш са едно.
– Бие ли прекалено бързо? – пита Кенан.
– Не бързо... Силно – отговаря тя, гласът ѝ вече е по-уравновесен.
– Ето, скоро и твоето ще бие така. Не се страхувай. Аз съм тук. С теб съм.
Нуршах бавно се отпуска върху гърдите му. Дишането ѝ се успокоява. Кенан я наблюдава внимателно, може да кажа нежно. В този миг тя вдига глава. Очите им се срещат, само за секунда, но времето сякаш спира. Светът извън асансьора изчезва.
Изведнъж отвън се чува глас.
– Не се страхувайте! Тук сме! Чувате ли ни?
Двамата подскачат, все едно са хванати в нещо нередно. Отдалечават се един от друг, връщайки се в реалността.
– Виж, тук са! – възкликва Кенан, с облекчение в гласа.
– Добре ли сте? – провиква се отново мъжкият глас отвън.
– Скоро ще ни извадят – обръща се Кенан към Нуршах, а после към хората отвън. – Тук сме! Чакаме ви!
От другата страна на вратата се чува шум от инструменти. Мъжете започват работа по възстановяване на асансьора.
В същото време Нефес чака баща си с вълнение и нетърпение, но с всяка минута надеждата ѝ се топи. За да се разсее, започва да играе сама, но тъгата я побеждава. От прозореца я наблюдава Афет. Тя ѝ казва, че баща ѝ няма да дойде да я вземе и ще я забрави. Нефес опитва да вярва, че това не е вярно, но в очите ѝ вече се чете съмнение и разочарование.
След като излизат от полицейското управление, Нуршах се опитва да се съвземе, а Кенан не крие тревогата си за нея. Получава съобщения от Фатих, закъснял е да вземе дъщеря си Нефес, която е разстроена. Въпреки че самата Нуршах не се чувства напълно добре, тя го убеждава да тръгне и да не кара момичето да чака. Кенан се колебае, но накрая тръгва. След като остава сама, Нуршах се упреква, че той е закъснял заради нея.
Кенан не успява да хване такси и тичешком тръгва за дома на Рашид.
