В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун разбира от Муса защо Хира го е напуснала и я открива в хостела. Заклева се, че ще бъде до нея, каквото и да се случи. Уверен, че има надежда, се свързва с най-добрия лекар. Междувременно Тунч ускорява делото за попечителство, а Нуршах решава сама да се изправи срещу него.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 39 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Орхун и Хират прекарва цялата нощ на брега на морето и разговарят дълго. Той се опитва да я увери, че ще оздравее и че ще имат дълъг и щастлив живот заедно. Предлага ѝ да отидат заедно на дълго пътешествие, да видят света, след като тя приключи успешно лечението си.
Лекарят поставил грешна диагноза на Хира изнудва Аслъ за пари, за да си мълчи. Нуршах се среща с Тундж, за да опита да помогне на Нефес и Кенан.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ Прочетете пълното развитие на събитията в епизода по-долу ⬇
Действието на новия епизод започва в имението на Демирханлъ. Аслъ излиза в градината. Оглежда се трескаво, за да се увери, че е сама и отива в най-затънтения ъгъл. С треперещи ръце вади телефона и набира номера на лекаря, на който плати, за да излъже Хира, че има тумор и скоро ще умре.
– Какво има по това време, г-це Аслъ? – гласът на лекаря звучи лениво, почти подигравателно.
– Много е важно… – прошепва тя, а гласът ѝ трепери от напрежение.
– Да не би пак да се е появил някой балък за диагноза? – пита все така нейхайно и подигравателно мъжът.
Аслъ стиска зъби. Вътре в нея кипи гняв, но лицето ѝ остава хладно.
– Не е така. Жената, която излъга, че има тумор – случаят излезе наяве. Ще започнат разследване. Само въпрос на време е да разберат, че е напълно здрава.
– Ще кажат, че е грешна диагноза или нещо такова. Какво общо имам аз? – сопва се лекаря.
– Ще стигнат до теб, ти беше първият, който постави диагнозата. Но чуй ме внимателно – няма да казваш името ми. Разбра ли? Не ме познаваш. Никога не сме говорили.
Кратка тишина. Аслъ потръпва – напрежението се сгъстява.
– Отговори ми! – крещи тя в телефона, почти в истерия. – Чуваш ли ме?!
Чува се тежка въздишка от другата страна.
– Добре… Както кажеш.
Аслъ се отпуска за миг, едва доловимо, все едно си поема глътка въздух след задушаване.
– Но ще ми се отплатиш. Искам пари – заявява мъжът.
– Какви пари?! Аз вече ти платих! – крещи Аслъ изненадана и ужасена.
– Това си беше за тогава, а сега искам 10 милиона.
– Какво?! 10 милиона?! Ти си полудял! Какви 10 милиона?! Нищо няма да направиш – просто ще си мълчиш! Няма да кажеш името ми!
– Както искаш. Лека вечер. – гласът на лекаря е студен, почти равнодушен.
– Почакай! – Аслъ изпада в паника. – Добре! Ще ти дам каквото искаш! Но ако споменеш името ми – няма да видиш и стотинка! Чу ли ме?!
– Не искам следа по банковата ми сметка. Донеси парите в брой – утре сутринта. Останалото е мой проблем.
Аслъ застива. Очите ѝ се разширяват от ужас.
– Утре сутринта?! Как да намеря толкова пари за една нощ?!
– Ако не ми донесеш 10-те милиона – край на сделката. Ще разкажа всичко, щом застана пред човека.
Аслъ се задъхва. Паниката ѝ стиска гърлото.
– Добре! Добре! Ще ги донеса утре сутринта!
Мъжът затваря. В тишината Аслъ стиска юмруци – ръцете ѝ треперят. Тялото ѝ е стегнато като струна. Цялата е напрегната. Очите ѝ горят – страх, гняв и безизходица се борят в тях.
Действието се пренася на морския бряг. Нощта е тиха. Морските вълни се разбиват тихо в брега, а лунната светлина разлива сребро по вълните. Орхун и Хира седят един до друг на брега и мълчат. Хира гледа към водата, а очите ѝ са тъжни, лицето ѝ е сведено. Срамът и болката я карат да се затвори в себе си.
Хира се осмелява да го погледне и го пита притеснена, дали е ядосан. Орхун отговаря веднага, че да, много. Гласът му е напрегнат, гневен. Хира го гледа с тъга, защото очаквала е този отговор, но все пак я боли. Въпреки гнева си, Орхун говори с любов.
Припомня ѝ обещанието, което са си дали ,че каквото и да става, ще си вярват, че няма да крият нищо един от друг. А тя… тя се е опитала да понесе всичко сама, да скрие болката си. И това го наранява повече от всичко.
Хира се опитва да се оправдае – казва, че е искала да му каже, че е била на ръба, но не го е направила. Не е могла. Защото много добре е знаела, че той нямаше да я остави. Щеше да остане до нея, да се бори с нея. Щеше да страда с нея, а тя не е могла да го понесе.
Орхун разбира Хира е избрала да изчезне, за да го предпази, за да не го боли. Хира потвърждава, без да вдига поглед. После, с глас, пропит от емоции, започва да разказва – за онзи ден в болницата, когато си е върнала паметта. Казва, че щастието ѝ тогава е било неописуемо. За пръв път от дълго време, се е почувствала стъпила на земята и усетила къде ѝ е мястото – до него. Спомнила си ги – себе си, него, тях двамата и е искала веднага да му каже. Искала е да плаче от радост в прегръдката му. Спомнила си е дори как той ѝ е казвал „не плачи, дори от щастие“ – и толкова силно е искала пак да чуе тези думи. Но после е дошла лошата новина.
Гласът ѝ трепери. Болката се връща. Орхун я гледа – мълчи, но очите му казват всичко. Търпеливо я изчаква да продължи.
Хира казва, че може би е щяло да ѝ е по-лесно, ако изобщо не си бе спомнила. Ако не си бе върнала спомените за това, през което са минали. За тяхната борба, за тяхната любов. Ако не си бе спомнила него. Може би тогава щеше да намери сили да му каже истината. Припомня му неговите думи, че тя никога няма да разбере какво е да живееш без него, че е щастливка. И не е могла да го подложи отново на това. Не е могла да му причини същата болка.
Орхун въздъхва – гласът му е мек, но укоряващ. Казва, че това е било жестоко от нейна страна. И най-важното, че това е било решение, което не е трябвало да взема сама. Каквото и да е – трябвало е да остане.
Хира избухва и казва, че не ѝ е било лесно. Да напусне имението, да остави всичко зад гърба си и него. Било е като ад за нея. Част от нея ѝ е крещяла да бяга, да изчезне, да го остави с лошото мнение, за да не страда. А другата част, тази, която я е разкъсвала отвътре е искала да остане с него до последния дъх. Искала е да изживее каквото ѝ остава с него. Да приеме смъртта в прегръдките му.
Хира е обляна в сълзи.
Орхун я гледа с разбиране, но и твърдо ѝ заявява, че човек не си тръгва, когато се чувства така. Погледите им се срещат. Мълчанието между тях вече не е тишина – то е наситено с всичко, което не са казали.
После Орхун проговаря, напомня ѝ, че в опита си да го предпази от болка, тя всъщност го е пренебрегнала. Забравила е кой е той и какво е способен да направи за нея. Помислила е, че той просто ще приеме раздялата и ще продължи.
Хира иска да възрази, но Орхун не ѝ позволява.
– Кажи ми какво чувстваш? Каквото и да е, от какво се страхуваш. Ако е мъчително, нека го преживеем заедно. Ако е битка, нека се борим заедно. Ако трябва да го приемем, ще го направим отново заедно.
Искрените думи на Орхун разтърсват Хира.
– Никога повече не ме оставяй! – заявява Орхун.
Въпреки че се опитва да не го показва на Орхун, Хира е много уплашена. Орхун прави крачка към нея. Хваща ръката ѝ. Изважда компаса от джоба си и го поставя в нейната длан.
– Не се страхувай! Компасът работи само когато сме заедно. Той винаги ни е водил през най-трудните моменти. И ще го направи отново – казва уверено Орхун.
Погледите им се срещат отново.
Хира стои тиха, загледана в компаса, който държи в дланта си. Пръстите ѝ го стискат внимателно – сякаш е нещо безценно. После, с благодарна усмивка, тя го подава на Орхун. Погледът му е объркан, а очите му сякаш питат „Защо?“.
– Искам да бъде у теб – казва Хира.
– Но на теб ти е нужен сега – отговаря Орхун.
Хира поклаща глава, с поглед, в който се чете много повече от това което казва.
– Не компасът ми е нужен.
Очите ѝ го търсят и всичко, което не казва, стои ясно между тях. Истината е една – Хира има нужда от Орхун не от компаса.
– Ти трябва да го пазиш – прошепва отново. – Ти си човекът, който най-добре ще ми покаже посоката.
Орхун се вглежда в нея – топло, дълбоко, с любов. Протяга ръка и взима компаса от нейната. Очите им остават впити един в друг. В този поглед има обещание.
Но внезапно тишината се разкъсва от звука на телефон. Орхун поглежда дисплея.
– Муса звъни – казва той. После вдига. – Муса?
От слушалката се чува разтревожен, разтреперан глас. Орхун включва високоговорителя.
– Намери ли сестричката ми? – чува се гласът на Муса. – Моля те, кажи, че си я намерил!
Орхун се усмихва леко, поглежда към Хира и казва с увереност:
– Да. Намерих я.
По лицето на Муса се разлива широка, искрена усмивка. Излъчва онзи неподправен, детски възторг, който Гонжа толкова обича в него. Очите му светят, гласът му вибрира от вълнение – сякаш сърцето му не може да побере радостта.
– Исусе… – възкликва той. – Намерил е сестра ми, Гонжа! Истински я е намерил! Наистина! Дадох крава, зетче! Ще раздам бонбони на децата в махалата!
Гонжа се усмихва и го поправя тихо – не „крава“, а „клетва“.
Муса мигом се изчервява, леко засрамен, но бързо се съвзема.
– Да… клетва дадох.
От телефона се чува гласът на Орхун – спокоен, уверен:
– Добре си направил.
Муса веднага се навежда към телефона, гласът му звучи развълнувано, почти задавен от вълнение:
– Зетче, добре ли е сестричката ми? Как е? Моля те, кажи ми!
Орхун му казва сам да я попита, и му подава телефона. В следващия миг се чува гласът на Хира.
– Ало… Муса?
Очите на Муса се пълнят със сълзи. Гласът на сестра му звучи като музика в ушите му.
– Боже мой… Благодаря ви, благодаря ви от сърце! Чух гласа ѝ! Сестричке, нали ти казах, че зетят няма да те остави!
Хира не откъсва поглед от Орхун – гледа го с любов.
– Каза ми го.
От другата страна Муса отново се обажда, с неподправен възторг: – Виждаш ли какво може моят зет! Такъв мъж не се изпуска! След миг, с нетърпеливо вълнение, пита: – А кога ще се приберете?
Хира му обяснява, че сутринта ще отидат в болницата и ще направят изследвания, че там има много добър лекар.
– Знаех си! Зет ми ще намери най-добрите лекари. Той е като лъв! Само че не реве – Муса не крие възхищението си към Орхун.
Гонжа се усмихва топло и провиква към телефона:
– Г-жо Хира, с нетърпение ви очакваме!
– Чу ли? – добавя Муса с радост. – И Гонжа ти праща поздрави. И тя те чака.
Хира е трогната. Потапя се в тази топлина, в обичта, която струи към нея от всички посоки.
– Чух. И аз ѝ пращам поздрави обратно.
Муса бърза да се увери:
– Ще ми се обадиш, нали? Много съм любопитен… Ще чакам.
– Ще ти се обадя, щом изляза от болницата – обещава му Хира.
– Добре, сестричке. Хайде, говорете си сега малко. Лека нощ!
– Лека нощ.
Орхун поглежда Хира и ѝ казва с тих, дълбок глас: – Толкова се тревожеше за теб… толкова се беше притеснил.
Хира му отвръща с лек жест, който сякаш казва „знам“. Съзнава, че е наранила Муса, макар и неволно.
Тогава Орхун добавя нещо, което разтърсва сърцето ѝ:
– Когато те няма, нищо не е същото! Никога!
Думите му се врязват дълбоко. Хира го поглежда – в очите ѝ вече се чете не само обич, а и признателност. Този миг е техен – тих, дълбок и истински.
Орхун седи да Хира и държи компаса в ръка. В ума му кънтят думите на Хира:
„Не ми трябва компасът. Ти го задръж. Ти си човекът, който най-добре ще ми покаже посоката.“
Погледът му се насочва към Хира, която мълчаливо гледа морето. За миг тя се обръща неволно и очите им се срещат. В този поглед няма нужда от думи – Хира разбира. Вижда в очите му нещо дълбоко, нежно… повече от проста загриженост.
– Защо ме гледаш така? – пита тя.
– Как? – любопитен е Орхун.
– Ей така!
Орхун не казва нищо, чака. Хира се колебае, но казва онова, което усеща:
– Сякаш ме обичаш! Сякаш много ме обичаш!
– Така те гледам винаги – отвръща Орхун като не откъсва поглед от нея.
Хира се смущава, отклонява погледа си. Орхун усеща, че не бива да я притиска.
– Да се прибираме ли? Утре ни чака дълъг ден. Трябва да си починеш.
– Можем ли да се поразходим малко?
– Както пожелаеш.
Двамата се изправят. В следващия миг Орхун спира и я поглежда:
– Но имам едно условие.
Хира го гледа с изненада. Орхун протяга ръка и хваща нейната:
– Оттук нататък – никога повече няма да се разхождаш сама! Повече няма да го позволя!
Хира стиска ръката му. Двамата тръгват напред – ръка за ръка, тихо, бавно. Потъват в тъмнината. Заедно.
Муса се успокоява след като чува гласа на Хира – напрежението го отпуска. В кухнята Гонжа нарежда съдовете в миялната, докато двамата разменят мисли за Хира и Орхун. Муса споделя, че Хира винаги е била усмихната, но животът ѝ е бил пълен с болка, докато не е срещнала Орхун. Гонжа е трогната от любовта между тях, но не разбира защо са се разделили.
След кратко колебание, Муса ѝ разкрива тайната, че Хира е тежко болна и никой още не знае. Тя е напуснала Орхун, за да го предпази от болката и страданието сред като умре. Гонжа е потресена от саможертвата ѝ и за първи път осъзнава колко дълбока може да бъде истинската любов.
Муса неволно я пита дали и тя би искала такава любов. Веднага осъзнава, че е казал повече, отколкото трябва, и се опитва да замаже ситуацията с неуместна шега за вода.
Моментът е неловък, но е прекъснат от строгия глас на Шевкет. Двамата бързо се раздвижват – Гонжа оставя чашата, а Муса излиза от кухнята.
В същото време Аслъ е в паника и отчаяно търси откъде да намери пари. Обажда се на приятелка, но получава отказ. Ядосана и притеснена, тя обвинява Хира, че я е вкарала в тази ситуация.
В този момент се появява Муса с щастлива новина – Орхун е намерил Хира и утре ще я заведе на лекар. Аслъ пребледнява. Разбира, че всичко ще се разкрие по-бързо, отколкото е очаквала.
След като Муса си тръгва, Аслъ осъзнава, че няма време. Без желание, набира човек, с когото не иска да говори – брат си. Прави се, че е добре, но му признава, че има нужда от пари.
Действието се пренася при Орхун и Хира, които вървят по пясъка, хванати за ръце. Вълните тихо се разбиват в брега, а тишината на нощта обгръща всичко. Хира се заслушва, затваря очи за миг – сякаш иска да запечата този момент.
Орхун се обръща леко към нея.
– Добре ли си? Ако си изморена...
– Добре съм – прекъсва го тя нежно. – Не съм изморена. Напротив... тук ми е толкова хубаво. И също...
Погледът ѝ се плъзва към ръката му. Не казва нищо, но Орхун разбира – хубаво ѝ е, защото е с него.
– И на мен ми е хубаво – отвръща Орхун.
Хира се засрамва леко и навежда глава. Продължават да вървят.
„Иска ми се тази нощ да не свършва“ – мисли си Хира. „Този покой... това щастие, което кара сърцето ми да бие... Иска ми се всичко да остане така.“
– Винаги ще сме така – казва Орхун, сякаш е чул мислите ѝ. – Спокойни. Щастливи. И ръка за ръка.
Хира се спира, леко объркана.
– Какво? Ти отговори на мислите ми. Как разбра?
Орхун хваща дланта ѝ и я разтваря. Преминава с пръст по линиите на ръката ѝ.
– Познавам всяка твоя линия – също както знам какво има тук...
Докосва леко челото ѝ. След това сочи към сърцето ѝ.
– И знам какво чувстваш тук.
После с нежност докосва бузата ѝ. Гласът му е мек, уверен.
– Вярвай в нас!
Хира се вълнува. Очите ѝ срещат неговите и за миг двамата просто се гледат – дълбоко, без нужда от думи.
След няколко крачки Орхун отново заговорва, с нежност и топлина:
– Сигурно си изморена. Хайде да поседнем малко.
Аслъ панически опитва да се свърже с някого по телефона, но отсреща никой не отговаря. В този момент се появява Перихан. Аслъ ѝ обяснява, че е успяла да неутрализира фалшивия лекар по случая с Хира, но не може да открие другия, по-важен човек.
Перихан я предупреждава – ако не успее да го накара да мълчи, всичко ще се срине. Няма втори шанс. Накрая ѝ нарежда да я информира за всяко развитие и си тръгва. Аслъ остава сама и отново се опитва да се свърже с човека – напрежението в нея расте.
Орхун и Хира седят мълчаливо край брега. Орхун внимателно поставя шал върху раменете ѝ.
– Прохладно е... да не настинеш.
Хира усеща топлотата в жеста му и очите ѝ се навлажняват. Тази грижа я трогва дълбоко. Той усеща нейната тревога и се опитва да я разведри.
– Когато тази буря отмине ще тръгнем на дълго пътешествие. Първата ни спирка – Франция. Може там да ми прочетеш ново стихотворение. После ще видим Северното сияние. Там има прозрачни хижи ще гледаме десетки нюанси на зелено и тюркоазено. Може би... ще ти напиша стихотворение точно там. Как ти звучи?
Хира се усмихва едва забележимо. Толкова ѝ се иска това да се случи. Орхун улавя тази надежда в погледа ѝ.
– Ще се случи! Всичко ще направим!
Но в очите ѝ проблясва горчивина. Хира прошепва:
– Нито мястото, нито времето имат значение. На другия край на земята или този бряг...
В думите ѝ звучи ясно – важното е той да е до нея. Орхун хваща ръката ѝ, гледа я с обич, с нежност, с обещание.
– Успокой се. Нямам никакво намерение да те оставя. Искам да виждам усмивката ти... навсякъде по света. И ще я виждам – заявява уверен Орхун.
Хира потрепва. В сърцето ѝ се прокрадва надежда, но страхът не си тръгва. Страхът от смъртта. Обръща се настрани. По бузата ѝ бавно се стича сълза.
Рашит седи в хола и разглежда коли на телефона, мечтаейки да подари червен джип на Афет. Тя влиза сърдита и споделя, че няма какво да облече за делото. Рашит се опитва да я успокои, но тя избухва, усещайки липсата на подкрепа. Когато той се разстройва, Афет сменя тона и кокетно предлага да отидат заедно на пазар. Рашит веднага се съгласява и ѝ обещава всичко, което пожелае. Сцената завършва с двамата, седнали рамо до рамо, усмихнати, докато разглеждат коли на телефона заедно.
Кенан слага Нефес да спи. Завива я внимателно, с нежни, бащински жестове. Очите му се задържат върху лицето ѝ – спокойно, усмихнато.
– Още не съм заспала, но сънувам най-красивия сън на света – прошепва Нефес.
Кенан се усмихва меко, но очите му леко се замъгляват.
– Значи сънуваш, без да спиш? Как става това?
– Ти си до мен, а това е най-красивият сън – казва Нефес спокойно и уверено.
Кенан преглъща трудно. Накланя се и я целува по челото.
– Момичето ми… това не е сън. Това е нашата най-красива истина.
Нещо в него се свива. Тъгата го пронизва, но я прикрива. Събира сили.
– Какво да ти прочета? Какво искаш?
– Рапунцел.
Кенан се обръща да вземе книгата. За миг очите му се пълнят със сълзи, но ги преглъща. Връща се до леглото ѝ, сяда, отваря книгата.
– Удобно ли ти е? Добре… Имало едно време едно семейство, което нямало деца…
Гласът му леко потреперва. Поема дъх, в който се крие болка. Докато чете, мислите му вече са някъде другаде.
Нуршах се среща с Тунч, за да го предупреди. Казва му, че е направила грешка, като е повярвала на Рашит, и се страхува, че той също ще се подведе. Опитва се да го убеди, че Кенан е най-доброто за Нефес – дори му показва видео, в което момиченцето е щастливо и спокойно с баща си.
Тунч обаче остава хладен. Напомня ѝ, че всеки има право на защита, и че като адвокат е длъжен да направи всичко, което може, без емоции. Когато споменава, че делото е изтеглено, Нуршах разбира, че го е интересувала само стратегията. Обвинява го, че няма морал, и си тръгва разочарована и гневна.
Тунч остава след нея с хладна усмивка – уверен, че ще спечели делото… и не само него.
