В предния епизод на турския сериал „Плен“: Хира си представя как ще разкрие на Орхун, че си е върнала паметта. Но Аслъ има други планове. Докато Орхун е с Афифе, Аслъ довежда фалшив лекар при Хира – който ѝ съобщава ужасяваща лъжа: че има мозъчен тумор и ѝ остават само няколко месеца живот.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 30 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Хира решава да потърси второ лекарско мнение.
Аслъ иска да подкупи лекаря, за да съобщи фалшивата диагноза на Хира.
Лекарят обаче категорично отказва, възмутен от предложението ѝ.
Ще успее ли Хира да скрие от Орхун, че си е спомнила всичко?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ Прочетете пълното развитие на събитията в епизода по-долу ⬇
В болницата Хира е сама в стаята си и прибира малкото си вещи. След малко при нея влизат Аслъ и Муса.
Хира само ги поглежда – с тъга, без да каже нищо. Муса се приближава бързо.
– Сестричке, позволи ми да ти помогна.
Без да чака отговор, той започва да събира останалите ѝ вещи. Хира не го спира.
– Научи ли зетят? Какво каза? – пита Муса след миг.
Хира поклаща глава.
– Не. Не съм му казала – отвръща тя.
– Но защо?
Хира се спира. Очите ѝ се срещат с тези на Аслъ. Аслъ слуша мълчаливо, внимателно. Хира се обръща отново към Муса и казва тихо, притеснена да не би Орхун да се върне:
– Защото не мога да го накарам да преживее тази болка отново!
Муса се намръщва, сякаш иска да ѝ възрази, но Хира го прекъсва веднага:
– Моля те, опитай се да ме разбереш, достатъчно трудно е за мен.
Муса притихва. Очите му се навлажняват. Аслъ пристъпва напред, и казва като се опитва да изглежда развълнувана:
– Това е огромна жертва, Хира. Адмирации за силата ти. Малко хора биха взели такова решение така смело.
Хира не отговаря– само леко кимва с глава.
– Моля ви, не казвайте на никого. Особено на Орхун – добавя тя след пауза.
Муса се напряга. Не ѝ възразява, но недоволството му личи. Аслъ се съгласява с леко кимване:
– Добре, мила. Щом го правиш с мисъл за доброто на Орхун и Али, няма как да ти се противопоставим.
Хира поглежда Муса, търсейки потвърждение. Той накрая също кимва с глава.
– Говорих и с доктора. И той няма да каже нищо – добавя Хира.
Аслъ въздъхва – сякаш всичко вече е решено и няма връщане назад. Но Хира усеща притеснението на Муса и се обръща към него:
– Но не се тревожете. Когато изляза оттук, ще се консултирам с друг лекар. Може би има грешка в резултатите. Ще е полезно да чуя и второ мнение.
Думите ѝ карат Аслъ да се напрегне отново. А Муса – за първи път от дълго време – сякаш се хваща за тази слаба, но жива надежда:
– Дано, сестричке. От все сърце се надявам.
Действието се пренася в имението, където Афие седи на дивана, изтощена, но вече по-добре. До нея е Перихан – тревожна, но облекчена, че състоянието на приятелката ѝ се е стабилизирало. На масичката отпред Шевкет е наредил лекарствата, които току-що е подготвил.
Докато Афие бавно отпива вода и взима поредното хапче, той ѝ съобщава с уважителен тон:
– Казах и в кухнята, госпожо. Ще ви приготвят леки ястия.
– Добре – отвръща Афие без емоция.
Шевкет взима чашата от ръката ѝ внимателно, леко се покланя.
– Има ли нещо друго, госпожо?
– Не. Можеш да вървиш.
Той кимва и тихо напуска стаята. Веднага след това Перихан нарушава тишината с въздишка:
– Ах, Афие толкова ни изплаши! Добре, че си вече по-добре. Все пак ти си единственото семейство, което ми остана. Страх ме е, че може да ти се случи нещо.
Но Афие не иска да навлиза в тази тема.
– Нищо сериозно не беше, Перихан. Отмина вече.
В този момент се чуват стъпки в коридора. Орхун, Хира, Муса и Аслъ се връщат от болницата и влизат в дневната. Аслъ се отдръпва е от групата и се втурва към дивана. На лицето ѝ грее загриженост, която изглежда преиграна.
– Лельо Афие, слава Богу, че си добре! Постоянно мислех за теб. Много се молих!
Погледът ѝ неусетно среща този на Перихан. Двете се поздравяват мълчаливо, с фалшиви усмивки. Хира, макар и притеснена, се обръща с доброта в гласа си:
– Надявам се бързо да се възстановите.
Отговорът на Афие е хладен и тежък като лед:
– И аз.
Орхун усеща острието в гласа ѝ. Поглежда майка си, замислен, и казва с леко саркастичен тон:
– Виждам, че вече си напълно възстановена.
Афие не оставя и секунда мълчание между думите му и веднага отговоря:
– Да. Знаеш, много неща преживях в живота си. Но от такива дребни неща не се разклащам.
Хира разбира добре посланието, насочено право към нея. Очите ѝ се свеждат надолу. Перихан и Аслъ наблюдават сцената с вътрешно задоволство.
– Хайде да се качим горе, върна се от болницата – трябва да си починеш – казва Орхун и се обръща към Хира.
Тя само кимва мълчаливо и тръгва редом с него към стълбите. В същото време Перихан дава сигнал с поглед на Аслъ да я последва.
– Ще изляза за малко, да подишам въздух. Афие, и ти си почини, става ли?
Афие кимва слабо. Перихан ѝ хвърля последен поглед и излиза
Хира стои до леглото в спалнята. Ръцете ѝ механично изваждат дрехите от чантата, но умът ѝ е далеч – потънал някъде, където страхът и тревогата се сливат. Движенията ѝ са бавни, разсеяни.
Орхун стои на прага, наблюдава я. Забелязва колко уморена изглежда и се приближава до нея.
– Изглеждаш изтощена. Остави ги, ще повикам Гонджа. Тя ще се погрижи.
– Добре съм. Ще се справя сама.
Хира не спира. Продължава да подрежда, сякаш търси утеха в това. Орхун не издържа – навежда се, посяга към куфара, но тя го спира с рязко движение.
– Няма нужда.
Погледите им се срещат. Миг на мълчание. Погледът му е проницателен, а нейните очи се изпълват с паника. За момент ѝ се струва, че той е разбрал.
– Погледът ти… – казва Орхун..
„Разбрал ли е?“, мисли си притеснена Хира.
– Изглеждаш изтощена – добавя след пауза Орхун
Хира се отпуска леко. Осъзнава, че той не е разбрал истинската причина за състоянието ѝ. Орхун повдига чантата и я поставя до леглото.
– Недей да се инатиш.
Хваща я за ръката и внимателно я настанява на леглото.
– Седни тук. Почини си. Трябва да изляза – имам няколко неща за вършене. Ще се върна скоро. А до тогава – не ставай. Не искам да се тревожа за теб.
Хира мълчаливо кима. Иска той да си тръгне. Трудно ѝ е да скрие тревогата си, когато той е близо. Орхун, точно преди да излезе от стаята, се обръща.
– Но ако имаш нужда от мен ще остана – предлага той.
Тя поклаща глава. Гласът ѝ е тъжен, както и погледът:
– Ще се чувствам по-добре, ако тръгнеш. Не искам да изоставяш задълженията си заради мен.
Орхун не е убеден, че Хира наистина е добре. Но тя добавя с престорено уверен тон:
– А и може би ще отидем с Муса да вземем Али.
– По-добре ще е да си починеш у дома. Но изборът е твой.
– Добре – прошепва Хира.
– Няма да се бавя.
Орхун излиза. Хира прави крачка след него, сякаш иска да го спре, но веднага се отказва. Стои на място, вкопана в пода. После бавно посяга към телефона. Отваря браузъра и започва да търси нов лекар.
Навън в градината Перихан се разхожда бавно. Погледът ѝ периодично се връща към прозорците на имението, сякаш следи кой влиза и излиза. В този миг от къщата излиза забързана Аслъ и се приближава до Перихан.
– Казвай! Какво стана? – пита нетърпелива Перихан.
– По-тихо. Ще ни чуят.
Перихан изглежда спокойна, почти самодоволна.
– И аз като Афие съм минала през какво ли не. Не би ми повярвала, ако ти кажа. Но виж ме – още съм на крака! Още мога да отвърна на удара!
Очите ѝ се присвиват, гласът ѝ се натоварва с мрачна решимост:
– Отне ми дъщеря ми! Загубих Еда заради нея. Но бъди сигурна – ще си отмъстя! Нищо и никой няма да застане на пътя ми! Сега казвай – какво разбра?
Аслъ се оглежда, после се навежда към нея и прошепва:
– Хира не каза нищо на Орхун. Успях да я убедя да мълчи. Не му спомена нито за тумора, нито за това, че паметта ѝ се е върнала.
Перихан се усмихва победоносно. Аслъ обаче добавя с леко напрежение:
– Но иска да се консултира с друг лекар. Иска да бъде сигурна.
Усмивката на Перихан умира на мига.
– Ще я следим. Ако разберем кой е лекарят може би ще успеем да променим резултатите.
Аслъ преглъща. Идеята ѝ се струва рискована, но вече е твърде дълбоко е влязла в нещата.
Хира стои в стаята си, сграбчила с едната ръка чантата, а с другата – телефона, който стиска така, сякаш в него се крие последната ѝ надежда. В гласа ѝ има колебание, но и твърдост – решителност, родена от страх и копнеж за яснота.
– Да, прочетох, че докторът е специалист в тази област... Има ли шанс да ме включите за днес?
В слушалката настъпва кратко мълчание, а след това – утвърдителен отговор. Лицето на Хира озарява лека усмивка, сърцето ѝ забива по-бързо.
– Чудесно. Ще тръгна веднага. Много ви благодаря.
Затваря телефона, грабва чантата си, вече готова да излезе, когато някой почуква. Не чакайки покана, вратата се отваря и в стаята влиза Аслъ.
– Хира, някъде ще ходиш ли?
Хира кимва сдържано, без особено желание за обяснения.
– Да. Отивам при лекар. Казах ти вече – искам второ мнение.
Аслъ веднага си слага маската на загриженост и с мек, но изкуствен глас предлага:
– Ако искаш, ще дойда с теб. Ще те подкрепя.
Хира я спира със спокоен, но категоричен тон:
– Не е нужно. Муса ще дойде с мен. Недей да се притесняваш.
Аслъ прехапва устна – не така си е представяла ситуацията. Хира обаче вече е на път към вратата.
– Не искам да закъснея.
Хира минава покрай нея, без да се обръща. Аслъ, ядосана и разтревожена се поколебава за миг, но накрая тръгва след нея. Ако не успее да разбере какво ще направи Хира, може да изгуби всичко.
В кухнята на имението Муса седи замислен, отпуснал глава в ръката си, напълно потънал в мислите си. До него Гонжа продължава да чисти, а Халисе, както винаги загрижена, му сервира чиния с храна, но Муса отказва да яде. Отказът му предизвиква недоумение както у Халисе, така и у Гонжа. Те се опитват да разберат дали нещо го тревожи, но Муса се опитва да прикрие вътрешното си напрежение и твърди, че е просто уморен. Гонжа не се отказва и отбелязва, че всичко около Хира вече е наред, което я води до мисълта, че проблемът трябва да е друг.
В този момент в кухнята влиза Хира. Всички се обръщат към нея. Халисе я посреща топло, прегръща я, щастлива, че всичко е наред. Муса и Хира се поглеждат, мълчанието между тях казва повече от думите. След кратка размяна на поздрави, Хира подканя Муса да тръгват, за да приберат Али. Той първоначално възразява, че още е рано, но отново нейният поглед му подсказва, че причината е друга. Той разбира намека и се съгласява.
На път към колата Хира и Муса вървят мълчаливо, напрегнати. Внезапно Хира усеща болка в главата и забавя крачка. Муса веднага забелязва, че нещо не е наред, и се опитва да разбере дали болката е свързана с тумора. Хира потвърждава, че днес ще посетят лекар, за да разберат истината. Обяснява, че затова са тръгнали по-рано, и моли Муса да я закара до болницата, преди да вземат Али.
В същото време Аслъ, скрита зад завесата, ги наблюдава през прозореца. Изчаква точния момент, за да ги последва.
Муса все още не разбира напълно.
– А зетят?
– Не! – прекъсва го рязко Хира. – Обеща ми, че няма да кажеш на никого!
Муса не е напълно съгласен, но не иска да я нарани.
– Добре. Ще ти помогна с парите за прегледа – предлага той.
– Благодаря ти. Застраховката го покрива. Попитах по телефона.
Те продължават към колата, без да подозират, че Аслъ вече е излязла от къщата и е готова да ги проследи.
В болницата Муса и Хира са напрегнати – новите изследвания са направени, но резултатите ще излязат едва на следващия ден.
Лекарят е внимателен и не дава прибързани обещания, но споделя, че е възможно предишната диагноза да е била погрешна. Това разпалва нова надежда в Хира. Муса, въпреки тревогата, вярва, че сестричката му ще бъде добре.
Аслъ, чула разговора, тайно влиза при лекаря и се опитва да го подкупи, за да потвърди фалшивата диагноза – да убеди Хира, че наистина е болна.
Лекарят обаче категорично отказва, възмутен от предложението ѝ. Тогава Аслъ се обажда на Перихан, която планира да намери слабите места на доктора, за да го изнудват по друг начин.
Действието прескача във вечерта. Хира отново поставя чаша с вода на масичката до дивана – внимателно, със същия навик, с който го е правила преди. Покрива чашата, както винаги. В този момент Орхун излиза от гардеробната и забелязва жеста. Това събужда спомен в него, а и надежда.
–Както едно време – казва Орхун.
Хира, осъзнавайки действията си със закъснение, се смущава.
– Така ли?
Хира бърза да прикрие вълнението си и се отправя към леглото, избягвайки погледа му.
Орхун я следва. Приближава се бавно, с топлина и подозрение:
– За миг...
– Помисли, че съм си спомнила, нали?
Той кимва, а в погледа му проблясва надежда. Това наранява Хира. Вътрешният ѝ глас се разкъсва:
„Ако резултатите са добри, първото нещо, което ще направя, е да ти кажа истината. Ще застана пред теб и ще ти кажа, че помня всичко... всичко! А сега ме боли, че го крия.“
Орхун отваря едно от чекмеджетата на нощното шкафче и изважда красиво опакован пакет.
– Това е за теб. Купих го преди време, но сега имам възможност да ти го дам.
Хира приема пакета, отваря го, след като вижда какво има вътре, очите ѝ се насълзяват. В ръцете ѝ лежи стихосбирка с любимото ѝ стихотворение – „Мостът Мирабо“ от Гийом Аполинер.
Споменът я връща към онзи ден, когато бяха заключени в хамама и заедно рецитираха стихотворението.
–Ти ми преведе стихотворението – припомня ѝ Орхун. –Дали помниш или не?! Орхун започва да рецитира част от стихотворението:
Нас ни има! Ти си моя, вътре в мен…
Хира го допълва:
–Под моста на ръцете натежала Под погледи пълзи водата бяла. Един до друг ръка си ми подала. Отлитат дните, аз тук съм още!
Орхун е изненадан – мисли, че Хира си е спомнила. Хира действително си е спомнила стихотворението, но обръща книгата и му показва страницата с поемата. Все едно, че я е прочела оттам. Орхун се окопитва, посяга към другия край на книгата и казва:
–Наистина го преведе прекрасно! И както казах и да помниш, и да не помниш. Нас ни има! Ти си с мен, в мен, в моята душа. А аз съм вътре в твоята. Не мога да си представя живот, различен от този.
Хира го гледа за миг, но се измъква от момента.
– Благодаря ти за подаръка.
После бързо се обръща и ляга в леглото.
– Лека нощ.
– Лека нощ – отвръща той, настанявайки се на дивана.
Настъпва нощта. В мрака, Хира лежи будна, стискайки книгата до гърдите си. Сълзите ѝ тихо се стичат по лицето. Срещу нея, на дивана, Орхун вече е заспал.
Става, отива при него и се навежда, за да чуе дишането му. Усеща го – равномерно, спокойно.
В съзнанието ѝ звучи негов глас:
„Въздухът, който поемаш, е по-важен от всичко. Това е единствената истина… Защото твоят дъх е и мой...“
Хира започва да диша в ритъма на Орхун. Потиска плача си, не иска да го събуди. Гласът ѝ е едва доловим:
– Оставих водата така, както преди. Защото съм старата Хира. Помня всичко, но ти не знаеш. Ако всичко е наред, ще ти кажа. Ще те прегърна и ще ти кажа. Само се моля резултатите да са добри!
Протяга се към косата му, но не го докосва.
– Не искам пак да страдаш заради мен. Искам да живея – за теб, за Аличо.
Сълзите ѝ потичат отново. С трепереща ръка докосва бузата му. Нежно минава с пръсти по лицето му, все едно галѝ брадата му, без да го събужда.
Действието прескача на сутринта. Хира седи в градината замислена, когато при нея идва Муса, които ѝ носи чай.
–Още е рано, резултатите ще са добри – казва Муса. -Вярвам го!
–Много ли беше зле докато ме нямаше? – пита Хира.
–Сякаш беше от живите мъртви, сякаш беше дошъл краят на света! Той ставаше единство заради Али.
Хира избърсва сълзите си.
–Но това няма да е повтори! Усещам го ще бъдете щастливи като преди! – заявява Муса.
Действието се пренася в кантората ва Кенан. Той явно е прекарал една безсънна нощ. С чашка кафе в ръка и все още облечен в дрехите от вчера, той излиза от кухня, прозявайки се от умора. Очите му се плъзгат по разхвърляните документи на бюрото, но не се спира при тях. Вместо това се приближава до прозореца. Оттам може да види съседния офис – този на Нуршах. Погледът му се задържа там, а в ума му се върти една мисъл.
– С метлата си направи големи поразии, но заслужава поне сбогуване!
Малко по-късно Кенан излиза от кантората с две чаши кафе. Старателно балансира топлата течност, докато се насочва към офиса на Нуршах. В същия миг забелязва как Тунж влиза при нея. Мъжът изглежда забързан и изобщо не вижда Кенан. Последният застива на място. Очите му се присвиват, челюстта му се свива от яд. Без да се замисли повече, отива до най-близкото дърво и изсипва кафето, което беше направил с добри намерения за Нуршах. После се връща обратно в кантората си – мълчаливо, но кипящ от гняв и нещо друга.
В това време в офиса на Нуршах тя сама прибира последните си вещи. Когато Тунч влиза, тя не крие раздразнението си:
– Какво правите тук?
Тунж се държи така, сякаш не знае нищо:
– Имах работа наблизо. Реших да мина и да ви видя, но виждам, че се изнасяте?
– За съжаление да. Помещението е продадено. Трябва спешно да го освободя.
– Надявам се, че вече сте намерили ново място?
Нуршах поклаща глава отрицателно. Тунж веднага използва ситуацията:
– Жалко. Но предложението ми остава в сила, г-це Нуршах.
Тя въздъхва. Готви се да откаже отново, но той настоява:
– Моля ви! Все пак си помислете.
– Много ви благодаря, но вече ви дадох отговора си.
– Тогава ще се видим. Надявам се...
Когато Тунж излиза, на прага се появява Джейлян. Очите ѝ проследяват с изненада мъжа, който се отдалечава, а после се обръща с въпросителен поглед към Нуршах:
– Како Нуршах? Защо пак беше този човек тук? Да не си приела предложението му? Затова ли прибираш всичко?
– Разбира се, че не съм.
– Тогава какво става? Защо така изглежда тук?
– Лоши новини, Джейлян. Собственикът е продал помещението. Трябва да се изнеса възможно най-скоро.
