В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун усеща, че някой ги следи. Ще успее ли да разкрие плана на Нева, преди да е станало твърде късно? Междувременно Зелиха пристига в имението и разкрива пред Афифе истината за фиктивния брак на Нуршах и Кенан. Как ще реагира Афифе?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 262 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
След като Афифе разбира цялата истина за брака на Нуршах. Този път тя избира друга тактика, за да попречи на дъщеря си да се омъжи за Кенан. Тя ги посещава и им поставя строги условия, ако искат тя да присъства на сватбата им.
Междувременно Нева се е впуснала в опасна игра. Тя използва модерните технологии и изкуствен интелект, за да клонира гласа на Орхун. Целта ѝ е проста, но смъртоносна – да примами Хира в капан, докато Орхун е далеч, преследвайки Перихан по лъжлива следа подхвърлена от нея.
Докато Орхун и Салих се лутат в търсене на Перихан, Хира се приготвя за „изненадата“ на живота си, без да подозира, че човекът, с когото говори по телефона, всъщност е нейният най-голям враг. Кулминацията на епизода оставя зрителите без дъх, Кенан, подложен на огромен натиск от страна на Афифе, изрича думи, които могат да разрушат всичко, което е градил с Нуршах.
Дали Хира ще усети измамата, преди да е станало твърде късно? И какво е накарало Кенан да признае, че Афифе е права, точно когато щастието му с Нурша изглеждаше най-близо? Развръзката предстои...
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
В имението, в ателието на Афифе, напрежението е осезаемо. Афифе стои до прозореца и се взира навън, опитвайки се да овладее гнева си. Тя диша тежко, а ръцете ѝ са свити в юмруци. Орхун влиза в стаята, пристъпва до нея и без да я поглежда, се заглежда в същата посока.
– Разбрала си... – гласът му е студен и равен.
Афифе се извърта рязко към него, а очите ѝ пламтят от ярост.
– Ти си знаел! И както винаги, не ми каза нищо! – тя го сочи с пръст, очаквайки отговор, но Орхун запазва пълно мълчание и я слуша, без да трепне. – Беше ми сърдит, че крия факти от теб. Значи понякога ти също можеш да криеш неща, нали? Предполагам, че сега ме разбираш.
Орхун не отстъпва, лицето му остава студено.
– Ние не сме казвали, че някой е мъртъв, докато е жив, майко. Или че сме отделили малко дете от майка му и от баща му.
Думите му поразяват Афифе като удар. Тя пребледнява, а увереността ѝ за миг се изпарява.
– Значи си скрил истина. Това не е по-различно от онова, което аз направих – казва тя, опитвайки се да се защити.
Орхун я поглежда право в очите, непоклатим в правотата си.
– Не е същото. Нещата, които ние скрихме, не съсипаха живота на другите. Ние просто...
Афифе не го изчаква и прекъсва думите му, гласът ѝ ехти с бунтарски тон:
– Откъде знаеш, че не съсипаха моя живот?!
Орхун я поглежда с въпросително изражение, очаквайки обяснение, но тя поема дълбоко въздух и сменя тона на по-тих и уморен.
– Моля те... искам да остана сама.
– Добре... – отвръща Орхун.
Той не настоява повече. Обръща се и излиза от стаята. В момента, в който вратата се затваря след него, Афифе се отпуска, а сълзите най-после потичат по лицето ѝ.
Денят прелива в нощ над Истанбул. Светлините на града угасват, за да отстъпят място на мрака, който се промъква в имението.
В стаята на Хира и Орхун се усеща напрежение. Орхун говори по телефона, като върви нервно напред-назад.
– Има ли някаква следа от задачата, която ви поставих сутринта? Разбрахте ли кой е този човек? – пита той, а гласът му е остър като бръснач.
Отсреща се чува гласът на Салих:
– По следите сме, господин Орхун. Веднага щом науча нещо конкретно, ще ви информирам.
– Чакам да се свържете с мен – прекъсва го Орхун и затваря телефона рязко.
Хира влиза в стаята, поглежда го и въздъхва тежко.
– Денят беше толкова тежък. Госпожа Афифе също беше много разстроена.
Орхун спира движението си и я поглежда с разбиране.
– Така е... Тя не можа да приеме факта, че са женени. А когато леля ти каза, че е брак само на хартия, а сега наистина ще се оженят... Нормално е да е ядосана и разстроена.
– Как според теб ще се оправи тази ситуация? – пита Хира разтревожена.
Орхун свива рамене.
– В един момент тя ще разбере, че Кенан и Нурша наистина се обичат. Тогава няма да има значение какво се е случило в миналото.
Хира го гледа с лека усмивка, изпълнена с възхищение.
– Ти току-що спести време, което би отнело месеци или години, в рамките на няколко думи. Какво да кажа... възхищавам ти се. Отново не ме изненада.
Орхун повдига вежда, леко озадачен: – Аз? Не те изненадах?
– Да – отговаря тя кратко. – Имам чувството, че направих нещо добро – признава той, взирайки се в нея. – Добро? Дори думата „добро“ не е достатъчна. Ти управляваш и най-трудните, и най-бурните ситуации с такава лекота.
Орхун прави крачка към нея и двамата се взират един в друг.
– Черпя тази сила от теб. Защото имам пристанище, в което мога да се подслоня, докато се боря в бурята.
Действието се пренася на друго място, в затъмнена стая, Перихан се съвзема от упойващото действие на лекарството. Коркут спи дълбоко, не подозирайки нищо. Перихан оглежда пространството и погледът ѝ се приковава в ножа на ръба на масата. Тя започва да плъзга стола, за който е вързана, с болезнени усилия, докато достигне ножа. Ръцете ѝ, макар и треперещи, започват трескаво да разрязват въжетата.
Когато се освобождава, Перихан се насочва към вратата, опитвайки се да не издаде звук. Тъкмо когато отваря вратата, една ръка я трясва обратно, затваряйки я с трясък. Коркут е буден, а очите му горят от ярост.
– Къде си тръгнала? – изсъсква той. – Махай се от пътят ми! – крещи тя, опитвайки се да го избута. – Влизай вътре! Влизай! – нарежда той, блъскайки я обратно. – Казах ти, махни се от пътя ми! – крещи тя в лицето му. – Влизай!
– Казвам ти да се махнеш! – Перихан не отстъпва, а гласът ѝ ехти в стаята.– Влизай вътре. Влизай! – Коркут я притиска към стената. – Махай се! – в един миг на отчаяние тя забива зъби в ръката му. Коркут изкрещява от болка: – Ааах!
Пред имението Нева върви забързано по алеята, далеч от любопитните погледи, докато пръстите ѝ нервно прелистват екрана на телефона. Тя набира Ертан, а очите ѝ излъчват студена решителност. Той вдига веднага, гласът му е дрезгав и раздразнен. – Какво искаш? Ако е за пари, обаждаш се напразно. Казах ти какво... – прекъсва го тя, преди той да успее да довърши, а гласът ѝ прорязва тишината на двора. – Замълчи и ме слушай! Провали се с Хира, добре... разбрах го. Но има някой друг, когото искам да премахнеш.
Ертан затихва за миг от другата страна на линията, преди да попита: – Кой?
Нева се спира, а по лицето ѝ се изписва злокобна усмивка.
Над Истанбул нощта бавно отстъпва място на утрото. Слънчевите лъчи се прокрадват през прозорците на имението, осветявайки стаята на Хира и Орхун. Тя още спи, потънала в дълбок и спокоен сън, докато Орхун вече е буден. Той стои неподвижен до леглото, облечен безупречно, и се взира в лицето ѝ с нежност, която рядко показва пред останалите.
Орхун се навежда, докосва с устни челото ѝ и бавно прокарва ръка през косите ѝ. Тя леко помръдва в съня си, а той се отдръпва внимателно, за да не я събуди, преди тихо да се насочи към изхода на стаята.
В стаята на Хира слънчевите лъчи се прокрадват през завесите, но леглото до нея е празно. Хира разтрива очите си, поглежда към празното място и се изправя, докато в съзнанието ѝ нахлува мисълта: – Станал е рано... В този момент телефонът ѝ звъни. Орхун. Тя отговаря веднага, а гласът ѝ издава лека изненада: – Тъкмо се събудих. Учудих се, че не те видях до мен. Къде си? Орхун отвръща с усмивка в гласа, която тя почти може да усети: – Приготви се. Имам изненада за теб. Хира се усмихва, любопитството ѝ се пробужда: – Каква изненада? – Приготви се бързо и слез долу. Пред имението те чака такси. Ще те докара директно там, където съм аз в момента. Хира се намръщва леко, озадачена: – Къде си? Не те разбирам... – Ако ти кажа, изненадата няма да има смисъл, нали? – добавя той загадъчно. Хира прави опит да настоява: – Добре... Муса всъщност можеше да ме закара, но... – Няма нужда от Муса или който и да е друг. Това е нещо специално, само за двама ни. Направи това, което ти казвам, и се качвай в таксито. Но побързай... – Орхун затваря, а Хира остава с телефон в ръка, лицето ѝ грее от щастие. Тя не подозира, че гласът, който чува, е манипулиран чрез софтуер, за да имитира до съвършенство Орхун.
Всъщност от другата страна на линията, в своята стая, Нева следи екрана с вманиачено изражение, докато програмата за изкуствен интелект преобразува думите ѝ в тембъра на Орхун.
– И не казвай на никого защо излизаш! Чакам те! – подхвърля „Орхун“.
Хира кима убедено, напълно заблудена: – Добре.
– Ще се приготвя и веднага излизам... – казва тя, докато се върти из стаята в очакване.
Нева, наслаждавайки се на своята игра, отвръща през аудио програмата: – Тръгвай веднага, без да се бавиш. Толкова ми е любопитно да видя реакцията ти, когато видиш изненадата ми!
Хира спира за момент, слушайки с омагьосан поглед. Гласът на „Орхун“ продължава да звучи, галейки слуха ѝ: – Видът на красивото ти лице, блясъкът в очите ти...
– Голяма изненада, така ли? – пита Хира с нежна усмивка.
– Голяма изненада е... – отвръща Нева, а злорадството едва се сдържа зад гласа ѝ.
– Добре, излизам тогава – казва Хира и прекъсва връзката.
Тя се усмихва широко на себе си: – Каква ли е тази изненада? – С тези думи се втурва към гардеробната, нетърпелива да се приготви за срещата с „Орхун“.
В същото време, в стаята си, Нева слага телефона на масата и лицето ѝ се изкривява в победоносна, хищна гримаса. Тя гледа към вратата, сякаш вижда Хира, която сама върви към капана ѝ.
– Стомната се счупи на чешмата – казва тя със зловещ шепот. – Този път няма да се отървеш от мен, Хира!
Нейното неестествено изражение разкрива дълбините на омразата, която я движи, и поставя началото на поредния мрачен епизод.
Действието се връща назад. В стаята Перихан отново лежи в безсъзнание. Този път ръцете ѝ са плътно привързани към тялото, а Коркут върви напред-назад раздразнено, докато Нева го наблюдава с хладен поглед.
– Вече не мога да контролирам тази луда жена! Пак се опитваше да избяга, едва я спрях в последния момент. Виж какво направи, погледни! Заби зъбите си в мен, едва спасих ръката си! Наложи се да ѝ сложа упойка, сега е приспана – изхриптява Коркут, сочейки раната си. След това се приближава до Нева и добавя: – Госпожице Нева, каквото и да правите, направете го веднага! Иначе тази жена ще ни докара само беди, уверявам ви.
Нева свива устни в хитра усмивка.
– Всъщност имам идея. Ако проработи, ще се отървем от Перихан и Хира едновременно.
Коркут повдига вежди, заинтригуван:
– Какъв е този гениален план?
– Нужен ни е някой, който разбира отлично от технологии. Трябват ми програми за промяна на гласа, които да инсталирам на телефона си. Ще говоря с Хира така, сякаш съм Орхун. Така ще я привлека в капана си. Разбира се, номерът, от който се обаждам, трябва да изглежда като неговия. Познаваш ли някой, който може да се справи с това? – пита тя, а в очите ѝ пламва зловещ огън.
Коркут кима с усмивка. Няма нужда от много време, той вече е намерил своя човек. В следващия момент го виждате как приключва разговора си по телефона.
– Браво, знаех, че ще се справиш бързо. Ти си велик. Добре, започвай подготовката, ще ти се обадя по-късно, ясно? – казва Коркут и затваря.
Нева го поглежда с доволна усмивка: – Значи ще го направи?
– А ти какво мислеше? Дори му изпратих линковете, които ми даде. Всички пресконференции, интервюта и речи на Орхун в интернет са там. От тях ще извлекат гласа му – отговаря Коркут.
Нева се смее тихо: – Веднага щом изтегли приложението на телефона ми, всичко е готово. Аз ще говоря, а филтърът ще прави магията. Гласът ми ще звучи като неговия. Горката Хира! Ще дойде право в капана ми! А след това... следва разочарованието. А какво ще кажеш за следенето? Ще може ли да се справи и с това?
– Каза, че това е най-лесното. Моят човек ще хакне телефона на Орхун. Но ми трябва паролата за модема на имението – обяснява Коркут.
Нева не се колебае: – Ще я пратя веднага. Щом измъкнем Орхун от къщата, всичко е готово. – Погледът ѝ се премества към спящата Перихан. – Ще използваме нея. Ще пратим на Орхун снимка на Перихан от разстояние и локация далеч оттук. Когато той тръгне по следите ѝ и се отдалечи, аз ще се обадя на Хира като Орхун и ще я примамя в капан.
Коркут поклаща глава с искрено възхищение: – Това, което ти хрумва, и на дявола не би му минало през ум. Браво!
В хотелската си стая Нева е сигурна в успеха си. Тя се приближава до огледалото, взирайки се в образа си, докато гласът ѝ звучи като съскане:
– Оттук нататък, Орхун Демирханлъ, между нас няма да има пречки! Толкова си близо до това да бъдеш мой!
Тя стои с изпънат гръб, а в изражението ѝ няма и следа от колебание – само студена, пресметлива жажда за власт.
Колата на Орхун се движи по натоварените улици, докато Салих шофира с напрегнат поглед към пътя. Когато светофарът светва в червено, Орхун изважда телефона си. На екрана е размита снимка на Перихан, заснета отдалеч през прозореца на къща.
– Добре, забързайте се! – нарежда Салих в слушалката, затваря телефона и се обръща към Орхун. – Опитваме се да потвърдим адреса, който изпратиха, господине.
– Бързай, Салих! Тази жена става твърде опасна – отсича Орхун, а гласът му трепти от нетърпение. – Трябва да я заловим възможно най-скоро. И провери от кой номер са изпратили адреса!
– Разбрано, господине – отвръща Салих.
Орхун прави опит да се свърже с Хира, но телефонът не дава сигнал. Той почуква нервно по екрана.
– Така и не разбрах какво става с този телефон... От сутринта не мога да проведа нито един разговор.
– Ще се погрижа за това, като се върнем, господине – успокоява го Салих.
Светлината става зелена и колата потегля рязко.
Връщаме се в имението, където Хира се подготвя за „срещата с Орхун“, нетърпелива и щастлива. Докато разресва косата си пред огледалото, поставя обеците си и се заглежда в отражението си, като промълвява за себе си: – Чудя се каква ли е изненадата? Какво ли може да бъде?
Сцената се прелива в спомен, който се ражда от замечтаното ѝ изражение. Тя си спомня, че Орхун ѝ обеща да посетят известни места в Истанбул.
Хира се усмихва широко, а очите ѝ искрят от радост. – Разбира се! Как не се сетих за това? – Тя бърза към чекмеджето, вади картата и я разглежда с нескрит възторг. – Това е изненадата! – Сърцето ѝ прелива от щастие. Прибира картата в чантата си, когато телефонът иззвънява. Поглежда екрана – името на Орхун свети там. Тя вдига веднага. – Ало? – гласът ѝ е изпълнен с нежност.
От другата страна прозвучава гласът на Орхун: – Къде си? – В същото време в стаята си Нева говори директно в софтуера, който преобразява гласа ѝ. – …тръгна, нали? – пита тя, а в очите ѝ гори зловещ пламък.
Хира върви към вратата. – Тъкмо излизам. Точно както каза; ще взема таксито, което ме чака.
Нева не губи време: – Не затваряй телефона.
Хира се стряска леко, в гласа ѝ се прокрадва объркване: – Защо?
– Прави каквото ти казвам – отсича Нева, имитирайки повелителния тон на Орхун.
Хира не разбира странното му държание, но не иска да противоречи. – Добре – отговаря тя кратко.
– Ще ти давам указания – нарежда Нева.
– Добре. Тогава ще пътуваме, докато си говорим – съгласява се Хира. Тя грабва чантата си и излиза от стаята, напълно убедена, че Орхун е на линията. В хотелската стая Нева се обляга назад, а по лицето ѝ се разстила хитра, доволна усмивка, докато наблюдава как жертвата ѝ влиза в капана.
Пред вратата на дома на Кенан Нурша поема дълбоко въздух, преди да я отвори. Когато дръжката изщраква и тя поглежда навън, очите ѝ се разширяват от изненада. Пред нея, облечена безупречно и със студено изражение, стои Афифе. Тя не казва нищо, само пронизва Нурша с ледения си поглед, който сякаш претегля всяка нейна мисъл.
Афифе прекъсва тишината, без да променя изражението си:
– Няма ли да поканиш майка си да влезе?
Нуршах застива на място за миг, опитвайки се да овладее внезапното си притеснение. С леко разтреперана ръка тя се отдръпва от пътя на майка си, освобождавайки пространството. Афифе влиза уверено в къщата.
От всекидневната се чува гласът на Кенан: – Кой е, Нуршах? – Тя пристъпва в стаята, следвана от Афифе, чието присъствие изпълва пространството с хлад. Кенан веднага се изправя, за да засвидетелства уважението си. – Госпожо Афифе, добре дошла. Тук, моля, седнете – казва той. Афифе го поглежда с дистанция, сякаш оценява всеки негов жест, преди да седне. Нуршах не издържа на тягостното мълчание и пита: – Защо дойде, мамо? Афифе я поглежда многозначително и отвръща: – Не мога ли да дойда в дома на дъщеря си? Нурша се сепва, опитвайки се да звучи ведро: – Разбира се... разбира се, че можеш... Афифе не губи време за излишни любезности. – Знаеш, че истината има лошия навик да излиза наяве един ден. Нуршах я поглежда право в очите, в гласа ѝ се прокрадва предизвикателство: – Разбира се, че знам. Знам го много добре. Афифе се обляга назад, жестикулирайки нетърпеливо: – Не искам да протакам. Научих, че бракът ви е фиктивен – само на хартия. Знам и че възнамерявате да го направите истински. Ако е така, имам какво да ви кажа. Кенан и Нурша се споглеждат, обзети от неспокойствие, докато чакат присъдата ѝ.
Афифе и Кенан седят един срещу друг в пълно мълчание, очаквайки Зелиха.
– Госпожо Афифе, налагаше ли се да викате леля ми? Можехме да се разберем помежду си – казва Кенан с опит да овладее ситуацията.
Афифе го поглежда с леден, непреклонен поглед:
– Вашата леля също трябва да бъде тук.
Минути по-късно Зелиха и Нурша влизат в стаята и сядат.
– Добре дошла, госпожо Афифе. Донесохте ни радост... – започва Зелиха с усмивка.
Афифе отвръща само с леко кимване.
– Нуршах, момиче, стани и ни направи по едно кафе – нарежда Зелиха.
Още преди Нуршах да се е изправила, Афифе я спира с жест:
– Пих кафе. Нека преминем към същината, без да губим време.
– Така да бъде – съгласява се Зелиха.
– Вече научихме за вашата привързаност към традициите. Щом всичко ще се прави според реда си, съвсем естествено е ние, страната на момичето, да имаме свои изисквания. Нали така, госпожо Зелиха? – Афифе изглежда готова за битка.
– Точно така е, свахо. Булката трябва да се поглези... тези неща са задължителни – отвръща Зелиха, неразбирайки атаката.
– Както знаете... бракът е вид събитие пред обществото. Не можем просто да го подминем с една обикновена вечеря. Нуждаем се от сватба, достойна за нашето име и семейство. Сватба, организирана както трябва... нали?
– Разбира се, без съмнение. Аз съм за пищна сватба – потвърждава Зелиха.
Афифе се извърта към Кенан с поглед, изпълнен с високомерие:
– В такъв случай, къде страната на младоженеца планира да проведе сватбата? Както знаете, това е ваше задължение. Имението на Саим паша изгоря, в кое имение възнамерявате да организирате тържеството?
Нуршах усеща капана и се намесва с предупредителен тон:
– Мамо, стига!
Зелиха обаче минава в настъпление:
– Ние нямаме бащино наследство и толкова имоти като вас. Но не се срамуваме от това, което имаме, и правим най-доброто според силите си. Нима е божа заповед само богаташите да имат имения? Всичко се прави от сърце. Какво ѝ е на сватбената зала в квартала?
Афифе застива, гледайки я с нескрит шок.
– Шегувате се, нали? Дъщерята на утвърдено и известно семейство като нашето ще се омъжи в квартална зала? И аз ще поканя гостите си там? Давате ли си сметка какъв е списъкът с гости? Бизнесмени, държавни служители, посланици, творци... елита на обществото. Те ще дойдат ли, за да ги гощават със сухи сладки и лимонада? Помислете сериозно.
Нуршах се изчервява от срам: – Мамо!
Зелиха вдига ръка: – Чакай малко, момиче. Госпожо Афифе... Дойдохте в дома ни, почетохте ни. В нашите традиции гостът винаги е добре дошъл. Винаги. Казахте, че страната на младоженеца прави сватбата – вярно е. Младоженецът организира тържеството, където пожелае.
Зелиха се усмихва хитро, докато Афифе я гледа с ужас.
– Искате сватба с много блясък и изискани вкусове? Договорено! Ще отидем на село, ще направим сватбата подобаващо. Имаме огромна земя там – канете когото искате, всички ще се поберат. Ще сложим казаните, ще се яде и пие на воля. Селските сватби сега са модерни, нали така? Ето ви сватба на село...
Афифе пребледнява от гняв. Кенан се опитва да запази самообладание, докато наблюдава развоя. Афифе се обръща към него:
– Ти съгласен ли си с леля си? Каниш най-взискателните хора в тази държава в квартална зала или на нива на село? Трябваше да помислиш за това, преди да се ожениш за дъщеря ми. Помни – тя е Демирханлъ!
Нуршах гледа Кенан с надежда за подкрепа, но той остава в пълно мълчание.
Афифе чака отговор, но Нуршах вече не може да сдържи вълнението си. Тя избухва, гласът ѝ трепери от негодувание: – Ще ме изслушате ли най-после? Не искам никакви пищни покани. Искам само едно, мамо. Да бъда щастлива с Кенан!
Кенан се намесва бързо, опитвайки се да потуши пожара: – Госпожо Афифе, всичко ще бъде направено, не се притеснявайте.
Зелиха също се изправя, заемайки достойна позиция спрямо него: – Предполагам, че чухте племенника ми, госпожо Афифе. Нашата дума е закон.
Афифе свива устни, погледът ѝ е студен като лед: – Добре! Ще видим. Кажете ми, когато мястото на сватбата и останалите подробности бъдат ясни.
Тя се изправя рязко и останалите я последват към вратата. Точно преди да прекрачи прага, Афифе се обръща с последна заповед:
– Щом всичко трябва да бъде както е редно, тогава Нуршах не може да остане тук до сватбата! Тя се прибира вкъщи с мен.
Нуршах застива и поглежда Кенан, търсейки помощ в очите му.
– Госпожо Афифе! – възкликва Кенан, шокиран от искането.
Зелиха прави крачка напред, застава между тях и Афифе: – Спри, момче, спри. Нуршах ми е поверена, госпожо Афифе. Тя е ваша дъщеря, но е и моя дъщеря. Тук тя е в безопасност, не се тревожете за нея.
Афифе я поглежда високомерно: – Моля? – Нурша не издържа и пристъпва напред, гласът ѝ е твърд: – Мисля, че разбра много добре. Работата е там, че няма да ходя никъде. Но вие имате задачи в имението. Хайде, ще ви изпратя.
Нурша посочва вратата. Афифе я дарява с недоволен поглед и излиза, а Зелиха се усмихва с чувство за победа. Кенан обаче остава угрижен.
– Сега разбирам защо мълчахте от вчера, мамо – казва Нуршах, докато слизат. – Нищо от това, което изброихте вътре, не е в моя списък. Дори не си направихте труда да ме попитате. Защо го правите?
– Правя някои неща, за да разбереш – отвръща Афифе, без да се обръща.
– Твоето отношение ме натъжава много, знаеш ли? – гласът на Нуршах се чупи. – Казвам си, че не може да ме изненадаш повече... но винаги намираш начин.
Афифе спира рязко и се извърта към нея: – Не започвай пак. Кога ще осъзнаеш, че този човек не е за теб? Надявам се някой ден да прогледнеш, но... Къде? Ще съсипеш ли живота си, живеейки с тези хора тук, на място като това? Това ли е идеалът ти?
Нуршах я поглежда с горчивина: – За да наречеш някого добър, той трябва или да има прочута фамилия, или чувал с пари в банката. За щастие, аз дори не се доближавам до твоите ценности.
– О, наивното ми момиче... Не е ли нормално за мен да имам изисквания като майка? Щом си започнала това, Кенан ще трябва да понесе товара. Довиждане.
Афифе се отдалечава. Нуршах остава на стълбите, очите ѝ се пълнят със сълзи, преди да се обърне и да влезе обратно в дома си.
Вътре Зелиха и Кенан са смутени.
– Кенан, сине, не се тревожи. Ще намерим изход – опитва се да го утеши Зелиха.
Нурша влиза и сяда, навела глава от срам. – Извинявам се за отношението на майка ми от нейно име. Зелиха се усмихва искрено: – О, какво говориш, дете? В никакъв случай! – Моля ви, не мислете, че искам тези неща, само защото майка ми ги иска. Не искам сватба в имението или нещо подобно – добавя Нуршах.
– Ние те познаваме, момиче. Не се хаби. Няма нищо лошо в това, което направи майка ти... Тя е майка на момичето, естествено е да има претенции. Не се чувствай зле, мое красиво дете... – Зелиха се опитва да скрие тъгата си, става и добавя: – Ще отида да полегна. Ще поговорим по-късно.
Когато Зелиха излиза, Нуршах хваща ръката на Кенан:
– Не слушай майка ми, добре? Тя се опитва да играе игрички. Знаеш кое е важно за мен. Кенан, слушаш ли ме? За мен важни сте ти, Нефес и ние заедно.
Кенан я поглежда сериозно, погледът му е тежък: – Нурша, за съжаление майка ти е права!
Нурша застива, напълно поразена от неочаквания отговор.
