В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун и Хира се наслаждават на романтични мигове, но завръщането на Афифе хвърля сянка върху щастието им. Междувременно Зелиха вече не се противопоставя на брака на Кенан и Нуршах.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 261 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Афифе показва на Хира, че в това имение тя няма думата, като нарежда орхидеята, която Орхун ѝ е подарил, да бъде изхвърлена. Орхун обаче не оставя нещата така, той подготвя изненада за съпругата си, която буквално вбесява Афифе. Докато Хира и Орхун се наслаждават на любовта си, Нева научава за плановете им и веднага дава заповед на наемния убиец да действа. Времето за Хира изтича, а опасността е по-близо от всякога.
В същото това време Кенан и Нуршах най-после си отдъхват, след като печелят одобрението на Зелиха, но спокойствието им трае твърде кратко. Възрастната жена внезапно поставя ново условие.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Имението, терасата. Утринното слънце залива всичко със златна светлина, а в чашите с кафе още се извива тънка пара. Орхун и Хира седят един до друг, а погледът на Орхун е впит в нея, сякаш се опитва да запамети всеки един детайл от присъствието ѝ.
– Какво ще правим днес? – пита Орхун, а гласът му е неочаквано мек, лишен от обичайната си строгост.
Хира се усмихва леко, оставяйки чашата си на масата. Тя поглежда към него с онова примирение, което казва, че за нея мястото няма значение, стига той да е до нея.
– Не знам... Където ти пожелаеш – отговаря тя тихо.
Орхун я наблюдава с обожание. Той се протяга и хваща ръката ѝ, усещайки топлината на кожата ѝ под своята.
– Може и да не успяхме да заминем на меден месец, но живеем в най-красивия град на света – казва той и гласът му леко трепти от вълнение. – Искам да преоткрия Истанбул отново с теб. Да се качим на кулата Галата, да се разходим до Пиер Лоти. Минавал съм по тези улици хиляди пъти, но искам да ги извървя с теб. Като съпруг и съпруга, с ръка в ръката ти...
Той се навежда и оставя нежна целувка върху дланта ѝ. В този момент тишината бива прекъсната от настойчивия звук на телефона му. Орхун го поглежда с досада, преди отново да се съсредоточи върху Хира.
– За работа е – отсича той, без дори да посяга към апарата. – Не му обръщай внимание. Няма да отговоря. Ако сега бяхме на меден месец, щеше да е изключен.
Той оставя телефона настрана, но мелодията не спира. Тя продължава да звучи, настойчиво и агресивно, разваляйки магията на момента. Хира поглежда към екрана, а след това към него.
– Отговори, ако искаш – настоява тя с разбиране в очите. – Ако не беше важно, нямаше да звънят толкова упорито.
Орхун въздъхва тежко и с неохота вдига телефона.
– Да, слушам – казва той, а след кратка пауза добавя: – Добре. Само секунда...
Той се обръща към Хира и с едно движение превключва телефона на тих режим.
– Преговори за покупка... Достигнали са критична точка и настояват да се включа. Дали искам да участвам? Разбира се, че не! – възкликва той, не скривайки раздразнението си.
Хира го поглежда насърчително, с леко кимване на главата, сякаш го подтиква да бъде отговорен.
– Мисля, че трябва – казва тя спокойно. – Не прекъсвай работата си заради мен.
Орхун се обръща към телефона, гласът му отново става делови.
– В колко часа? Добре, ще се видим.
Той затваря и поглежда към нея с лека тъга.
– Ще гледам да приключа възможно най-бързо – обещава той.
Хира се усмихва, сякаш е напълно наясно колко важни са задълженията му.
– Имаш работа за вършене – казва тя и се изправя, а Орхун става веднага след нея. – Значи така... ще ме изпратиш, без да те целуна? – пита той с едва доловима закачка в гласа.
Докато Хира се смее, той се навежда и я целува нежно по бузата, преди да се отдалечи с решителна крачка.
Всекидневната в имението е изпълнена с напрежение, което се усеща във въздуха. Афифе върви нервна напред-назад. Гонджа влиза бързо, почти тичайки, и застава пред нея в очакване на нареждания.
– Да, госпожо Афифе? – произнася Гонджа с леко притеснение в гласа.
Афифе не губи време. Тя посочва с пръст към орхидеята, която Орхун подари на Хира, и с остър тон заповядва:
– Махни това цвете оттук! Веднага!
Гонджа кимва подчинено и хваща вазата, сякаш е гореща, но не крие объркването си.
– Къде да го отнеса, госпожо? – пита тя, надявайки се на по-милостиво решение. – Където и да е. Занеси го в градината! Важното е да не ми се пречка пред очите! – отсича Афифе, без да откъсва поглед от растението.
Гонджа се колебае, гледайки красивото цвете.
– Но орхидеята няма да оцелее навън в градината! – опитва се тя да възрази тихо.
В този миг Хира преминава край хола, носейки празни чаши от кафето към кухнята. Тя застива на място, чувайки думите им. Афифе забелязва присъствието ѝ. Погледите им се срещат – студен, властен поглед срещу изпълнен с болка и неразбиране. Афифе не отмества очи, а напротив – вдига брадичката си и добавя със злоба:
– Не ми пука дали ще оцелее! Това е заповед! Нищо в тази къща няма да бъде променяно без моето изрично разрешение! Сега се махай оттук!
Хира влиза в хола. Тя стои неподвижна, а всяка дума на Афифе я удря като камшик. Гонджа прошепва:
– Както пожелаете.
Когато Гонджа тръгва да излиза с цветето в ръце, Хира поема дълбоко дъх и се приближава към нея.
– Дай ми го, Гонджа – казва тя тихо, но решително. – Остави на мен.
Хира подава подноса с чашите на Гонджа, взема орхидеята и излиза от хола с високо вдигната глава, оставяйки Афифе сама сред тишината на огромната стая.
Стаята на Хира е оазис на спокойствието в сравнение с напрежението долу. Тя внимателно пренася орхидеята, търсейки ѝ най-доброто място, където цветето да се чувства сигурно. Орхун стои на прага, наблюдавайки я с нежност, без тя да подозира за присъствието му.
– Нека видим дали ще ти хареса тук – шепне Хира, докато галещо докосва листата на растението. – Не се сърди, че не те искаха на старото ти място, добре ли е?
Орхун пристъпва тихо към нея. Хира усеща присъствието му, обръща се сепнато и веднага поставя вазата върху малката масичка.
– Какво се случи? Срещата ли отмениха? – пита тя с надежда в гласа.
Орхун поклаща глава, спирайки на сантиметри от нея.
– Ще започне скоро. Исках целият управителен съвет да е налице, подготвят се. Имах малко време и реших, че искам да видя жена си – казва той, а погледът му я обгръща. – Добре си направил – усмихва се тя.
Орхун прехвърля вниманието си към цветето, което вече не е във всекидневната.
– Защо донесе цветето тук? В хола изглеждаше добре – казва той, проучващо.
Хира се опитва да избегне въпроса, гледайки към прозореца.
– Почувствах, че е по-добре да бъде тук, при нас – отговаря тя лаконично.
Орхун вече се досеща за истината.
– Значи така... това е твое решение? – пита той, приближавайки се още повече.
Хира само кимва, избягвайки погледа му. Орхун нежно полага ръце върху раменете ѝ, принуждавайки я да се обърне към него.
– Кажи на цветето, че може да живее навсякъде, където пожелае – казва той тихо. – Познавам едно цвете, което оцеля дори в пустинята. Рядко цвете, на което не мога да се наситя. Цвете, чийто всеки детайл съм гравирал в паметта си – милиметър по милиметър.
Той се навежда към врата ѝ, вдишвайки аромата ѝ.
– Ухае на цял един живот – добавя той.
Сладка усмивка озарява лицето на Хира. Орхун се приближава към устните ѝ, но точно когато магията е на път да се случи, телефонът му иззвънява, прекъсвайки близостта им.
– Изглежда, че всички са готови... – промълвява Хира с лека въздишка. – Като че ли не можеха да изчакат още малко – отвръща Орхун с нотка на досада.
Той вдига с неохота.
– Да. Добре, след две минути съм там – казва той и затваря. – Ти си готов, но нещо липсва – отбелязва Хира. – Какво? – пита той, очаквайки отговора ѝ.
Хира се протяга и оставя лека целувка върху бузата му.
– Сега е добре – казва тя.
Орхун се усмихва, доволен от жеста.
– Но как да те оставя сега и да отида на тази среща? – пита той, почти нежелаещ да направи крачка назад. – Успешна среща – пожелава тя с топъл поглед.
Орхун я поглежда за последен път, преди неохотно да се обърне и да напусне стаята.
В стаята на Нева Гонджа оправя леглото. Движенията ѝ са забързани, почти нервни. В този момент вратата се отваря рязко и Нева влиза вътре. Гонджа трепва, сякаш е хваната в крачка.
– Ами... смених мръсните чаршафи. Добре дошла – пелтечи тя, докато бързо събира завивките и почти изтичва към изхода.
Нева я проследява с гневен поглед. В момента, в който Гонджа излиза, телефонът на Нева започва да звъни. Тя не променя изражението си, само се обръща и с едно рязко движение затръшва вратата, която Гонджа е оставила отворена.
– О, мили боже! – изрича Нева с пренебрежение и взема апарата. – Ало?
Паралелно с това виждаме Коркут, който е от другата страна на линията. Той стои в склад, а погледът му е насочен с омраза към Перихан. Той стиска телефона, гласът му е пресипнал от ярост:
– Само да знаеш, че ще нараня тази жена! Не ми дава миг покой, полудяла е! Накрая ѝ бих инжекция, защото никакви лекарства не действат на тази маниачка! Чуваш ли, госпожице Нева, омръзна ми да играя ролята на бавачка!
Нева поема дълбоко дъх, очите ѝ искрят от хладна решителност.
– Още съвсем малко, Коркут. Остави я в нашия склад, докато Ертан не премахне Хира. Една маниачка като нея може да ни влезе в употреба във всеки един момент.
Коркут се разхожда нервно около Перихан, стискайки юмруци.
– Ако не изперкам и не стисна гърлото ѝ, здраве му кажи! – изригва той.
Нева не проявява никакво съчувствие. Нейният глас е равен, студен, като на човек, който не му пука за нищо.
– Ще проявяваш търпение, Коркут! Ще чакаш! Ако Ертан си свърши работата, Перихан вече няма да бъде проблем, разбираш ли? Всичко ще се оправи, когато Хира умре. Не се притеснявай за това!
Тя затваря телефона, а лицето ѝ остава маска от решителност. Играта на нерви едва сега започва.
Стаята на Хира е потънала в тишина, нарушавана само от лекия шум на страниците на книгата, която тя чете, седнала на дивана. Внезапно почукване на вратата прекъсва спокойствието ѝ.
– Влез – казва тя, без да вдига поглед веднага.
Муса прекрачва прага, държейки внимателно рамка за снимка.
– Донесох рамката, която искаше, сестричке – казва той с усмивка.
Хира оставя книгата и става от дивана, вземайки рамката.
– Благодаря ти, Муса – отвръща тя с искрена признателност.
Муса се почесва по врата и добавя, преди да си тръгне:
– Зет ми скоро ще бъде в градината. Попита за теб. Каза ми да ти предам. – Добре, веднага ще изляза – отговаря Хира. – Добре – казва той, поглежда я с дяволита усмивка, намигва ѝ и излиза от стаята.
Хира остава сама. Тя поема рамката, в която е поставила сватбената им снимка. Пръстите ѝ галят стъклото, докато я поставя на масичката до орхидеята.
Слънцето в градината на имението е ярко, а Орхун стои на върха на стълбите, очаквайки я. Когато Хира се появява, изражението му се смекчава в онзи топъл поглед, който е запазен само за нея.
– Срещата ти приключи по-рано, отколкото очаквах. Няма да те лъжа, радвам се – признава Хира, докато се приближава с лека усмивка. – Така ли? – Орхун повдига вежда, видимо доволен. Хира кимва енергично. – И е чудесна идея да се разходим.
Орхун спира на едно стъпало и я изследва с с поглед. – Какво те кара да мислиш, че отиваме на разходка? Хира застива за момент, объркана: – Когато Муса каза, че зет ми ме чака в градината... помислих си... – Сгрешила си – прекъсва я той, а гласът му е мек, но категоричен. – Не съм те извикал за разходка. – А какво ще правим тогава? – пита Хира с нескрито любопитство.
Без да отговори, Орхун хваща ръката ѝ. – Ела с мен. Докато вървят, тя не се сдържа: – Кажи ми, къде отиваме? Орхун се усмихва с онази специфична за него загадъчност: – Нетърпелива си, Хира Демирханлъ. Толкова нетърпелива! Хира се смее, усещайки вълнението в гърдите си: – Пълен си с изненади, Орхун Демирханлъ. Винаги подлагаш търпението ми на изпитание.
Той я повежда към закътана част на градината. Хира спира внезапно, когато вижда множеството цветя, подредени в очакване да бъдат засадени в градината.
– Това... – тя замълчава, гледайки с почуда към редовете с млади растения. – Какво ще правиш с толкова цвутя? Те започват да се движат бавно между тях, а Орхун се спира и я поглежда в очите: – Ти ще правиш, не аз.
Хира го гледа, без да разбира напълно.
– Това е твоята градина оттук нататък – обяснява той. – Можеш да отглеждаш всяко цвете, което пожелаеш.
Хира се досеща. – Ти си ме чул, когато дойде в стаята...
Орхун кимва бавно. Докато Афифе искаше да премахне орхидеята от дома, той е избрал да подари на Хира цяла градина, в която никой не може да посегне на нейните цветя.
– Какво повече мога да ти кажа? – прошепва тя, гласът ѝ леко трепери от обич.
Хира се оставя в прегръдките му, намирайки в него единственото си убежище.
– Радвам се, че те има. Ти си с мен... ти си моята половина. Радвам се, че те има...
Орхун я притиска силно към себе си, сякаш иска да я предпази от целия свят, а в градината настъпва пълна тишина, нарушавана само от шума на листата.
В градината на имението времето е спряло. Хира е потънала в работа, с ръце, изцапани с пръст, и искрена усмивка на лицето. Тя внимателно засажда цветята в земята, без да забелязва как Орхун се приближава до нея с лейка в ръка. Той спира на няколко крачки, загледан в нея с обожание. В съзнанието му започват да се нижат спомени като кадри от филм – първата среща, танцът им, моментите, в които са създавали споделени спомени, предложението за брак, обещанията за вечност.
– Обичам те, Хира Демирханлъ! – чува той в мислите си собствения си глас. – Обичам те, Орхун Демирханлъ! Обичам те толкова много! – отвръща му тя в същия онзи миг на пълно щастие.
Когато Хира вдига поглед и го забелязва, Орхун пристъпва по-близо. Тя избърсва челото си и го поглежда с нежност: – Години наред живях в пустиня. Само пясък и слънце... целият ми свят се свеждаше до тях. Докато ти не се появи. Превърна живота ми в свежа, зелена градина.
Орхун хваща ръцете ѝ, сякаш се страхува, че тя може да изчезне: – Леденото ми сърце се разтопи благодарение на теб. Когато дойде, разбрах, че всъщност имам сърце. Искам да кажа... ти си пролетта, слънцето и самият живот за мен...
Хира се усмихва, но някъде там, зад стъклото на прозореца на ателието, Афифе ги наблюдават побесняла. Тя стои в сенките, а юмруците ѝ са стиснати, докато гледа сцената с гняв. Вратата се отваря, но Афифе не се обръща: – Влез!
Шевкет влиза и проследява погледа ѝ. Афифе продължава да следи всяко движение на двамата в градината: – Какво правят там?
Шевкет свежда глава: – Господин Орхун прави специална градина за госпожа Хира, госпожо.
Афифе измерва градината с последен, изпълнен с омраза поглед, и се отдръпва от прозореца. В градината двамата засаждат поредното растение. Орхун помага на Хира да притисне пръстта около корена, а след това облива ръцете ѝ с вода, за да ги измие. Тя прави същото за него, а после заедно попиват влагата с една кърпа.
Романтиката им бива прекъсната от гласа на Муса, който се приближава с плахи стъпки: – Ами... поръчахте чай, готов е. Чудех се дали да го донеса тук...
Орхун поглежда към Хира и предложението му идва естествено: – А какво ще кажеш за морския бряг?
– Би било просто чудесно! -усмихва се Хира. Орхун кимва на Муса: – Тогава го донеси в термос. – Муса бърза да изпълни заръката: – Добре, зетко, тръгвам веднага!
В мига, в който Муса се отдалечава, телефонът на Орхун звънва. Той поглежда екрана и отговаря, а изражението му мигновено се променя от меко в каменно: – Ало? Сигурни ли сте в тази информация? Отколкото време продължава това между тях? Разбрах. Не, аз ще поговоря. Някой друг знае ли за тази връзка?
Орхун слуша с напрегнато внимание, докато лицето му се помрачава, а спокойствието на градината започва да избледнява.
В кухнята на имението цари обичайната суматоха. Халисе подрежда порцелановите чаши върху сребърен поднос и ги подава на Гонджа. Докато тя пълни чашите с горещ чай, не спира да бърбори, омагьосана от видяното по-рано.
Гонджа въздъхва мечтателно: – Господин Орхун може и да не го показва, но не е много романтичен? Госпожа Афифе не позволи орхидеята да остане в хола, а той какво направи? Заведе госпожа Хира в градината и двамата седнаха да садят цветя. Сякаш ѝ казва: „Не се притеснявай за дреболии, цялата градина е твоя!“. Ох, толкова е прекрасно...
Халисе почуква нетърпеливо с пръсти по плота: – Всичко това е хубаво, но ако продължаваш да се рееш в облаците, чаят ще стане леден! Хайде, момиче, не се мотай.
Гонджа вече посяга към подноса, когато Муса влиза забързано и махва с ръка: – Никакви подноси! Зет ми и Хира искат чая си в термос.
Точно в този момент Нева, която се кани да влезе в кухнята, чува разговора. Тя моментално се отдръпва и скрита започва да слуша, притаила дъх.
– Наистина ли? – пита изненадана Халисе. Муса отвръща: – Ще го пият край морето.
По лицето на Нева плъзва коварна усмивка. Тя прошепва сама на себе си: – Значи ще пият чай край морето...
Тя се измъква безшумно, преди някой да я забележи. Нева стига до стълбите, оглежда се предпазливо дали наоколо има някой и бързо набира номера на Ертан.
Нева прошепва ентусиазирано: – Това е възможността! – Ертан вдига веднага, а Нева заповядва с леден тон: – Жената от снимката е пред къщата, скоро ще бъде край морето. Дойде нашият час! Действай!
Нева затваря телефона, а погледът ѝ е изпълнен с опасна решителност, докато стои сама в горната част на стълбището.
Кенан и Нуршах най-после си отдъхват, след като печелят одобрението на Зелиха, но спокойствието им трае твърде кратко. Възрастната жена внезапно поставя ново условие – бракът им трябва да бъде признат не само по закон, но и според традициите.
Зелиха настоява истината най-после да бъде казана на Афифе и иска Нуршах да бъде поискана официално, както повелява обичаят. Само мисълта за реакцията на майка ѝ кара Нуршах да пребледнее, а Кенан усеща как примката около тях започва да се затяга. Въпреки опитите му да избегне темата, Зелиха не отстъпва и настоява още същия ден да се говори с Орхун.
Останали насаме, Кенан и Нуршах най-после си позволяват да говорят открито за чувствата си. Въздухът помежду им омеква, когато Нуршах тихо признава, че се е влюбила истински. Кенан се вкопчва в думите ѝ сякаш иска да ги чуе отново и отново, но романтичният миг е прекъснат от новата поява на Зелиха, която продължава да ги притиска да действат незабавно.
По-късно Кенан най-сетне събира смелост да се свърже с Орхун, но разговорът още от първите секунди тръгва в опасна посока. Лицето му се напряга, а думите „разбрал си ме погрешно“ карат Фатих и Джейлян да се спогледат тревожно. Срещата е уговорена далеч от офиса, в парк, където напрежението може да избухне всеки момент.
Докато Нуршах опитва да успокои Зелиха, тя неволно разкрива и най-опасната страна на Орхун. Зад спокойната му маска се крие буря, която може да помете всичко по пътя си, ако нещо застраши сестра му. Думите ѝ карат дори Зелиха да замълчи за миг.
Малко по-късно Нуршах научава, че Кенан е излязъл след напрегнат телефонен разговор и веднага усеща как страхът стяга гърдите ѝ. А докато тя се втурва навън с разтуптяно сърце, никой не подозира дали предстоящата среща няма да промени съдбата на всички.
