В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун и Хира най-после се наслаждават на щастието си като семейство и мечтаят за бъдещето заедно. Но докато любовта им става все по-силна, в сянка се подготвя нова опасност, която може да разруши всичко.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 260 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун и Хира се наслаждават на романтични мигове, но завръщането на Афифе хвърля сянка върху щастието им. Нева също не се е отказала да се отърве от Хира.
Междувременно Зелиха вече не се противопоставя на брака на Кенан и Нуршах. Тя подложи Нуршах на изпитание и макар младата жена да не е съвършена домакиня, е открила в нея качества, които я правят добра съпруга за Кенан и добра майка за Нефес.
Нуршах, която положи много усилия, за да спечели одобрението на Зелиха е истински щастлива, когато най-после го получава.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Истанбул потъва в нощната тъмнина, а градските светлини започват да блестят. В имението цари пълно спокойствие. Орхун стои на балкона и съзерцава гледката със спокойно изражение. В този момент Хира се приближава тихо, носейки две димящи чаши в ръцете си, и сяда на стола точно до него.
Хира му подава едната чаша и се усмихва леко: – Време е за билков чай...
Орхун забелязва, че тя леко потреперва от хладния нощен въздух. Без да се замисля, той я придърпва нежно към себе си и я обгръща с ръка.
Орхун я поглежда топло: – Така ще се стоплиш много по-добре. Кажи ми, ако ти стане скучно тук.
Хира се отпуска в прегръдката му, усещайки сигурност, и повдига очи към него: – Не ми е скучно. Няма ли най-после да спреш да ме изпитваш? Намирам се на мястото, където се чувствам най-спокойна.
На устните на Орхун се появява лека, закачлива усмивка: – Може пък от време на време да ми се иска да те дразня. Ами ако загубиш това твое спокойствие?
Хира предизвикателно повдига брадичка и отвръща на закачката му с увереност: – Страхувам се, че няма да успееш.
Орхун искрено се забавлява на нейния сладък отпор. Той я притиска още по-близо до себе си и двамата продължават да споделят тишината, унесени в красивата гледка на нощния град.
Действието се пренася на уединената и безлюдна уличка, където тъмнината крие опасни намерения. Виждаме как Нева върви бавно, придружена от Коркут. Стъпките им отекват в тишината, а напрежението се усеща във въздуха. Скоро пред тях се появява подозрителен мъж с мрачно изражение, който очевидно ги чака.
Коркут спира и кимва към непознатия: – Да, това е нашият човек... Ертан.
Щом усеща погледа на Нева върху себе си, Ертан само леко накланя глава в знак на поздрав. Жената пристъпва напред, а гласът ѝ звучи ледено и категорично: – Коркут сигурно ти е загатнал малко, но това не прилича на нищо, което си правил досега. Не приемам никакви грешки!
Ертан остава напълно спокоен, а по лицето му се чете опасна увереност: – Досега няма работа, която да не съм свършил. Бъди спокойна.
Самоувереното му поведение успява да убеди Нева. Тя бърка в чантата си, изважда една снимка и я подава на наемника с хладнокръвен жест: – Ето това е човекът, когото трябва да убиеш.
Камерата се фокусира върху изображението – от снимката ни поглежда усмихнатото лице на Хира.
В същото време, далеч от тази мрачна заплаха, в имението цари съвсем различна атмосфера. Пренасяме се на терасата, където Хира и Орхун са нежно прегърнати. Те се наслаждават на близостта си, напълно откъснати от целия свят.
Хира се сгушва още по-силно в него и въздиша с облекчение: – Слава на Бога...
Орхун повтаря думите ѝ, като гласът му става дълбок и замислен: – Слава на Бога... Светът е твърде голям, за да се намерят двама души. Но в същото време е и много малък. Помисли само, ние се намерихме и се обединихме от две напълно различни съдби, от две съвсем различни страни на света. Дадохме си обещание. Какво повече мога да кажа?
Хира се отдръпва леко, за да го погледне право в очите. В погледа ѝ блести безгранична любов: – Това се нарича обричане... Още веднъж ти обещавам... Нека луната и звездите на това небе бъдат свидетели на нашето обещание...
Орхун я привлича обратно към себе си и целува косата ѝ: – Обещавам ти, прекрасна моя съпруго. Нека всяка звезда, която блести в небето сега и завинаги, бъде свидетел на това обещание...
Двамата остават в щастливо мълчание за няколко мига. На заден план започва да звучи нежна, прочувствена мелодия. Хира поглежда към чашите на масата и се сеща за чая: – Билковият чай се е запарил. Нека да пием.
Орхун повдига вежди с лека усмивка: – И за какво помага този чай?
Хира му подава топлата чаша, обгръщайки я с две ръце: – Помага за спокоен и дълбок сън.
Без изобщо да се замисля, Орхун оставя чашата обратно на масичката, без дори да отпие. Хира го поглежда изненадано: – Няма ли да пиеш?
Той само поклаща глава в знак на отказ. Хира отпива глътка от своята чаша, опитвайки се да го изкуши: – Много добре се е запарил, а и мирише страхотно, сигурен ли си?
Орхун я поглежда с непоколебима решителност, пресяга се и нежно взема чашата от ръцете ѝ, след което я оставя на масата. Музиката се засилва, а думите на песента сякаш описват техните чувства: „Когато се бях отказал от себе си, малко търпение, може би още малко мечти... Не мога да искам нищо друго, ти вече си подарък за мен...“
Орхун пристъпва още по-близо до нея, а гласът му става кадифен: – Наистина ли мислиш, че това, от което имам нужда тази вечер, е сън?
Песента продължава да звучи в нощта: „Не е лъжа, боли... Как да дишам далеч от теб….“
Хира усеща как сърцето ѝ забива лудо, бузите ѝ пламват и тя успява само тихо да поклати глава в знак на отрицание. Орхун се навежда и приближава устните си съвсем близо до ухото ѝ:
– Тази нощ не е за сън, тя е само наша...
Двамата се поглеждат с изгаряща страст, а целият свят около тях сякаш изчезва.
Нощта е обвила имението в пълна тишина, но в спалнята на Орхун и Хира спокойствието е само привидно. Докато тя спи, лек хладен вятър нахлува от прозореца, кара я да потрепери и я събужда. Още неосъзнала къде се намира, тя протяга ръка към другата половина на леглото. Мястото на Орхун обаче е празно.
Хира се изправя стреснато в леглото, а в гласа ѝ се долавя тревога: – Орхун?
Опитва се да запали лампата на нощното шкафче, но колкото и да натиска ключа, стаята остава тъмна. Тя обхожда с поглед тъмните ъгли, търсейки съпруга си. – Дали токът е спрял? – шепне тя, усещайки как сърцето ѝ ускорява ритъма си. Щом разбира, че него го няма, решава да излезе и да го потърси.
Излизате в коридора на първия етаж, който изглежда безкраен и зловещ. Хира пристъпва бавно в тъмнината, като разтваря ръце и опипва студените стени, за да не загуби равновесие. Гласът ѝ трепери, докато вика любимия си: – Орхун! Орхун, къде си?
Стига до вратата на стаята, в която Орхун живееше преди, и започва настойчиво да чука. – Орхун? Орхун? – отговор обаче липсва. С разтуптяно сърце тя натиска дръжката и отваря, но вътре няма никой. Хира затваря вратата и бързо преценява ситуацията: – Сигурно е в кабинета си... – след което се насочва право към стълбите.
Тя тръгва по стълбите към горния етаж. Хира първо хвърля бърз поглед към хола, но там няма никого. Изведнъж забелязва, че вратата на работния кабинет на Орхун е открехната. По лицето ѝ се изписва облекчение и тя ускорява крачка: – Там си...
Приближава се бързо и наднича през процепа, но столът зад бюрото е празен. В същия миг тежкият прозорец на стаята се затваря с оглушителен брясък от вятъра. Хира подскача от уплаха и изпищява: – Орхун! – Изпълнена с паника, тя изтичва обратно в коридора.
Обзета от нарастващ страх, Хира се втурва към стълбището и започва да слиза бързо надолу, като гласът ѝ става все по-отчаян: – Орхун! Орхун, къде си?
Стига до огромната входна врата на имението. Започва трескаво да дърпа дръжката, опитвайки се да излезе на двора, но тя не помръдва – заключено е. Паниката напълно я завладява и тя започва да блъска с юмруци по дървената повърхност. – Орхун! Орхун, къде си? Орхун? Орхун!
В пълно отчаяние се залепва за стъклото до вратата, като притиска длани към него и се опитва да пробие с поглед нощния мрак отвън. – Орхун! Орхун, къде си? Орхун! Орхун! Орхун! Орхун! – виковете ѝ отекват в празното пространство.
Хира се върти неспокойно в леглото, а по челото ѝ избива студена пот. Изведнъж тя се събужда с писък, стряскайки се от собствения си глас: – Орхун!
В същия миг Орхун отваря очи и се изправя рязко в леглото. Той веднага я притегля към себе си, усещайки как цялото ѝ тяло трепери от уплаха.
– Хира? Шшш... Спокойно, всичко е наред. Тук съм, с теб съм. Какво се случи, кошмар ли сънува?
Гласът на Хира трепери, а в очите ѝ бързо се събират сълзи: – Беше ужасен кошмар... Събудих се и теб те нямаше до мен. Беше тъмно, токът беше спрял. Търсих те навсякъде, но не можах да те намеря. Бях съвсем сама в огромната къща, а теб те нямаше... Дори вратата беше заключена.
Тя отново се заравя в прегръдките му, сякаш търси спасение от прежиления ужас.
– Твоето отсъствие е толкова плашещо... Чувствах се като в капан в собствения ни дом. Много ме е страх, Орхун.
Сълзите вече се стичат по бузите ѝ. Орхун я хваща нежно за раменете и я кара да го погледне в очите.
– Защо се страхуваш, любов моя?
Хира избърсва очите си, но гласът ѝ остава несигурен: – Всичко е толкова хубаво, толкова сме щастливи сега... Страх ме е, че това ще свърши. Страх ме е да не остана без теб.
Орхун повдига ръка и започва нежно да гали лицето ѝ, опитвайки се да изтрие и последните следи от страха.
– Не мога да ти обещая, че всичко винаги ще бъде перфектно или че ще живеем напълно без проблеми. Това е животът. Но каквото и да се случи, няма изпитание, което да не можем да преодолеем заедно. Вече нищо не може да ни уплаши – нито малките, нито големите трудности. Знаеш колко пъти нашата любов и сила бяха подлагани на изпитание...
Думите му успяват да я успокоят и Хира отново отпуска глава на широките му гърди. Орхун се заглежда в пространството, унесен в спомени: – Знаеш ли какво си спомних в момента?
Тя повдига глава и го поглежда с любопитство, очаквайки да продължи. Орхун се усмихва леко, но в очите му се чете тъга по миналото:
– Дните, в които беше загубила паметта си... Един ден те видях да плачеш тайно в градината. Изглеждаше толкова безпомощна и ранима... Исках да дойда при теб и да те прегърна точно така, както го правя в момента. Преминахме през толкова трудности, че дори не мога да ги преброя. Но тогава най-трудното за мен беше, че трябваше да стоя настрана, без да мога да те притисна в обятията си.
Хира го слуша със затаен дъх:
– И после какво стана? Какво направи, когато ме видя да плача тогава?
Орхун се навежда и я целува нежно по бузата, карайки я да настръхне.
– Исках да направя ето това... Но тогава нямах това право.
Хира се усмихва леко през сълзи, представяйки си сцената: – И просто ме гледаше отстрани, така ли?
Орхун кима в знак на съгласие, след което я придърпва още по-близо и оставя топла целувка върху челото ѝ. – Да... Точно това исках да направя. Всеки път, когато се разстроеше... – той се пресяга и я целува по върха на нослето, – ...исках да направя това.
На лицето на Хира най-после изгрява истинска, широка усмивка:
– Ех, защо не го направи тогава... Когато човек получи целувка, раните му зарастват много по-бързо.
Орхун повдига вежди, видимо заинтригуван от думите ѝ, а в гласа му се появява познатата закачлива нотка. – Така ли било? Ами ако всички рани вече са затворени, тогава какво правим?
Хира кима уверено, затваряйки очи от удоволствие в прегръдките му: – Тогава просто ще се стараем да не отваряме нови.
Орхун я притиска силно до сърцето си, сякаш иска да я предпази от целия свят: – Разбира се, ще направим всичко възможно...
Нощният мрак над Истанбул постепенно се разсейва, отстъпвайки място на първите слънчеви лъчи, които озаряват града. В имението утрото започва необичайно тихо и спокойно. Орхун и Хира закусват в трапезарията. Хира внимателно подрежда храна в чинията на съпруга си, докато той дори не поглежда към масата – погледът му е прикован единствено в нейното лице.
Хира се усмихва нежно, докато избира най-добрите парчета: – Ще ти сложа малко домати... И от тези зелени маслини също. – Тя поставя чинията пред него, след което сяда на мястото си и го поглежда с обич. – Да ти е сладко!
Орхун оглежда порцията си с прикрита закачлива усмивка и повдига вежди: – Това не е ли твърде малко?
Хира веднага се притеснява и посяга към платото: – О, веднага ще ти сложа още малко тогава!
Орхун бързо спира ръката ѝ и се засмива тихо: – Чакай, чакай, стига толкова. Нали ме знаеш, за мен закуската винаги е била нещо, което просто прескачам с една напитка накрая.
Хира въздъхва леко и го поглежда с укор: – Честно казано, това никога не ми е харесвало.
Орхун се обляга назад на стола, а в очите му блестят искри: – Искаш да кажеш, че след като вече сме женени, ти командваш тук?
Хира свенливо свива рамене и гласът ѝ става по-тих: – Не говори така... Нима ти мислиш лошото?
Орхун бързо омеква и я поглежда с безкрайна нежност: – Не, разбира се, знам го...
Двамата започват да закусват в пълна хармония, но интимната атмосфера бързо е нарушена. Афифе се завръща от чифлика и влиза в хола, следвана по петите от иконома. Шевкет пристъпва плахо след нея и я пита: – Желаете ли да ви приготвя нещо за хапване, госпожо?
Афифе тъкмо отваря уста да му отговори, когато погледът ѝ попада върху Орхун и Хира, които се смеят и закусват щастливо. Тя застива на място, а лицето ѝ става ледено.
Хира веднага става от стола и я поздравява с цялото си уважение: – Добре дошла.
Афифе дори не я удостоява с отговор. Тя извръща глава с гняв, но изведнъж погледът ѝ се спира върху новата орхидея, поставена на масичката за кафе. Пристъпва към нея, бясна от гняв, и гласът ѝ прорязва тишината:
– Виждам, че обичаите в тази къща са се променили из основи! В хола са направени напълно излишни промени... А синът ми седи на масата за закуска, нещо, което никога преди не е правил...
Орхун оставя приборите, изправя се и я прекъсва с леден, непоколебим глас: – Оттук нататък ще бъде точно така. Ще започвам деня си със закуска с моята съпруга. А в бъдеще – и с нашите деца!
Хира свежда глава смутена, усещайки тежестта на думите му. Орхун насочва своя безкомпромисен поглед право към майка си, показвайки, че няма да отстъпи и на крачка. Афифе, усетила силата на сина си, се засяга дълбоко, обръща се рязко и напуска стаята. Икономът само изпраща отдалечаващата се фигура с притеснен поглед.
Орхун сяда обратно, хваща ръката на Хира и я поглежда с успокояваща усмивка: – Какво ти казах снощи? Вече нищо не може да ни уплаши – нито малките, нито големите трудности. Нашата любов и сила са били подлагани на изпитание десетки пъти и винаги сме побеждавали.
Хира кима леко с глава в знак на съгласие, усещайки как тревогата ѝ се разсейва под неговото влияние.
Орхун се обръща към нея с предложение, искайки да върне усмивката на лицето ѝ: – Какво ще кажеш да изпием кафето си на балкона пред кабинета?
Хира веднага се съгласява, но поставя едно условие, като отчупва парче хляб и му го подава: – Разбира се. Но първо трябва да изядеш и тази хапка.
Орхун взима хляба от ръката ѝ и го изяжда, а на лицето му грее широка, щастлива усмивка, показваща, че никой не може да застане между тях.
Какво се случва с Нуршах и Кенан?
Нуршах усеща, че Нефес крие нещо, а малкото момиче със сълзи признава, че нарочно е изцапало роклята си по настояване на Зелиха. Вместо да се разгневи, Нуршах прощава на детето и дори защитава Зелиха, без да подозира, че думите ѝ ще бъдат чути.
По-късно Кенан се прибира ядосан след скандал за подкуп по дело. Нуршах веднага се опитва да го успокои с кафе, но Зелиха отново я критикува за разхвърляната кухня и несправянето с домакинството. Малко по-късно обаче старата жена изненадва всички, като заявява, че Нуршах ще бъде добра съпруга.
Объркана, Нуршах настоява да разбере защо е „издържала изпита“. Тогава Зелиха признава, че не е оценявала уменията ѝ в кухнята, а сърцето ѝ – грижата към Нефес, подкрепата към Кенан и липсата на злоба. Накрая тя приема Нуршах като част от семейството, а в очите на Кенан проблясва тихо щастие. Но дали мирът в тази къща ще продължи дълго?
