„Плен“, с.2, еп.255: Афифе разбира истината, а Хира и Орхун са в опасност

В предния епизод на турския сериал „Плен“: След тежката катастрофа Орхун и Хира се оказват в болница, но въпреки болката двамата не се отделят един от друг нито за миг. Докато Орхун се опитва да успокои любимата си, подозренията му, че катастрофата е била умишлена, стават все по-силни. А миналото, свързано с Перихан, отново започва да преследва Хира...

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 255 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

В новия епизод на „Плен“ емоциите достигат точка на кипене. Докато Орхун и Хира превръщат болничната стая в свой малък оазис на любов и нежност, в имението избухва истинска война. Афифе най-сетне разкрива опасното съюзничество между Нева и Перихан, но дали ще успее да прогони врага от дома си, или Нева ще извади коз, който може да съсипе всичко?

Салих открива, че Перихан е тази, която е предизвикала инцидента, потвърждавайки по този начин подозренията на Орхун.

В същото време Нева бясна на Афифе разкрива на Перихан болницата, в която се намират Хира и Орхун.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

В болничната стая на Хира цари неочаквано спокойствие, докато тя и Орхун стоят до прозореца, увлечени в храненето на един гълъб. Идилията им обаче бързо е нарушена. Вратата се отваря рязко и медицинската сестра влиза с решителна крачка, като веднага забелязва празното легло на Орхун.

– Господин Орхун, незабавно трябва да се върнете в своята стая! – гласът ѝ е строг и не търпи възражение. – Докторът даде категорични инструкции. Поставяте ме в изключително трудно положение пред ръководството.

Орхун въздъхва със скрито недоволство, но знае, че няма избор. Той поглежда към медицинската сестра, а после към съпругата си.

– Добре, добре... само ще си взема довиждане с жена си.

Сестрата кима и излиза, а Хира не успява да скрие усмивката си, възхитена от смелостта на жената.

– Искрено се възхищавам на тази сестра. Изправи се като скала пред самия Орхун Демирханлъ! – шегува се тя, докато го наблюдава. – Това не е нещо, което всеки би дръзнал да направи.

Орхун свива рамене с лека усмивка, признавайки поражението си пред болничния ред.

– Това е болница, Хира. Тук те са шефовете. По-добре да се прибирам, преди да са се ядосали още повече.

Той се навежда към нея, готов да я целуне за довиждане, когато на вратата се чува настойчиво почукване. Орхун, мислейки, че сестрата се е върнала да го подкани отново, казва нетърпеливо:

– Добре де, идвам!

Вратата се отваря, но вместо медицинската сестра, на прага се появява Салих. Лицето му е сериозно, а погледът – съсредоточен.

– Свободен ли сте, господине? – пита той със спокоен, но делови тон.

Орхун се изправя, веднага превключвайки на вълна „бизнес“.

– Салих, ти ли си? Научи ли нещо ново?
– Да, господине. Подозренията ви се потвърдиха напълно. – Салих пристъпва по-близо, гласът му става по-тих, но ясен. – Жена е управлявала автомобила. Точно както предположихте, това е госпожа Перихан. Проследихме записите от камерите и открихме колата ѝ, но тя я е изоставила и е избягала. За съжаление, след определен периметър камерите губят следите ѝ.

Орхун свива юмруци, очите му се присвиват от гняв. Той преценява ситуацията за секунди.

– Щом ние сме в това състояние, значи и тя е пострадала при удара. Проверете всички близки болници. Едва ли ще се появи официално, за да не я заловят, но проверете навсякъде, за всеки случай.

– Слушам, господине... Извинете ме. – Салих кима и бързо излиза от стаята.

Хира застива, страхът отново се чете в очите ѝ, докато пресмята опасностите, които ги заобикалят. Орхун веднага улавя промяната в настроението ѝ. Той хваща ръката ѝ и я стисва уверено, опитвайки се да вдъхне кураж.

– Ще я открием, Хира. Обещавам ти... Тя ще си получи заслуженото наказание за всичко.

Орхун се е върнал в собственото си легло, но мислите му са далеч оттук – те са в съседната стая, при Хира. Неспокоен, той взема телефона си и започва да пише, а на лицето му се изписва онази характерна за него смесица от нежност и нетърпение.

– „Бяхме разделени твърде дълго. Копнежът ме завладява... Липсваш ми толкова много. Тази наша връзка от разстояние...“ – диктува той наум думите, които реди по екрана. Спира за миг, поглежда написаното и добавя с лека усмивка: – Нека сложим и едно усмихнато лице тук.

В същото време в своята стая Хира трепва, когато телефонът ѝ извибрира. Вижда името на Орхун и сърцето ѝ забива по-силно. Отваря съобщението с грейнало лице и веднага започва да пише: „И ти на мен...“. Но изведнъж спира, размисля и бързо изтрива думите.

– „И ти на мен“? За Бога, Хира, какво пишеш? – прекъсва тя сама себе си, недоволна от твърде обикновения отговор. Започва отново, а в съзнанието ни звучи гласът ѝ: – „Ти също ми липсваш... Не излизаш от мислите ми...“

Но и това не ѝ се струва достатъчно силно. Докато тя се бори с думите, Орхун с нетърпение чака отговора ѝ. Той почуква нервно с пръсти по леглото, губейки търпение.

– Пише, пише, после трие... Хайде де! – недоволства той под мустак.

Хира решава да подходи по-поетично и започва да реди мислите си на френски, а после ги превежда в съобщението. Орхун получава известието и очите му светват. Гласът на Хира звучи в ума му:

– „Ти никога не си далеч от мен... Дори и да го исках, не мога да те изтрия. Без значение колко врати или стени ни делят...“

Орхун не остава длъжен. Пръстите му летят по клавиатурата, а Хира чака със затаен дъх.

– Хм... Това все още не ми е достатъчно! – звучи гласът на Орхун в нейните мисли. – Искам да бъда точно до теб, а не само в ума ти!

Хира се засмива тихо, очарована от неговата настойчивост.

– Изглежда, че няма да успея да те заблудя с романтика тази вечер – отговаря тя бързо.
– Има моменти, в които успяваш. Но не и тази вечер! – връща веднага той. – Обявявам война на всички врати и стени, които стоят между нас!

Хира хапе устни, опитвайки се да скрие вълнението си.

– Но за днес ще трябва да проявиш търпение и да издържиш.

Отговорът на Орхун обаче я кара да настръхне:

– Ти още не ме познаваш добре! Тогава чакай да се почука на вратата ти!

Хира поглежда към вратата, объркана и едновременно с това заинтригувана.

– Какво ли искаше да каже с това? – пита се тя, четейки съобщението отново и отново. Погледът ѝ е съсредоточен върху дръжката на вратата със сладко любопитство. – Чакай да се почука... Орхун Демирханлъ! Какво си намислил пак?

Междувременно в стаята на Орхун нощта вече е настъпила. Той стои изправен, когато при него влиза санитар. Орхун го поглежда изпитателно:

– Смяната на доктора свърши ли?
– Свърши, господине. Можем да започваме – отговаря мъжът със сериозен тон.
– Хайде тогава – кима Орхун и двамата се насочват към количката за преместване на пациенти.

Нощта в болницата е тиха, а коридорите тънат в полумрак. Хира вече се готви за сън, оправяйки възглавницата си, когато вратата на стаята се отваря. Тя повдига глава, изненадана да види болничен санитар, който бута празно легло и го настанява точно до нейното.

– Още един пациент ли ще идва? – пита тя с недоумение, следейки движенията на мъжа.

В този момент на прага се появява Орхун. Той кима на санитара, който оставя леглото и дискретно излиза от стаята.

– Благодаря ти – казва тихо Орхун, затваряйки вратата след него.

Хира го гледа с широко отворени очи, докато в съзнанието ѝ изплува последното му съобщение. Тя не успява да сдържи усмивката си, въпреки че се опитва да звучи строго.

– Не мога да те повярвам! Значи затова каза да чакам да се почука на вратата ми...

Орхун, без да губи време, се настанява на съседното легло, съвсем близо до нея. Лицето му грее от доволство, че планът му е успял.

– Болницата е много претъпкана... Наложи се да докарат още едно легло в твоята стая – шегува се той, докато я наблюдава внимателно.

Хира се засмива тихо, поклащайки глава пред неговата упоритост.

– Да, очевидно е така. Дори са изкарали самия Орхун Демирханлъ от неговата стая, за да освободят място...

Той се приближава към нея, а гласът му става сериозен и изпълнен с дълбока нежност. Разстоянието между тях почти изчезва.

– Не можех да чакам повече... Когато си обещахме да прекараме цял живот под един покрив, нямах предвид да прекарам първата ни нощ далеч от съпругата си.

В същото това време атмосферата в имението е наелектризирана. Нева крачи неспокойно из хола, а нервите ѝ са опънати до краен предел. Когато телефонът в ръката ѝ извибрира и на екрана се изписва името на Перихан, тя трепва от изненада, смесена с гняв.

– Перихан е... – казва тя на себе си, докато приближава към прозореца, за да се скрие в сенките. – Хайде, послушай ме поне този път, Перихан, моля те... – Тя вдига слушалката с рязко движение. – Ало?

В същото време, скрита в някаква тъмна уличка, Перихан изглежда на ръба на силите си. Гласът ѝ трепери от ярост и нетърпение.

– Трябват ми пари, спешно! Не ми дават друга кола под наем заради катастрофата. Направи нещо веднага!

Нева стиска зъби, а лицето ѝ се изкривява от яд.

– Защо да ти давам пари? Какво вършиш ти изобщо? Слушаш ли ме какво ти говоря? Казвам ти да бъдеш търпелива, казвам ти да чакаш, да изчакаш още малко, а ти какво правиш?

Перихан изсумтява пренебрежително, подпряна на някаква стена в мрака.

– Защо се правиш на недостъпна? И двете искаме едно и също. Онази пустинна мишка се изплъзна от ръцете ми вече два пъти, но трети път няма да има!
– Виж какво, Перихан! Не говори глупости! – прекъсва я Нева, а гласът ѝ преминава в остър шепот. – Някой казал ли ти е да убиваш Орхун? Ти едва не го уби!
– Не можеш да ми казваш какво да правя – отсича Перихан, игнорирайки предупреждението. – Всичко, което се иска от теб, е да ми помогнеш.

Нева едва сдържа вика си, докато нервно потропва с крак.

– Пак казваш „помогни“! Пак искаш помощ, а си напълно извън контрол!
– Ясно. Няма да си мръднеш пръста – гласът на Перихан става леден. –

Увлечена в разгорещения разговор, Нева напълно забравя да следи какво се случва около нея в огромния хол. Тя се обръща към прозореца, размахвайки ръка.

– Да, разбира се... Ще ти кажа в коя болница са, за да отидеш и да избиеш всички, които ти се изпречат на пътя! Така ли?

Точно в този момент Афифе влиза в стаята. Тя застива на място, поглъщайки всяка дума на Нева. Лицето на старата господарка е каменно, а погледът ѝ е изпълнен с нарастваща ярост.

– Виж какво, Перихан! – продължава Нева, без да подозира за присъствието на Афифе. – Не мога да рискувам живота на Орхун заради твоето отмъщение!

Когато Нева най-накрая се обръща, тя вижда Афифе, която стои срещу нея. Гневните очи на господарката са приковани в нея. Телефонът едва не изпада от ръката на Нева, а лицето ѝ пребледнява за секунди. Тайните започват да излизат наяве, а цената ще бъде висока.

Нощта е обвила болницата в тишина, но в стаята на Хира въздухът трепти от несподелени досега признания. Двете легла са долепени едно до друго, превръщайки се в малък остров на спокойствието сред бурята. Орхун лежи подпрян на една страна и не сваля очи от съпругата си. Хира е неспокойна, вълнението ѝ е толкова силно, че тя едва намира място под завивките.

Орхун нарушава мълчанието, а гласът му е плътен и топъл:

– Хира Демирханлъ... Вече сме съпруг и съпруга. Аз съм твой, а ти си моя. За цял живот...

Тези думи карат сърцето на Хира да прескочи удар. Тя се раздвижва, а Орхун нежно я придърпва към себе си, помагайки ѝ да отпусне глава на гърдите му. Той поглежда предпазната яка на врата ѝ, притеснен да не ѝ причини дискомфорт.

– Добре ли си така? – пита той тихо.

Хира се усмихва, затваря очи и вдишва аромата му.

– Много добре. Повече от всякога. Чувствам се спокойна и в мир със себе си. А ти? Добре ли си?
– И аз, повече отколкото можеш да си представиш – отговаря той и я прегръща по-силно. – Ако искаш, заспивай. Можеш да спиш до сутринта, дори цял живот.

Хира се сгушва още по-дълбоко в прегръдките му, а на лицата и на двамата се изписва рядко виждано щастие.

В същото време в имението Нева застива на място, когато вижда Афифе да я наблюдава от прага. Секунда на паника преминава през лицето ѝ, но тя бързо сменя тактиката. Решава да разиграе театър, надявайки се, че ще успее да заблуди старата господарка. Връща се към телефона и започва да крещи, сякаш още говори с Перихан:

– Ти си луда! Истински психопат! Отивай да се предадеш веднага! Още сега!

Тя затваря рязко и се обръща към Афифе с престорено възмущение:

– Вижте я каква е психопатка! Има наглостта да иска помощ от мен! Представяте ли си, госпожо Афифе? Кой нормален човек би помогнал на такъв изрод?

Афифе обаче не е жена, която лесно можеш да измамиш. В главата ѝ парчетата от пъзела се подреждат – Перихан е причинила катастрофата, а Нева е била нейната сянка.

– Ти си била през цялото време! – гласът на Афифе е леден и пронизващ.

Нева прави опит да се защити:

– Какво искате да каже...

– Млъкни! – прекъсва я Афифе със замах. – Не мога да понеса нито една твоя лъжа повече!

Нева свежда глава и замлъква, сякаш мълчанието ѝ е самопризнание. Афифе пристъпва напред, а гневът ѝ избухва:

– Помагала си на Перихан от самото начало. Ти си тази, която я измъкна от болницата! Имах своите подозрения, но се надявах, че няма да стигнеш толкова далеч. Ти нямаш нито срам, нито страх!

Гласът на господарката се извисява, изпълвайки целия хол:

– Синът ми можеше да умре заради теб! Даваш ли си сметка? Орхун можеше да загине! Ти си истинският психопат тук! Ти! Събирай си нещата и се махай от тази къща веднага!

Нева обаче не помръдва. Тя стои неподвижно, докато Афифе крещи:

– Още ли си тук? Вън от къщата ми! Веднага!

Тогава Нева бавно вдига глава. На лицето ѝ се появява саркастична, почти зловеща усмивка. Тя пристъпва към Афифе, скъсявайки дистанцията до минимум.

– Никъде няма да ходя – заявява тя студено.

Афифе е стъписана от тази дързост.

– Как така няма да си тръгнеш? Мислиш, че ще те оставя да живееш тук, след всичко, което чух?

Нева я поглежда с непоколебима увереност:

– Точно така! Не можете да ме изхвърлите, когато ви хрумне, госпожо Афифе.
– На какво разчиташ, момиче?! – изсъсква старата жена.
– На това, което знам! – подхвърля Нева с насмешка.
– Какво искаш да кажеш?
– Говоря за стрелбата по колата... – Нева се приближава още повече, а гласът ѝ става опасен. – Чудя се как ли би реагирал Орхун, ако научи за това... Мисля, че вие първа трябва да се замислите по този въпрос.

Афифе застива, усещайки как почвата под краката ѝ се клати.

– Прекаляваш! Ти мен ли заплашваш? Знай си мястото!

Нева обаче я изпепелява с поглед:

– Госпожо Афифе, аз още нищо не съм направила...

Тя се обръща и излиза от стаята с високо вдигната глава, оставяйки Афифе притисната до стената. Господарката на конака за първи път изглежда уязвима и безсилна срещу собствените си тайни.

Нева стои пред огледалото в стаята си, а очите ѝ искрят от ярост. Тя наблюдава собственото си отражение, докато устните ѝ се свиват в презрителна гримаса. Започва да имитира гласа на Афифе, превръщайки думите ѝ в гротеска:

– „Събирай си нещата и се махай от тази къща!“ – Нева засмива се налудничаво и гласът ѝ става по-остър. – Как дръзваш да ме гониш? Толкова много ме подценяваш, Афифе Демирханлъ!

Тя млъква за момент, замислена, докато пръстите ѝ нервно потропват по тоалетката. Отмъщението вече се заражда в съзнанието ѝ.

– Ще си платиш за това, че ме изгони. Ще те накарам да съжаляваш горчиво.

С решително движение Нева грабва телефона си и набира номер. На другия край на линията Перихан вдига почти веднага.

– Ало? Нева!
– Добре! – прекъсва я Нева, без да губи време в поздрави.

В гласа на Перихан се долавя триумф:

– Радвам се, че избра правилната страна, макар и късно!
– Вече не ме интересува дали ще нараниш Орхун – заявява студено Нева, докато се разхожда из стаята. – Прави каквото искаш. Не ме е грижа за никого!
– Браво! Ти си умно момиче! – подмята Перихан, подготвяйки се да записва.
– Казвам го веднъж, записвай внимателно – отсича Нева и започва да диктува адреса на болницата.

Докато заговорът се плете в сенките на имението, в болничната стая времето сякаш е спряло. Хира и Орхун са потънали в своя собствен свят, напълно не подозиращи за готвената клопка. Главата на Хира е отпусната на рамото на Орхун. Той се раздвижва леко, проверявайки дали тя не е заспала, но Хира повдига поглед към него.

– Очакваш да заспя, нали? – пита тя с лека усмивка. – Но изобщо не ми се спи.
– На мен също – отговаря Орхун и я притиска по-силно до себе си. – Мога да стоя така до теб с часове.
– И аз... – Хира се изправя леко, усещайки жажда.

Орхун веднага забелязва движението ѝ: – Какво искаш, вода ли? Тя кима едва забележимо, а той я спира с ръка: – Чакай, не ставай, аз ще ти дам.

Орхун се изправя внимателно и ѝ подава чашата. Хира отпива глътка и тихо му благодари. В този момент на вратата се чува почукване.

– Да? – пита Орхун с леко раздразнение, че са прекъснати.
– Тук съм, за да почистя стаята – чува се гласът на чистача отвън. Орхун преценява ситуацията за секунда и отговаря хладно: – Вече е почистено. Няма нужда в момента.

След като стъпките в коридора затихват, Хира избухва в тих смях:

– Как така е почистено? Защо аз не знам за това?

Орхун се приближава към нея, а в погледа му се появява лукаво пламъче: – Не знам. Може би си спала?

– Не мисля – засмива се тя. – Всъщност, нямаше да е зле да почистят.

Орхун се навежда към нея, скъсявайки дистанцията:

– Виж какво... никой не може да развали този момент. Ако трябва, аз сам ще чистя, но няма да пусна никого вътре.

Хира го поглежда с нежност, трогната от усилията му: – Винаги ли ще бъде така?

– Какво искаш да кажеш с това „винаги“? – повдига вежди той.
– Питам те дали винаги ще използваш такива трикове, за да оставаме сами?
– Още нищо не си видяла, Хира Демирханлъ – казва той със самочувствие. – Това, което правя сега, е само бледо загатване за това, което тепърва ще правя за нас.

Хира се усмихва, но любопитството надделява:

– Между другото, забравих да те попитам... как убеди медицинските сестри да те пуснат тук?
– Е, имам си свои методи – отвръща той загадъчно.
– Кажи ми де, интересно ми е какво им каза.

Орхун въздъхва леко и я поглежда право в очите:

– Попитах ги дали искат да се оправя по-бързо. Първо се изненадаха... гледаха ме в лицето, чудеха се какво искам да кажа. Тогава им обясних, че има само един начин да се възстановя. Те попитаха какъв... А аз им казах – разбира се, като бъда до съпругата си. Мога да бъда добре само ако съм до нея. Ако сме разделени, няма да се оправя и след седмица.

Хира се разтапя от думите му. Лицата им са толкова близо, че усещат дъха си. Тъкмо когато светът около тях изчезва, тишината е взривена от звънеца на телефона. Орхун се сепва и поглежда екрана.

– Майка ми е... – казва той, а тонът му мигновено се променя.

Хира му кима да вдигне. Орхун натиска бутона и отговаря кратко:

– Да?

Афифе стои в центъра на хола, изпъната като струна, докато икономът Шевкет чака смирено в сянката зад нея. Тя набира номера на сина си, опитвайки се да скрие вълнението, което я разтърсва след сблъсъка с Нева.

– Как сте? – гласът на Афифе е необичайно мек, докато чака отговора на Орхун.

В болничната стая Орхун поглежда към Хира, която е притихнала до него, и се усмихва едва забележимо.

– Много сме добре. Не се притеснявай за нас.

Афифе обаче не се е обадила, за да разбере как са. Тя иска да разбере докъде е стигнало разследването и дали Орхун подозира същата връзка, която тя току-що разкри.

– Има ли нещо ново? Възможно ли е Перихан да е отговорна за тази катастрофа?

Орхун издишва тежко, а лицето му става сериозно.

– Да, така се оказа. Салих е открил колата ѝ на охранителните камери, но самата Перихан е изчезнала... В момента я издирват.

Афифе стиска телефона по-силно, а очите ѝ искрят от гняв. Вече знае, че Нева е част от тази игра.

– Разбирам. Надявам се да я открият възможно най-скоро. Нека я намерят и да получи заслуженото си наказание! Никога няма да ѝ простя това.

Орхун кима, сякаш майка му е пред него.

– Колкото по-бързо я заловят, толкова по-спокойни ще бъдем всички.
– Няма да ви безпокоя повече. Почивайте си. Ще се чуем по-късно – завършва Афифе и прекъсва връзката.

Орхун оставя телефона и поглежда Хира, опитвайки се да върне спокойствието в стаята, но в конака бурята тепърва започва. Афифе сваля телефона и се обръща към Шевкет. Гласът ѝ вече не е мек, а остър като бръснач.

– Искам да следиш всяка крачка на Нева. Ще я накарам да си плати за всичко, което направи! Ще я науча какво означава да предизвикваш мен, Афифе Демирханлъ!

Шевкет свежда глава в знак на подчинение.

– Да, госпожо.

Докато икономът излиза от стаята, вие виждате лицето на Афифе – измъчено от напрежение, но решено на всичко. Тя няма да се спре, докато не унищожи заплахата, настанила се в дома ѝ.

В болничната стая нощта тече бавно, а тишината се прекъсва само от тихия разговор между Орхун и Хира. Двамата обсъждат неочакваното обаждане на Афифе, което е оставило леко напрежение у тях.

Орхун оставя телефона си настрани и поглежда сериозно към жена си: – Майка ми беше много притеснена, иначе никога не би звъннала по това време. Хира кима разбиращо и се намества по-удобно, докато гласът ѝ звучи меко: – Колкото и сурова да изглежда понякога, тя много държи на теб. Когато влезе в стаята сутринта и видя белега на веждата ти, беше толкова разстроена...

В този момент на вратата се чува рязко почукване, което прекъсва мислите им.

– Влез! – заповядва Орхун.

Вратата се отваря и на прага се появява Салих. Той изглежда уморен, но съсредоточен, а в ръцете си носи лаптоп и голяма хартиена чанта.

– Добра вечер, господине. Съжалявам, че ви безпокоя. – Влизай, Салих – кима му Орхун. Салих пристъпва навътре, оглежда се и оставя нещата върху близкия стол. – Донесох всичко, което поискахте от мен. – Остави ги там – отговаря кратко господарят. – Разбира се. Докато Салих оставя багажа, Хира наблюдава с любопитство и лека изненада. Тя не разбира защо в болничната стая посред нощ се носят подобни неща. Орхун обаче е зает с безопасността. – Всичко наред ли е?

– Да, господине, всичко е под контрол – рапортува Салих. – Повишихме мерките за сигурност до най-високо ниво. Както тук, в болницата, така и по всички улици, които водят насам. – Добре... – Орхун изглежда доволен от чутото. – Цялата охрана е в пълна готовност. Ако няма нищо друго, може ли да се оттегля? – Свободен си... – Приятна вечер на двама ви – Салих се покланя леко и излиза, затваряйки тихо вратата след себе си.

Хира веднага се обръща към Орхун, сочейки чантата: – Откъде се появиха тези неща? Лаптопът ясно – сигурно си го донесъл, за да работиш... Но какво има в другата чанта? Орхун я поглежда с лукава усмивка, наслаждавайки се на любопитството ѝ: – Познай какво има вътре? Хира се засмива, докато се опитва да отгатне: – Не знам, много ми е трудно да преценя по опаковката. Орхун взема чантата и сяда на леглото точно до нея. Гласът му става закачлив: – Добре, ето ти един малък жокер... Дъното му е изгоряло, но пак не е толкова сладко, колкото си ти?

Хира мисли напрегнато, но все още не намира отговора.

– Не разбирам. Храна ли си поръчал по това време на нощта?
– Не е точно храна – продължава той, забавлявайки се. – Слушай внимателно пак:
– А, разбрах! – възкликва тя. – Десерт?
– Десерт е, но кой точно? Един сладкиш, който винаги остава сладък, колкото и да е препечен отдолу – точно като теб.

Хира вдига рамене, предавайки се: – Не... нищо не ми хрумва...

– Добре, няма да те мъча повече. Готова ли си?

Тя кима нетърпеливо, а Орхун изважда кутията от чантата. Очите на Хира светват.

– Казан диби! Любимият ми!

Орхун я гледа с неподправена нежност: – Помислих си, че можем да си хапнем нещо сладко, докато гледаме филм.

– Филм? Какъв филм? – пита тя, все още изненадана.
– Причината да поискам компютъра не е работата, Хира. Донесох го, за да изгледаме нещо заедно – признава той, докато я привлича към себе си.

Двамата се усмихват един на друг, забравили за миг за болката, болницата и опасностите, които дебнат навън. В тази тиха нощ, между стените на стаята, те откриват своя малък свят, в който любовта е единственото, което има значение.