В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун и Хира тръгват към мечтания си меден месец във Франция, двамата вярват, че най-сетне ги очаква приказен живот... Но съдбата има други планове. На път за летището Хира и Орхун катастрофират.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 254 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Любовта на Орхун и Хира става още по-силна след катастрофата, но сянката на опасността не се отдалечава от тях. Докато двамата превръщат болничната стая в свое малко убежище, Орхун е убеден, че катастрофата не е била случайна и зад всичко стои Перихан. Ужасните спомени от миналото отново връхлитат Хира, а страхът бавно започва да се настанява в сърцето ѝ.
В същото време Афифе обвинява Хира за всичко случило се и хвърля тежки думи, които нараняват младата жена до сълзи. Нева пък дочува разговор, който може да промени всичко.
А в дома на Кенан Нуршах преминава през истинско изпитание, опитвайки се да докаже на Зелиха, че може да бъде достойна съпруга и добра домакиня... но дали строгата жена най-сетне ще смекчи сърцето си?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Нощта над Истанбул бавно отстъпва място на студеното утро. Градът се събужда, но за Орхун и Хира кошмарът тепърва започва.
Коридорите на болницата ехтят от напрегнати стъпки и откъслечни лекарски команди. Колелата на носилката прорязват тишината, а лекарите се борят със секундите. – Подгответе рентгена! Повикайте ортопед! – нарежда докторът с глас, в който няма място за паника.
На носилката лежи Хира. Косите ѝ са разпилени, а около врата ѝ стягащата яка не ѝ позволява дори да помръдне. Очите ѝ, замъглени от болка и страх, трескаво търсят само един човек. Медицинската сестра се навежда над нея с успокояващ тон: – Добре сте... не се тревожете.
Но Хира едва прошепва, задъхана: – Съпругът ми... къде е той?
Тя прави опит да се надигне, но сестрата веднага я спира: – Спокойно! Не трябва да мърдате!
И точно тогава коридорът е разцепен от познат глас, пропит с тревога. – Хира!
Орхун се появява като буря. Веждата му е разцепена, по лицето му се стича кръв, а дъхът му е накъсан от паниката. Но въпреки собствените си рани, очите му виждат само нея. Хира обръща глава към гласа му и едва успява да прошепне: – Т-ттук съм...
Орхун стига до носилката и стиска ръката ѝ така, сякаш ако я пусне, ще я загуби завинаги. – Добре ли си?
Погледът на Хира веднага попада върху кървавата му вежда. Страхът в очите ѝ става още по-дълбок. – Веждата ти... кървиш!
– Нищо ми няма. Ти добре ли си? – отвръща той, без дори да обръща внимание на собствената си болка.
Хира кимва леко. В този миг двамата сякаш забравят катастрофата, болницата и целия свят около себе си. Съществуват само те и страхът да не се изгубят един друг.
Но моментът е жестоко прекъснат. Лекарят застава пред Орхун. – Господин Орхун, дотук сте.
– Но жена ми... – гласът му натежава от безсилие.
Докторът го поглежда строго: – Вие също сте ранен. Сестра, заведете господина в другата стая.
– Добре съм! Няма нужда! – избухва Орхун, опитвайки се да остане до Хира.
– Господин Орхун, моля ви! – гласът на лекаря вече звучи като заповед.
Сестрата посяга към него, но точно тогава Хира стиска ръката му още по-силно. Гласът ѝ трепери: – Аз... ще съм добре... ако и ти си добре...
Леденият поглед на Орхун омеква. Той се навежда към нея и тихо казва: – Добре. Ще те чакам тук.
– Добре... – прошепва Хира.
Вратата на стаята се затваря между тях като безмилостна бариера. Орхун остава в коридора, а погледът му не се откъсва от вратата, зад която е жената на живота му.
Вижте повече
„Плен“, с.2, еп.253: На път за летището Хира и Орхун катастрофират...
Орхун и Хира тръгват към мечтания си меден месец във Франция, двамата вярват, че най-сетне ги очаква приказен живот... Но съдбата има други планове. На път...
Болничната стая е потънала в тежката, натрапчива миризма на дезинфектанти. Орхун лежи в леглото, а лицето му е пребледняло, измъчено от тревога. Погледът му е прикован в системата, която бавно се влива във вените му, сякаш всяка капка отброява секундите на неговото нетърпение. Медицинската сестра се навежда над него, за да нагласи системата, но той дори не я поглежда.
– Как е жена ми? – Гласът му е сух, едва доловим, изпълнен със спотаен страх, който той се опитва да прикрие зад маската на обичайното си хладнокръвие.
Сестрата оправя системата и го поглежда със съчувствие, но без да издава нищо излишно. – Състоянието ѝ е стабилно. Лекарят ще дойде скоро и ще ви даде подробна информация.
Орхун не може да чака повече. Мускулите на лицето му се напрягат, той се подпира на лакът и прави опит да се изправи, пренебрегвайки опънатия абокат. – Ще отида да я видя. Веднага.
Сестрата застива за миг, след което бързо поставя ръка на рамото му, за да го спре. – Господине, моля ви! Легнете обратно. Не трябва да ставате от леглото, докато системата не изтече напълно.
Орхун я измерва с тежък, гневен поглед, но в крайна сметка отпуска главата си върху възглавницата. Той кимва неохотно, затваряйки за секунда очи, за да овладее бушуващите в него емоции. Сестрата се уверява, че той е спокоен, и излиза от стаята. В момента, в който вратата се затваря след нея, Орхун отваря очи. Погледът му е остър и решен на всичко. Без да се замисля за забраните, той рязко изтръгва иглата от ръката си, изправя се и напуска стаята, воден единствено от мисълта за жената, която обича.
Хира лежи в болничното легло, докато по вената ѝ капе поредната доза лекарство. Чува се почукване на вратата. Тя леко се раздвижва, мислейки, че е медицинската сестра, и гласът ѝ е изпълнен с тревога: – Сестра, съпругът ми...
Думите застиват на устните ѝ. Тя гледа невярващо, когато на прага се появява Орхун. – Как... – промълвява тя, докато сърцето ѝ препуска. – Тъкмо щях да питам за теб.
Орхун бавно се приближава към нея, пренебрегвайки собствената си болка. Хира го оглежда от глава до пети, а в очите ѝ се чете истинска уплаха: – Добре ли си? Дошъл си в това състояние... Позволиха ли ти да ставаш от леглото? Виж, сега ще се разсърдят.
Той сяда на ръба на леглото ѝ и нежно я притегля към себе си, обгръщайки я в прегръдка, която казва повече от хиляди думи. – Тук се чувствам по-добре – признава той с лека усмивка. – Там ми беше лошо, но щом те видях, здравето ми внезапно се подобри. Не беше честно от тяхна страна да ни разделят.
Хира не успява да скрие усмивката си, въпреки сериозността на ситуацията. – Полудя ли – пита тя тихо, но веднага добавя: – Но май и аз започвам да ставам като теб. Добре, че дойде. – Изведнъж тя се сеща за нещо и го поглежда изпитателно: – Не си казал на брат ми, нали?
– Помислих, че не трябва да ги тревожим излишно – отговаря спокойно Орхун. – Нека първо се успокоим малко, после ще им се обадим.
– Добре си направил – въздъхва с облекчение тя. – И аз така мислех.
В този момент вратата се отваря и влиза лекарят. Орхун веднага се опитва да се изправи, макар и трудно. – Знам, че не трябваше да ставам, докторе, съжалявам. Кажете ми, как е съпругата ми?
– Вече обясних и на нея – отвръща лекарят, докато преглежда документите. – Резултатите от рентгена са готови, няма нищо притеснително.
Хира посочва шийната шина, която са ѝ поставили: – Ще трябва да нося това няколко дни.
Лекарят поглежда строго към Орхун: – Вие също трябва да си почивате в своята стая. А не тук.
Щом лекарят излиза, Хира веднага го подхваща: – Чу доктора. Връщай се в стаята си...
Орхун я поглежда закачливо, без да бърза да става: – Той не каза „веднага“. Това означава, че мога да остана още малко. Да не би да ти досадих?
– В никакъв случай! – възкликва Хира, а в погледа ѝ се чете огромна нежност. – Просто се притеснявам да не ти стане нещо. Остани при мен, но не за дълго, обещай ми. Моля те, иди да си починеш. Няма да съм спокойна, докато не знам, че си почиваш.
Сцената се пренася в коридора на втория етаж в имението, където цари истински хаос. Афифе се подготвя да излиза, като всяко нейно движение издава огромна тревога и нетърпение. Муса, Гонджа и Халисе вече са научили новината и са се подредили в очакване, притеснени от случващото се.
– Синът ми е претърпял инцидент, а аз разбирам едва сега! – изригва Афифе, като гласът ѝ трепери от гняв и безпокойство.
Шевкет се опитва да я успокои, като пристъпва плахо напред: – Госпожо, и ние току-що разбрахме. Все още не сме наясно какво точно се е случило.
Афифе обаче няма намерение да слуша обяснения. Тя го прекъсва рязко, като погледът ѝ е остър и властен: – Достатъчно! Искам да отида в болницата възможно най-бързо. Престанете да се мотаете! Тръгвайте!
В този момент се появява Нева, която бърза към тях с решителна крачка: – Чакайте! И аз идвам с вас.
Афифе застива за миг, извръщайки глава към нея, а на лицето ѝ се изписва досада. – Само това липсваше! Остани там, където си!
Нева обаче не се предава и я поглежда предизвикателно, без да трепне: – И аз ще дойда, госпожо Афифе!
Господарката на имението няма време за излишни спорове и само махва с ръка, докато се насочва към стълбите: – Благодари се, че бързам толкова!
Двете жени напускат коридора с бързи крачки, а икономът веднага тръгва след тях, за да подготви колата.
В болницата Орхун е седнал плътно до леглото на Хира, като двамата са свързани не само от споделената съдба, но и от системите, които се вливат в ръцете им. Той я гледа с онази особена нежност, която пази само за нея.
– Нека се махнем оттук – казва Орхун, а в гласа му се долавя нетърпение. – Щом се почувстваш по-добре, заминаваме на меден месец.
Хира леко поклаща глава, а на лицето ѝ се изписва спокойствие, което надмогва болката: – Не ми трябва меден месец, нито нищо друго... Наистина не ме е грижа за това. Сега има само едно нещо, което е от значение...
Тя прави опит да се протегне към шкафчето, където лежи брачното им свидетелство. Орхун веднага улавя движението ѝ, взема документа и внимателно ѝ го подава. Хира се вглежда в снимките им, а очите ѝ се овлажняват. – Всичко беше като сбъдната мечта. Сега сме тук, заедно сме... нищо друго не ме интересува. Няма нищо по-важно за мен от това да бъда с теб, да бъда твоя съпруга.
– Хира Демирханлъ... – произнася Орхун името ѝ, сякаш го вкусва. – Колко хубави неща казвате.
– Да, така е – отвръща тя с гордост. – Орхун Демирханлъ!
Лицата им се доближават толкова близо, че дъхът им се смесва. Тъкмо когато светът около тях изчезва, на вратата се чува почукване. Двамата рязко се отдръпват и се опитват да възвърнат самообладание.
– Влезте! – извиква Орхун, възстановявайки дистанцията.
Салих надниква плахо през вратата: – Преча ли ви, господине?
– Ела, Салих – кимва Орхун.
– Изпълних нарежданията ви – докладва Салих, пристъпвайки в стаята. – Минах да ви кажа, че засилихме охраната на болницата. Търсих ви във вашата стая, но тъй като не бяхте там, медицинската сестра ми каза, че сте тук.
Изражението на Орхун веднага се променя. Лицето му става каменно, а погледът му – суров. – Не видях ясно човека, който предизвика катастрофата, но подозирам, че е Перихан. Няма кой друг да е.
Хира застива, очите ѝ се разширяват от шок: – Какво казваш? Наистина ли?
– За съжаление – потвърждава той със стиснати зъби. – Това не беше нещастен случай. Тя се засили право срещу нас нарочно. Салих?
– Да, господин Орхун?
– Проверете всички записи от камерите в района. Трябва да е попаднала в обсега на някоя от тях.
– Вече започнахме, господине – отвръща Салих. – Преглеждаме ги една по една. Връщам се към работата си. Пожелавам ви бързо възстановяване.
Орхун само кимва за довиждане. В този момент в съзнанието на Хира нахлуват тежки спомени. Пред очите ѝ изплува моментът, в който онази кола се врязва в тях, и тялото на Орхун, което поема целия удар. Тревогата се изписва на лицето ѝ, а мислите ѝ я връщат още по-назад – към мъченията на Перихан, към момента, в който беше вързана и безпомощна.
„Умри! Умри!“ – ехти гласът на Перихан в главата ѝ. Хира си спомня ледената вода във ваната, която пълнеше дробовете ѝ, и думите на жената, която я мразеше: „Разбери какво е да не можеш да си поемеш дъх, пустинна мишке! Всеки мой дъх беше отровен заради теб! Умри!“.
Хира се разтърсва, опитвайки се да прогони кошмара. – Наистина ли мислиш, че госпожа Перихан е причинила това?
– Не виждам друга възможност – отвръща Орхун. – Който и да е бил, се заби право в нас и веднага изчезна. Защо ще бяга, ако е просто инцидент? Както и да е, не се натоварвайте с това сега. – Той нежно гали ръката ѝ и забелязва, че системите са приключили. – Свършили са. Ще извикам сестрата.
Виждайки, че тя все още трепери, той я поглежда успокояващо: – Няма защо да се тревожиш. Тук си в безопасност.
Хира го поглежда, сякаш иска да каже „Знам“, а Орхун се навежда и оставя нежна целувка върху челото ѝ, запечатвайки обещанието си да я пази.
След като махат системите на Орхун и Хира. Тя се опитва да се нагласи по-удобно, но тялото ѝ още е сковано и тя не успява да намести възглавницата си. Орхун веднага забелязва усилията ѝ и се притичва на помощ. Той внимателно подпъхва възглавницата под главата ѝ. – Нека ти помогна. Така добре ли е? – пита той с приглушен глас. Хира кимва едва забележимо и плахо докосва лепенката върху челото му. – Боли ли те? Дълбока ли е раната? – гласът ѝ трепери от обич и страх. Орхун я поглежда право в очите и нежно хваща ръката ѝ. – Нищо ми няма. Не боли.
Хира отново прокарва пръсти по раната му, сякаш иска да отнеме болката му чрез допир. Орхун поднася ръката ѝ към устните си и я целува нежно. – А теб? Теб боли ли те? – пита той. Тя се усмихва през сълзи и поклаща глава. – Не. Не ме боли. Нито една моя рана не ме боли, когато ти си до мен.
Спокойствието им обаче е разрушено от внезапен шум. Вратата се разтваря широко и в стаята нахлуват Афифе, Нева и Шевкет. Нева пристъпва напред с престорена загриженост: – Пожелавам ви бързо възстановяване! Икономът също свежда глава: – Дано се оправите бързо, господине.
Хира се стряска и се опитва да дръпне ръката си от тази на Орхун, но той я стисва още по-силно, отказвайки да я пусне пред очите на майка си. Афифе обаче напълно игнорира присъствието на момичето. Тя гледа само сина си: – Добре ли си, сине?
– Добре сме, майко. И двамата сме много добре. Няма нищо сериозно – отговаря Орхун, подчертавайки думата „двамата“. Афифе продължава да се държи така, сякаш Хира я няма. – Какво казват лекарите? Направиха ли ти всички изследвания? – Тя се пресяга, за да докосне превръзката на челото му, но Орхун леко дръпва главата си назад. Ръката на Афифе увисва във въздуха и тя бавно я прибира, а гласът ѝ става студен и остър. – Тайна сватба… меден месец, скрит като някаква загадка... и накрая тази катастрофа. След всичко това... за малко да загубя сина си.
Хира забива поглед в завивките, обзета от неудобство и вина. Афифе обаче не спира дотук: – Може би си забравил, затова нека ти напомня. Ти живееш с куршум в сърцето! Не трябва ли да си по-внимателен? – Тя прави кратка пауза и добавя с горчивина: – Е, какъв е смисълът от вниманието? Облак от нещастие е надвиснал над семейството ни и изглежда е невъзможно да го прогоним!
Очите на Хира се пълнят със сълзи от несправедливите думи. Орхун усеща болката ѝ и веднага се обръща към иконома с леден тон: – Шевкет! Закарай майка ми у дома.
Шевкет поглежда объркано към двамата, но Афифе, без да каже нито дума повече, се обръща и излиза. Нева прави опит да остане: – Аз... наистина се изплаших, можеше да се случи нещо много по-лошо с теб...
– Ти също се прибирай! – прекъсва я рязко Орхун. – Но, Орхун... – опитва се да възрази тя, но той извиква: – Казах у дома!
Въпреки че е засегната, Нева успява да запази каменното си изражение. – Добре. Както кажеш. Оправяйте се бързо – казва тя и напуска стаята, но щом вратата се затваря, лицето ѝ пламва от ненавист.
В коридора на болницата Афифе среща Салих. Нева забелязва разговора им и забързва крачка, за да чуе какво си казват, криейки се зад ъгъла. – Салих! – извиква госпожата. – Да, госпожо – отвръща той веднага.
– Как стана това? Казват, че шофьорът е избягал. Кой е той? Намерихте ли го? – пита тя с настървение. Гласът на Салих е приглушен, но се чува ясно в тихия коридор: – Проверяваме всичко, госпожо.
– Уведоми ме веднага щом намериш виновника! Ясно ли е? – заповядва тя. Салих кимва: – Разбира се, госпожо. Бъдете сигурна.
Афифе се отдалечава с бърза крачка, а Нева остава в дъното на коридора.
Действието прескача. Орхун се връща в болничната стая, а погледът му е по-мек, сякаш е оставил напрежението зад вратата. Хира го проследява с очи, любопитна за неговото отсъствие. – И така, къде ходи? – пита тя, докато той се приближава към леглото ѝ.
Орхун застава до нея и гласът му звучи спокойно: – Говорих по телефона. – Той се навежда леко напред, улавяйки погледа ѝ. – Изглежда изобщо не искаш да си тръгвам, а?
Хира не успява да сдържи усмивката си. – Разбира се, предпочитам да си тук – признава тя чистосърдечно. Забелязва обаче как очите на Орхун отново се стрелкат към вратата, сякаш очаква нещо. – Чакаме ли някого?
– Не... откъде ти хрумна? – отвръща той твърде бързо, което веднага я усъмнява. Хира го поглежда изпитателно: – Вътрешното ми чувство казва, че криеш нещо от мен.
– Защо бих крил... – започва той, но точно тогава на вратата се чува почукване. Влиза служител, който носи хартиена торба. Подава я на Орхун и излиза също толкова бързо, колкото се е появил.
Когато Орхун отваря торбата, в стаята се разнася апетитен аромат, а Хира не може да повярва на очите си. – Ако бяхме във Франция, щяхме да ядем кроасани, но... тук наблизо не открих такива – обяснява той с усмивка. – Вместо това има таханлия (Вид сладка тестена закуска, много популярна в Турция. Прави се от тесто, намазано с тахан (сусамов пастет) и захар, след което се навива или оформя като охлюв/геврек и се пече.). И чай към нея! Не можех да позволя първата ни закуска след сватбата да бъде болнична храна.
Хира го гледа с безкрайна нежност, но в гласа ѝ се долавя лека нотка на възражение: – За едно нещо много грешиш.
Орхун повдига вежди, видимо заинтригуван: – Не разбирам. За какво?
– Ти каза, че се чувстваш късметлия – казва тя тихо. – Но истинската късметлийка съм аз.
Орхун я поглежда с израз, който казва: „Добре, нека бъде на твоето“, и посочва храната. – Да закусваме!
Двамата започват своята импровизирана закуска.
