„Плен“, с.2, еп.251: Изненади и закани – какво ще се случи…

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Денят, който трябваше да бъде начало на приказка за Орхун и Хира, се превръща в пепелище след зловещия план на Нева. Междувременно Нуршах шокира Кенан, като му заявява, че е готова за истински брак.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 251 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

Нева се изправя срещу Афифе Демирханлъ и ѝ заявява, че никога няма да позволи на Хира и Орхун да се оженят.

Междувременно Перихан успява да избяга от Коркут и се заканва да убие Хира.

Кенан шокира Афифе, като ѝ изпраща документ, с който се отказва от наследството на Демирханлъ, но запазва най-ценното за себе си – Нуршах.

След пожара, който обърка плановете им, Орхун подготвя специална изненада за Хира.

Кенан изненадва Нуршах, като ѝ предлага брак по необичаен начин.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

Встрани от пътя Орхун притиска Хира в обятията си, опитвайки се да събере парчетата от нейното разбито сърце. Той я поглежда сериозно, а гласът му трепери от решителност:

– Каза на брат си, че не ни е било писано... Не искам повече да чувам такива думи от теб!

Хира преглъща трудно, а очите ѝ се пълнят със сълзи, които едва успява да задържи. Тя застива в прегръдката му, докато той продължава да излива душата си: – Колко бързо забравяш думите ми... Нито пожар, нито наводнение! Дори целият ад да се изсипе върху нас, ти ще останеш моя съпруга. – Орхун прави кратка пауза, а гласът му става тежък: – Има само едно нещо, което може да застане на пътя ни, и това е смъртта!

– Не говори така, пази Боже! – прекъсва го тя, ужасена от думите му. – Дори не мога да си представя живота без теб...

Орхун я успокоява с лека усмивка, макар в душата му да бушува буря: – Не се притеснявай! Нямам намерение да отивам никъде другаде, освен при теб! – Той гали лицето ѝ, сякаш иска да изтрие спомена за пожара. – Обещавам ти, че ще те накарам да забравиш това разочарование. Ще намеря начин да поправя всичко.

– Не само аз съм разочарована, но и ти... – отвръща тя с тих глас. – Това, което се случи, не е твоя вина.

Орхун поклаща глава, а лицето му пламва от сурова решителност:

– Моя е. Не трябваше да чакам толкова дълго. Направих грешка... Но ще се справя с това, независимо от всичко!

Той отново я притегля към себе си, но по погледа му личи, че има нов план.

Докато Истанбул потъва в сивата мараня на деня, двамата прекрачват прага на имението. Телефонът на Орхун иззвънява, прекъсвайки тягостното мълчание. – Извини ме... – казва той и се отдалечава. – Салих, слушам те.

В този момент Афифе, която сякаш е чакала точно този миг, се приближава към Хира. Тя я поглежда от главата до петите с онова ледено величие, което само една господарка на този дом притежава. – Чух какво се е случило. Съжалявам – произнася тя, но в гласа ѝ няма нито капка искреност.

Лицето на Хира просветва за миг от плаха надежда, че свекърва ѝ най-после е проявила човечност. Но маската на съчувствие бързо пада. Афифе застава пред нея като стена:

– Не са го казали напразно... Всяко зло за добро. Явно така е трябвало да стане. Най-добре е така.

Хира застива като ударена. Сърцето ѝ се свива от болка, но тя остава безмълвна пред лицето на жената, която не крие задоволството си от чуждото нещастие. Орхун приключва разговора и се връща при тях, усещайки наелектризираната атмосфера.

– Не можах да се доверя на фирмата за организация... – заявява Афифе, обръщайки се към сина си. – Шевкет се обади на нашите уважавани приятели и ги информира, че сватбата се отменя.

Орхун я поглежда – той знае, че майка му ликува. – О, добре си направила – отвръща той дистанцирано, прикривайки гнева си зад маска на безразличие.

– Някои хора попитаха дали е определена нова дата... – продължава Афифе, подхвърляйки думите като стръв.

– И какво им отговорихте? – гласът на Орхун е равен, но в него се усеща заплаха.

– Каквото беше нужно! – отсича господарката. – Тези, които ни познават, знаят, че не сме толкова влюбени в сватбите! Столетното ни имение бе изпепелено! Ще направим това, което ни подобава.

Лицето на Орхун пламва. В ума му вече е узряло решението – той няма да чака нито ден повече, за да направи Хира своя съпруга.

Орхун поглежда студено майка си и отвръща: – Права си. Тогава говори с онези, които звънят, както намериш за добре. Всеки прави това, което му отива най-добре.

Афифе го поглежда подозрително, усещайки, че под привидното му спокойствие се крие нещо опасно, но решава да не притиска сина си повече. – Почивайте си, аз също имам работа... – казва тя и напуска стаята с горда походка.

Докато Афифе излиза, в хола остават само тъжният поглед на Хира и нервният пламък в очите на Орхун...

В стаята си Хира седи на ръба на леглото, изгубена в мислите си, а погледът ѝ е празен, вперен в нищото.

– Толкова дълго чакахме този ден... – говори си сама, а гласът ѝ трепери от болка. – Всичките ни мечти бяха изпепелени от този огън.

Вратата се отваря леко и Орхун влиза, носейки в ръка малко бурканче шоколад и десертна лъжичка. Той сяда до нея, а Хира го поглежда объркано, сякаш не разбира какво прави той с това в такъв тежък момент. – Какво е това? – пита тя, но в същия миг споменът я връхлита като вълна.

Пред очите ѝ изплува картината от онзи ден на тротоара, когато двамата седяха и ядяха шоколад, забравяйки за целия свят. Тогава тя го попита какво е това, а той ѝ каза да бъде търпелива. Спомня си как го попита откъде го е намерил, а той отвърна в неговия си стил: „Не питай, за да не те лъжа“. Спомня си дори как се беше изцапала и той я гледаше с онази особена нежност...

Усмивка озарява лицето на Хира, докато се връща в настоящето. Орхун ѝ подава шоколада и лъжичката с лека усмивка: – Шоколадът има нещо общо с щастието, нали така казват? Помислих, че ще ти се отрази добре.

Хира го поглежда право в очите, а сърцето ѝ прелива от обич: – Да, има нещо общо с щастието... – тя прави кратка пауза и добавя тихо: – Но не е шоколадът...

Тя отпуска глава на гърдите му, търсейки закрила и покой. – Каквото и да става, ти успяваш да запазиш самообладание. Това ме кара да се чувствам сигурна. Затова те обичам.

Орхун повдига вежди, преструвайки се на засегнат, макар в очите му да играят искри: – Значи няма да ме харесваш, ако не съм хладнокръвен? Обичаш ме само защото съм сдържан, така ли?

– Не, разбира се, че не! – Хира веднага вдига глава, за да се обясни, но виждайки усмивката му, разбира, че той се шегува. Тя също се усмихва през сълзи: – Това е само една от милионите причини.

Изведнъж гласът на Орхун става сериозен. – Всъщност, не винаги съм хладнокръвен. Имаше моменти, в които бях напълно съсипан... – В съзнанието му прелитат бързи кадри от времето, когато мислеше, че е загубил Хира завинаги. Болката от тези спомени го пронизва отново.

Той поема дълбоко въздух, опитвайки се да прогони демоните от миналото:

– Докато те нямаше... времето спря. Всичко загуби смисъл. Нямаше нито надежда, нито лек. Бях съвсем сам в една бездънна яма. – Той поставя ръка върху сърцето си. – Знаеш ли... дори куршумът в сърцето ми не болеше толкова. Тогава не се чувствах толкова близо до смъртта, колкото когато те загубих.

Очите на Хира се пълнят със сълзи от признанието му. Орхун нежно поставя длан върху бузата ѝ, галейки я с палеца си. – Затова тези малки препятствия, през които преминаваме сега, нямат значение. Всичко идва и си отива, стига ти да си до мен. – Погледът му е изпълнен с такава отдаденост, че Хира за миг забравя за пожара и провалената сватба.

За да разсее обстановката, Орхун посочва шоколада: – Няма ли да хапнеш малко?

Хира се усмихва, чувствайки се малко по-добре: – Разбира се, че ще хапна. – Тя гребва с лъжичката и отхапва, а Орхун я наблюдава с обожание. – След като приключиш с шоколада, ще се разходим навън. Ще ти се отрази добре – предлага той.

– Добре – съгласява се тя.

Денят над Истанбул бавно гасне, отстъпвайки място на нощта. Светлините на мегаполиса започват да блестят, но в имението на Демирханлъ атмосферата е далеч от спокойна.

В ателието си Афифе седи с ледено величие, разлиствайки книга и отпивайки чай, сякаш нищо не може да наруши нейния мир. Вратата обаче се разтваря с трясък. Нева нахлува в стаята, а лицето ѝ е деформирано от ярост. Афифе вдига глава и я поглежда остро, сякаш я пита как дръзва да влиза без разрешение.

– Извинете, че успях да се успокоя чак сега след телефонния разговор! – крещи Нева, губейки всякакъв самоконтрол. – Аз не съм от вашите платени служители, които можете да изхвърляте, когато ви омръзне! Аз съм Нева Демирханлъ!

Афифе я претегля с пренебрежителен поглед, но Нева продължава още по-настъпателно:

– Някой, който е стрелял по колата, в която се намирам, не може да стои пред мен и да ми държи сметка! Вие сама вкарахте Орхун в главата ми!

Тя замълчава за миг, очаквайки реакция, но господарката остава неподвижна, обгърната в ледено мълчание.

– Чувствата ми нямат бутон за включване и изключване, госпожо Афифе! – продължава Нева с пламък в очите. – Влюбих се в Орхун! И за да го спечеля, ще смачкам всеки, който се изпречи на пътя ми! Дори вас!

Двете жени се изправят една срещу друга в безмилостен сблъсък на воли. – Вие познавате жените Демирханлъ много по-добре от мен – натъртва Нева. – Напомням ви, че вие ме научихте на този урок. Няма да спра, докато не получа това, което искам!

Без да чака отговор, тя се обръща и излиза, а Афифе гледа нервно след чудовището, което сама е създала.

В коридора на втория етаж Нева затръшва вратата зад гърба си и застава за момент неподвижна. Нечестивият ѝ поглед се насочва към стаята на Орхун. Явно е, че няма да се предаде лесно. Тя се приближава и чука на вратата му, но гласът на иконома я прекъсва.

– Господин Орхун ли търсите? – пита Шевкет, появявайки се в края на коридора.

– Да, знаеш ли къде е? – отговаря Нева, едва прикривайки раздразнението си.

– Излязоха с госпожица Хира.

Нева кимва, сякаш разбира ситуацията, и на лицето ѝ се изписва фалшива загриженост: – Добре. След пожара им трябва малко чист въздух, разбира се...

Но щом икономът се отдалечава, Нева започва да съска през зъби, а гласът ѝ звучи като отрова: – Каквото и да правите, никога няма да бъдете щастливи! Никога няма да позволя да се ожените!

В същото време, далеч от напрежението в имението, Орхун отбива колата от пътя и паркира. Хира го поглежда любопитно: – Ще слизаме ли?

– Не, още не – отвръща той с мистериозна усмивка.

– Къде отиваме тогава?

– Изненада!

– Изненада ли? – очите на Хира светват от вълнение. – Дай ми поне малка следа. Много съм любопитна.

– Малко търпение... – казва Орхун, наслаждавайки се на момента.

– Моля те, само мъничко ми подскажи!

– Казах „не“ – отрязва той шеговито.

– Добре тогава... – съгласява се тя с примирение.

Орхун се пресяга към нея, впивайки поглед в нейния. Сега двамата са очи в очи, дъх в дъх. Сърцето на Хира започва да бие лудо, сякаш ще изскочи от гърдите ѝ. Докато той е толкова близо, че тя усеща топлината му, Орхун отваря жабката и изважда черна лента за очи. Хира го гледа неразбиращо, а той посочва превръзката: – Може ли?

Объркана, тя само кимва в знак на съгласие. Докато той внимателно завързва лентата около очите ѝ, Хира не спира да гадае: – Добре, няма да те питам къде отиваме! Но поне ми кажи каква е тази изненада!

Орхун е доволен от нейното мило любопитство и прошепва: – Ще видиш, когато стигнем.

Той запалва колата и потегля към неизвестното, но Хира не подозира, че тази „изненада“ ще постави началото на събития, които никой в имението не може да спре.

Нощта в скривалището на Коркут е тежка и задушна. Коркут спи дълбоко на дивана, а Перихан, свита в ъгъла, се бори със затегнатите въжета. Лицето ѝ е изкривено от болка, но тя не се отказва. С последно усилие успява да разхлаби възлите и да освободи китките си. Коркут се размърдва насън, а тя застива, без дори да диша, докато той отново потъне в сън. Бързо развързва краката си и на пръсти се насочва към вратата. Точно когато посяга към дръжката, Коркут отваря очи и я сграбчва за ръката.

– Хоп! Ей, къде тръгна? – изръмжава той, докато я дърпа назад.

Перихан се бори с всички сили: – Пусни ме! Веднага ме пусни!

– Ела тук! – сопва се Коркут, но Перихан го изненадва с рязко движение и го блъсва на земята. Преди той да успее да се изправи, тя грабва стола и го стоварва върху главата му. Коркут се свлича в безсъзнание.

– Умри, гадняр такъв! – отвръща тя със злоба. С бързо движение тя грабва пистолета, който е паднал до него. – Това ще ми трябва! – Погледът ѝ става безумен, докато тя бързо напуска стаята, решена на всичко.

В ателието на Афифе тишината е тежка, наелектризирана от отровните думи на Нева, които все още отекват в пространството. Господарката седи неподвижно, претегляйки всяка заплаха, когато на вратата се чука.

– Влез! – казва тя, без да вдига поглед. Когато вижда иконома, тя веднага го пресича с леден тон: – Казах, че не искам да ме безпокоят.

Шевкет спира на прага, видимо притеснен: – Но ще искате да видите това, госпожо. – Той ѝ подава съвсем обикновен плик.

Афифе поглежда плика с досада: – Какво е това?

– Господин Кенан го изпрати – отвръща икономът.

Лицето на Афифе се изкривява в гримаса на недоволство. Тя прави рязък жест с ръка, заповядвайки му да го отвори. Шевкет изважда документа, прочита го набързо и застива, не знаейки как да съобщи новината.

– Казвайте какво е това! – настоява тя, губейки търпение.

– Господин Кенан е подготвил и подписал документ, с който официално се отказва от наследството на Демирханлъ, госпожо.

Афифе застива на място. Тя не е очаквала подобен удар по гордостта ѝ. Шевкет добавя колебливо: – Има и бележка...

– Чети! – заповядва тя, а погледът ѝ става студен като лед.

Шевкет чете думите, които удрят право в егото ѝ:

– „Оставям ви всичко, което е ценно за вас. Оставете на мен това, което е скъпо за мен. Кенан Чевик.“

Афифе изтръгва документа от ръцете му и го смачква с треперещи пръсти. – Вижте го само колко е нагъл! – казва тя, а гласът ѝ прелива от ярост. – Махайте се и вие! Искам да остана сама!

Колата на Орхун спира на самия бряг, където нощният въздух е свеж, а приглушеният шум на вълните подсказва, че са на напълно уединено място. Той излиза бързо и заобикаля автомобила, за да отвори вратата на Хира. Ръката ѝ веднага посяга към превръзката на очите, но той я спира, хващайки дланта ѝ с нежност.

– Чакай, още не е време – казва той, а в гласа му се прокрадва непозната досега мекота.

Хира се раздвижва нетърпеливо на седалката: – Но нали каза, че сме пристигнали?

Орхун се усмихва, наблюдавайки почти детското ѝ вълнение: – Казах, че сме тук, но не съм казал, че можеш да я свалиш. Ще трябва да потърпиш още малко.

Тъкмо когато тя се кани да слезе, той отново я спира с жест. – И още нещо... Ще ми разрешиш ли за секунда? – Орхун се навежда пред нея и започва внимателно да събува обувките ѝ. Хира леко потрепва, когато усеща докосването на пръстите му по кожата си.

– Защо ги събуваш? Къде сме всъщност? – пита тя, напълно объркана от тайнствеността му.

Орхун я поглежда с обожание, искрено се забавлява от ситуацията: – Преди не беше толкова нетърпелива!

– Но ти ми завърза очите и ми взе обувките... – отвръща тя с усмивка. – Как да не съм нетърпелива?

– Почти стигнахме – прошепва той и я повежда към изненадата, която е подготвил с толкова внимание.

Хира се оставя изцяло в ръцете му, доверявайки се на всяка негова стъпка върху пясъка, но тя не подозираше, че това, което предстои да види, ще промени съдбата ѝ завинаги.

Нуршах седи унила, потънала в мислите си.

– Нефес и леля Зелиха се прибраха и отидоха направо да се измият. Имаш ли нужда от нас или да си вървим, како? – пита Джейлан, усещайки тежката енергия в стаята.

– Не, можете да си вървите – отговаря Нуршах, без дори да ги поглежда.

Тъкмо когато Фатих и Джейлан тръгват да излизат, телефонът на Нуршах иззвънява. Тя поглежда екрана и очите ѝ се разширяват от изненада.

– Ноян звъни... – изрича тя тихо и веднага вдига: – Ало?

Фатих и Джейлан спират на място, заинтригувани. Докато слуша прокурора, изражението на лицето ѝ се променя от шок в недоумение.

– Разследване срещу нас ли? Как е възможно такова нещо? Няма никаква причина за разследване!

Нервите ѝ се опъват до краен предел, докато слуша обясненията по телефона.

– Да не би пак да е работа на майка ми? – пита тя след кратка пауза. – Добре, добре, утре ще говорим очи в очи.

Тя затваря телефона, а двамата веднага започват да ѝ задават въпроси.

– Какво стана, како? Какво е това разследване? – пита притеснено Джейлан.

– Не знам, каза, че ще говорим лично. Не е успял да се свърже с Кенан и затова е потърсил мен – обяснява Нуршах, напълно объркана.

Фатих се отпуска на стола, изглеждайки напълно съкрушен:

– Пак ли се връщаме в изходна позиция? Пак ли ще ни отстраняват от работа?

Нуршах само свива рамене, неспособна да даде отговор.

– Ще се обадя на Кенан, за да му кажа – казва тя и набира номера му. Телефонът дава свободен сигнал дълго време, но никой не вдига. Нуршах се предава и оставя апарата на масата. – Не вдига... сигурно още е на срещата.

След малко Кенан се прибира, когато Нуршах го вижда, тя става притеснена.

– Ноян се обади...

– Знам, знам, говорих с него! – прекъсва я Кенан, докато сяда и размахва плика в ръката си. – Известието пристигна. Фатих ми го даде.

– Как така, толкова скоро? – Нуршах е шокирана още повече.

– Е, права си... Сигурно е наистина важно разследване – отговаря Кенан.

– Няма никаква причина да се започва разследване. Пак ли ще ни отстранят от професията? – пита тя.

Докато Нуршах го гледа тъжно, Кенан запазва безизразно лице.

– Тъкмо когато мислим, че всичко се подобрява, пак ли ще преживеем същите неща? Майка ми! Определено е тя! Не се е отказала! Това, което не разбирам, е как стана толкова бързо? Тъкмо научихме новината и известието веднага дойде на вратата ни.

Кенан, който до този момент е слушал Нуршах тихо, казва:

– Ще го разберем. Нека отворим това.

Тъкмо когато той се кани да извади известието от плика, Нуршах го взема от ръката му. Тя изглежда съкрушена.

– Може ли да не го отваряме днес? Вече преживяхме достатъчно неприятни събития. Ще го отворим утре.

Кенан, със сериозно изражение, отсича:

– Е, каквото и да е. Няма смисъл да чакаме напразно. Нека го отворим възможно най-скоро.

Докато Нуршах си поема тежко дъх, обзета от безпокойство, Кенан започва да чете:

– Подсъдима Нуршах Демирханлъ! Ищец Кенан Чевик!

Тъжното изражение на Нуршах внезапно се променя. Тя поглежда Кенан объркано, сякаш го пита какво говори.

– Ти ли си ищецът?

Кенан продължава, без да я поглежда:

– Ищецът заявява, че подсъдимата е влязла в живота му по незаконен начин, като съзнателно и умишлено го е накарала да се влюби в него.

Нуршах не може да проумее ситуацията.

– В резултат на разглеждането на делото в нашия съд, подсъдимата Нуршах Демирханлъ се осъжда на доживотен затвор в сърцето на ищеца Кенан Чевик!

Докато очите на Нуршах се пълнят с щастие, Кенан оставя листа в ръката си и насочва погледа си към нея с любов:

– Нуршах Демирханлъ, ще се омъжиш ли за мен?

Очите на Нуршах се пълнят със сълзи. Тя извиква с широка усмивка на лицето и започва да говори, сякаш диктува на съдебен секретар:

– Пиши, момиче! Отговор на ответника...

След това тя поглежда Кенан право в очите и казва силно:

– Да! Един милион пъти да!

Тя се хвърля на врата му и двамата се прегръщат щастливо.