„Плен“, с.2, еп.245: Орхун и Хира се сгодяват – какво ще се случи…

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун поставя майка си пред избор – да подкрепи щастието му или да го изгуби завинаги. Изправена пред този съдбоносен избор, Афифе отстъпва и приема да присъства на годежа на сина си. Дали ледената кралица ще преглътне гордостта си, за да поиска ръката на Хира, или ще съсипе всичко в последния момент?

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 245 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

Афифе присъства на годежа на Орхун и привидно се отказва от опитите си да го раздели с любимата му. Церемонията по искането на ръката на Хира протича без проблеми, Афифе спазва традициите и официално иска момичето от семейството ѝ. Якуп обявява годежа за факт, а накрая свекървата подарява на булката гривните, купени от сина ѝ.

Но дали това примирие е искрено, или е просто затишие пред буря?

Вярвате ли, че Афифе действително е приела Хира за своя снаха, или това е част от нов, по-хитър план за да ги раздели?

Междувременно съюзът между Нева и Афифе се разпада. Когато разбира, че Афифе е отишла на годежа, Нева изпада в ярост и отправя тежки обиди към нея. В отговор Афифе ѝ удря шамар и заявява, че споразумението им е приключило. Останала сама и унизена, Нева започва да планира жестоко отмъщение, което ще разтърси имението.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

В дома на Кенан напрежението и радостта се преплитат в съдбоносен възел.Всички се усмихват щастливо, освен Афифе, която седи като ледена статуя сред споделената радост. Орхун оглежда присъстващите и кима едва забележимо.

– Мисля, че е време – казва той, а гласът му е плътен и решителен.

Зелиха се изправя, грейнала от задоволство, докато малката Нефес едва сдържа вълнението си.

– Започва ли? – подпитва нетърпеливо детето с широка усмивка.

Афифе дори не вдига очи към гостите. Тя се обръща директно към сина си, а думите ѝ капят като ледена слана:

– Вие вече сте обсъдили и уредили всичко помежду си, Орхун. Няма нужда аз да добавям нищо. Решили са да се женят... да им е честито.

Усмивките по лицата на всички застиват. Зелиха присвива очи, тя не може да преглътне подобно пренебрежение към традициите.

– Не стават така тези неща, госпожо Афифе – прекъсва я тя със строг тон. – Трябва да го кажете както е редът, по Божията воля. На тези години сте, а още...

Зелиха прехапва език, за да не взриви крехкия мир. Орхун поглежда към Хира и вижда как радостта в очите ѝ угасва. Той поглежда майка си с тежък, предупредителен поглед.

– Майко! – изрича той тихо, но в гласа му се усеща сурова нотка.

Афифе се пречупва под натиска на сина си. Лицето ѝ е изкривено от неприязън, сякаш всяка дума ѝ коства огромно усилие. Тя изрича фразата през зъби, без да погледне никого:

– По Божията воля и повелята на Пророка... искаме вашата дъщеря Хира за нашия син Орхун.

Орхун веднага обръща любящия си поглед към Хира, сякаш иска да я защити от отровата на майка си. Зелиха се обръща към момичето с цялата нежност, на която е способна.

– Хира, чедо, съгласна ли си да се омъжиш за Орхун?

Хира среща погледа на Орхун и пламва. Тя се изчервява до корените на косите си и бързо свежда глава, прикривайки сияйната си усмивка.

– Срамуваш се... добре. Приемаме го за „да“ – смее се Зелиха и се обръща към Кенан. – Кенан, ти какво ще кажеш като неин брат?

Кенан гледа сестра си с очи, пълни с гордост.

– Като неин брат, след като тя е дала съгласието си, моят дълг е само да бъда до нея и да споделя щастието ѝ.

Афифе стиска устни, а в ума ѝ се гонят черни мисли: "Празни приказки! Сякаш не знам, че искате само да се доберете до фамилията ни..."

Нуршах наблюдава майка си със страх, очаквайки всеки момент скандал. Зелиха кима одобрително и обявява тържествено:

– Щом младите са съгласни, остава само да ги хванем ръка за ръка. Дадена е! Дадохме нашето момиче...

Радостни възгласи огласят стаята. Орхун и Хира отново се поглеждат, а в очите на момичето блестят сълзи от щастие. Всички се изправят за поздрави. Нефес се приближава до Нуршах и прошепва в ухото ѝ:

– Иска ми се и татко да те поиска така... Дали твоята майка ще те даде, както леля Зелиха даде Хира?

Нуршах застива, не знаейки какво да отговори. За да скрие смущението си, тя бързо изважда телефона си.

– Е, ако искате, можем да направим снимка – казва тя с леко треперещ глас.

Хира започва да целува ръка на по-възрастните поред.

– Честито, момичето ми – благославя я Якуп.

Идва ред и на Орхун. Когато той се навежда да целуне ръка на Зелиха, Афифе извърта глава, а лицето ѝ пламва от ярост.

В имението Нева нахлува в стаята си като фурия. Лицето ѝ е изкривено, а вените на шията ѝ са изпъкнали от ярост. Тя се отпуска на ръба на леглото, но тялото ѝ трепери от хистерия.

– Каза, че никога няма да отиде! – изкрещява тя към празните стени, а гласът ѝ преминава в хриптене. – Закле се, че не може дори да гледа Хира... а сега отива да я иска за снаха! Да я иска за своя син! Какво си мислиш, че правиш, Афифе Демирханлъ?!

Нева скача рязко и започва да помита всичко от скрина. Парфюми и козметика политат към пода с трясък.

– Какво се опитваш да направиш? Ти! Проклети да сте всички! – Гласът ѝ се удавя в безсилна злоба, докато тя раздира стаята, сякаш иска да унищожи самия въздух, който дишат влюбените в този момент.

В хола на Кенан цари съвсем друга обстановка. Орхун и Хира стоят един до друг, два свята, които най-накрая се сливат в един. Очите им се срещат с такава нежност, че целият свят наоколо изчезва. Малката Нефес държи подноса с пръстените, а лицето ѝ грее от вълнение. Зелиха едва сдържа сълзите си, докато Якуп се подготвя за заветните думи.

Афифе стои в ъгъла, вцепенена в своето студено недоволство.

– Всички знаем, че пътят на живота е осеян с тръни и камъни – започва Якуп с плътен и спокоен глас. – Пред нас се изпречват хиляди трудности. Но ако човек има до себе си спътник, на когото вярва, всяко препятствие се преодолява леко. Нека Господ благослови съюза ви! Нека любовта ви бъде вечна! Амин!

– Амин! – отвръщат в хор Зелиха и Муса.

– Ето, че дойде моментът – казва Якуп и взема пръстените, свързани с червена панделка. В стаята настъпва тишина. Всички затаяват дъх, докато той слага халките на ръцете им. – Пожелавам ви щастливо бъдеще заедно.

Той взема ножицата и с рязко движение срязва панделката. Ръкопляскания огласят стаята, а Нефес започва да подскача от радост. Орхун изважда бижутата, които е купил за любимата си, и ги подава на майка си.

– Като нейна свекърва – казва Орхун, наблягайки на всяка сричка, – ще бъде най-правилно ти да ѝ ги сложиш.

Думата „свекърва“ удря Афифе като шамар. Тя започва да ечи в съзнанието ѝ, тежка и непоносима. Афифе поема гривните с видима неохота. Ръцете ѝ треперят от потиснат гняв. Тя ги нанизва на китката на Хира една след друга, без да я погледне. Муса веднага се намесва с телефона в ръка:

– Ето, време е за снимки! Първо майките... така, чудесно! Чичо Якуп, ела и ти.

– Нека застана между вас – казва Якуп и прегръща младите. – Вие и без това сте мои деца.

Афифе чувства как кръвното ѝ се покачва. Всяка усмивка на Хира е като острие в сърцето ѝ.

– Искам снимка само на двойката! – обявява Нуршах. – Но... застанете малко по-близо един до друг. Искам да се виждат и пръстените!

Орхун и Хира се приближават плахо, опитвайки се да запазят дистанция пред другите. Но колкото и да се стараят да бъдат сдържани, погледите им издават всичко. Пръстите им се докосват едва доловимо, а искрата между тях е толкова силна, че заплашва да подпали стаята.

Церемонията приключва, а Кенан се връща в стаята, след като е изпратил майстор Якуп.

– Човекът бързаше, има много работа – обяснява той на присъстващите. – Благодарен съм, че въпреки заетостта си, ни оказа тази чест – отвръща Орхун с уважение.

Афифе, чието търпение е на нулата, се изправя рязко. Зелиха веднага я пресича:

– Къде се разбърза, сватя? Да не си забравила манджата на котлона?

Афифе я поглежда със студено пренебрежение: – Не ви разбирам.

– Питам закъде сте се разбързали – не отстъпва Зелиха.

– Не бързам – отвръща Афифе с глас, който реже като стъкло. – Просто не желая да оставам тук нито минута повече. Всичко по обичая е изпълнено. Останалото е чисто губене на време.

Зелиха се докача от думите ѝ, но Орхун бърза да потуши напрежението:

– Почакай малко, майко, ще тръгнем заедно.

Афифе го стрелва с поглед, който казва: „Приключих с това място“. За да избегне скандала, Хира прошепва в ухото на Орхун:

– Може би е по-добре и ние да тръгваме?

Орхун кима, признателен за нейната мъдрост:

– Тогава ни извинете... време е.

Хира се сбогува със Зелиха с топла прегръдка, а когато двамата с Орхун целуват ръка на жената, Афифе едва не избухва от ярост. За нея това е върховно унижение.

– Бъдете щастливи, чувате ли? – казва Кенан, докато изпраща сестра си. – Благодаря ти, батко. Дай Боже всекиму такова щастие – отвръща Хира и целува малката Нефес за довиждане.

Афифе вече е на прага, готова да избяга от тази „простолюдна“ обстановка.

– Тръгваме с отделни коли – подхвърля тя през рамо и добавя с кисела гримаса: – Дано поне е за добро...

Тя излиза без да погледне назад, а Зелиха довършва пожеланието ѝ:

– Дано! Само Господ да ни пази от беди и лоши очи!

Орхун е изтощен от вечните войни на майка си, но Хира нежно улавя ръката му, вливайки му сила.

– Заедно... до края на живота ни – прошепва тя.

Орхун поема дълбоко въздух, готов да се изправи пред всичко, без да подозира, че най-страшната буря тепърва ще връхлети имението.

В ателието на Афифе е напечено. Тя не може да си намери място, а споменът за изминалия ден направо я раздира. Подрежда вещите си с резки, гневни движения, опитвайки се да овладее гнева си.

– И солено кафе му направиха... – мърмори тя с погнуса. – Колко посредствено семейство! Господи, дай ми търпение... Докъде пропаднахме?

На вратата се появява Орхун. Той я наблюдава известно време, преди да влезе със спокоен, но дистанциран тон: – Направи правилното нещо, като дойде. Фактът, че беше там, означава много.

Афифе спира и го поглежда остро. Тя явно е очаквала този момент. – Аз свърших моята част. Сега е твой ред – преразгледай решението си да се откажеш от фамилията. Отмени го веднага!

Орхун мълчи и я поглежда с разочарование. Афифе усеща колебанието му и добавя с тревога: – Е, съгласен ли си? Това е нашата сделка.

Орхун не отговаря. Той се обръща към изхода, което напълно изкарва майка му извън равновесие. – Целият ми живот е посветен на децата ми! – крещи тя след него. – Всичко правя заради тях... дори и да не го осъзнават!

Орхун спира пред вратата. Поглежда я през рамо с тежък и пронизващ поглед: – Ти не живееш за децата си, майко – казва той тихо, но думите му удрят като камък. – Ти искаш децата ти да живеят за теб. Има огромна разлика между двете.

Той излиза, оставяйки след себе си тежка тишина. Афифе застива, а очите ѝ се пълнят със сълзи на ярост.

Насаме, далеч от интригите, Орхун и Хира споделят моменти на нежност и любов. Те си припомнят трудния път, който са извървели – от омразата и оковите до истинското доверие.

Хира е пламнала от срам, но Орхун все още не я пуска от прегръдката си. Гледа я така, сякаш в този миг пренаписва съдбата им.

– Колко хубаво го каза леля ти... да остареете на една възглавница – промълвява той с топъл глас. – Да остарея с теб... – Чувала съм го, но защо точно на една? – пита тя и свежда очи.

Орхун се усмихва на любопитството ѝ. – Преди време съпрузите са спели на една обща, дълга възглавница. Самостоятелните са ги наричали „възглавници за скарани“. – За първи път чувам това... – очите на Хира светват от интерес. – Да остареете на една възглавница означава да полагате главите си на едно и също място цял живот. Да преминете през всичко рамо до рамо, докато побелеете.

– Толкова е красиво... – промълвява тя, попивайки всяка негова дума. – Ще прекарам живота си с теб, Хира. Искам сутрин ти да си първото нещо, което виждам. – Отварям очи и те виждам... – повтаря тя като в унес. – Прилича на сън. – Тези сънища вече ще бъдат истина – обещава той.

Хира се усмихва смутено и бързо сменя темата, за да скрие вълнението си. – Леля каза „на една възглавница“, но ние нямаме такава? Какво ще правим сега? – Ще намерим – разсмива се Орхун. – Ще ти купя колкото искаш. Три, пет? – Не, недей! – прекъсва го тя през смях. – Знам, че можеш, но не е необходимо.

Докато двамата се гледат с обожание, телефонът на Орхун иззвънява рязко и разкъсва магията. Той проверява екрана и се намръщва. – По работа е. – Отговори – казва Хира веднага. – Не оставяй задачите си заради мен. – По време на медения месец телефонът ми ще бъде изключен – заканва се той, след което вдига и се отдалечава. – Да? Слушам те.

Афифе стои до прозореца, загледана в тъмнината с разбити нерви, когато вратата се разтваря рязко, без никой да си направи труда да почука. Тя се обръща гневно, готова да убива с поглед, но пред нея изниква Нева. Младата жена влиза с тежки стъпки, а очите ѝ метат светкавици, тя е дошла да търси сметка.

– Значи великата Афифе Демирханлъ погази думите си, а? – подхвърля Нева с отровна ирония. – Отиде в къщата на една робиня и падна толкова ниско, че да я поиска за снаха!

– Даваш ли си сметка как ми говориш? – гласът на Афифе трепери от потисната ярост. – Преминаваш всякакви граници!

– И какво от това, госпожо Афифе? – не отстъпва Нева, приближавайки се опасно близо. – Нали не спирахте да проповядвате за достойнството на жените Демирханлъ? Какво стана изведнъж? В момента сте в жалка ситуация... Но точно това заслужавате!

Вбесена от последните думи, Афифе не издържа. Ръката ѝ се стрелва и един звучен шамар разтърсва тишината в стаята. Лицето на Нева отскача встрани, а стаята потъва в леден шок.

– Знай си мястото! – изкрещява Афифе, докато гърдите ѝ се повдигат от тежко дишане. – Коя си ти, че да ми говориш така? Да не си посмяла никога повече да отваряш устата си пред мен! (тя посочва вратата с разтреперан пръст) Вън от стаята ми! Веднага!

Нева застива, а бузата ѝ пламва в алено. Тя не казва нищо, но в погледа ѝ се чете чиста, нефилтрирана омраза.

"Само един човек си е позволявал да ми удря шамар..." – пронизва мисълта ѝ като нажежено острие – "...и този човек вече не е сред живите! Ще платиш за това много скъпо, Афифе Демирханлъ! Ще ви съсипя всичките! Един по един!"

Нева излита от стаята като ранен звяр, оставяйки Афифе сама с треперещите си ръце.

В самия край на деня, когато тишината се възцарява в имението, пристига тайнствен жълт плик. Афифе, която до този момент е на ръба на нервен срив, отваря документите и лицето ѝ се озарява от злокобно задоволство. В ръцете си тя държи предбрачния договор, нейното последно и най-силно оръжие срещу Хира.