„Плен“, с.2, еп.244: Ще провали ли Афифе годежа на сина си? – какво ще се случи

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Леля Зелиха е твърдо решена – няма да позволи племенницата ѝ да бъде подхвърляна като сираче! Тя поставя ултиматум: традициите трябва да се спазят до последната подробност, а Орхун и Афифе са длъжни да поискат официално ръката на Хира от нейното семейство.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 244 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

Орхун, придружен от Муса и Якуп, отива да поиска ръката на Хира. Въпреки това Зелиха очаква и Афифе да присъства на този важен момент.

Докато всички са несигурни как ще завърши събитието, Афифе се появява за тяхна изненада. Орхун е разговарял с нея по-рано и ѝ е поставил ултиматум: ако не бъде до него в този специален ден, ще я заличи завинаги от живота си. Изправена пред този съдбоносен избор, Афифе отстъпва и приема да присъства на годежа на сина си.

Дали Афифе ще преглътне гордостта си, за да поиска ръката на Хира, или ще съсипе всичко в последния момент?

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

Истанбул потъва в прегръдките на нощта, но в имението на Демирханлъ спокойствието е само привидно.

В стаята на Хира дори въздухът трепти от напрежение. Орхун и Хира са сами, а утрешният ден тежи над тях с цялата си важност, денят, в който той официално ще поиска ръката ѝ.

– Утре е големият ден. Вълнуваш ли се? – Орхун я поглежда с мекота, която пази само за нея.

Хира свежда поглед, пръстите ѝ нервно преплитат краищата на шала ѝ. – Толкова много се вълнувам... но има нещо, което ме тревожи.

Орхун пристъпва по-близо, гласът му става сериозен: – Кажи ми, какво те мъчи?

– Леля ми е убедена, че майка ти задължително ще дойде... но аз не вярвам, че госпожа Афифе ще го направи. – Хира го поглежда със страх, който не може да скрие.

– Ще говоря с нея отново утре сутринта, не се притеснявай. – Орхун се опитва да вдъхне увереност. – Ще направя всичко възможно да я убедя. Поканих и майстор Якуп, искам той също да бъде част от този прекрасен ден.

Хира обаче не се успокоява. Тя знае на какво е способна гордостта. – Ако госпожа Афифе не дойде, леля ми ще реагира остро. Още не я познавам добре и не знам на какво е способна, когато се почувства пренебрегната.

Орхун я хваща за ръцете, гласът му е като бариера срещу страховете ѝ. – Не се тревожи. Това не са непреодолими проблеми. Помисли през какво преминахме досега.

Хира кимва, опитвайки се да овладее бушуващите в нея емоции. Тя вдига очи към него и с глас, изпълнен с нежност, казва: – Обичам те.

Орхун застива за миг, сякаш тези думи са най-скъпоценният дар, който някога е получавал. – И аз те обичам.

– Отсега нататък винаги ще ти казвам колко много те обичам, щом имам възможност. – Гласът на Хира леко трепери. – Онзи ден... при госпожа Перихан... когато бях на крачка да изгубя съзнание от болката, в главата ми звучеше само твоят глас. Твоят глас беше моето спасение. Разбрах, че човек трябва да казва тези думи, докато е жив и има време.

Орхун е запленен от силата на думите ѝ. Той я поглежда с обожание. – Обичам те, Хира Демирханлъ!

Докато любовта тържествува в едната стая, в другата се развихря истински ад. Нева току-що се е прибрала, когато вратата се отваря с трясък. Влиза Афифе, величествена и вбесена.

– Къде беше досега?! – Гласът на Афифе реже като бръснач.

В главата на Нева за секунда изплуват кошмарните спомени от скривалището, където държи Перихан. Вижда изкривеното от гняв лице на жената и чува собствения си крясък: „Млъкни! Ще мълчиш! Тук си в безопасност, нищо няма да ти се случи!“

Нева бързо прогонва видението и слага маската на невинност. – Имах бизнес среща, бях там.

Афифе я претегля с поглед, пълен с недоверие. – Сигурна съм, че е било точно така.

– Казвам ти истината, госпожо Афифе. – Нева се опитва да запази гласа си равен.

– Продължавай да си губиш времето с разходки! – Афифе изсъсква надменно.

– Не се разхождах, имах важна среща. Днес аз...

Афифе я прекъсва рязко, без да я остави да довърши: – Утре ще искаме ръката на Хира!

Нева застива на място, сякаш ударена от гръм. – Какво искаш да кажеш?

– Ще искаме позволение от семейството ѝ! Сега се появи онази нейна леля! Иска племенницата ѝ да се омъжи според традициите! Очаква се и аз да бъда там! Иначе нямало да ни дадат момичето!

Нева е на ръба на нервна криза, но в очите ѝ искри опасен пламък. – Ти прие ли това, госпожо Афифе? Нима ще отидеш да я искаш? Ти?

– Никога! – отсича Афифе с ярост. – Не ме интересува какво ще стане! Никога няма да падна в краката на онази жена!

Нева издишва с облекчение.

Нощта над Истанбул бавно се оттегля, отстъпвайки място на утрото, което обещава да промени всичко. Слънцето изгрява над Босфора, но в имението на Демирханлъ никой не спи, там кипи трескава подготовка за съдбовната среща.

В стаята си Хира стои пред огледалото, обгърната от тишина и вълнение. Пръстите ѝ треперят леко, докато вдига ципа на елегантната си рокля. Всеки жест е премерен, всяко движение, наситено с очакване. Тя оправя косата си кичур по кичур, докато образът в отражението започва да прилича на истинска невяста.

В съседство, в своята гардеробна, Орхун се подготвя със спокойствието на воин преди решителна битка. Той закопчава копчетата на ризата си, а след това внимателно поставя ръкавелите. Лицето му е сериозно, но в очите му се чете желязна решимост, днес той ще направи следващата крачка към щастието, което толкова дълго му убягваше.

Обратно в стаята на Хира, тя нанася последните щрихи на грима си. Спиралата подчертава дълбокия ѝ поглед, а червилото дава цвят на устните ѝ, които едва забележимо потрепват. В същото време Орхун стяга възела на вратовръзката си и слага часовника на китката си, символ на времето, което оттук нататък ще измерва само в моменти, прекарани с нея.

Хира се изправя и оглежда целия си силует. Погледът ѝ пада върху китките, там, където белезите от миналото още напомнят за себе си. Тя внимателно наглася ръкавите, за да скрие следите от страданието. Нищо не трябва да помрачава този ден. С насълзени очи тя изважда обеците на майка си, последната нишка, която я свързва с корените ѝ. Поставя ги бавно, усещайки тежестта на семейната благословия.

Орхун облича сакото си и оправя кърпичката в джоба. Един последен облак от парфюм изпълва въздуха около него. Той се поглежда в огледалото и за първи път от много време на лицето му се появява доволна усмивка.

Двамата стоят пред своите огледала, готови, красиви и решени да се изправят срещу света.

Хира стои в центъра на стаята си. Пръстите ѝ нежно докосват обеците на майка ѝ, а по лицето ѝ се разлива спокойна, почти неземна усмивка. Вратата се отваря и Орхун пристъпва вътре. Хира се обръща към него, а очите ѝ търсят одобрение.

– Как ти се струва? – пита тя с плаха надежда. – Красива ли съм?

Орхун не отговаря. Той застива на място, претегля я с тежък, непроницаем поглед. Мълчанието му се разтяга болезнено, а усмивката на Хира бавно помръква. Паниката започва да се чете в очите ѝ.

– Нищо ли няма да кажеш? – Гласът ѝ трепери, докато тя нервно заглажда плата на роклята си.

Орхун продължава да мълчи, сякаш е изгубил дар слово. Хира едва сдържа сълзите си, убедена, че е направила грешен избор. – Не е добре, нали? Трябваше да знам... Веднага ще се преоблека...

– Дай ми малко време да дойда на себе си – прекъсва я той, а гласът му е дълбок и кадифен.

Хира го поглежда объркано.

– Просто застинах пред тази красота. – Орхун пристъпва към нея, а в погледа му гори истинско възхищение. – Не намирам думи, с които да опиша как изглеждаш.

Хира се отпуска под силата на думите му, а бузите ѝ пламват. Но магията на момента бързо е прекъсната от реалността, която я гризе отвътре. Тя вдига очи към него, вече напълно сериозна.

– Кога ще говориш с майка си? – пита тя, знаейки, че от този разговор зависи всичко.

– Скоро – отговаря Орхун кратко, но в погледа му преминава сянка.

Слънцето вече стои високо над Истанбул, но лъчите му не успяват да разсеят тежките облаци, надвиснали над душата на Хира. В дома на Кенан напрежението може да се разреже с нож. Нуршах и Кенан стоят до входната врата в очакване на гостите. Пристигането им трябва да бъде празник, но се превръща в тежко изпитание.

На вратата се чува почукване. Когато Кенан отваря, пред него стоят Хира, Орхун и Муса, придружени от майстор Якуп. Но едно присъствие липсва болезнено, това на Афифе Демирханлъ. Лицето на Орхун е изпънато, а погледът му, мрачен. Става ясно: майка му не е преклонила глава.

– Добре дошли – посреща ги Кенан, опитвайки се да прикрие безпокойството си.

– Добре заварили – отвръща Хира с глас, който едва се чува.

Муса държи в ръцете си пищни цветя и шоколад, но дори те не могат да внесат колорит в сивата атмосфера. Докато влизат, Нуршах се приближава до брат си и прошепва с надежда: – Къде е мама?

Орхун само поклаща глава. Челюстта му е стисната толкова силно, че мускулите на лицето му потрепват. Нуршах преглъща разочарованието си и кани гостите навътре.

В хола Зелиха се изправя, за да ги поздрави. Тя е въплъщение на достойнството и традицията. Хира пристъпва напред и целува ръката на леля си с почит.

– Добре дошла, моето момиче – усмихва се Зелиха, а после се обръща към Орхун. – Добре дошъл, сине.

– Добре заварили – отговаря той със сдържан респект.

Кенан представя майстор Якуп на леля си, подчертавайки неговата важност. Зелиха кимва учтиво, но очите ѝ постоянно се стрелват към вратата. Нуршах поема цветята, а малката Нефес веднага се прицелва в шоколада.

– А шоколадът е за мен! – възкликва детето, внасяйки единствената искрица радост в стаята.

Докато Муса се впуска в сърдечни прегръдки с Кенан, Нефес се приближава до Хира с очи, пълни с възхищение. – Лельо, изглеждаш толкова красива!

– Благодаря ти, принцесо моя, ти също си прекрасна – отговаря Хира.

След като всички сядат, Зелиха изчаква шумът да утихне. Тя изправя гръб и поглежда Орхун с тежък поглед. Маската на любезност пада.

– Къде е госпожа Афифе? – Гласът ѝ е леден и не търпи възражения.

Усмивките мигновено изчезват. Настава гробна тишина, в която се чува само учестеното дишане на Хира. Орхун поема силен дъх и нарушава мълчанието: – Майка ми няма да успее да дойде. Вместо нея, тук е майстор Якуп, като наш най-близък старейшина.

Лицето на Зелиха помръква. Тя оставя чашата си и се обляга назад с ледено величие. – Господин Якуп може и да е ваш старейшина, но като глава на това семейство, е недопустимо госпожа Афифе да не присъства. Нещата трябва да се карат по ред. Ако тя не желае този брак, кажете ни го направо, за да знаем как да действаме.

Хира пребледнява, а сърцето ѝ все едно спира за миг.

В хола на Кенан тишината е толкова тежка, че едва се диша. Майстор Якуп, усещайки как всичко отива към провал, се опитва да разтопи ледовете с мъдростта на човек, видял много.

– Госпожо Зелиха, разбирам ви отлично и съм съгласен с вас – започва майстор Якуп, като гласът му звучи успокояващо в напрегнатата стая. – Но не бива да пренебрегваме факта, че тези млади хора вече са си казали „да“. Те са поели по своя път. В края на краищата, те ще градят общ живот. Наш дълг е да уважим решението им, нали?

Зелиха обаче не отстъпва. Тя изправя рамене, а погледът ѝ става още по-суров. – Прав сте, господин Якуп, но това, което наричате брак, не става само с едно „да“. Когато двама младежи се женят, се свързват цели семейства. Нима греша? Очевидно е, че госпожа Афифе не желае племенницата ми.

– В никакъв случай! – опитва се да възрази Якуп.

– Нещата са такива, каквито изглеждат – прекъсва го Зелиха. – Току-що намерих племенницата си и няма да я оставя да бъде съкрушена. Ако госпожа Афифе не си е направила труда да дойде и да я поиска, значи този брак не е за нас.

Орхун, Кенан, Хира и Нуршах се споглеждат нервно. Нуршах се навежда към Кенан и прошепва: – Май леля ти няма да даде Хира?

Кенан само преглъща, а Хира е на прага на отчаянието. Орхун е напрегнат до краен предел, усещайки как контролът му се изплъзва. Той решава да направи последен опит.

– Вижте, това, че майка ми не е тук, може да е събудило съмнения... – започва той, но в този момент рязко почукване на вратата прекъсва думите му.

Нуршах става веднага: – Аз ще отворя.

Нуршах отваря вратата и застива. Лицето ѝ пребледнява от пълен шок. В хола Зелиха все още стои в горда поза, докато Орхун продължава да говори, поглеждайки Хира с обещание:

– Можете да бъдете сигурна, че никой никога няма да нарани племенницата ви.

В този момент Нуршах влиза обратно, едва си поемат дъх. Всички очи се забиват в нея, а след това, в жената, която пристъпва зад гърба ѝ.

В стаята влиза Афифе Демирханлъ.

Всички застиват. Жената, която се бе заклела, че никога няма да стъпи тук, сега е в дома на Кенан. Тя е нарушила собствената си дума, за да поиска ръката на Хира!

Зелиха я поглежда тържествуващо, сякаш казва: „Ето че си дойдохме на думата“. Хира издишва с облекчение, но радостта ѝ е кратка. Афифе обхожда стаята с леден поглед, който казва само едно, тя все още е против този съюз.

Очите ѝ се срещат с решителния поглед на Орхун.

Дали Афифе е дошла, за да благослови съюза, или за да затегне примката в най-неочаквания момент?

Действието се връща назад. В имението на Демирханлъ въздухът все още трепери от думите, които Орхун казва преди да тръгне. В ателието на Афифе маските падат, а гордостта се сблъсква с най-силното си оръжие, обичта към сина.

Орхун следва Афифе по петите, а гласът му е натежал от натрупано напрежение. – Опитваш се напразно! – казва Афифе, без дори да го погледне. – Какъв е смисълът да говорим, когато знаеш отговора отлично?

– Афифе Демирханлъ, която прави всичко за децата си! – гласът на Орхун е остър като бръснач. – Нали това повтаряш винаги? Тогава ми кажи, какво правиш в момента?! Приеми го или не – Хира е жената, за която ще се оженя. Жената, която един ден ще бъде майка на внуците ти. Затова те питам за последен път: Идваш ли с мен, или не?

Афифе вдига брадичка с ледено величие, гледайки го по начин, който не търпи възражение. – Не! Никога няма да искам ръката на това момиче, особено от онази жена!

– Значи пак постави арогантността си пред всичко... – Орхун прави кратка, болезнена пауза.

– Като ми отказа фамилията и наследството на Демирханлъ, ти само доказа колко правилно е решението ми. – отвръща Афифе.

– Ако днес не си до мен, ще преосмисля сериозно целия ни живот оттук нататък – довършва Орхун

Вълна от истинска болка преминава през лицето на Афифе, а очите ѝ за първи път се навлажняват.

Действието се връща в настоящето. Обратно в къщата на Кенан, присъствието на Афифе е като студен вятър в топла стая. Зелиха, запазвайки самообладание, първа нарушава ледената тишина. – Добре дошла, госпожо Афифе! Заповядайте, седнете.

Хира се изправя с дълбоко уважение, докато Зелиха продължава с лек нюанс на ирония: – Липсвахте ни. Такива събирания са непълни без възрастните. Колко хубаво, че успяхте да дойдете.

Афифе остава безмълвна, застинала в своето ледено достойнство. Зелиха се обръща към племенницата си: – Хира! Хайде, моето момиче, направи кафетата!

Хира и Нуршах влизат в кухнята, а напрежението ги следва като сянка. Нуршах веднага започва подготовката, но вижда как Хира едва държи кутията с кафето. В един момент момичето залита и за малко не изпуска всичко.

– Опа, опа... успокой се! – Нуршах я хваща за ръката. – Всичко ще се обърка – и чаши, и кафе. Виж се, трепериш цялата. Поеми си дълбоко дъх!

Хира изпълнява съвета, но очите ѝ са широко отворени от изненада. – Госпожа Афифе е тук... не мога да повярвам.

– Да, мисля, че светът се обърна наопаки – усмихва се Нуршах. – Не си само ти изненадана.

– Толкова съм развълнувана... и щастлива... но и се страхувам. – Хира прекъсва, търсейки опора в приятелката си.

– Напрегната си, разбирам те. И аз съм така. Само се надявам да не каже нещо грешно и да провали всичко. Но едва ли... донесла е със себе си цялото си нещастие, но няма да стигне по-далеч. Защо иначе би дошла? Днес е твоят ден, наслади му се!

Хира кимва, усмивката бавно се връща на лицето ѝ. – Добре. Ръцете ми вече не треперят. Готова съм.

В хола Афифе седи като статуя, вперила поглед в празнотата и отказва дори да срещне очите на присъстващите. Нефес, с чистото си детско сърце, се приближава към нея и протяга кутията с бонбони. Афифе обаче рязко извърща глава, пренебрегвайки малкото момиче.

Зелиха усеща как в нея кипи гняв от товастудено отношение. Муса, виждайки конфузната ситуация, веднага се намесва, за да не се разплаче детето: – Може ли един и за мен? – пита той с престорена лакомия, опитвайки се да разчупи леда.

Нефес веднага се усмихва и започва да обикаля останалите. – Благодаря ти, принцесо – казва Кенан и взема един бонбон.

Майстор Якуп поема дълбоко въздух и решава да направи още един опит да смекчи коравия нрав на Афифе: – Надявам се, че сте в добро здраве и с бодър дух? – пита той с подчертано уважение.

– Благодаря, добре съм, слава на Бога – отговаря Афифе, а гласът ѝ капе от сарказъм. – Понякога се отегчаваме, разбира се... от някои обстоятелства.

Зелиха прехапва устни, готова да избухне и да я постави на мястото ѝ. Точно преди да проговори обаче, Орхун се намесва с твърд, но спокоен глас: – Но в такива прекрасни дни се освежаваме и забравяме скуката, нали?

Якуп кимва в знак на съгласие, а Зелиха притихва, макар очите ѝ все още да искрят от недоволство.

В кухнята ароматът на прясно кафе вече изпълва въздуха. Нуршах забелязва, че Хира е сложила две джезвета на котлона, и я поглежда с любопитство: – За какво е това малкото джезве?

– За брат ти. Безкофеиново турско кафе – отговаря Хира, без да отделя очи от пяната.

Нуршах повдига вежди от изненада: – О! Нима има такова нещо?

– Да, трудно се намира, затова си го донесох. – Хира говори загрижено.

– Е, мисля, че брат ми нямаше да намери жена като теб, дори да беше търсил четиридесет години – усмихва се Нуршах. – Кафето на Орхун е готово, вземи го, преди да изкипи.

В хола ледът не само не се топи, но започва да сковава всичко. Зелиха не може да понася повече пренебрежителното отношение на Афифе и се изправя рязко, прекъсвайки тежкото мълчание.

– Ще отида да видя какво правят момичетата – казва тя и излиза с решителна стъпка.

В кухнята Хира довършва подреждането на таблата. Тъкмо посяга да я вдигне, когато леля ѝ нахлува вътре. – Готови ли са кафетата? – пита Зелиха, а очите ѝ искрят от план, който вече е в действие.

– Готови са, лельо. Тъкмо ги носим.

Хира тръгва към вратата, но Зелиха я спира: – Кое е кафето на зетя?

Хира посочва с глава отделната чаша. Зелиха се обръща към Нуршах: – Момиче, подай ми солницата... Така, точно така.

Преди Хира да успее да реагира, леля ѝ изсипва обилно количество сол в чашата на Орхун. Хира дръпва таблата назад, ужасена. – Лельо! Какво правиш?

– Кафето на младоженеца трябва да е солено! Такава е традицията – отсича Зелиха с хитра усмивка.

– Но това е като отрова! Как ще го изпие? – Хира гледа чашата, сякаш вътре има течен огън.

– Ще го изпие и още как! Ако младоженецът обича невестата, ще го изпие с желание. Традицията си е традиция! – Зелиха не спира дотук и прошепва под нос: – Трябваше и на свекървата да сложа люти чушки, но хайде...

Тя се връща в хола, оставяйки Хира вцепенена. Нуршах не сдържа смеха си: – Безкофеиново, но солено... Да видим какъв вкус ще остави това в устата на Орхун Демирханлъ. Трябва задължително да го заснема!

Хира влиза в хола с разтреперани колена. Афифе я поглежда с нескрито недоволство, докато Зелиха следи всяко движение. Хира започва да сервира – първо на майстор Якуп, а после идва ред на Афифе. Без да поглежда момичето, Афифе посяга точно към чашата със соленото кафе.

С елегантна маневра Хира леко дръпва таблата и ѝ подава друга чаша. Афифе се намръщва, но взима кафето, без да подозира от какво е спасена. Последната чаша остава за Орхун.

Той взима кафето, приковавайки Хира с влюбен поглед. Нуршах тайно изважда телефона си и започва да снима. Орхун отпива голяма глътка. Всички затават дъх. Лицето му не трепва. Той преглъща солената течност така, сякаш е най-прекрасната напитка, и спокойно оставя чашата.

– Много е хубаво. Вкусът е точно какъвто трябва да бъде. Благодаря ти – казва той, гледайки Хира право в очите.

Тревогата на Хира се топи, заменена от нежна усмивка. Зелиха кимва одобрително – Орхун доказа, че за него няма твърде солена цена, щом става въпрос за жената, която обича. Афифе обаче усеща какво се е случило и оставя чашата си с трясък.

„Солено кафе! – беснее тя в мислите си. – Просташките обичаи на едно обикновено семейство!“

Докато в дома на Кенан емоциите бушуват, Нева се прибира в имението и търси Афифе. Тя среща Шевкет в коридора.

– Търсих госпожа Афифе, няма я в ателието. Къде е? – Госпожата излезе, госпожице Нева. Отиде при госпожа Нуршах. Днес е церемонията по искането на госпожица Хира.

Шевкет си тръгва, а Нева остава като вцепенена. Лицето ѝ помръква от ярост. Афифе е там? Афифе е приела това унижение? Нева усеща как почвата под краката ѝ се клати. Всички нейни планове да ги раздели започват да се разпадат, а тя знае, че ако тази сватба се случи, нейните престъпления скоро ще излязат наяве.

Но Нева не е от тези, които се предават лесно... и ако трябва да подпали света, за да спре тази сватба, тя ще го направи.