В предния епизод на турския сериал „Плен“: Докато Хира потъва в сълзи от щастие при срещата си с леля си, Афифе отново показва леденото си сърце и отказва да приеме саможертвата на момичето. В същото време Нева се озовава в капан, губейки контрол над обезумялата Перихан, която се заклева, че ще си отмъсти. Ще успее ли Орхун да предотврати трагедията?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 243 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Леля Зелиха е твърдо решена – няма да позволи племенницата ѝ да бъде подхвърляна като сираче! Тя поставя ултиматум: традициите трябва да се спазят до последната подробност, а Орхун и Афифе са длъжни да поискат официално ръката на Хира от нейното семейство.
Но за ледената господарка на имението това е прекалено. Афифе категорично отвръща, че това никога няма да се случи. Разгневена от арогантността ѝ, Зелиха разбира, че животът на Хира в този дом е бил истински ад. Без да губи време, тя започва да стяга багажа на племенницата си, готова да я изтръгне от лапите на Демирханлъ.
Точно когато примката се затяга, Орхун се намесва. С тежка дума той обещава, че всеки обичай ще бъде изпълнен точно така, както Зелиха желае. Той заявява пред всички, че няма да позволи на никого, дори на собствената си майка, да нарани Хира. Самата Хира, разкъсвана между два огъня, събира смелост да признае: не иска да си тръгва, защото сърцето ѝ вече принадлежи на това семейство.
Но дали обещанието на Орхун няма да разруши окончателно отношенията му с Афифе?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Брегът на морето е притихнал, сякаш и природата затаява дъх пред вълнението на двете жени. Зелиха не отделя очи от Хира, а в погледа ѝ се чете копнеж, трупан с години. Тя протяга ръка и нежно докосва лицето на момичето, сякаш се уверява, че не е сън.
– Ох, хубаво ми момиче... – гласът на Зелиха трепери от вълнение. – Майка ти е извезала собствената си красота върху теб. Господ да те пази от зли очи! Очите ти, погледът ти... същите са като нейните.
Думите засядат като буца в гърлото на Хира. Очите ѝ се насълзяват, а сърцето ѝ прелива от непозната досега топлота. Тя едва успява да промълви:
– Лельо... много се радвам, че те има.
Зелиха сграбчва ръцете ѝ здраво.
– Загубих моето дете, моята Вуслат... но в средата на най-мрачните ми дни открих теб. Слава на Бога!
Хира гали ръката на старицата, а гласът ѝ прекъсва от вълнение:
– Мила моя лельо. Имах само една молитва към Бога, да имам семейство. И ето, че тя най-после бе чута. Бях сираче, а изведнъж се сдобих с брат, леля и племенница. Сигурно съм най-щастливият човек на този свят в момента.
Зелиха гали бузите ѝ с майчинска нежност:
– Красивото ми момиче... Тук съм. Вече ще си до мен. Не искам тези бадемови очи да се пълнят със сълзи! Може да съм ти леля, но в мен бие сърцето на майка.
Тя разтваря обятията си и Хира се спуска в тях, търсейки закрила. След момент Хира се отдръпва леко и я поглежда:
– Брат ми беше много притеснен за теб. Орхун сигурно ти е разказал...
Изражението на Зелиха внезапно се променя. Майчинската благост изчезва, заменена от искрящ гняв. Тя размахва заканително пръст:
– Ох, той ли! Толкова му се ядосах! Трябва здраво да му издърпам ушите на този калпазанин!
Хира я гледа изненадано:
– Защо говориш така, лельо?
– Съсипах се, когато разбрах! – гласът на Зелиха става остър. – Оженили се само за пред хората... що за брак е това? Шоу!
Хира неволно се усмихва на пламенния ѝ гняв, опитвайки се да успокои обстановката:
– Но не говори така, лельо. Ако не се бяха оженили, нямаше как да вземат попечителството над Нефес. Просто нямаха друг избор.
– Не, не! – отсича Зелиха, без да иска да чуе оправдания. – Аз такива неща не разбирам. Бракът е нещо свещено. Не е играчка. Грях е пред Бога да се подиграваш с това!
В този момент Орхун се приближава към тях, усещайки наелектризираната атмосфера. – Времето застудя, хайде да се прибираме. Ще продължите разговора вкъщи.
Зелиха го стрелва с недоволен поглед, прекъсната точно когато е започнала да „раздава правосъдие“, но успява да овладее нервите си заради Хира. – Е, добре, да вървим тогава. Хайде.
Тримата тръгват към колата, но Зелиха все още хвърля гневни стрели към Орхун, без да подозира, че тайните, които тепърва ще изплуват в имението, ще подложат вярата ѝ в „свещения брак“ на най-тежкото изпитание.
Орхун, Хира и Зелиха са се разположили в просторния хол. Орхун се изправя с премерена вежливост, готов да се оттегли.
– Ще ви оставя сами – казва той, поглеждайки към Хира. – Леля и племенница... наваксайте изгубеното време.
– Седни, зетко, седни – прекъсва го Зелиха с глас, който не търпи възражение. – Имаме да поговорим.
Орхун повдига вежди, изненадан от директния тон, но се подчинява и сяда обратно.
– След три дни вдигаме знамената и започваме гощавката, а? – подхвърля Зелиха, докато го наблюдава изпитателно.
– Не разбрах... – Орхун се обърква.
– С други думи – пояснява старата жена, – време е да развеем байраците и да покажем чеиза.
Орхун стрелва Хира с неразбиращ поглед. Тя само свива рамене, показвайки с очи, че също е в недоумение.
– Пак не разбрах, лельо – признава Орхун.
– Сватба ще вдигаме, синко! – отсича Зелиха с усмивка. – Ще се жениш за прекрасната ми племенница, както подобава.
Орхун отново поглежда към Хира. Тя свежда глава, бузите ѝ пламват, а на устните ѝ грее срамежлива усмивка. Орхун кимва на Зелиха, приемайки предизвикателството:
– Ще се оженим скоро.
– Ето, че най-после се разбрахме – доволна е старата жена. – За вас, младите, моят език е малко труден, но ще свикнете. Ние държим на обичаите от старите земи. Искаме всичко да бъде според традициите.
Орхун се усмихва, в гласа му се прокрадва мекота:
– Традициите изискват усилия и от наша страна. Но с Хира решихме, този път няма да усложняваме нещата. За нас ще е чест да си сред гостите ни.
– Нима бих го пропуснала? – възкликва Зелиха. – Разбира се, че ще видя сватбата на моето момиче.
– Сигурно ти звучи странно, че казах „този път“ – добавя Орхун, – но ние вече бяхме женени.
– Чух, чух... – прекъсва го тя. – Кенан ми разказа вашата история. Били сте женени, после сте се развели...
Хира и Орхун се споглеждат. В очите им се чете цялата болка и любов, през която са преминали. Хира поема дъх и обяснява:
– Преминахме през много трудни моменти, лельо. Слава на Бога, всичко това е зад гърба ни. Винаги нещо заставаше помежду ни, но вече не искаме да чакаме. Ще се оженим възможно най-скоро.
– Дай Боже! – благославя ги Зелиха. – Нека Господ ви позволи да извървите пътя си докрай.
Топлината в стаята обаче внезапно се изпарява, заменена от леден полъх. Афифе влиза в хола с обичайното си ледено величие. Тя претегля Зелиха с очи, пълни с пренебрежение, сякаш присъствието на жената осквернява дома ѝ. Щастието по лицата на Хира и Орхун мигновено помръква.
Зелиха обаче не навежда глава. Тя поглежда Афифе с твърд, непоколебим поглед, отговаряйки на високомерието ѝ с достойнство. Двете жени се измерват мълчаливо – два свята, които се сблъскват челно. Афифе отвръща на поздрава ѝ с едва забележимо, хладно кимване и сяда на фотьойла си като на трон.
Афифе седи скована, а по лицето ѝ се чете колко трудно понася присъствието на „жената от народа“. Зелиха обаче не се притеснява. Тя оглежда Орхун с одобрение, но в гласа ѝ се прокрадва предупредителна нотка.
– Зетят ни е тежък човек, достоен. Истински джентълмен – започва Зелиха. – А и дъщеря ни е дама, работлива, прекрасна... за нея думи нямам. Всичко е наред, обаче... нашите обичаи не търпят такива „свободни“ работи. Всяка работа си има ред. Пропуснали сте нещо много важно.
Орхун сбръчква чело, опитвайки се да прозре мисълта ѝ: – Не... всичко е подготвено. Нищо не липсва.
– Напротив – прекъсва го Зелиха. – Когато не поискаш разрешение от семейството, не можеш да станеш младоженец току-така. Традицията не е изпълнена.
Всички застиват, вторачени в Зелиха, опитвайки се да разшифроват думите ѝ.
– В нашия край – продължава старата жена, – няма сватба, без момичето да бъде поискано официално от старейшините. Нека първо видим този обичай, после ще мислим за другото.
Афифе я поглежда объркано, а веждите ѝ се повдигат високо: – Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че ако тези млади ще се вземат, трябва да дойдете и да я поискате от родата ѝ. Тъй като от страната на момичето няма никой по-възрастен от мен...
Афифе рязко се изправя, а очите ѝ мятат светкавици. Гласът ѝ е като ледено острие: – Какво? В никакъв случай! Елате на себе си! Внимавайте с кого говорите!
Мекото и топло изражение на Зелиха изчезва мигновено. Тя също се изпъва, а погледът ѝ става корав: – Вижте какво, госпожо... не знам коя сте и за каква се мислите. Но думата на човека излиза от устата му само веднъж.
– Никога! – отсича Афифе с арогантно величие. – Това, което казвате, никога няма да се случи!
Зелиха усеща унизителния тон и нервите ѝ не издържат. Тя се обръща към Хира с безпрекословен тон: – Тогава нямаме дъщеря за даване! Това няма да е сватба на сираче. Племенницата ми не е сама на този свят! Или ще уредите всичко както подобава, или... – тя застива за момент, след което отсича: – Хайде, момиче, ставай! Тръгваме си!
Хира и Орхун стоят като вцепенени пред бурята, разразила се между двете жени. Лицето на Афифе е застинало в каменна решителност.
– Хайде, момиче, ставай! – повтаря Зелиха, хващайки Хира за ръката. – Казах, че си тръгваме!
Хира поглежда към Орхун, очите ѝ молят за помощ. Той бързо се съвзема и прави крачка напред: – Госпожо Зелиха, моля ви, седнете. Нека поговорим.
– Съжалявам, зетко! – сопва се тя. – С обиди не става.
– Да, разбирам, но трябва да намерим решение – опитва се да омекоти тона Орхун.
– Това е Божия повеля, синко! – гласът на Зелиха е непоклатим. – Няма да се моля, за да се случи! Или ще бъде по правилата, или изобщо няма да бъде! Слава на Бога, дъщеря ми не е без стопанин! – Тя поглежда Хира право в очите. – Тръгвай, чедо. Няма да те дам на вълците!
Орхун усеща, че губи контрол над ситуацията. Той застава пред Зелиха, а гласът му става топъл и искрен: – Не може и дума да става, госпожо Зелиха. Племенницата ви е най-ценното нещо за мен. Тя е моето всичко.
Зелиха спира, леко впечатлена от силата в гласа му. Тя поглежда към Хира, сякаш чака потвърждение.
– Хира е най-скъпата част от живота ми – продължава Орхун, без да отклонява поглед. – Тя е моя съпруга. Докато съм жив, няма да позволя на никого да се подиграва с нея или да я наранява. Бъдете сигурна в това.
Хира гледа леля си с пълни със сълзи очи, сякаш безгласно я моли да остане. Зелиха въздъхва, гневът ѝ малко утихва.
– Не говорех за теб, зетко. Виждам колко държиш на нея... – Тя стрелва Афифе с поглед. – Но думите на майка ти...
Орхун я прекъсва, поемайки цялата отговорност върху себе си: – Ако искате да изпълним традицията, така ще бъде. Не се притеснявайте.
Афифе го изпепелява с поглед, сякаш синът ѝ току-що я е предал, и излиза от стаята като разярена фурия. Зелиха изпраща гърба ѝ с тревога: – Виждаш ли? Как да те оставя тук сама?
Хира се опитва да събере сили и да успокои леля си: – Но аз живея тук, лельо. Това е моят дом.
– За твое добро го казвам, чедо. Не искам да си тъжна...
– Не съм разстроена – усмихва се нежно Хира. – Хората тук са като мое семейство. Имам си свой ред и не искам да го развалям. Разбира се, понякога е трудно, но в коя къща не е? Имаме малко време до сватбата, имам си отделна стая, добре ми е. Пък и нашата сватба е по-скоро подновяване на обет, не се женим за първи път.
Зелиха все още клати глава скептично, но Орхун я уверява с твърд глас: – Госпожо Зелиха, както казах – всичко ще бъде така, както го искате.
– Дано... – въздъхва тя, но в очите ѝ все още се чете сянката на съмнението.
Орхун успява да овладее бурята. С дипломатичност и твърдост той потушава напрежението, правейки крачка назад пред Зелиха.
– Извинявам се от името на майка ми, госпожо Зелиха – казва той с равен, уважителен тон. – Получи се излишно напрежение, съжалявам. – Орхун застива за момент, след което добавя: – Продължавайте разговора си. Аз ще бъда в кабинета.
Докато той се отдалечава, Зелиха го изпраща с поглед, в който се чете искрено възхищение.
– Браво, браво! – подхвърля тя. – Истински мъж. И е толкова красив...
Хира свежда глава, бузите ѝ пламват от свян. Но леля ѝ веднага променя изражението си, ставайки сериозна.
– Момичето ми... аз каквото имам да казвам, казвам го в очите! Не седя като наковалня и не дишам като мех! И ти ще ме слушаш, без да прекъсваш думата ми! Сега ми кажи честно – наистина ли си щастлива в тази къща или не?
Хира все още изпитва неудобство от разигралата се сцена. – Щастлива съм, лельо.
Зелиха я поглежда така, сякаш иска да прочете истината между редовете, да се увери, че зад усмивката не се крие болка.
– Тази Афифе ще превърне деня ти в нощ, личи си от днес – отвръща старата жена. – Ще направи всичко по силите си, за да ти сложи ярем на врата. Но не забравяй едно – вече не си сама.
– Знам, лельо. Благодаря ти.
– Виж, от днес се познаваме, но ми е ясно! – продължава Зелиха. – Щом се държи така с мен пред теб, кой знае колко те е наранявала, когато сте били сами.
Хира поема ръцете ѝ, опитвайки се да я успокои: – Не се измъчвай, лельо, моля те. Да, госпожа Афифе е човек с тежък характер. Тя не крие чувствата си, също като теб. Дори да знае, че ще разбие сърцето на другия, не се поколебава да изкаже всичко директно. Но аз вече свикнах. Не ме разстройва така, както преди.
– Само да посмее да те разстрои оттук нататък! – заканва се Зелиха. – Вече имаш леля зад гърба си! Знам как да я поставя на мястото ѝ.
– Няма да има нужда от такива неща, моля те, не се притеснявай – Хира нежно гали ръката на леля си. – Да ти направя ли едно турско кафе с моите ръце? Да изпием по едно?
Зелиха забелязва как племенницата ѝ се опитва да смени темата, за да избяга от горчивината, и лицето ѝ омеква в майчинска усмивка.
– Добре, направи го, ще пия. С мляко го искам.
– Веднага!
Докато Хира се насочва към кухнята с лека усмивка, Зелиха остава в хола, изпращайки я с поглед, пълен с обич...
Зелиха отпива последната глътка от кафето си и оставя чашката върху масичката с доволна въздишка.
– Благодаря ти, чедо – казва тя, облягайки се назад.
– Да ти е сладко, лельо – усмихва се Хира.
– Браво на теб, хубаво ми момиче! – кима одобрително старата жена. – Благодарение на теб изпих първото си истинско, вкусно кафе, откакто съм дошла в този Истанбул.
Хира не разбира напълно намека и отвръща с лека шега: – Нима? Чак пък първото?
Зелиха снижава глас, приближава се към нея и я поглежда конспиративно: – Да си остане между нас, ама жената на брат ти хич я няма в кухнята. Никакви умения! Сигурно защото е някаква придворна благородница като майка си... тя пътят към кухнята не знае къде е. Брат ти е станал само кожа и кости, жал ми е за него.
Хира веднага заема отбранителна позиция, но с благ и помирителен тон: – Нуршах е много добро момиче, лельо. Може би наистина няма големи познания в готвенето, но прави всичко по силите си. Много е старателна и нетърпелива да се научи. Опитва се да ти угоди, бъди сигурна в това.
Зелиха свива устни, сякаш думите на Хира не достигат до нея.
– Тя не е като госпожа Афифе – продължава Хира, опитвайки се да ги сближи. – Мога да кажа, че изобщо не прилича на майка си.
Хира поглежда леля си с надежда, че гневът ѝ ще се стопи: – Знам, че им се сърдиш за този брак, но те моля, недей. Нещата, които Нуршах направи за Нефес... това бяха огромни жертви. И най-важното – тя ги прави с цялото си сърце. Не иска нищо в замяна.
Зелиха свива рамене, все още недоволна: – Бракът не е игра, дори и да е заради попечителство. – Тя отново улавя ръката на Хира и я притиска. – Колко хубаво си говорим така, леля и племенница... Толкова ми е приятно. Намерихме се, макар и късно. Кръвта на вода не става – сякаш си говорим от хиляда години. И ти ли се чувстваш така с твоята леля?
– Разбира се – очите на Хира засияват. – Не знам как стана, но сякаш се познаваме от цяла вечност. Толкова съм щастлива!
– Така ни е било писано на челото, момиче. Но оттук нататък няма да е така! Вече имаш семейство. Никога не се чувствай самотна. Ако имаш проблем, аз и брат ти сме до теб. Твоята кауза е и наша кауза. Помни го.
– Благодаря ти много, лельо. Толкова хубави неща каза... Повярвай ми, чувствам същото. Когато открих брат си, целият ми поглед към живота се промени. А сега, след като срещнах и теб, се чувствам още по-силна.
В този момент в хола влиза Муса с бодра крачка. – Сестрице, как си?
– Добре дошъл, Муса! – възкликва радостно Хира.
– Добре заварили. Едва сега успях да дойда, имах много работа навън. Като разбрах, че леля ти е тук, веднага дотичах да ѝ целуна ръка.
Хира представя Муса на леля си с гордост в гласа: – Лельо, това е Муса. Той ми е като брат, той ме спаси след инцидента в Еритрея.
Муса веднага се приближава и с дълбоко уважение целува ръката на Зелиха, след което я поглежда с топла усмивка: – Добре дошла, лельо.
Зелиха е видимо очарована от неговата непринуденост и вежливост: – О, ама това е нашето „шоколадово момче“. Много е любезен, много е възпитан.
– Да седнем ли, Муса? – предлага Хира.
– Разбира се.
– Е, „шоколадово момче“ – подхваща Зелиха, – я ми кажи, как се озова тук чак от Еритрея?
– Разбира се... Аз всъщност правех нещо друго там, преди да срещна сестра ми... Чакайте да ви разкажа как беше...
Муса започва разказа си с плам, а Зелиха го слуша в захлас, но докато в хола цари уют, в дъното на коридора Афифе наблюдава идилията със застинала на лицето омраза – тя нямаше да позволи на тези „пришълци“ да превземат дома ѝ толкова лесно.
Разговорът в хола става все по-оживен, а смехът на Зелиха оглася стаята, разчупвайки тежката атмосфера на имението.
– Ех, деца... Айде, аз да тръгвам! – казва Зелиха, докато се изправя. – Утре е големият ден. Трябва да се прибера, да направя една инспекция и да видя онези двамата какво вършат.
– Поседни още малко, лельо – моли я Хира, на която не ѝ се иска тази топла среща да прекъсва.
– Трябва, момичето ми. Тепърва ще се виждаме, няма къде да избягаш.
В този момент Орхун излиза от кабинета и се насочва към тях с премерена стъпка.
– Тръгвате ли си вече? – пита той, спирайки се до тях.
– Време е, синко – кима Зелиха.
– Аз ще те закарам, лельо – предлага Муса, готов да скочи.
Орхун обаче го спира с жест: – Почакай. Аз ще закарам госпожа Зелиха. Оттам ще мина през майстор Якуп. Ще го поканя за утре, за да поискаме официално ръката на Хира.
Муса застива на място, щом чува думите му. Лицето му грейна в детинска радост и той се обръща към Хира с вълнение: – Сестрице, утре ли ще те искат официално?
– Да – отвръща тя, а по лицето ѝ се изписва нежна румена зачервеност.
Муса сияе от щастие. Хира се приближава към Зелиха и нежно я целува за довиждане.
– До скоро, лельо.
– Скъпоценна моя... ой, ой – радва се старата жена.
Муса също прегръща Зелиха топло, на което тя отвръща с усмивка: – Шоколадово момче такова...
Зелиха се обръща към Орхун и гласът ѝ става по-сериозен, натъртвайки на всяка дума: – Не видяхме очите на госпожа Афифе на изпращане, но я чакаме утре. Да не забрави.
– Майка ми също ще дойде. Не се притеснявай – уверява я Орхун с категоричен тон. – Всичко ще бъде направено, както му е редът.
Зелиха кима одобрително: – Хайде тогава. Да вървим.
Докато тя излиза с Орхун, камерата се фокусира върху Хира и Муса. Хира веднага забелязва как изражението на Муса внезапно помръква и радостта му изчезва.
– Нещо стана ли? Защо ти потънаха гемиите? – пита тя загрижено.
– Утре ще те искат... а мен няма да ме има? – отвръща Муса, а в гласа му се долавя истинска обида.
Хира веднага разбира, че той се чувства пренебрегнат, и го хваща за ръката: – Разбира се, че ще бъдеш там! Не може без теб. Ти си ми брат.
– Наистина ли? – Муса я прегръща силно, а след секунда се отдръпва с нов проблем на главата: – Ами сега? Какво ще облека утре?
– Не знам, каквото си избереш – смее се Хира.
– Ще видим! Ще намеря нещо специално!
Муса хуква веднага, за да прерови гардероба си, а Хира го изпраща с топъл смях.
На вратата на къщата на Кенан се чува почукване. Кенан отваря и остава за изненадан за миг, когато вижда Орхун на прага си заедно със Зелиха.
– Орхун, добре дошъл. Влизайте – казва Кенан, отстъпвайки път.
В същия момент Нуршах се втурва към коридора. Тя се усмихва, щом вижда брат си. – Батко! Добре дошъл. Тъкмо сготвих, нека хапнем заедно.
Погледът на Нуршах се спира върху Зелиха. Старата жена обаче остава дистанцирана, а по изражението ѝ личи, че бурята в душата ѝ още не е утихнала.
– Може би друг път – отказва Орхун. – Сега трябва да прескоча до майстор Якуп.
– Бог да те благослови, синко – намесва се Зелиха. – Големи главоболия ти създадохме и на теб.
– Не го споменавайте, за мен е чест – отвръща Орхун с уважение.
Зелиха влиза навътре с доволна, но загадъчна усмивка. Кенан веднага тръгва след нея. – Отивам да нагледам леля – подхвърля той и оставя брата и сестрата сами в коридора.
Орхун поглежда сестра си изпитателно: – Е, как я карате тук?
– Да кажем... горе-долу – въздъхва Нуршах и посочва с глава към хола, където е Зелиха. – Вие какво направихте?
– И при нас е „горе-долу“ – усмихва се иронично Орхун. – Доста ви е сърдита.
– Така е – съгласява се Нуршах. – Когато разбра, че бракът ни е формален, реагира много остро.
– Тя не е от хората, които търпят подобни неща.
Орхун я поглежда дяволито, а в гласа му се прокрадва насмешка: – Оттук нататък работата ти става още по-трудна, сестричке.
Нуршах се засмива, макар в гласа ѝ да се усеща истинско отчаяние: – И без това съм се депресирала, батко, моля те! Ще се оправим някак. Влез де, не стой така на прага. Липсваше ми.
– Утре ще наваксаме. Ще дойдем всички заедно.
Нуршах ококорва очи: – Всички заедно ли?
Орхун се усмихва загадъчно, сякаш знае нещо, което тя не подозира: – Госпожа Зелиха е страховита жена.
– Моля? – недоумява Нуршах.
– Тя сама ще ти каже – подхвърля Орхун, целува сестра си за довиждане и излиза.
Нуршах затваря вратата, напълно объркана, и се насочва към хола.
Още с влизането на Нуршах, гласът на Зелиха оглася стаята. Тя направо не може да си намери място от ярост и не спира да бълва срещу Афифе.
– Има свекърва като враг! – реди Зелиха, размахвайки ръце. – Едно високомерие, едно превъзнасяне! Гледа те като сянка, ама езикът ѝ е отровен като бодил! Уважение, обноски... нищо няма в тая жена!
Нуршах свежда глава, чувствайки тежестта на думите ѝ. Кенан се опитва да даде знак на леля си да смекчи тона, но Зелиха е неудържима.
– Знаете ли за какво ме е яд най-много? И племенницата ми, и племенникът ми са паднали в ръцете на тази жена. За късмет, аз вече съм тук. Всичко ще се направи както му е редът!
Кенан и Нуршах се споглеждат притеснено. Кенан се опитва да смени темата с мек тон: – Лельо, виж, Нуршах е приготвила вечеря. Дай да седнем на масата и там да си говорим, а?
Зелиха го прекъсва рязко: – Не съм гладна! И въобще, сега ли е време за вечеря? Не съм приключила. Вие с жена ти ще се вземете в ръце. Ще сложите край на това непристойно положение възможно най-скоро! Къде се е чуло и видело мъж и жена да са женени, пък да не са? Щом не сте истинско семейство, ще се държите подобаващо. Никакви ръце, никакви погледи оттук нататък! Ще внимавате в картинката. Това е! Нямам намерение да обръщам костите на моята Вуслат в гроба. Ясно ли е?
Двамата кимат покорно като ученици. Нуршах се осмелява да попита колебливо: – Б-батко ми спомена нещо... май утре ще идват на гости?
– Да – отсича Зелиха. – Утре той ще вземе майка ти и ще дойдат официално да поискат Хира от мен.
Кенан и Нуршах застиват в пълен шок.
– Какво значи това – да вдигат сватба без наше съгласие? – продължава старата жена. – Всяко нещо си има начин. Да не внасят нови обичаи в старото село! За щастие, зетят не е прихванал от майка си.
Нуршах все още не може да повярва на ушите си: – Чакай малко... Майка ми и брат ми ще дойдат... да искат Хира? Правилно ли чух?
– Точно така! – заявява Зелиха с триумфална усмивка. – Зетят обеща. Ще доведе госпожа Афифе, ако ще и насила да е!
Кенан и Нуршах остават без думи, представяйки си как ледената кралица Афифе ще престъпи този праг, за да иска прошка и ръката на „момичето от пустинята“.
