„Плен“, с.2, еп.242: Хира се среща с леля си, а Нева губи контрол над Перихан!

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Хира се завръща у дома, но белезите по ръцете ѝ не спират да напомнят за преживяния ужас. Докато тя очаква с вълнение срещата с леля си, Перихан научава, че Хира е жива и се заклева в името на децата си да довърши започнатото. В имението мирът е само привиден, а Орхун е готов да накара всеки виновен да плати за сълзите на любимата му.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 242 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

Орхун нахлува в ателието на Афифе и я изправя пред истината, че Хира е рискувала живота си за нея. Вместо признателност обаче, той среща леденото безразличие на майка си, която заявява, че момичето никога няма да бъде достойна за фамилията им.

Докато Хира се вълнува за срещата си с леля си, Кенан ѝ съобщава, че леля Зелиха е изчезнала в Истанбул, след като е разбрала за фиктивния им брак с Нуршах.

Орхун и Хира веднага започват трескаво издирване и откриват жената в разгара на лют спор на крайбрежната алея. Срещата е разтърсваща, а леля и племенница най-сетне се прегръщат през сълзи след години на раздяла.

В същото време Нева се опитва да овладее хаоса в скривалището, където държи завързана обезумялата от ярост Перихан. Нева е притисната до стената и трябва спешно да реши съдбата на пленницата си, преди Орхун да ги е открил. Перихан обаче не мисли да се предава и се заклева в кърваво отмъщение, което ще промени всичко.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

Афифе е потънала в своето занимание. Тя рисува върху керамика с ледено спокойствие, сякаш светът навън не съществува. Вратата се отваря рязко и Орхун нахлува в стаята. Гневът му е осезаем, изпълва пространството като торнадо, преди да помете всичко по пътя си.

Орхун спира пред нея, гласът му трепери от сдържана ярост: – Прибрахме се, майко!

Афифе дори не вдига очи от керамиката. Ръката ѝ е уверена, а гласът – още по-студен: – Чух. Икономът ми докладва.

Орхун пристъпва по-близо, опитвайки се да пробие стената ѝ от безразличие: – Хира е в стаята си. Казвам ти го, за да минеш и да я попиташ как е. Поне веднъж покажи човещина.

Афифе прави малка пауза, претегляйки следващия си ход, но не спира да рисува: – Зная какво да кажа и кога да го кажа, сине. Не ми давай уроци по етикет.

Напрежението между майка и син и на път да изригне. Въздухът в ателието става тежък за дишане. Изведнъж Орхун губи търпение. Той се пресяга и рязко издърпва керамичния съд изпод ръцете ѝ. Афифе най-сетне застива.

– Ти дължиш живота си на Хира за втори път, Афифе Демирханлъ! – изригва той, а в очите му се чете отвращение.

Афифе пуска четката, а погледът ѝ става остър като бръснач: – За какво говориш?

Орхун се надвесва над нея, гласът му е тежък и обвиняващ: – Веднъж ти даде кръвта си, за да те спаси. Това беше първият път. Сега ти дължиш живота си на нея отново!

Афифе свива устни, лицето ѝ е каменна маска: – Говори ясно. Не разбирам безумията ти.

– Заплашили са Хира с теб! – крещи Орхун, губейки контрол. – Казали са ѝ, че ако не се качи в колата и не изчезне, ще те застрелят. Тя направи всичко това, за да защити теб! Направи го, за да останеш жива! Разбра ли го най-сетне?

Афифе го гледа без нито един мускул на лицето ѝ да трепне. Тя изрича с пълно пренебрежение: – Ако казва истината, разбира се... Кой знае каква лъжа отново е съчинила тази жена, за да се изкара героиня.

Орхун прави крачка назад, сякаш е ударен: – Преминаваш всякакви граници, майко! Не смей да обвиняваш Хира в лъжа. Не можеш да се отнасяш така с някой, който се върна от прага на смъртта, за да те спаси! Трябва да паднеш на колене и да ѝ благодариш, че дишаш!

Афифе се изправя бавно, излъчвайки ледено величие. Тя го поглежда с поглед, в който няма и капка разкаяние: – Няма да благодаря на никого. А колкото до дълга... Тя ме простреля толкова пъти в собствения ми дом, че сметките ни са уредени.

– Каквото и да направи за теб... дори и куршум да приеме заради теб... ти си същата – Орхун я гледа с огромно разочарование, сякаш за първи път вижда истинското ѝ лице. – Ти никога няма да се промениш. Сърцето ти е от камък!

Афифе остава непоколебима: – Има една истина, която ти не можеш да проумееш, сине. Онова момиче не е достойно за теб. Тя не е достойна за нашето семейство, нито за фамилията ни.

Орхун се засмива горчиво, гласът му е пълен с отрова: – Говориш за фамилията, която вече не искам да нося? За името, което е само тежък товар на гърба ми?

Той се обръща и излиза стремително от стаята, тряскайки вратата след себе си. Афифе остава сама, гледайки след него с желязна увереност.

– Дори и животът си да ми даде... тя никога няма да бъде Демирханлъ – прошепва тя на празния въздух. – Нито жива, нито мъртва. А ти, сине, никога няма да се откажеш от името си.

Афифе се връща към керамиката си, но в очите ѝ гори пламък, който обещава, че войната в имението тепърва започва.

Хира стои пред огледалото, като внимателно издърпва ръкавите на роклята си, за да скрие моравите следи по китките си. В този момент Орхун влиза в стаята и спира, изненадан от вида ѝ.

Орхун повдига вежди: – Облечена си? Да не би да смяташ да излизаш?

Хира се обръща към него, а в очите ѝ грее надежда, която той отдавна не е виждал: – Брат ми се обади. Леля ми е пристигнала. Когато научила за мен, поискала да се запознаем възможно най-скоро. Той ще я доведе тук, в имението.

– Честито! Радвам се за теб – казва Орхун, но погледът му веднага се спуска към ръцете ѝ.

Хира нервно придърпва плата на роклята, опитвайки се да скрие раните, но Орхун вече е забелязал. Той се приближава бавно, взема тубичката с крем от нощното шкафче и нежно хваща ръцете ѝ. Започва да втрива лекарството в кожата ѝ с нежни движения.

Орхун я поглежда в очите, гласът му е тих и загрижен: – Много ли те боли?

Хира поклаща глава, устните ѝ треперят от вълнение: – Не, не е това... Дори да ме болеше, едва ли щях да го усетя сега. Толкова съм развълнувана! Ще се срещна с леля си за първи път... Когато брат ми ми показваше снимки на родителите ни, видях и нейна снимка, но... Сега е съвсем различно. Да я видя пред себе си, от плът и кръв...

Орхун неволно се усмихва, заразен от нейния ентусиазъм: – Изглеждаш като малко дете... Толкова си развълнувана.

– Така е... – признава тя и започва да реди въпрос след въпрос. – Каква ли е тя? Какво обича? Дали си приличат със сестра ми Вуслат? Знам толкова малко за нея...

Орхун я наблюдава с нежност: – Хубаво е да те виждам такава.

Изведнъж Хира млъква и го поглежда изпитателно. Усмивката ѝ леко помръква: – Ти си някак омърлушен. Нещо случило ли се е?

Орхун отклонява погледа си, опитвайки се да скрие следите от разговора с майка си: – Нищо сериозно. Просто няколко досадни подробности около бизнеса...

– Не искаш ли да ми кажеш? – настоява тя, поставяйки ръка върху неговата. – Може би мога да помогна.

Орхун спира за миг, мислите му препускат. Той я поглежда дълбоко в очите, сякаш търси пристан в тях: – Всъщност, има нещо, което можеш да направиш.

Хира се оживява: – Кажи ми... Каквото и да е, ще го направя.

Орхун не отговаря веднага. Той пристъпва в личното ѝ пространство и нежно обвива ръце около нея, притискайки я до себе си. Навежда се към ухото ѝ и прошепва, напомняйки за наближаващата им сватба: – Тик-так... Тик-так... Времето тече, Хира.

В кабинета си Орхун е потънал в работа, когато телефонът му извибрира. На екрана се появяват снимки на мястото, избрано за сватбеното тържество. Веднага след това се обажда организаторът на сватби.

Орхун вдига, гласът му е делови, но спокоен: – Да... Разбрах, гледам ги в момента. Промените са добри. Да, всичко изглежда наред, нека остане така. Благодаря ви, дочуване.

Той затваря телефона и погледът му се премества към часовника на стената. Ритмичното му тиктакане го връща към един скъп момент с Хира...

(СПОМЕН) Хира го гледа с нежност, докато са съвсем близо един до друг: – Можеш ли да дишаш малко по-тихо? Не чувам сърцето ти. Орхун се усмихва закачливо: – О, нима? Слушай тогава... какво казва сърцето ми? – Казва, че времето наближава... – прошепва тя. – Какво наближава? – пита той, сякаш не знае отговора. Хира го поглежда загадъчно: – Ти как мислиш? (КРАЙ НА СПОМЕНА)

Орхун прошепва тихичко, имитирайки стрелките: – Тик-так... Тик-так...

Лека усмивка озарява лицето му. Той посяга към снимка на бюрото си, на която е с Хира.

Хира влиза забързано в стаята си и чува настоятелното позвъняване на телефона. Лицето ѝ веднага се озарява от радостна усмивка. Тя грабва апарата, очаквайки да чуе добра новина.

– Батко! – възкликва тя с надежда. – Идвате ли вече?

Гласът на Кенан от другата страна обаче звучи напрегнато и тревожно: – Ох, не... няма да можем да дойдем.

Усмивката на Хира моментално замръква. Тя застива на място, а сърцето ѝ се свива от лошо предчувствие: – Защо? Нещо лошо ли се е случило?

– Почакай... – прекъсва я Кенан, опитвайки се да събере мислите си.

На улицата Кенан изглежда разстроен, докато Нуршах стои до него. Той сменя тона си, преминавайки към обяснения: – Докато обяснявахме на Нефес истинската причина, поради която се оженихме с Нуршах... искам да кажа, за фиктивния ни брак... леля е чула всичко. Разбрала е, че бракът ни е само на хартия.

Хира прехапва устни, осъзнавайки сериозността на ситуацията: – Ох, това е лошо... Не трябваше да научава по този начин.

– И още как... никак не е добре! – потвърждава Кенан. – Сега тя е тръгнала към теб. Поне така каза Фатих.

Хира се опитва да запази самообладание: – Добре. Ще ти се обадя веднага щом пристигне тук.

– Добре, мила, благодаря ти – отвръща Кенан, но гласът му става още по-неспокоен. – Имай предвид, че леля изобщо не познава Истанбул. Тя е чужда тук, всичко ѝ е непознато. Дали ще успее да стигне? Дали ще намери имението? Наистина не знам... Затова чакам новини от теб.

– Разбрах – отговаря кратко Хира, докато тревогата започва да я разяжда отвътре.

– Ще се чуем... – казва Кенан и се обръща към Нуршах: – Да проверим и там.

Хира бавно сваля телефона от ухото си. Тя се приближава към прозореца и поглежда към порта на имението, а пръстите ѝ нервно мачкат плата на роклята.

– Ами ако се изгуби по пътя? – прошепва тя на себе си, докато в ума ѝ вече се зараждат най-мрачните сценарии за съдбата на жената, която толкова копнееше да прегърне.

Хира стои пред Орхун, ръцете ѝ треперят, а в очите ѝ се чете истинско отчаяние. Тя току-що му е съобщила новината от Кенан.

– Да... Излязла е от вкъщи, без да каже на никого – обяснява Хира, опитвайки се да си поеме дъх. – Сама е в този огромен град.

Орхун веднага преминава в действие, лицето му става сериозно и съсредоточено: – Ще кажа на Салих да започне претърсване на района.

– Добре... но нека и ние излезем, моля те! – настоява Хира, като го гледа умолително. – Тя е тръгнала насам, може да търси къщата някъде наблизо. Може да се засечем по пътя.

Орхун я поглежда с безпокойство и поставя ръце на раменете ѝ: – Но ти не си добре... Не трябва да се изтощаваш. Забрави ли през какво премина само преди часове? Трябва ти почивка.

– Една възрастна жена е сама по улиците... – прекъсва го тя, а гласът ѝ прелива от болка. – Не мога да седя тук и просто да чакам, Орхун. Не и сега.

Орхун вижда, че няма да я разубеди. – А ще успееш ли да я разпознаеш?

– Мисля, че да. Брат ми ми показа снимката ѝ... Лицето ѝ е запечатано в ума ми.

Орхун изважда телефона си и започва да набира номер, докато насочва Хира към изхода: – На излизане ще предупредим Муса. Трябва да застане пред портата и да не мърда оттам.

– Добре – съгласява се тя и двамата бързо напускат стаята.

Нева се е скрила в един от ъглите на градината, далеч от чужди очи. Тя нервно потропва с крак и мърмори под носа си: – Какво направиха тези идиоти? Защо още няма новини?

Тя набира Коркут. Телефонът дава сигнал, а Нева притиска апарата към ухото си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляват. Накрая той вдига.

– Ало? – гласът на Коркут звучи изнервено.

– Ало! Какво стана? Свършихте ли работата? – изсъсква Нева.

Докато Коркут говори с Нева, камерата се премества в ъгъла на стаята му. Там лежи Перихан – ръцете, краката и устата ѝ са завързани здраво. Тя се бори с въжетата, очите ѝ са пълни с безумна ярост.

– Нещата излизат извън контрол! – казва Коркут, гласът му трепери от напрежение. – Когато разбра, че онова момиче е живо, тя напълно откачи. Не спира да повтаря „Ще я убия!“. Виж, тя изобщо не ме слуша.

Нева слуша в шок, докато Коркут продължава: – Наложи се да я вържа. Иначе щеше да се нахвърли и на мен, маниачката му с маниачка! Г-це Нева... не искам повече да се занимавам с тази луда. Ако щете и пет пъти повече пари ми дайте, не мога да издържа на този кошмар. Приключих! Ето ви я, правете каквото искате с нея. Аз си тръгвам.

Паниката обзема Нева, тя започва да заеква: – Къде отиваш? Не, в никакъв случай! Чакай, не мърдай оттам! Недей! Добре, слушай ме... идвам веднага. Не тръгвай никъде, докато не пристигна, чу ли ме?

– Няма да остарея тук – отсича Коркут. – Ако идваш, идвай веднага. Иначе ме няма.

– Казах ти, че идвам! – крещи Нева и затваря телефона с разперени пръсти. Тя започва да крачи нервно, лицето ѝ е изкривено от злоба. – По дяволите! Нищо не върви както трябва! Винаги ли ще се спъвам в нещо на финалната права? По дяволите! По дяволите!

Орхун и Хира вървят по крайбрежната алея, внимателно оглеждайки минувачите. Тревогата на Хира расте с всяка изминала минута.

– Предупредихме Муса, но ако не я разпознае? – Хира спира и поглежда Орхун с насълзени очи. – Ами ако сме се разминали някъде и не сме я видели? Сигурно се е изгубила...

Орхун спира и я хваща нежно за ръката, опитвайки се да влее спокойствие в нея: – Почакай. Може би тя ще намери нас, преди ние да намерим нея.

– Не мога да не се притеснявам – въздъхва тя, притискайки длани към гърдите си.

– След всичко, през което премина... – Орхун я поглежда дълбоко в очите с лека усмивка – ...съдбата няма да ти отнеме толкова лесно това, което си открила.

Хира му отвръща с плаха усмивка и двамата продължават да сканират тълпата.

Афифе седи в креслото си, притискайки слепоочията си с пръсти. Главоболието ѝ пулсира в ритъма на раздразнението ѝ. На вратата се чука плахо.

– Влез – произнася тя с натежал глас.

Влиза икономът Шевкет: – Да ви донеса ли лекарствата, госпожо?

– Няма нужда – отсича тя, без да отваря очи.

Шевкет обаче не си тръгва. Той престъпва от крак на крак: – Хм, госпожо... имам и една информация за вас.

Афифе бавно отваря очи, фиксирайки го с леден поглед: – Казвай.

– Г-ца Хира очаква гостенка. В кухнята вече текат големи подготовки.

– Каква гостенка? – веждите на Афифе се вдигат заплашително.

– Леля ѝ идва, госпожо – промълвява икономът, подготвен за бурята.

Афифе издишва шумно през нос: – Първо леля ѝ, после брат ѝ! Скоро цялата ѝ рода ще се изсипе тук! Кога се очаква да пристигне тази жена?

– Всъщност... тя май не може да дойде, госпожо.

– Говори ясно, Шевкет! – заповядва тя, губейки търпение.

– Извинете ме. Жената май се е изгубила. Г-н Орхун и г-ца Хира излязоха да я търсят лично. Оставили са Муса на портата да я чака.

Афифе се отпуска в креслото с ледено величие, а по лицето ѝ се изписва погнуса: – Трудно ми е да разбера защо Орхун се занимава с такива низши неща. Каква е тази жена, че да я посрещат на портата? И как може да бъде канена в дома ми без моето знание? Вече не знам на кое по-напред да се ядосвам.

– Напълно сте права, госпожо – съгласява се веднага Шевкет.

– Уведоми ме, когато жената се появи – нарежда тя и му прави знак да излезе. Лицето ѝ остава изкривено от гняв.

Кенан и Нуршах вървят бързо, почти тичат. Кенан е извън себе си: – Ох, лельо! Ох, лельо! Как може просто така да си тръгне? Не разбирам защо трябваше да стигаме дотук!

Нуршах го поглежда и не издържа: – Всъщност, тя не е виновна, че нещата стигнаха дотук. Ти си виновен.

Кенан застива на място, поразен: – Аз ли?

Нуршах също спира и го поглежда с остър поглед: – Да. Ако беше говорил с Нефес и бяхме приключили с темата за този брак, леля Зелиха нямаше да разбере нищо. Но тъй като Нефес все още има очаквания...

Кенан избухва: – Много съжалявам, Нуршах! Права си, извинявай! Какво трябваше да направя? Да застана пред Нефес и да ѝ кажа, че ти още не можеш да вземеш решение и не можем дори да говорим за това? Исках всички да са щастливи и никой да не е обиден, но явно аз съм глупакът тук!

Нуршах е стъписана от гнева му: – Не исках да кажа нищо лошо, разбра ме погрешно. Аз само...

– Както и да е, защо спряхме? – прекъсва я Кенан рязко. – Леля ми е изчезнала, а ние губим време в приказки!

Той тръгва напред, а Нуршах остава за миг сама: – Господи, помогни ми. Колкото повече се опитвам да оправя нещата, толкова по-зле стават...

Виждаме Зелиха да върви по крайбрежната алея. Тя е в разгара на лют спор с един непознат мъж: – Просто попитах за адрес! И пари ли трябва да плащам за това? Къде се е видяло такова безобразие? Гледаш го – човек, ама вътре – дявол! Какво е станало с този Истанбул?

В този момент Хира и Орхун приближават и чуват виковете ѝ. Хира застива, а сърцето ѝ прескача удар. Тя разпознава жената веднага.

– Това е леля ми, погледни! Тя е! – възкликва Хира.

Мъжът маха с ръка към Зелиха: – Жено, в коя ера живееш? Няма добро без пари!

– Вижте го само! Още говори! – не му остава длъжна Зелиха. – За човечност те мързи, ама езикът ти не спира! Можеше четиридесет пъти да ми обясниш пътя досега!

– Жено, засрами се!

– Мълчи! – гласът на Зелиха става още по-силен. – Не ме карай да отварям устата си, че няма да ти хареса!

– Виж какво, не ми викай... – сопва се мъжът. – Възрастна жена си...

Зелиха внезапно го хваща за яката: – Какво? Какво като викам? Казваш, че съм стара? Кълна се, ще те ударя!

Орхун бързо застава между тях, а Хира го следва по петите.

– По-спокойно, какво става тук? – пита Орхун с авторитетен глас.

Мъжът го оглежда стреснато: – Ти пък кой си?

– Какво смяташ да правиш? Хайде, тръгвай си – отсича Орхун. Мъжът бързо се отдалечава.

Зелиха се обръща към Орхун, все още наежена: – Ти пък защо се месиш? Мога и сама да се оправя. Или и ти ще ми искаш пари? – тя вижда усмивката на Орхун и спира. – Защо се усмихваш така?

Изведнъж Зелиха застива. Тя се вглежда в лицето на Орхун: – Сякаш те познавам отнякъде... Онзи безполезен Кенан ми показа твоя снимка. Ти ли си нашият младоженец?

Орхун кима с уважение. Зелиха мести погледа си и очите ѝ се срещат с тези на Хира. Времето сякаш спира.

– А... а ти си Хира? – гласът на старата жена започва да трепери от вълнение.

Хира кима, едва сдържайки сълзите си. Двете пристъпват една към друга, преодолявайки разстоянието на годините.

– Лельо... – промълвява Хира.

Зелиха я притегля и я прегръща толкова силно, сякаш иска да я скрие от целия свят: – Скъпа моя... моето момиче...

Докато двете се прегръщат, Орхун ги наблюдава с топъл поглед, след което дискретно се отдръпва и вади телефона си, за да се обади на Кенан.

Кенан и Нуршах са забавили крачка, потънали в тежко мълчание след последния спор. Напрежението между тях е толкова гъсто, че може да се разреже с нож. Изведнъж телефонът на Кенан извибрира. Виждайки името на Орхун, той вдига моментално.

– Казвай, Орхун! – изрича той, затаил дъх.

На алеята Орхун наблюдава Хира и Зелиха от разстояние и гласът му звучи спокойно: – Намерихме леля Зелиха. Добре е. В момента с Хира наваксват за всичките тези изгубени години. Скоро ще тръгнем заедно към имението.

Нуршах гледа Кенан с нетърпение и любопитство: – Какво стана? Какво казва брат ми?

Кенан затваря телефона и издишва тежко, сякаш планина е паднала от плещите му: – Слава на Бога! Олекна ми, Нуршах. Ако нямаше новини, щях да полудея. Благодаря ти още веднъж.

– Намерила ли е къщата сама? – пита нетърпеливо тя.

– Намерили са я, Нуршах. Орхун е бил там. Отиват към имението – обяснява Кенан, а лицето на Нуршах се озарява от искрена радост.

– Слава на Бога, наистина... Но това все още не променя нашата ситуация, нали? – добавя тя, а усмивката ѝ леко помръква.

Кенан кима замислено: – Да. Сигурен съм, че леля ще ни държи сметка. Както и да е...

В това време, на брега на морето, Хира и Зелиха са се вкопчили една в друга, сякаш се страхуват, че ако се пуснат, всичко ще се окаже сън. Орхун се приближава бавно към тях.

– Да си ходим у дома, ако сте готови? – предлага той тихо.

Зелиха се отстранява леко от племенницата си, без да пуска ръцете ѝ: – Ако нямаш нищо против, бих искала да поговорим насаме. Само леля и племенница.

– Разбира се – кима Орхун с уважение.

Хира му праща изпълнен с благодарност поглед, след което се обръща към Зелиха: – Ела, лельо, да седнем на онази пейка.

Нева и Коркут нахлуват в стаята. Когато Перихан, чиито ръце са завързани, а устата – запушена, ги вижда, тя започва да издава глухи, яростни звуци.

– Нямах друг избор! – оправдава се Коркут, сочейки към нея. – Тя е извън контрол, щеше да ни провали!

– Добре си направил! – изсъсква Нева и се изправя пред пленницата си. Очите ѝ искрят от неконтролируем гняв. – Перихан! Ти болна ли си? Защо не го направи, когато имаше шанс? Защо не я уби, Перихан! Защо се провали?

– Трябваше да приключиш с това веднъж завинаги! – добавя Коркут изнервено.

Нева я разтърсва силно: – Пак ли започна с твоите маниакални фантазии? Луда ли си, Перихан? Полудя ли съвсем?

Перихан се бори с въжетата, лицето ѝ е зачервено от напъни.

– Не се дърпай! – крещи Нева в лицето ѝ. – Знаеш ли какво ще стане, ако Орхун те намери? Знаеш го много по-добре от мен! Седни мирно и не издавай нито звук! Мълчи! Мълчи!

Перихан става още по-агресивна, косата ѝ е разрошена, а очите ѝ излъчват чисто безумие.

– Виж я, това е край! – прекъсва ги Коркут. – Тя не спира, напълно е откачила. Няма да я взема в чужбина в това състояние. Г-жо Нева, направих всичко, което поискахте, но дотук. Не мога да се справя с тази луда.

Нева се обръща към него с ярост: – Да не би да го правиш за „честни очи“? Дадох ти куп пари! Куп пари! Ще стискаш зъби, ако трябва! Гледай си парите и си трай!

Перихан успява да изплюе запушалката и изкрещява с пресипнал глас: – Ще те убия! Ще ви избия всичките!

Нева я хваща за раменете и я разтърсва като в транс: – Мълчи! Мълчи! Ще млъкнеш, чуваш ли? – тя се обръща към Коркут с пребледняло лице. – Тук сте в безопасност. Нищо няма да ви се случи. Дай ми време. Трябва да помисля, да намеря изход. През това време огънят ѝ... може би огънят ѝ ще изгасне! Нали така, Перихан? Ще мирясаш, нали! Мълчи! Мълчи!

Тя отново фиксира Коркут с призрачен поглед: – О, и запомни... ако Орхун намери тази жена, тя няма да предаде само мен. Ще предаде и теб. Орхун вероятно вече знае името ти. Той вече те преследва.

– В каква каша се забърках с теб... – промълвява Коркут, хващайки се за главата.

– Ще се успокоиш! – заповядва Нева. – Докато тя е в ръцете ни, няма опасност! Слагай приспивателни в питието ѝ, докато намеря решение!

– Не! Не! – крещи Перихан, борейки се за глътка въздух.

– Ще го направи! Мълчи! Успокой се най-сетне! – Нева губи разсъдъка си, крещейки срещу Перихан. – Когато всичко това приключи, всеки ще тръгне по пътя си. Ти отиваш в чужбина, ще живееш като крал, ясно ли е? Просто се успокойте!

Перихан продължава да се бори, опитвайки се да каже нещо, но Нева закрива устата ѝ с длан, докато очите ѝ се пълнят с безумие.

– Перихан, замълчи! – бе последното, което се чу в стаята.

Но докато Нева се опитваше да потуши един пожар, тя не подозираше, че в имението Афифе вече е запалила фитила на друга бомба, а леля Зелиха държеше ключа към тайна, която можеше да превърне сватбата на Орхун и Хира в кърваво пепелище...