В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун намира Хира и я изтръгва от лапите на смъртта в последния момент, но Перихан успява да избяга и продължава да представлява заплаха за нея.Докато Хира се бори за живота си в болницата, Нева е ужасена, че всеки момент може да бъде разкрита, че тя е помогнала на Перихан.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 241 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Докато Хира се опитва да намери покой в прегръдките на Орхун, кошмарите от преживяния ужас оживяват с нова, по-разрушителна сила. Нощта в болницата носи глътка спокойствие, но в сенките звярът не спи.
Перихан е притисната в ъгъла, а за едно ранено животно няма нищо по-опасно от поражението. Когато тя научава, че „пустинната мишка“ е оцелял, клетвата ѝ за кърваво възмездие, отекна по-силно от всякога.
В имението „Демирханлъ“ завръщането на двамата влюбени е посрещнато с маски от фалшиви усмивки и ледено мълчание. Докато Нева плете своята невидима мрежа от интриги, една неочаквана новина за среща с леля ѝ кара Хира отново да се усмихне.
Но белезите по китките са твърде пресни, а тайните, които Орхун крие, са напът да излязат наяве. Ще успее ли любовта да лекува раните на миналото, или новата буря ще помете и последната надежда за щастие?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Болничната стая е притихнала в тежката прегръдка на нощта, но за Орхун покой няма. Той не отделя очи от Хира, която се бори с демоните си насън. Лицето ѝ е изкривено от болка, тялото ѝ се напряга, сякаш още усеща въжетата, които я притискаха.
В съзнанието ѝ нахлуват кошмарите от склада... Лицето на Перихан е застинало в демонична усмивка, докато затяга примката около нея. Гласът на жената кънти като проклятие: – Умри! Умри! Умри!
Хира изпъшква и Орхун веднага усеща агонията ѝ. В момента, в който ръката му докосва рамото ѝ, тя отваря очи рязко, задавена от ужас. Погледът ѝ среща неговия – дълбок, загрижен и непоклатим.
– Тук съм... – гласът му е нисък, успокояващ. – Просто беше кошмар.
Хира се опитва да си поеме дъх, докато реалността бавно измества ужаса. Орхун нежно обгръща главата ѝ и я привлича към гърдите си, приютявайки я в прегръдката си.
– Успокой се... Аз съм до теб.
Той притиска устни към челото ѝ, сякаш иска да вземе цялата ѝ болка. Думите му започват да се леят, разкривайки една изстрадана изповед:
– Колко пъти те губих... Колко пъти бях изпитван от отсъствието ти. Всеки път, когато си мислех, че няма връщане назад, ние пак се събирахме. Не мога да се отблагодаря на Бог за това... Ти никога не ме изостави.
Хира се сгушва още по-силно в него, затваряйки очи, докато слуша биенето на сърцето му.
– Защото ти идваше всеки път – прошепва тя. – Ти ме спасяваше.
Орхун я поглежда с пламък в очите, който може да изгори целия свят:
– Докато съм жив, няма друг начин... Ако някой ден не дойда, когато имаш нужда от мен, знай, че вече не дишам.
– Боже опази! – Хира трепва от думите му и вдига очи към него. – Не го казвай дори. Ако теб те няма, аз оставам без ръце, без криле... Твоето присъствие в мислите ми ме крепеше. Мислех за мечтите ни, за обещанията, които си дадохме. Само така намерих сили да оцелея.
Орхун усеща как вълна от благодарност залива душата му. Лицето му омеква, а в погледа му се чете абсолютно обожание:
– Ти си моят кислород, Хира... а как може човек да живее, без да диша?
Настъпва тишина, изпълнена с нежност. Напрежението от изминалите часове бавно се разсейва. Хира се отпуска в ръцете му, клепачите ѝ натежават.
– Не мога да си държа очите отворени... – едва откъсва тя.
– Спи тогава – казва той и я завива внимателно, оставайки на пост до нея.
Вижте повече
„Плен“, с.2, еп.240: Орхун в луда надпревара с времето за живота на Хира...
Орхун намира Хира и я изтръгва от лапите на смъртта в последния момент, но Перихан успява да избяга и продължава да представлява заплаха за нея. Докато...
В тишината на болничната стая Хира най-после намира покой, отпусната в прегръдките на Орхун. Напрежението в тялото ѝ се стопява, заменено от топлината на мъжа, който е нейната крепост.
Орхун усеща как тя се успокоява и прошепва: – Чувстваш ли се малко по-добре?
Хира се сгушва още по-дълбоко: – Тук съм на най-доброто място на света... Но те изтощавам, нали? От колко време не си помръднал заради мен.
Орхун повдига вежда, а в ъгълчето на устните му се появява едва доловима, закачлива усмивка: – Да не би да си търсиш извинение, за да се отместиш от гърдите ми?
Хира веднага улавя шегата му и вдига очи към него, изпълнени с преданост: – Ако ми кажат да остана така завинаги, ще го направя. Никога няма да се оплача.
Лицето на Орхун се озарява от истинска, удовлетворена усмивка. Хира го наблюдава внимателно.
– Усетих усмивката ти – казва тя тихо.
– Не си единствената, която чувства спокойствие – отвръща той, докато я гледа с обожание. – Жената, която обичам, е в ръцете ми... Не само лицето ми, сърцето ми се усмихва в този момент.
Орхун поглежда часовника си, а Хира веднага забелязва движението. Притеснението отново пропълзява в гласа ѝ.
– Късно е, нали? Не мога да заспя и само говоря... Затова ли погледна часа?
– Нищо от това, което казваш, не ме притеснява – успокоява я той. – Не погледнах заради това.
Тъкмо тогава, на вратата се чува тихо почукване. Хира се сепва, изненадана от среднощния посетител: – Питам се дали не е медицинската сестра?
Орхун се изправя с мистериозна усмивка: – Нека видим кой е.
Той отваря вратата и на прага се появява куриер с малък пакет.
– Добра вечер, господин Орхун – поздравява мъжът.
– Благодаря ти – отвръща Орхун, взема пакета и затваря вратата след куриера. Той се приближава към леглото, а в очите му блести нежност. – Помислих си, че имаш нужда от нещо, което да те накара да се усмихнеш малко повече... Нещо, което да ни върне към добрите спомени.
Орхун отваря кутията и пред очите на Хира се разкрива познато изкушение – крем брюле и две лъжички.
– Помислих си, че можем да го споделим – казва той и подава първата хапка към устата ѝ.
В момента, в който Хира вкусва десерта, спомените нахлуват в съзнанието ѝ... Вижда онази нощ, звездите над тях и него, който държеше същия десерт.– Крем брюле... – промълвява тя в спомена си.– Не знам дали вкусът е същият – казва тогава Орхун, – но реших, че може да ти хареса да хапнеш, докато гледаш звездите.– Вкусно е – отвръща тя в миналото. – Трябва и ти да опиташ. Но нямаме друга лъжичка.Орхун я поглежда тогава с онази характерна увереност: – В ръката ти има лъжичка. Ако нямаш нищо против... Невероятно е на вкус.
Когато се връщат в реалността на болничната стая, погледът на Хира е прелял от любов и признателност. Орхун продължава да я храни внимателно, лъжичка по лъжичка, сякаш чрез този жест ѝ вдъхва живот.
Болничната стая отново потъва в уютна тишина, след като последната лъжичка от десерта е изядена. Хира изглежда преобразена – страхът в очите ѝ е отстъпил място на крехка усмивка.
– Пак успя да ме накараш да се усмихнеш. Благодаря ти – прошепва тя, докато силите ѝ започват да я напускат.
Орхун сяда на ръба на леглото, без да пуска ръката ѝ. Погледът му е пристан, в който тя най-после може да се скрие.
– Да те видя така... струва си всяко усилие – отвръща той с глас, пълен с нежност. – Но виждам, че вече едва се бориш със съня. Хайде, затвори очи. Заспивай.
Той я притегля в защитната си прегръдка, обгръщайки я с целия си авторитет и грижа, сякаш тялото му е щит срещу целия свят.
Далеч от болницата, в мрачно укритие, Перихан и Коркут се крият като плъхове. Докато Коркут нервно обикаля, Перихан е застинала с плашещо самообладание.
– Ще чакаме тук, докато бурята премине – заявява Коркут. – След това ще те изпратя в чужбина.
Перихан се протяга лениво, сякаш собственият ѝ живот не е заложен на карта: – Не ми пука. Ако искаш, не ме изпращай никъде.
– Ти даваш ли си сметка колко е сериозно? – избухва Коркут. – Орхун Демирханлъ те търси под дърво и камък! Да не говорим за полицията!
– Не ме интересува! – срязва го тя, а очите ѝ светват от безумие. – Отмъстих за децата си! Пратих Хира в ада! Другите да правят каквото щат!
Докато Перихан се опиянява от триумфа си, телефонът на Коркут иззвънява. Нева е.
– Къде сте? – гласът ѝ трепери от напрежение.
– На сигурно място сме – отвръща кратко той.
– Перихан чува ли ме? Пусни на високоговорител! – заповядва тя.
Коркут се подчинява, а Перихан се разсмива цинично: – Слушаме те, скъпа!
Нева едва сдържа гнева си, усещайки как примката се затяга и около нейния врат.
– Слушай ме добре! Орхун е вдигнал всички на крак. Ако разбере нещо, всички сме съсипани!
– Разбрах – прекъсва я Коркут. – Утре я пращам зад граница.
– Утре може да е късно! – гласът на Нева става остър като бръснач. – В момента Хира е в болницата. Орхун може вече да е изтръгнал информация от нея!
Лицето на Перихан изведнъж застива. Маската на величие пада, заменена от чист ужас и ярост.
– Какво каза? – изкрещява тя. – Онази пустинна мишка още ли е жива? Не е ли мъртва?
– Орхун я спаси в последната секунда! Но не това е важното сега...
– Никъде няма да ходя! – Перихан скача, обзета от истерия. – Няма да мръдна, докато не видя как тя издъхва! Заклевам се в децата си – ти ще умреш!
– Как така няма да тръгнеш? – Нева губи контрол. – Въпрос на време е да ви намерят!
Коркут поглежда Перихан с погнуса: – Ще бъде много трудно да спрем тази маниачка...
– Внимавай с нея! – довършва Нева. – Да не направи някоя лудост, иначе горим всички!
Лицето на Нева помръква в мрака на имението. В същото време Перихан се взира в пространството, сякаш вижда врага пред себе си, а гласът ѝ звучи като проклятие: – Няма да се отървеш от мен. Ти ще умреш!
Докато тя крои новия си план, в болницата Орхун нежно гали косата на заспалата Хира, без да подозира, че звярът се подготвя за последен, отчаян скок.
Нощната тъмнина бавно се разсейва над Истанбул, отстъпвайки място на сивото и студено утро. Слънцето едва си проправя път през облаците, но за обитателите на имението Демирханлъ новият ден започва с напрежение.
Пред входа на сградата цари оживление. Орхун и Хира се завръщат. Орхун върви уверено, но погледът му е буден, сякаш сканира всяко кътче за скрита опасност. Хира е бледа и крехка, но ръката ѝ е здраво вплетена в неговата.
Нева ги чака на прага, маската на загриженост е идеално поставена на лицето ѝ. Около нея са се събрали и хората от имението.
– Добре дошли... – казва Нева, като гласът ѝ е мек, но очите ѝ остават хладни.
Орхун и Хира само леко кимват, без да нарушават дистанцията. Муса пристъпва напред с искрено облекчение: – Добре дошла у дома, сестричке...
Лицето на Хира най-после се озарява от слаба усмивка: – Благодаря ти, Муса. Гонджа също се включва: – Добре дошла. Дано бързо се възстановиш.
Орхун обаче не слуша любезностите. Той търси майка си, но Афифе никъде не се вижда. Отсъствието ѝ е притеснително.
Халисе прекъсва тишината: – Добре дошла, момичето ми. Направила съм ти лековита супа. Трябва да събереш сили.
– Донесете я в стаята ѝ – отвръща Орхун, без да оставя място за възражения.
Орхун и Хира прекрачват прага, хванати за ръце – символ на единство, който боде очите на присъстващите. Нева остава отвън, загледана в гърбовете им. В погледа ѝ се чете неприкрита злоба, докато гледа как планът ѝ за пореден път се разпада.
Орхун и Хира най-после прекрачват прага на стаята. Въздухът тук е тежък от спомени, но и изпълнен с облекчение. Орхун я поглежда с очи, в които се чете не само закрила, но и огромна доза притежание.
– Ела... Най-после си там, където ти е мястото... – казва той тихо.
Той бръква в джоба си и изважда нейните вещи – телефона ѝ и гривната, която бе станала нейната единствена надежда в мрака.
– Майка ми намери гривната пред фондацията. Открих и телефона ти – добавя той, подавайки ѝ ги.
Хира докосва бижуто с треперещи пръсти, сякаш се уверява, че всичко е истина: – Изпуснах гривната нарочно... исках да ти оставя следа.
Орхун само кимва – жест, който казва „знам“. Лицето му помръква за миг при спомена за паниката: – Трудно ми е дори да обясня какво почувствах в онзи момент.
– Слава на Бога – прошепва Хира. – Кошмарът свърши.
– Слава на Бога – повтаря той, сякаш запечатва думите ѝ.
В този момент вратата се отваря и в стаята влиза Нева. На лицето ѝ е изписана онази фалшива загриженост, която винаги оставя горчив вкус.
– Навън беше толкова претъпкано, Хира... не успях да ти кажа колко се радвам, че се оправи. Затова се отбих сега.
– Благодаря – отвръща Хира кратко.
– Мога ли да направя нещо за теб? – предлага Нева, поглеждайки към Орхун.
– Не. Аз се грижа за всичко – прекъсва я Орхун с леден тон.
Почукване на вратата прекъсва неловката сцена. Влиза Гонджа с поднос в ръце.
– Извинете, нося супата. Заповядайте.
– Благодаря ти, Гонджа – усмихва се Хира.
Нева разбира, че присъствието ѝ е излишно, и бавно се оттегля, но не и преди да хвърли последен поглед: – Изяж си супата на спокойствие, ще мина по-късно. Ако имаш нужда от нещо, само извикай.
Хира само кимва, а Орхун дори не я поглежда.
Гонджа оставя подноса и добавя: – Кака Халисе каза да изядеш всичко. Това е лековита супа. Докато я правеше, не спря да се моли за теб.
– Предай ѝ благодарностите ми – казва Хира, трогната от жеста.
– Да ти е сладко. Ще взема подноса по-късно – добавя прислужницата и излиза.
Орхун се обръща към Хира, а гласът му омеква: – Всички са щастливи, че си у дома.
– Благодаря им – отвръща тя, но усеща, че Орхун е неспокоен.
– Трябва да свърша нещо – казва той изведнъж.
Хира го поглежда с тревога: – Къде отиваш? Ще излизаш ли?
– Тук съм, в къщата. Не е нищо важно, веднага ще го оправя. Изяж си супата и си почивай.
– Успех тогава – отвръща тя, докато го изпраща с поглед.
В дома на Кенан утрото носи необичайно вълнение. Той и леля Зелиха влизат в хола, но жената не може да си намери място от нетърпение.
– Ох, Кенан, не съм мигнала до сутринта – реди Зелиха, докато оправя забрадката си с треперещи ръце. – Искам да видя това момиче, да я прегърна колкото се може по-скоро!
Кенан се усмихва на нейната загриженост: – Сега ще ѝ се обадя. Още днес ще се срещнете, не се притеснявай.
Той набира номера на Хира. В същото време в имението, Хира тъкмо е поднесла лъжицата със супа към устата си, когато телефонът ѝ иззвънява. Виждайки името на екрана, лицето ѝ светва.
– Ало, братко, как си?
– Чух гласа ти, как мислиш, че се чувствам? – радва се искрено Кенан. – Много съм добре. А ти как си?
– И аз съм добре. Орхун ми каза, че си звънял вчера, но бях заспала рано.
– Хира, всъщност ти звъня с новина. Затова те търся.
– Каква новина? – гласът на Хира трепва от любопитство.
Кенан поглежда към Зелиха, която го фиксира с очакване: – Леля Зелиха пристигна от родния край. Умира от желание да се запознае с теб.
Усмивката на Хира става още по-широка: – О, и аз много исках да я видя! Тъкмо онзи ден говорихме с Орхун, че трябва да я посетим.
– Е, вие не успяхте да отидете, затова ние идваме при вас. Свободна ли си днес?
– Разбира се, че сме свободни! Идвайте веднага, чакам ви!
След като затваря телефона, Хира грее от щастие. Почукване на вратата прекъсва мислите ѝ и в стаята влиза Халисе.
– Изяде ли супата, момичето ми? – пита тя с майчинска загриженост.
– Не успях да я довърша цялата, како Халисе, но ти благодаря много. Беше чудесна.
– Да ти е сладко! Ако поискаш нещо друго, само кажи – веднага ще го приготвя.
– Нищо не искам, всъщност трябва да ставам. Знаеш ли, леля ми ще идва на гости! Толкова съм щастлива, че не знам какво да кажа.
Халисе плесва с ръце, споделяйки радостта ѝ: – Ох, чедо, виж чудесата на Господ! Едно след друго ти изпраща хубави неща. Лелята е като половин майка... Дано тя бъде мехлем за раните ти!
При спомена за раните, погледът на Хира неволно пада върху китките ѝ. Тя застива. Лилавите петна от въжетата на Перихан още стоят като грозен печат върху кожата ѝ.
– Ръцете ми... още са в синини – промълвява тя, а гласът ѝ помръква. – Не мога да се появя пред леля си така. Ще я уплаша.
Хира панически започва да дърпа ръкавите на пуловера си надолу, опитвайки се да скрие следите от мъчението. Халисе забелязва тревогата ѝ и бързо пристъпва напред, за да я успокои.
– Сега си почини малко. Ще измислим нещо, не се притеснявай, всичко ще се оправи...
Халисе излиза с топла усмивка, оставяйки Хира сама. Момичето гледа към прозореца, опитвайки се да се усмихне, но страхът не я напуска.
