„Плен“, с.2, еп.231: Чудото се случи! Вълнуващата среща на Хира и Кенан!

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Докато Кенан не може да си намери място от радост, а Хира се чувства като в красив сън, вълнението взема връх и ги хвърля в пълен хаос. Но когато Орхун и Хира най-после пристигат за голямата среща, те са изненадани – Кенан го няма.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 230 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

Една снимка, един ДНК тест и една истина, която Афифе Демирханлъ никога не си е представяла, че ще чуе... В този красив епизод се случва вълнуващата среща на брат и сестра Кенан и Хира

Кенан разтваря старите семейни албуми, за да извади от тях не само спомени, но и доказателства за една кръвна връзка, прекъсната преди години. Но докато брат и сестра се прегръщат през сълзи, в имението вече се кове план за тяхното унищожение. Гневът на Афифе заплашва да изпепели всичко по пътя си.

Ще успее ли Орхун да спре майка си, преди тя да е посегнала на крехкото щастие на Хира? И какъв е тайнственият подарък от покойната им майка, който Кенан връчва на сестра си с толкова любов? Истината излезе наяве, но цената ѝ тепърва ще бъде платена... Не пропускайте развръзката!

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

В къщата на Кенан напрежението може да се разреже с нож. Орхун, Хира и Нуршах седят потънали в мълчание. Нуршах не може да си намери място от нерви и се опитва да разчупи леда: – Е... Кенан ще си дойде всеки момент. Направих чай, съвсем пресен е, но ако искате, мога да ви сваря кафе? Или ако сте гладни, веднага ще приготвя вечеря.

Хира само поклаща глава, погледът ѝ е блуждаещ, сякаш е някъде далеч. Гласовете на останалите достигат до нея като през мъгла. – Нищо не искам... – едва промълвява тя.

Орхун забелязва пребледнелите ѝ устни и кимва на сестра си: – Донеси малко вода, Нуршах.

Докато Нуршах бърза към кухнята, Орхун я изпраща с тежък, замислен поглед. Всяка секунда чакане измъчва Хира. Тя се изправя рязко, ръцете ѝ треперят. – Отивам да си измия лицето и ръцете – казва тя, търсейки повод да остане сама за миг. Орхун само я поглежда с очи, давайки мълчаливото си съгласие.

Нуршах се връща с чаша вода, но намира само брат си. – Не може да си намери място от вълнение... Кенан, откакто разбра новината, е като болен. Но имат право да са толкова развълнувани, нали?

Орхун запазва каменното си спокойствие, макар че веждата му леко потрепва: – Къде е Кенан?

– Излезе малко на въздух. Беше толкова нетърпелив, че не го свърташе на едно място. Беше досущ като Хира, погледни я само... – обяснява Нуршах, поглеждайки към вратата, през която излезе снаха ѝ.

– Нормално е – отсича Орхун.

– Дори не си взе телефона със себе си. Толкова беше извън себе си, че забрави всичко – добавя притеснено Нуршах и тихо прошепва: – Дано само от вълнение не пропусне най-важния момент.

В банята Хира се подпира на мивката и се гледа в огледалото. Лицето ѝ е бяло като платно, а сърцето ѝ блъска в гърдите така, че сякаш всеки ще го чуе. – Успокой се... След минута ще го видиш... – повтаря тя на отражението си, но гласът ѝ прекъсва.

Тя плиска студена вода върху лицето си, опитвайки се да прогони замайването. – Няма страшно. Дишай... Той не е непознат... Всичко е наред. Вълнението обаче е по-силно от нея. Тя се хваща за края на мивката, докато кокалчетата на пръстите ѝ побеляват.

Обратно в хола, безпокойството на Орхун започва да излиза на повърхността. – Къде може да е отишъл толкова време?

Нуршах свива рамене: – Когато иска да събере мислите си, обикновено отива в парка. Може би е на плажа. Не знам...

В този момент Хира се връща в стаята, пристъпвайки плахо, със зачервени очи. Нуршах посяга към чашата: – Ето, донесох водата.

Изведнъж на вратата се чува силно, настоятелно почукване. Сърцето на Хира сякаш спира. – Да! Най-после е тук! – възкликва Нуршах и хуква към антрето. Хира заковава поглед в прага, цялата се разтреперва. Орхун не сваля очи от нея, следейки всяка нейна реакция с прикрита тревога.

На входа Нуршах отваря вратата и въздъхва с облекчение, виждайки Кенан. – Къде се губиш, Кенан? Притеснихме се за теб!

– Бях до къщата на сестра ми – отговаря той задъхан.

Нуршах го гледа неразбиращо: – Защо? Искам да кажа, разбира се, че можеш да ходиш, но знаеше, че брат ми и Хира ще дойдат.

– Трябваше да взема нещо за Хира. Взех го.

– Какво си взел? – любопитства тя, но Кенан е твърде нетърпелив, за да обяснява. – Ще видиш. Тук ли са?

– Тук са, разбира се.

Кенан преглъща тежко, поправя ризата си с нервно движение: – Добре, добре... Как изглеждам? Добре ли съм?

Нуршах не издържа и се усмихва на неговата суета: – Както винаги.

– Какво значи „както винаги“, Нуршах? Добре ли изглеждам или зле? Кажи ми!

– Изглеждаш идеално – успокоява го тя.

– Добре... – издишва той и тръгва към хола.

Хира не издържа повече на напрежението и скача от мястото си, приковала очи към вратата. – Идва... – гласът ѝ е едва доловим, насечен от вълнение. Орхун също се изправя, заставайки до нея като скала. – Успокой се... – прошепва той, опитвайки се да влее от своята увереност в крехкото ѝ тяло. Хира за миг откъсва поглед от вратата и го поглежда с блясък в очите: – Спокойна съм, много съм спокойна... Но в следващия миг тя отново се вторачва напред. Вратата се отваря и погледите на Кенан и Хира се сблъскват. Светът около тях изчезва. – Сестричке... – изрича Кенан, сякаш се страхува, че ако говори по-силно, тя ще се разпадне. – Батко... – отвръща тя през сълзи. Двамата се втурват един към друг и се вкопчват в прегръдка, която събира в себе си години на самота, болка и копнеж.

Докато в едната къща се празнува чудо, в имението на Демирханлъ се подготвя буря. Афифе рисува върху керамика с ледено спокойствие, а ръцете ѝ се движат с хирургическа прецизност. На вратата се чука. – Влез! – отсича тя, без да вдига глава. Влиза Шевкет. – Слушам те. Научи ли нещо? – Научих, госпожо... Но... Как да го кажа? Е-е-е... – заеква той. Афифе спира да рисува. Четката застива във въздуха, а очите ѝ, пълни с подозрение, се забиват в него: – Продължавай... – Господин Орхун цяла седмица е правил ДНК тестове. Затова се е срещал толкова често с господин Салих. Лицето на Афифе помръква, маската на спокойствието започва да се пропуква. – ДНК тест? Какво? На кого? – Оказва се, че господин Кенан и госпожица Хира са брат и сестра – изстрелва Шевкет. Афифе остава като вцепенена. Устните ѝ треперят, докато изрича: – Как така? Кой господин Кенан? За кого говориш? – Съпругът на госпожица Нуршах... Господин Орхун е направил теста, за да е напълно сигурен в ситуацията. – Не ставай смешен! – избухва тя, а гласът ѝ реже като бръснач. – Никой не трябва да смее да идва при мен с такива измислици! Шевкет свежда глава, но продължава колебливо: – Резултатът е положителен, госпожо. Хира и Кенан наистина са брат и сестра. Четката в ръката на Афифе пада на пода, оставяйки грозно петно, точно както новината цапа името на рода ѝ.

Гневът на Афифе кипва, кръвта нахлува в главата ѝ. – Какви са тези безсмислици! Какво значи „брат и сестра“? Кой съчини тази лъжа? – крещи тя към притихналия иконом. – Откъде знаеш, че е вярно? Това твърдение е твърде абсурдно, за да бъде истина! – Госпожо, ДНК анализът не оставя място за съмнение. Говори се и за някаква снимка... От нея е тръгнало всичко – отговаря смирено Шевкет. – Някой играе игрички! Това не е възможно! – За съжаление е вярно, госпожо... Видях анализа с очите си... Афифе притиска слепоочията си. Мислите ѝ препускат трескаво. – Къде е Орхун? Върна ли се? След като Шевкет поклаща отрицателно глава, тя му прави рязък знак да се маха. – Да, изчезвай! Щом икономът излиза, Афифе остава сама със своя гняв.

Афифе трескаво набира номера на Орхун, но той не вдига. Лицето ѝ се изкривява от ярост.

– Не, това не може да продължава така! Ако наистина са брат и сестра... тази двуглава змия трябва да бъде обезглавена, преди да е пуснала още отрова! Ще смачкам главата им, докато са още заслепени от щастие!

В дома на Кенан сякаш времето е спряло. Хира и Кенан все още се държат един за друг, сякаш се боят, че ако се пуснат, всичко ще се окаже сън. Нуршах наблюдава сцената с насълзени очи и шепне на Орхун: – Батко... Погледни това чудо... Орхун прегръща сестра си още по-силно, изпълнен с неочаквана нежност: – Ето това е да имаш сестра, Нуршах! Кенан внимателно избърсва сълзите от лицето на Хира, опитвайки се да бъде силен заради нея: – О, не, стига... Без сълзи. Всичко е наред, не плачи вече. Но Хира не може да спре риданията си. – Братко... – Сестричке! Моята малка сестричка! – Кенан я притиска отново до сърцето си. – Толкова съжалявам... Не мога да се сдържа – отвръща тя смутено. – Всичко е наред, чуваш ли? Всичко вече е наред. – опитва се да я успокои Кенан.

Хира бавно се отдръпва от прегръдката му, сякаш се страхува, че този миг ще се разпадне.

– Все още не мога да го проумея… – гласът ѝ е едва доловим. – Имам си брат… Сякаш всичко е сън… и ме е страх да не се събудя…

Кенан я гледа с обожание: – Сестра ми, която мислех за мъртва, е тук, пред очите ми. Бог ни върна един на друг.

Нуршах се намесва с топла усмивка: – Мисля, че е време да седнете. Имате да наваксвате толкова много...

Щом сядат, Кенан изважда малка, изящна кутийка: – Това са перлените обеци на майка ми. Семейна реликва са. Бях сигурен, че ще ти отиват.

Хира посяга към тях с треперещи пръсти. Но Кенан изважда и второ нещо – малки, плетени бебешки терлички. – А това... Майка ми ги е плела за теб, но така и не си имала шанс да ги обуеш. Сестра ми не посмя да ги изхвърли... Пазеше ги през всичките тези години.

При спомена за покойната Вуслат, Хира застива. Лицето ѝ помръква от внезапна болка. – Сестра ми... – прошепва тя, а в стаята натежава горчивата тишина на загубата.

Орхун прави знак на Нуршах и двамата се оттеглят към кухнята.

Хира вдига насълзените си очи към Кенан: – Ти вече ми каза най-хубавата дума. Нарече ме „сестра“... Тази дума струва повече от всичко на света. Израснах, без да знам какво е семейство. А сега имам брат... Можеш ли да го кажеш пак?

Очите на Кенан също се овлажняват. Той я притегля силно към себе си: – Сестричке! Моята скъпа сестричка!

В кухнята Нуршах приготвя кафе, докато Орхун стои подпрян на плота, потънал в мисли. – Толкова се радвам за тях, батко... – обръща се тя към него и го прегръща през кръста. – Няма нищо по-хубаво от това да имаш брат. Моят прекрасен батко...

Тя обаче въздъхва тежко: – Жалко само, че всичко се разбра толкова късно. Мечтата ми беше госпожа Вуслат да ги види заедно, докато беше жива. Сега в щастието им винаги ще има една празнина.

– Да... – кимва Орхун с помръкнал поглед. – Винаги ще си казват „Ех, да беше тук с нас“. Дори да не го изричат, ще го усещат.

– Точно като нас... – довършва Нуршах. – Винаги ни е горчиво, винаги сме наполовина...

Двамата за миг потъват в спомена за Нихан. Орхун обаче забелязва, че джезвето започва да кипи: – Нихан сигурно ни гледа отнякъде. А кафето... едва ли иска да гледа как сестра ѝ го изпуска на котлона.

– Ох! – сепва се Нуршах и бързо посяга към кафето, докато Орхун я наблюдава с рядка за него топла усмивка.

В хола на Кенан Хира притиска малките бебешки обувки до сърцето си, сякаш чрез тях докосва миналото, което ѝ е било отнето. – Батко... Пазиш ли снимки на родителите ни?

– О, Боже! Да, разбира се. Веднага ще ги донеса! – възкликва Кенан и тъкмо да стане, телефонът му извънява. Той хвърля поглед към екрана. – Извинявай, Фатих е. Нефес е у тях. Между другото, бабата на Фатих прави невероятни манти. Та, да знаеш... племенницата ти обожава манти.

На лицето на Хира изгрява нежна, невярваща усмивка. Тя повтаря думата тайно, опитвайки вкусa ѝ: – Племенницата ми... Тя е моя племенница. А аз съм нейна леля...

Кенан кимва с грейнало лице и вдига слушалката: – Да, Фатих. Разбирам... Остави я да спи тогава. Донеси я сутринта. Добре, до скоро. – Той затваря и се обръща към влизащите в стаята Орхун и Нуршах: – Нефес е заспала у Фатих. Казах му да не я буди, ще я доведе утре сутрин.

– Правилно си постъпил – съгласява се Нуршах.

– Моята малка принцеса... – замечтано казва Кенан. – Като дойде и чуе изненадата, като разбере, че си има леля... направо ще онемее! Но чакайте, щяхме да гледаме албума. Веднага го нося!

Докато той отива за снимките, Орхун се приближава до Хира и я поглежда загрижено: – Добре ли си? Тя само кимва, очите ѝ блестят от вълнение. Кенан се връща с албум в ръце. – Ето го! Нашият албум. Време е да се запознаеш с майка ни и баща ни.

Хира поема албума с треперещи ръце. Когато отваря първата страница, времето сякаш спира. Под звуците на нежна музика, Кенан започва да ѝ разказва историята на семейството им. Хира прелиства страниците – понякога със сълзи, понякога с възхищение, докато Орхун и Нуршах наблюдават тази свещена среща с миналото.

Нощта отстъпва пред първите лъчи на слънцето над Истанбул. В дома на Кенан утрото започва необичайно топло. Четиримата са седнали около богата закуска, а смехът им оглася стаята. – Наистина! Като малък не слизах от дърветата. Този клон мой, онзи клон мой... – разказва Кенан, жестикулирайки оживено. – Естествено, коленете и ръцете ми винаги бяха в рани и синини.

– Значи си бил голям пакостник... – смее се Нуршах.

– Наистина ли беше толкова непослушен? – пита Хира с интерес.

– И да, и не. Имах и своята философска страна – обичах да изследвам. Като малък исках да стана астронавт. Обожавам звездите, мога да гледам небето с часове.

– Аза също ги обичам! – възкликва Хира и се обръща към Орхун. – Нали? Орхун я поглежда с топла усмивка: – Да. Обожаваш ги. Ние ги обожаваме.

– Дали имаме и други прилики? – любопитства Хира.

Нуршах се намесва с пламък в очите: – Оня ден те гледахме как си бъркаш чая. Беше като по учебник – същият език на тялото, същите движения като на Кенан. Направо ни смая!

– Сериозно ли? – изненадва се Хира. – Напълно... – потвърждава Орхун през смях.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на това да имаш брат? – казва Нуршах. – Понякога в такъв момент откриваш прилика, която никога не си забелязвал...

Хира се усмихва, но в погледа ѝ има лека тъга: – Сега за първи път усещам това. Всичко е толкова ново, имам толкова много да уча... Чувствам се като малко момиченце.

Кенан я поглежда с бащинска нежност: – Точно така, като малко момиченце си. Хира, прости ми... още не мога да свикна, думите ми бягат. Като кажа „сестро“, все се сещам за Вуслат. Но ти си моя сестра. Ти си моята принцеса. Странно е, нали?

В този момент на вратата се чува почукване. – Опа! Като стана дума за принцеси... най-малката и най-красивата принцеса на къщата пристигна! Отивам да отворя.

Кенан излиза, а Хира се раздвижва неспокойно на стола: – Чудя се как ли ще реагира Нефес, когато разбере, че съм ѝ леля?

– Не се притеснявай. Тя вече те обича. Като разбере истината, ще бъде още по-щастлива – успокоява я Орхун.

Кенан влиза в стаята, водейки малката Нефес, следвани от Фатих. – Хайде, миличка. Моята малка принцеса, имам страхотна изненада за теб!

– Изненада? – ококорва се Нефес.

Кенан кляка пред нея, хващайки я за ръчичките. – За съжаление, загубихме твоята леля... – лицето на детето помръква. – О, не, миличка, не тъжи. Но знаеш ли, че тя ни остави прекрасен подарък, преди да си отиде? И на мен, и на теб.

– Леля ми? Оставила е подарък? – обърква се момиченцето.

Кенан кимва и посочва към Хира, чиито очи вече плуват в сълзи: – Да. Остави ни най-красивия подарък на този свят. Една сестричка за мен и една леля за теб. Хира е моя сестра и твоя леля.

Нефес премества невярващия си поглед към Хира. Хира кляка на нейното ниво и разтваря обятията си, без да крие вълнението си. – Значи ти си моя леля? – пита тихичко детето.

– Да, аз съм твоята леля – отговаря Хира.

Двете се вкопчват в прегръдка, а в стаята не остават сухи очи. – Възможно ли е такова нещо? – шепне смаяният Фатих. – Това е истинско чудо, нали? – отговаря му Кенан, сияейки от щастие.

Всички се усмихват, гледайки прегърнатите Хира и Нефес.

Докато в дома на Кенан цари семейна идилия, в имението на Демирханлъ въздухът е наелектризиран. Афифе седи в хола, обсебена от собствените си мрачни мисли за Орхун и Хира. Шевкет се приближава тихо, сякаш стъпва върху тънък лед. – Сутрешното ви кафе, госпожо. – Къде са? – избухва тя, а в очите ѝ прескачат искри от ярост. – Вече е ден, а тях все още ги няма. Дори не си правят труда да ме известят! Шевкет свежда глава, опитвайки се да запази неутрален тон: – Твърде вероятно е да са при господин Кенан, госпожо. Афифе изрича името с такава погнуса, сякаш е отрова в устата ѝ: – Господин Кенан... – Да ви е сладко кафето – отвръща икономът и бърза да се оттегли, оставяйки господарката да потъне в своето нервно безпокойство.

В същото време в къщата на Кенан атмосферата е коренно различна. Всички са се върнали около масата, а малката Нефес удобно се е настанила в скута на Хира. Детето гледа ту леля си, ту Орхун с невинно любопитство: – Ами... лельо... чичо Орхун... той брат на леля Нуршах ли е? Твой съпруг ли е? На лицата на всички се появява мека усмивка. Орхун поглежда към Хира и отговаря кратко, но многозначително: – Скоро... – Добре... – продължава Нефес, пресмятайки наум роднинските връзки. – Щом е брат на леля Нуршах, значи ли, че ми е чичо?

Точно в този момент телефонът на Орхун извънява. Ведрото му изражение веднага се променя, щом вижда името на майка си на екрана. Афифе чака на другия край на линията, стиснала слушалката така, че кокалчетата ѝ са побелели. – Да? – отговаря Орхун. – Най-после! – гласът на Афифе реже като бръснач. – Много мило от твоя страна. Вече не благоволявате ли да вдигате телефоните си? Правилата в това семейство не важат ли вече? – Мамо... – опитва се да я прекъсне той. – Цяла нощ не се прибрахте и дори не ми каза? – тя прави пауза, а гласът ѝ става още по-остър. – Вярно ли е това, което чух? Орхун не навлиза в обяснения, гласът му е твърд като камък: – Твърде много въпроси, мамо. Това, което си чула, е вярно! Ще ти разкажа подробностите, когато се прибера. – Чакай! Слушай ме добре! – настоява тя, но изведнъж до ухото ѝ достига веселият смях на компанията около масата. Лицето ѝ се изкривява от злоба. – Виждам, че на всички ви е много забавно. Къде сте? – Трябва да затварям – отвръща Орхун и прекъсва връзката.

В имението на Демирханлъ времето сякаш е спряло в леден капан. Афифе стои до прозореца, загледана в нищото, когато Орхун най-после влиза в стаята. Тя се обръща рязко, а гласът ѝ трепери от потиснат гняв: – Къде си, сине? Аз тук умирам от тревога... Прибираш се вкъщи и дори не си правиш труда да ми кажеш!

– Имах неща за вършене – отговаря Орхун хладно, без да трепне пред упрека на майка си.

Афифе преминава направо към въпроса, който разяжда ума ѝ: – Вярно ли е това, което чух? Искам истината от теб. Онзи човек... Кенан... Тя... наистина ли са брат и сестра?

Орхун сяда срещу нея с каменно спокойствие: – Да, мамо, вярно е.

– Сигурен ли си? Някой крои мръсни игри... – очите на Афифе се свиват подозрително.

– Сигурен съм! – прекъсва я той решително. – Всичко е доказано с ДНК тест. Няма нищо подозрително. Хира и Кенан са брат и сестра.

Афифе го гледа с недоумение, сякаш се опитва да подреди парчетата на невъзможен пъзел: – Как е възможно? Двама души, толкова различни един от друг...

– Случило се е следното... – започва Орхун.

Докато гласът на Орхун звучи зад кадър, виждаме Хира и Кенан да се връщат от гробищата. Те вървят бавно близо до брега на морето. „Майката на Хира е починала при раждането. Когато баща ѝ разбрал, че не може да се грижи за трето дете, я дал за осиновяване още като бебе. Само сестра им Вуслат знаела истината. Кенан е бил твърде малък тогава. След смъртта на баща им, Вуслат се опитала да намери сестра си, но без успех. Хира заминала за Еритрея с осиновителите си, които по-късно загинали в катастрофа. Останалото го знаеш...“

Обратно в имението, Афифе слуша с каменно лице: – И как изведнъж изплува тази история? Едва ли е станало от само себе си.

– Нуршах... – пояснява Орхун. – Тя намерила снимка на Хира като малка в старата къща на госпожа Вуслат. Беше виждала същата снимка при Хира тук. Когато Вуслат потвърди, че тя е сестрата на детето от снимката, всичко се изясни.

– Как можеш да правиш такива изводи от една снимка? Не може ли да е на някой друг? – не се предава Афифе.

– Точно затова направихме ДНК тест – за да сме напълно сигурни. Резултатът е категоричен. – Орхун позволява на лека усмивка да се появи на лицето му. – А и вкусовете им, навиците, дори движенията им са толкова сходни, че никой вече не се съмнява.

Афифе го изпепелява с поглед, а той добавя: – Освен ти, разбира се, както винаги.

– Нищо от това не оправдава факта, че останахте да нощувате в къщата на онзи човек! – избухва тя. – Вместо да откъснеш сестра си от него, ти я насърчаваш!

– Нуршах е достатъчно голяма, за да взема собствени решения, мамо.

– Но тя взема грешните решения!

– Според теб! – отсича Орхун и се изправя. – Кенан не е това, което си мислиш. Що се отнася до него и Хира... те са щастливи. Надявам се, че нищо няма да помрачи това щастие... Надявам се, че ме разбираш добре.

Орхун хвърля един последен, предупредителен поглед към майка си и излиза от стаята, оставяйки Афифе да ври в собствената си безсилна ярост.

Край морето Хира спира и поглежда към хоризонта: – Знаеш ли за какво мечтая? Да можех поне веднъж да прегърна сестра си Вуслат като истинска сестра. Да я нарека така... Но не се случи. Иска ми се Нуршах да ни беше казала веднага... Може би тогава щяхме да имаме шанс да се опознаем.

– Съдба, Хира... – въздъхва тъжно Кенан. – Понякога сме безсилни. Сестра ми беше инструктирала Нуршах да мълчи, докато тя се върне от Анкара. Навярно се е страхувала как ще реагирам.

– Щеше ли да реагираш лошо?

– Сега, от тази гледна точка – не. Напротив, щях да бъда щастлив.

– Ами ако Нуршах не беше видяла онази снимка случайно? Тайната на сестра ни щеше да остане погребана завинаги.

– Не. Тя се е подсигурила – оставила е писмо на майстор Якуп. В случай че нещо се случи с нея...

Хира свежда глава: – Може би тя ме е чула как я наричам „како“ там, под земята...

Кенан я прегръща през раменете с тъжна усмивка: – Ако те е чула, значи е чула и мен – да ѝ казвам, че сестра ми е до мен. Кой знае, Хира... Може би ни гледа отнякъде и е щастлива.

Хира започва да плаче, но Кенан я разсмива през сълзи: – Хайде, стига плач. Ако Султан Вуслат те види така, много ще ти се скара. Не познаваш гневната ѝ страна – никой не можеше да ѝ излезе насреща. Щеше да изядеш и ти някой чехъл. На мен ми се е случвало често... И да знаеш, никога не пропускаше целта! Беше отличен стрелец. Така че – без сълзи, става ли?

Кенан и Хира стигат портата на имението. – Влез де, ще ти направя кафе – кани го Хира.

– Не е нужно, Хира. Не мисля, че ще бъда добре дошъл точно сега. Познаваш госпожа Афифе. Но не се притеснявай, оттук нататък ще се виждаме постоянно. Веднъж те намерих и нямам намерение да те пусна пак.

Кенан я поглежда изпитателно: – Кажи ми честно... имаш ли проблеми тук? Ако има нещо, кажи ми веднага. Обаждай ми се за всичко!

– Не, нищо важно... нещата, които се случват във всеки дом – опитва се да го успокои тя, но Кенан не ѝ вярва. – Наистина ли? Защото не е възможно да живееш под един покрив с Афифе Демирханлъ и всичко да е наред, за Бога!

Двамата се засмиват съзаклятнически. – Но за щастие Орхун е тук. Затова съм спокоен – той няма да позволи на никого да те смачка. И помни – вече имаш мен. Имаш брат. Моят дом е и твой дом, ясно ли е?

Хира го прегръща силно със сълзи в очите. В този момент се появява Муса. – Муса! Ела тук – вика го Хира. – Нека те запозная... – Ние се познаваме – казва объркано Муса. – Да, но трябва да се запознаете отново. Муса, това е брат ми Кенан... Братко, Муса също ми е като брат... Знаеш колко ми помагаше в Африка.

Муса ококорва очи, напълно втрещен: – Истинският ти брат? Или като мен... „като брат“? – Не, Муса. Истинският ми кръвен брат. – Истински брат? – крещи радостно Муса и се хвърля да прегръща Кенан. –Не мога да повярвам! Толкова се радвам!