В предния епизод на турския сериал „Плен“: Разбирайки, че Хира е негова сестра Кенан веднага иска да отиде при нея, но Нуршах му казва, че е по-добре да изчака резултата от ДНК текста.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 228 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
През последните дни Афифе намери нов повод да ядоса Хира – фактът, че няма семейство и че на сватбената покана няма кого да впише в графата „семейство“.
Когато Орхун разбира за този проблем, за да защити любимата си, той взема крайно решение, което вбесява майка му: в поканите няма да фигурират никакви фамилни имена – само неговото и това на Хира. Въпреки че е трогната, Хира се опитва да угаси пожара, признавайки правото на Афифе като майка, но дали това няма да налее още масло в огъня?
Междувременно сърцето на Кенан прелива от вълнение. Мисълта, че е намерил изгубената си сестра, не му дава покой и той решава да не чака резултатите от ДНК теста. Краката сами го отвеждат пред портите на имението точно когато Хира излиза на разходка край брега. Срещата им е белязана от неизказани думи и сълзи, които само кръвта може да разпознае.
Уведомен от разтревожената Нуршах, Орхун тича към брега, за да спре Кенан, преди истината да е връхлетяла Хира неподготвена.
В същото това време в имението – Нева е готова на всичко, за да прикрие следите си. Дали утрото ще донесе щастието, което Орхун обеща на Хира, или нова буря ще помете всичко?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
В хола на имението въздухът е натежал от напрежение. Афифе е седнала на ръба на креслото, стиснала облегалките така, сякаш всеки миг ще ги строши. Когато Хира и Орхун влизат, привидното им спокойствие само вбесява ледената кралица още повече.
Афифе скача, а погледът ѝ мята светкавици: – Разбрах, че в поканата за сватбата графата за семейството ще остане празна. Вярно ли е?
Хира изтръпва, усещайки как сърцето ѝ ще изскочи. Орхун обаче дори не трепва. Лицето му е като изсечено от камък. – Да. Решението е мое.
Афифе стрелва Хира с поглед, пълен с чиста злоба. „Ти ли го насъска против мен?“, мисли си тя. Афифе се обръща към сина си, а гласът ѝ трепери от ярост: – Ти имаш семейство, Орхун! Не ме карай да ти го припомням!
– Нямам намерение да споря с теб за това, майко – прекъсва я той, а челюстта му се стяга.
– Дори да бягаш от истината, дори да се опитваш да я заличиш, ти си Орхун Демирханлъ! – Афифе повишава глас.
Орхун не отговаря. Вижда как Хира пребледнява, как раменете ѝ се свиват под тежестта на думите. Той се обръща към нея, омекотявайки гласа си само за секунда: – Изчакай ме вътре. Ще дойда след малко.
– Добре... – казва тихо Хира и си тръгва със забит в земята поглед, чувствайки се като чужда в собствения си дом.
Докато Хира изкачва стълбите, крясъците на Афифе я следват като проклятие. Гласът на свекърва ѝ раздира тишината: – Как можа да допуснеш такова нещо? Ще се откажеш от рода си, само защото онова момиче си няма никого ли?
Хира спира на стълбите, а очите ѝ се пълнят с горчивина. Притиска ръка към парапета, за да не загуби равновесие.
– Заради някоя, чийто корен не се знае, ти си готов на всичко! – продължава да беснее Афифе. – Как може да си толкова безотговорен? Как ще погледнем хората в очите?
Хира запушва ушите си и забързва, опитвайки се да избяга от отровата. Долу Орхун вече е на ръба. Той се изправя пред майка си с ледено спокойствие.
– Приключи ли? – пита той тихо. – Това е моят брак. И моят избор. Не искам никой да ми държи сметка! Никой! Разбра ли ме добре?
Афифе занемява, ударена от твърдостта на сина си. Гневът ѝ обаче няма предел. – Как те заслепи това момиче? Толкова ли, че да захвърлиш фамилията си? Вече не те познавам, Орхун!
Орхун въздъхва тежко, до смърт изморен от вечните ѝ сцени. – За мен темата е приключена. Повече няма да се отваря дума за това.
Той тръгва да излиза, но Афифе крещи след него: – За мен не е приключено!
В този момент телефонът на Орхун звъни. Той го поглежда с облекчение, сякаш търси спасение в работата. – Имам по-важни задачи. Трябва да тръгвам. Извинявай.
Орхун вдига телефона и излиза, оставяйки Афифе да трепери от безсилна злоба в пустия хол.
Хира седи на ръба на леглото, потънала в тежки мисли. Думите на Афифе ехтят в съзнанието ѝ като болезнен спомен, от който няма измъкване.
Споменът я връща назад... Афифе стои пред нея, студена и безмилостна: – Ти нямаш живи роднини, които да представляват рода ти, нали? Никой... Хира се опитва да отвърне, но гласът ѝ заглъхва: – Аз... – Нямаш нито благородна фамилия, нито достоен човек зад гърба си – прекъсва я Афифе. – Ти просто не си достойна за това семейство!
В реалността... гласът на Афифе продължава да я преследва: „Ще се откажеш от името си заради момиче без семейство? Заради някоя с неясен корен?“.
Хира въздъхва тежко, сякаш целият свят се е стоварил върху раменете ѝ. В този момент на вратата се чука и влиза Гонджа.
– Извинявай, само да оставя спалното бельо – казва тихо момичето. – Разбира се – отвръща Хира, но гласът ѝ е отнесен. – Гонджа... Орхун още ли е при госпожа Афифе?
– Не, в кабинета си е. Минах да го попитам дали има нужда от нещо, но говореше по телефона. – Гонджа забелязва пребледнялото лице на Хира: – Добре ли си? Да кажа ли на господин Орхун да дойде?
– Добре съм, благодаря ти... – Хира се опитва да прикрие болката си с бледа усмивка. – След малко ще изляза да се поразходя край брега. Ако пита за мен, кажи му. – Разбира се, веднага. – Благодаря ти.
Кенан върви бавно по брега, а на лицето му се е изписала странна, мека усмивка. Вълните се разбиват в брега, но в съзнанието му ехтят думите на Хира, които не му дават покой.
Споменът нахлува в ума му... Хира го гледа с онези чисти, добри очи: – Бог да ви дава търпение. – Благодаря ти – отвръща той, трогнат от съчувствието ѝ. – Кака Вуслат беше прекрасен човек – продължава Хира. – Познавахме се отскоро, но успях да видя доброто ѝ сърце. Не знам дали ще те утеши, но най-ценното, което остава след един човек, са спомените...
В реалността... Кенан спира за миг, изтръгнат от мислите си от звънеца на телефона. Нуршах го търси, гласът ѝ е напрегнат: – Кенан, къде си?
– Край морето. Разхождам се малко... – отговаря той спокойно.
– Олекна ли ти поне малко? – пита го тя с надежда.
– Дори повече, отколкото очаквах. Сякаш очите ми се отвориха, чувствам се по-добре.
Нуршах застива за момент, усещайки опасността: – Какво искаш да кажеш? Как така очите ти са се отворили?
– Нуршах, знаеш ли къде се намирам в момента?
– Къде си?
– Съвсем близо до дома на Хира – Кенан казва това почти на себе си, гласът му е притихнал. – Не знам... краката ми сами ме доведоха тук, без дори да го осъзная.
Нуршах сепната извиква: – Кенан! Кенан... ти...
– Помислих си, че може да видя Хира – прекъсва я той, игнорирайки предупреждението в гласа ѝ.
– Виж какво, разбрахме се! – Нуршах вече е на ръба на паниката. – Няма да казваме нищо на Хира, докато не излязат резултатите от ДНК теста! Говорихме за това, Кенан!
Кенан обаче сякаш не я чува. Той е твърде близо до истината, за да спре сега. – Както и да е, Нуршах. Вече съм пред къщата. Ще говорим по-късно, затварям. До скоро.
Той прекъсва връзката, оставяйки Нуршах вцепенена от притеснение. Кенан вдига глава и поглежда към имението, докато в гърдите му се бият надежда и страх.
В кабинета си Орхун все още е погълнат от служебни ангажименти, опитвайки се да потуши раздразнението от скандала с майка си. Гласът му е властен и отсечен, докато прекъсва мениджъра от другата страна на линията.
Той затваря телефона, но спокойствието му трае едва секунда. Апаратът отново извибрира – Нуршах го търси. Орхун вдига веднага, усещайки, че нещо не е наред. – Нуршах?
В своята стая Нуршах е на ръба на нервна криза. Тя крачи неспокойно, а гласът ѝ прекъсва от вълнение: – Ало, батко? Кенан идва към вас!
Орхун повдига вежди, недоумявайки защо тя звучи толкова панически: – Е, нека заповяда. Какъв е проблемът?
– Не ме разбра... – Нуршах поема дълбоко въздух. – Той идва, за да говори с Хира!
Лицето на Орхун внезапно помръква. – Какво искаш да кажеш?
– Говорих с него. Кенан вече знае всичко. Знае, че с Хира са брат и сестра!
Орхун застива, а вената на челото му изпъква от напрежение. – Нали се бяхме разбрали? Хира не трябваше да разбира нищо, докато не излязат резултатите от ДНК теста!
– Така е, разбира се, че му го казах! – оправдава се Нуршах, почти през сълзи.
– Е, тогава?
– Каза ми, че просто иска да се поразходи. Изобщо не спомена, че отива към имението. Чак когато му звъннах, той призна, че краката сами са го отвели пред вашата врата...
Гласът на Нуршах затихва, изпълнен с лоши предчувствия: – Нещо ми подсказва, че той няма да издържи и ще говори с Хира.
– Ти не го ли предупреди да не бърза? – пита Орхун.
– Разбира се, че го предупредих. Но той изобщо не ме слушаше, сякаш беше в транс.
Орхун усеща как гневът и безпокойството се надигат в него. – Не трябва да казва нищо, преди да сме напълно сигурни. Но го познавам... ще го изтърси всеки миг!
Без да губи нито секунда повече, Орхун затваря телефона и излиза от кабинета с решителна крачка. Той трябваше да стигне до Хира, преди истината – или една голяма лъжа – да я връхлети неподготвена.
Орхун слиза по стълбите на един дъх, а на лицето му е изписана тревога. На стълбището се засича с Гонджа.
– Виждала ли си Хира? – пита я той, без дори да я погледне.
– Излезе на разходка – отвръща изненадано момичето.
– Кога?
– Преди броени минути.
Орхун бързо излита от имението, молейки се да не е твърде късно.
Кенан вече е пред портата на имението Демирханлъ. В главата му звучат предупрежденията на Нуршах: „Кенан, това не е играчка. Първо трябва да сме напълно сигурни! Не казвай нищо, докато не излезе ДНК тестът!“.
Той спира, разкъсван от съмнения. – Тук съм, но какво да ѝ кажа? Ами ако тя не е готова? Ако реагира зле... Редно ли е да говоря, преди да имам доказателство в ръцете си? Но веднага след това друга мисъл го пронизва. – Ами ако тя вече подозира? Може би, ако споделим това чакане... времето ще мине по-леко. Няма ли да е по-лесно за нея да знае, че не е сама? Кенан стои неподвижен, заклещен между разума и вика на кръвта.
Хира излиза от къщата и тръгва към голямата порта. В същия момент Кенан, разколебан, решава да си тръгне и обръща гръб. Хира поздравява охраната с лека усмивка и излиза на пътя. Точно тогава Кенан спира. Нещо отвътре го кара да се обърне. Портата се отваря бавно, сякаш самата съдба разчиства пътя. Хира прави крачка навън и застива – Кенан е точно пред нея. Изненадата бързо се заменя от топла усмивка и тя тръгва към него.
Кенан я гледа така, сякаш вижда чудо. Пред очите му изплува моментът, в който Нуршах му показа снимката: „Намерих я в дома на кака Вуслат... тя беше на Хира...“.
– Добре дошъл – казва Хира и му подава ръка. Кенан я поема, а погледът му е необичайно нежен. Когато тя забелязва, че той мълчи твърде дълго, тревогата я обзема: – Добре ли си?
– Добре съм... – Кенан се съвзема и се опитва да звучи естествено. – Просто минавах оттук.
– А аз тъкмо излязох да подишам малко чист въздух. – Хира го оглежда внимателно. Тя си обяснява странното му държание със скръбта по сестра му. – Сигурен ли си, че си добре?
– Имаш право... – Кенан се опитва да се усмихне през сила. – Казвам, че съм добре, но лицето ми ме предава, нали? Истината е, че просто се опитвам да се държа.
– Снощи се молих много за кака Вуслат – казва тихо Хира. – Бог да я прости, дано е на по-добро място... В очите на Кенан неволно избиват сълзи. – Хира... Всъщност, сестра ми Вуслат...
Той отваря уста да каже истината, но в този момент Орхун се появява зад тях. – Спомена кака Вуслат и млъкна. Има ли нещо? – пита Хира.
Кенан успява да овладее емоциите си в последния момент. – Сигурен съм, че сестра ми те е чула. Почувствала е молитвите ти. Това исках да ти кажа. В очите на Хира също се появяват сълзи, трогната от мъката му. Орхун се приближава до тях, дишайки тежко.
– Кенан просто минаваше оттук – усмихва се Хира. – Каква хубава случайност, нали? – Точно така. Чиста случайност – потвърждава Кенан, но Орхун вижда борбата, която се води в душата му.
– Влез вътре... да пием по кафе – предлага Орхун, опитвайки се да овладее ситуацията. – Много ми се иска, но имам куп задачи. По-добре да тръгвам.
Сбогуват се набързо. Хира изпраща Кенан с поглед и се обръща към съпруга си: – Толкова му е тежко... Видя ли? Гласът му трепереше, когато му казах, че се моля за сестра му. Сякаш и аз усетих същата болка в сърцето си. Едва говореше...
Орхун не сваля очи от отдалечаващата се фигура на Кенан. – Ситуацията е много трудна. Какво да се прави... – Аз отивам към брега – казва Хира. – Ти какво ще правиш? – Ще дойда с теб. Но трябва да кажа нещо на Кенан, в суматохата пропуснах. Ще го настигна за момент и се връщам. – Добре.
Хира кимва и тръгва бавно напред, а Орхун забързва след Кенан.
Орхун настига Кенан недалеч от имението. Двамата мъже се изправят един срещу друг – двама души, чиито съдби са свързани по начин, който никой от тях не е очаквал.
– Трябваше да ти обясня, затова побързах да те настигна – започва Орхун, опитвайки се да смекчи тона си. – Извинявай за намесата ми, сигурно е изглеждало грубо.
– Не, не, всичко е наред – отвръща Кенан искрено, макар в очите му още да се чете вълнението от срещата с Хира.
– Нуршах ми звънна. Каза, че си тръгнал насам – признава Орхун. – Честно казано, се притесних. Страхувах се, че можеш да кажеш всичко на Хира още сега.
Кенан кимва, преглъщайки горчивината. – Знам... знам, Орхун. Ако Хира получи надежда и после всичко се окаже грешка, разочарованието ще я съсипе. Но ме разбери и мен... подобно нещо променя живота ми из основи. Трудно ми е да бъда търпелив.
Орхун го поглежда с разбиране, което рядко показва пред другите. – Разбирам те отлично. И искам да знаеш едно – какъвто и да е резултатът, добър или лош... ти вече си част от това семейство.
Той подава ръка на Кенан – жест на истинско приятелство и признание. Кенан я поема с благодарност, усещайки тежестта на тази подкрепа.
– Това чакане ме убива... – признава Кенан.
– Няма да е дълго – уверява го Орхун. – Резултатите от ДНК теста трябва да излязат до довечера.
Кенан хвърля последен поглед към Хира, която го чака в далечината, и прави едва забележим знак за довиждане.
– До довечера тогава – казва той и си тръгва.
Орхун остава за момент сам, загледан в него, преди да се обърне и да тръгне към Хира.
Орхун и Хира вървят бавно по брега. Вятърът развява косите им, а шумът на морето сякаш се опитва да удави тежките мисли в главите им. Хира все още мисли за Кенан.
– Толкова беше съсипан... – казва тя тихо, със свито сърце. – Направо ме заболя, като го видях в такова състояние. Дали не трябваше да настоявам повече да дойде на кафе?
– Понякога настояването само влошава нещата – отвръща Орхун, взирайки се в хоризонта.
– Прав си. Понякога човек има нужда да остане сам, за да събере сили. – Хира спира за миг и го поглежда изпитателно. – А за какво говорихте с него, когато го настигна?
Орхун веднага сменя посоката на разговора, не искайки да издава тайната за ДНК теста. – Имах да го питам нещо за Нуршах, това е всичко. По-важното е как си ти. Не спирам да мисля за думите на майка ми... Не искам да те притесняват повече.
В съзнанието на Хира нахлува споменът... Вижда Афифе, изправена пред тях като съдник: „Вярно ли е, че в поканата няма да има имена на семействата? Ти имаш род, Орхун! Ще захвърлиш ли всичко заради момиче без корен?“.
Хира се връща в реалността, а погледът ѝ е изпълнен с колебание. – Орхун... не е ли по-добре да отпечатаме поканите, както иска майка ти?
– Тази тема е приключена – пресича я той решително. – Казах на майка ми каквото трябваше.
– Мислих много по въпроса – настоява Хира с глас, пълен със състрадание. – Тя е права. Тя е майка. Не е редно в поканата за сватбата на единствения ѝ син да няма нейното име. Ако не го напишем, все едно я зачеркваме...
Орхун спира и я хваща здраво за ръката, принуждавайки я да го погледне в очите. – В нашата покана ще стоят само твоятo и моето име. Без фамилии! Казах го и не искам да се повтарям.
Той стиска дланта ѝ още по-силно, а гласът му омеква: – Майка ти и баща ти може да не са сред нас. Но около теб има хора, които те обичат повече от живота си. Ти не си сирак, Хира. Не и докато аз дишам.
Очите на Хира се овлажняват от вълнение.
– Ами Муса? – продължава Орхун с лека усмивка. – Той не спира да повтаря „сестро“ във всяко изречение. Само да те чуе да казваш, че си сираче... горко ти. Ще те побърка от приказки, докато не се почувстваш по-добре.
Хира не издържа и се усмихва през сълзи. – Ти ли се плашиш от Муса?
– А ти не се ли боиш от него? – пошегува се той, гледайки я с безкрайна нежност.
– Дори в най-тъжните моменти намираш начин да ме разсмееш... – промълвява тя, изпълнена с обич.
В същото време, горе в имението, Афифе е излязла на терасата. Тя наблюдава как долу, край морето, Орхун прегръща Хира. Вижда как двамата се отдалечават хванати за ръце, сякаш целият свят принадлежи на тях.
Лицето на господарката е изкривено от гняв. Тя стиска парапета, а погледът ѝ е пълен с ледена закана. За нея тази прегръдка не е символ на любов, а на поредното поражение, което тя не е готова да приеме.
Нева слиза по стълбите, а лицето ѝ е пребледняло от паника. Тя притиска телефона към ухото си и съска тихичко: – Как така е станала грешка? Нали ти казах, че Орхун не трябва да научава!
Тя стиска зъби, слушайки оправданията: – Как можа да му пратиш този имейл? Отвори ли го веднъж, веднага ще разбере, че фирмата укрива данъци! Ти идиот ли си? Сега аз ще трябва да оправям кашата. Нищо не е приключило!
Тя затваря телефона рязко, дишайки тежко: – Проклятие! Трябва да изтрия тези документи, преди да замина за Англия. С бързи стъпки тя се насочва към втория етаж, решена на всичко.
Нева се вмъква в коридора като сянка. Забелязва, че вратата на кабинета е открехната, оглежда се и се вмъква светкавично. Затваря след себе си и отваря лаптопа на Орхун. Екранът изисква парола. Нева се усмихва саркастично: – Слава на Бога, че внимавах, когато я пишеше... знаех си, че един ден ще ми потрябва.
Тя въвежда кода със затаен дъх. Екранът се отключва. – Браво на мен! Готово. Изтрито е. Вече няма и следа.
В същия момент Орхун и Хира влизат в коридора, без да подозират за неканения гост. – След тази прекрасна разходка... – чува се гласът на Орхун.
Нева застива на място, сърцето ѝ ще изскочи от гърдите. Тя поглежда към вратата с ужас. – ...ще изпием по едно кафе, нали? – продължава Орхун точно зад стената. – Разбира се – отвръща Хира. – Тогава те чакам в кабинета. Само не се бави много!
Нева е на ръба на нервен срив: – Проклятие! Какво да правя сега?
Междувременно Орхун спира Хира в коридора и я поглежда с безкрайна нежност: – Никога повече не искам да чувам думата „самота“ от теб, ясно ли е? Хира се усмихва малко тъжно: – Добре, обещавам!
– И още нещо... Животът е пълен с чудеса. Утре ще се събудиш много по-щастлива от днес. Очаква те съвсем нов ден, един съвсем различен свят...
Хира го гледа неразбиращо: – Аз не чакам нови чудеса. Това, което преживях с теб, вече е чудо.
Орхун я изпраща с възхищение: – Утре ще е различно... – промълвява той на себе си. Хира тръгва към кухнята, а Орхун насочва стъпките си към кабинета. Той хваща дръжката и отваря вратата, без да знае, че вътре, притисната в ъгъла, Нева затаява дъх, а съдбата ѝ виси на косъм.
