В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун и Нурша се опитват да направят ДНК тест, но не могат без Хира и Кенан да присъстват. Тогава Нурша решава да каже истината на Кенан.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 227 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
От писмото на Вуслат Кенан научава, че сестра му е жива и че е била дадена за осиновяване. Веднага след това пристига Нуршах и му дава всички обяснения, като му казва и че Хира е негова сестра.
Тази новина носи малко утеха на Кенан. Той иска да отиде веднага при Хира, но Нурша му казва, че е по-добре да изчака резултата.
Тогава Кенан отива в болницата и дава проба за ДНК теста.
От друга страна, Орхун не иска Хира да преживее още едно разочарование, ако резултатът е отрицателен, затова ѝ казва, че ѝ е взел час за рутинна проверка при лекаря, и по този начин я убеждава да отиде в болницата, за да даде също кръв за ДНК теста.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Слънцето гали градината на имението, но в ума на Орхун е мрачно и напрегнато. Той върви рамо до рамо с Хира, стиснал ръката ѝ здраво, сякаш се бои, че тя може да изчезне всеки миг. Пред очите му изплува разговорът с Нуршах – онзи момент, в който призна, че не може да каже истината на Хира, преди да е сигурен. Спомня си болката в очите ѝ миналия път, когато я излъга за близките ѝ, и сърцето му се свива. Не, този път няма право на грешка.
Орхун спира крачка и я поглежда изпитателно. Време е да задейства плана за болницата и ДНК теста.
– Днес трябва да мина през болницата – казва той, гласът му е равен, но очите му следят всяка реакция на лицето ѝ.
Хира внезапно спира, а погледът ѝ се изпълва с чиста паника. Тя го хваща за ръката, гласът ѝ трепери: – Защо? Какво се е случило? Сърцето ти ли? Има ли нещо нередно със сърцето ти?
Орхун запазва каменно изражение, тонът му става сериозен, почти тежък: – Да. Има нещо в сърцето ми.
Хира пребледнява, сякаш земята под краката ѝ се руши. – Какво? Какво става, Орхун? Кажи ми!
Изведнъж ледовете се стопяват и по лицето на Орхун се появява онази негова характерна, леко дяволита усмивка, която само тя познава. – Ти си в него.
Хира издишва тежко и го удря леко по рамото, очите ѝ се насълзяват от облекчение и яд едновременно. – Моля те! Изкарах си акъла... Сега ли намери да се шегуваш?
– Рутинни прегледи са, не се притеснявай. Нищо сериозно – успокоява я той, но в гласа му все още прозира скрита умисъл.
– Ще дойда с теб – заявява тя решително.
Орхун кима, точно това е чакал. – Тъкмо щях да те попитам същото. Нека направят и на теб един цялостен преглед.
Хира маха с ръка, опитвайки се да се измъкне: – Преглед? Не, няма нужда, добре съм.
Орхун застава пред нея като непреодолима бариера, погледът му става властен, не търпи възражение. – Не искам никакви възражения. Просто обикновен преглед.
– Но аз се чувствам отлично – настоява тя, но гласът ѝ става все по-слаб под неговия натиск.
– Не е нужно да си болна, за да отидеш на лекар. В това е смисълът – Орхун я приковава с поглед, в който се чете загриженост, примесена с твърдост. – Ти толкова се вълнуваш за моето здраве, аз някога възразявам ли?
Хира свежда глава и едва забележимо поклаща глава в знак на „не“.
– Тогава и ти няма да го правиш – отсича той.
– Добре... – съгласява се тя най-накрая.
На лицето на Хира се изписва нежна усмивка, трогната от неговата покровителствена грижа.
Нева върви устремено по коридора на третия етаж, токчетата ѝ чаткат остро по паркета, когато телефонът в чантата ѝ иззвънява настоятелно. Тя спира рязко и вдига, а лицето ѝ се променя още при първите думи от другата страна.
– Ало?... – гласът ѝ е студен. – Добре съм, благодаря. Защо звъниш?
Докато слуша, чертите на лицето ѝ се изкривяват в болезнена гримаса, а напрежението изпъва всяко мускулче на врата ѝ.
– Как така името на компанията е замесено в укриване на данъци? – тя започва да се оглежда трескаво наоколо, за да се увери, че е сама. – Какви ги говориш? Няма ли нещо, което можем да направим?
Паниката започва да я задушава. Гласът ѝ пада до яростен шепот: – Не, недей! Не се и опитвай! Не позволявай на никого да чуе това!
В този момент Гонджа започва да се изкачва по стълбите, приближавайки се към коридора. Нева, погълната от телефонния разговор, продължава да нарежда:
– Виж, партньорството ни с Орхун е съвсем отскоро, ясно ли е? Това в никакъв случай не трябва да изтича в пресата. Разбра ли ме? Никой не трябва да научава!
Тя слуша още няколко секунди, кимайки нервно. – Добре, идвам веднага. Добре! Добре!
Нева затваря телефона и рязко се обръща, само за да се сблъска с погледа на Гонджа, която стои само на крачка от нея.
– Ти... подслушваш ли ме? – очите на Нева светват от злоба.
– Не, не, госпожо... Тъкмо идвам – заеква Гонджа, притиснала ръце до тялото си.
Цялата натрупана ярост и страх от провала се изливат върху нищо неподозиращата прислужница. Нева пристъпва заплашително към нея.
– Млъкни! Не ме лъжи в очите! Винаги правиш едно и също! Клюките са твоят занаят, нали? И на вратите на стаите ли залягаш, а?
Гонджа се свива, лицето ѝ пребледнява от незаслужената обида. – Несправедлива сте към мен... Аз само...
– Млъкни! – прекъсва я Нева с леден, режещ тон. – Изчезвай от погледа ми! Махай се!
Докато Гонджа се отдалечава със сълзи на очи, Нева нахлува в стаята си и затръшва вратата с трясък
Хира е в стаята си, готова за излизане. Внимателно, почти с благоговение, тя сгъва носната кърпа, която Вуслат ѝ подари, и я прибира в чантата си. Тъкмо затваря ципа, когато Орхун се появява на прага.
– Готова ли си? Да тръгваме ли? – пита той, но погледът му веднага се приковава в движението на ръцете ѝ.
Хира долавя въпроса в очите му и сякаш изпитва нужда да се оправдае за тази дребна вещ: – Тази кърпа... сега е още по-важна за мен. Не искам да я отделям от себе си.
В този миг в съзнанието на Орхун нахлуват спомените. Той чува гласа на Хира, когато разказваше на Кенан за този подарък: „Денят, в който ми я даде, беше един от най-трудните в живота ми. Бях толкова отчаяна... Затова това не е просто парче плат за мен. Беше като ръка на състрадание, протегната към мен...“
Пред очите му изплува и друг момент – Хира, със същата тази кърпа в ръце, и нейните думи, пълни с тиха болка: „Понякога самотата е толкова тежък товар... Спомняш ли си колко бях щастлива, когато намерих леля си? Цял живот копнея за семейство. Майка, баща, брат, сестра... Какво означава някой да ти принадлежи и ти да принадлежиш на някого... Никога не разбрах. Май никога няма и да разбера.“
Орхун се връща в настоящето, поглеждайки Хира с поглед, в който се чете не само обич, но и надежда, която той все още не смее да изрече на глас.
– Мисля, че трябва да я пазиш при себе си – казва той, наблягайки на всяка дума. – Това е много специален подарък за теб.
Той влага в думите си целия смисъл на разкритието, което ги очаква – че тя и Вуслат може би са сестри. Но Хира не улавя скрития намек. Тя само кима кротко, оправя чантата си и тръгва към изхода.
Орхун остава за миг сам в стаята, загледан след нея. Гласът му е едва доловим шепот, молитва, отправена към съдбата:
– Надявам се скоро вече никога да не казваш „сама съм“...
Истанбул пулсира под лъчите на следобедното слънце, докато Орхун и Хира се отбиват в уютна сладкарница след прегледите в болницата. Въздухът ухае на карамел и прясно изпечени сладкиши, но мислите на Хира все още са в клиниката.
– Забравих да попитам кога ще излязат резултатите – казва тя, докато разбърква кафето си.
Орхун я поглежда спокойно, макар в него всичко да е нащрек. – Попитах. Ще ни се обадят, за да ни кажат. След това пак ще запазим час при лекаря за консултация.
Хира въздъхва леко отегчено, раменете ѝ се отпускат. – Значи още не е свършило...
– Мразя да го казвам, но не... – Орхун се опитва да смекчи тона си. – Аз ще следя нещата, не се притеснявай.
Хира кима, но погледът ѝ внезапно се рее някъде далеч. Пред очите ѝ изплува спомен – един щастлив следобед с малкия Али и Орхун. Вижда Али, който се бори с парчето пудинг, и чува собствения си глас: „Защото е гъст, затова е толкова вкусен...“. Спомня си как Орхун ги подканяше да се усмихнат за снимка: „Хайде, усмихни се... Това е специален ден, първата крачка към училището“.
Орхун веднага забелязва отсъстващия ѝ поглед. – За какво мислиш? Нещо притеснява ли те?
– Мисля за Али – признава тя с тиха тъга. – Ако беше тук сега, щеше да е толкова щастлив, че сме дошли за нещо сладко.
Орхун също въздъхва, споделяйки липсата. – Да, абсолютно.
– Местата, на които ходя, нещата, които опитвам... дори приятните аромати, които усещам, всичко ми напомня за него – продължава Хира, а очите ѝ помръкват.
– Нормално е.
– Толкова ми липсва...
– И на мен... – Орхун я хваща за ръката. – Когато дойде да ни види, можем да се върнем тук заедно, ако искаш?
Хира се усмихва горчиво, в очите ѝ се чете скептицизъм. – Мисля, че няма да дойде скоро.
– Защо мислиш така?
– Защото не иска да се отделя от сестра си – гласът ѝ трепери от едва доловима завист към чуждото щастие. – След толкова време разбра, че има сестра. Не може да ѝ се нарадва...
Орхун я слуша с безизразно лице, докато вътре в него всичко крещи да ѝ каже истината. Той решава да смени посоката, подхвърляйки искра надежда.
– Може би, ако тук има малък братовчед... ще иска да идва по-често, за да го вижда... Греша ли?
Хира леко се изчервява, свеждайки глава под неговия настоятелен поглед.
– След сватбата, разбира се, ще имаме деца – продължава Орхун, а гласът му става дълбок и кадифен. – Желая го повече от всичко.
Хира кима бавно, сякаш се осмелява да мечтае за невъзможното. – Аз също. И освен това... ако имаме деца, може би няма да се чувствам толкова самотна, нали? Ще имам деца от собствената си кръв... Те ще бъдат моето семейство... Разбира се, и ти.
В ателието на имението Афифе стои до прозореца, загледана в градината с каменно изражение. Новината от иконома, че имената на фамилиите няма да фигурират в сватбените покани на Орхун и Хира, е поредният удар по нейното величие. Тя стиска устни, а в очите ѝ се чете нарастващо раздразнение. Леко почукване на вратата прекъсва мислите ѝ.
– Влез – казва Афифе, без дори да се обръща.
Гонджа влиза плахо, вземайки подноса с празните чаши за кафе. – Имате ли някакви други желания, госпожо Афифе?
Афифе пренебрегва въпроса, сякаш прислужницата е част от мебелите. – Орхун прибра ли се вече?
– Не, още ги няма – отговаря Гонджа, свеждайки поглед.
– Можеш да си вървиш – отсича господарката.
Когато Гонджа отваря вратата, за да излезе, се сблъсква с Нева, която тъкмо се кани да влезе. Прислужницата трепва, спомняйки си скорошния изблик на гняв, и бързо се изплъзва. Нева влиза в стаята с привидно спокойствие, което крие истинското ѝ състояние.
– Госпожо Афифе, ако сте свободна, исках да поговорим за нещо важно.
– Слушам те – Афифе най-сетне се обръща, претегляйки я с хладен поглед.
– Трябва спешно да замина за Лондон – заявява Нева без заобикалки.
Афифе внезапно помръква, а гласът ѝ прорязва въздуха с неочаквана ярост: – Какво трябва да означава това? Остава толкова малко време до сватбата... Нима напускаш бойното поле? Сега ли намери време за пътешествия?
Нева е подготвила лъжата си предварително, лицето ѝ е маска на фалшива загриженост. – Госпожо Афифе, грешно ме разбрахте. Не отивам на екскурзия. Най-добрата ми приятелка претърпя инцидент. Трябва да бъда до нея в този момент.
Афифе я поглежда с тежък поглед, без да каже нищо. Мълчанието ѝ е по-красноречиво от хиляди думи.
– Освен това... не напускам бойното поле – продължава Нева, опитвайки се да върне доверието на съюзничката си. – Не съм се отказала от Орхун. Просто ще бъде по-добре за всички ни да си вземем кратка почивка.
– Защо? – въпросът на Афифе е кратък и остър като бръснач.
– Спомняте си какво каза Орхун след случилото се с Перихан – припомня ѝ Нева, гласът ѝ става по-тих. – Той заяви, че ако нещо се случи с Хира, ще ни държи отговорни. Затова е по-добре за известно време да не сме пред очите му.
Афифе я гледа нервно, преценявайки рисковете. Планът на Нева звучи логично, но тя не обича да губи контрол върху ситуацията.
– Не се притеснявайте. Както казах, посещението ми ще бъде съвсем кратко – добавя Нева, виждайки колебанието ѝ.
Афифе най-накрая кима, макар по изражението ѝ да личи, че не одобрява това бягство. – Добре. Върни се по-скоро. Тук имаме работа за вършене.
Нева излиза от стаята, усещайки вълна от облекчение, че е успяла да преодолее препятствието „Афифе“.
В хола на къщата на Кенан въздухът е тежък, сякаш предвещава буря. Кенан е заковал погледа си в Нуршах, а в очите му се чете нетърпение, смесено с лошо предчувствие.
– Коя? А? Коя е сестра ми, Нуршах? – гласът му е пресипнал от напрежение. – Нуршах, коя е сестра ми? Ще ми кажеш ли най-после?
Нуршах поема дълбоко дъх, опитвайки се да събере смелост. Ръцете ѝ леко треперят, докато изрича истината, която е тежала на сърцето ѝ: – Онази снимка... Тя беше... на Хира.
Кенан застива на място, сякаш е ударен от гръм. Лицето му става безизразно от шока. – Какво? Нуршах, сега не е моментът за шеги. Не си играй с мен!
Нуршах само поклаща глава, тя е напълно сериозна. Кенан я гледа втренчено, опитвайки се да открие и следа от лъжа. – Ти говориш сериозно... – казва той, докато истината започва да си пробива път в съзнанието му.
– Хира? Хира е моя сестра? – Кенан повтаря думите, сякаш са на чужд език. – Как е възможно? Хира е моя сестра...
Той рязко става от дивана и започва да върви нервно из стаята, хванал главата си с ръце. – Хира! Нашата Хира? Моята сестра? Господи, как може да бъде? Ще полудея, Нуршах! Заклевам се, ще полудея! Ти... Как можа да скриеш това от мен, за бога? Защо мълча през цялото това време? Как можа да ме гледаш в очите и да не кажеш нищо?
– Това искаше сестра ти... – отговаря тихо Нуршах, свивайки се под тежкия му поглед.
– Кога? Как можеш да криеш такова нещо от мен, Нуршах? – избухва Кенан, гласът му отеква в стаята. – Как можа да скриеш собствената ми сестра от мен?
– Спомняш ли си, когато леля ти се разболя? – опитва се да обясни тя. – Тогава се случи всичко. Ако помниш, по-късно сестра ти трябваше спешно да замине за Анкара. Тя ме накара да обещая, преди да тръгне. Каза: „Не казвай нищо, искам аз лично да му съобщя“.
Кенан стиска зъби, гневът към сестра му ври в него. – Сестра ми... Сестра ми е Хира! А ти мълча, Нуршах! Кой крие подобно нещо? Защо не ми каза?
– Тя не е искала да го крие завинаги – защитава я Нуршах. – Просто не искаше да изпреварва събитията. Каза, че каквото и да стане, трябва да се случи, когато се видите лице в лице.
Кенан се отпуска тежко в креслото, раменете му падат под тежестта на емоциите. – Помислила е, че ще ѝ се ядосам и ще ѝ искам сметка, нали? – Гласът му омеква, изпълнен с горчивина и обич. – Ах, прекрасната ми сестра... Единствената ми тя. Как бих могъл да ти се сърдя? Ти работи толкова много, за да ме отгледаш... Как бих могъл? И какво, ако се бях ядосал? Ти си моя сестра... Сега по-добре ли е така? О, сестричке, по-добре ли е, че не ми каза?
Кенан вдишва и издишва шумно. Гневът му се изпарява, оставяйки след себе си странна смесица от скръб по изгубеното време и лудо вълнение от мисълта, че Хира е негова сестра.
Болничният коридор е пуст, но в душата на Кенан ври океан от емоции. Той седи на една от пластмасовите седалки, притиснал силно памук към сгъвката на ръката си, откъдето току-що са взели кръв. Погледът му е блуждаещ, изгубен в спомените. Пред очите му отново изплува образът на Хира и думите ѝ за онази кърпа: „Сестра Вуслат ми я даде... Тя беше като ръка на състрадание, протегната към мен. Топлият ѝ глас ми подейства толкова добре... Тя ми каза нещо – че може би имате друга сестра, горе-долу на моята възраст.“
– Добре ли си? – Гласът на Нуршах го връща в реалността.
Кенан едва забележимо кима, сякаш се събужда от сън. Нуршах се приближава към него с лепенка в ръка.
– Дай ми ръката си, да залепим това – казва тя нежно.
Той се подчинява механично. Докато тя оправя лепенката, го поглежда изпитателно: – За какво мислеше току-що?
– За нищо... просто се отнесох – опитва се да отклони темата той.
– Как така за нищо? – Нуршах го познава твърде добре, за да му повярва.
Кенан въздъхва тежко, а в очите му просветва надежда, примесена със страх. – Мислех за възможността... Хира и аз да сме брат и сестра. Нуршах, мислиш ли, че тя наистина е моя сестра?
Нуршах се усмихва топло и кима уверено: – Сигурна съм в това...
Кенан издишва шумно, сякаш е държал дъха си твърде дълго. – Не мога да стоя на едно място! Искам да отида и да застана пред нея... Боже, кой знае какво е чувствала Вуслат, след като е разбрала за Хира... Как е издържала през цялото това време, без да каже нищо? Не мога да повярвам.
– Не мисля, че ѝ е било лесно – отвръща тихо Нуршах.
– Точно така... – Кенан закрива лицето си с шепи. – Ах, сестричке Вуслат! Скъпа моя... Ако Хира наистина е моя сестра, сърцето ме боли, че тя си отиде, преди Хира да я нарече „како“ поне веднъж... преди да я прегърне. Боли ме толкова много...
Очите на Кенан се пълнят със сълзи. Радостта от откриването на едната сестра се преплита с раздиращата мъка по загубата на другата.
Малко по-късно Кенан върви сам по брега на морето. Вятърът развява косата му, а на лицето му се борят тъга и едва доловима усмивка. В ума му нахлува спомен от кухнята, когато с Хира правеха кафе.
Вижда я как посяга към джезвето, как вдъхва аромата на смляното кафе с онова специфично движение. „Направи го точно като сестра ми“, беше ѝ казал тогава той. Спомня си как Хира го питаше за Вуслат с такава искрена обич: „Обикнах я много. Сякаш се познавахме отпреди...“
Кенан спира и се заглежда в безкрайната синя шир. Вълните се разбиват в брега, точно както истината се разбива в живота му.
– Скъпа моя сестричке... Мила моя сестра... – шепне вътрешният му глас, докато надеждата започва да побеждава болката.
