В предния епизод на турския сериал „Плен“: Нуршах разкрива на Орхун голямата тайна – Хира всъщност е изгубената сестра на Кенан. Орхун е шокиран, но решава да мълчи, за да не дава празни надежди на любимата си. Той обмисля таен ДНК тест, за да бъде напълно сигурен в истината, преди целият им свят да се преобърне.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 226 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун и Нуршах се опитват да направят ДНК тест, но не могат без Хира и Кенан да присъстват.
Тогава Нуршах решава да каже истината на Кенан.
Междувременно Якуп дава на Кенан писмо, което Вуслат му е поверила в миналото. От писмото Кенан научава, че сестра му е жива и че е била дадена за осиновяване. Веднага след това пристига Нуршах и му дава всички обяснения, като му казва, че наистина сестра му е жива и тя я познава.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Истанбул бавно се пробужда под лъчите на новото утро, но в имението на Демирханлъ тишината е само маска, зад която се крият опасни планове. В стаята на Хира времето сякаш е спряло. Тя е заспала така, както се е прибрала – изтощена от безкрайните въпроси, които раздират душата ѝ.
Орхун влиза безшумно, като сянка, която се слива с полумрака. Спира до леглото и за миг я наблюдава. Лицето ѝ в съня изглежда толкова крехко, че той затаява дъх. Привежда се и внимателно придърпва завивката върху раменете ѝ, сякаш иска да я предпази от целия свят... или от самия себе си. Но не нежността го е довела тук в този ранен час. Пръстите му се стрелват към нощното шкафче и вземат четката за коса на Хира. Трябват му само няколко косъма, малка следа, която да даде отговор на въпроса. ДНК тестът е единственият ключ към истината. В този момент Хира измърморва нещо насън и се размърдва. Орхун застива, сърцето му бие лудо в гърдите. Ако тя отвори очи сега, маската му ще падне. Как ще обясни, че рови в нещата ѝ като крадец? Хира обаче само се обръща на другата страна, потънала в дълбок сън.
Орхун взима четката, оглежда я, като си мисли: – Надявам се, че сме открили брат ти... Той излиза така, както е влязъл – незабелязан. А Хира продължава да спи.
В същото това време в дома на Кенан Нуршах внимателно прибира четката за зъби на Кенан в малко пликче. Ръцете ѝ треперят, но в очите ѝ гори пламъкът на надеждата. – Изгуби една сестра, но ще получиш друга... – шепне тя сама на себе си, докато прибира доказателството. – Само да излезе този ДНК тест. Ти и Хира ще излекувате раните си един чрез друг.
Тя бърза да скрие плика в чантата си, когато усеща нечий поглед. Кенан стои на прага, подпрян на рамката на вратата, и я наблюдава с натежал от умора поглед. Нуршах трепва и рязко затваря чантата си, опитвайки се да прикрие паниката, която залива лицето ѝ. – Да не би да заминаваш някъде? – пита Кенан. Нуршах започва да пелтечи, а гласът ѝ звучи изкуствено, твърде прибързано: – Ами... такова... Отивам при брат ми. Не каза за какво точно ще говорим, но сигурно е важно. Иначе нямаше да ме вика точно днес. Тя се опитва да изглежда естествено, но всяко нейно движение издава напрежението ѝ. – Искам да кажа... днес със сигурност ще идват хора за съболезнования, но не се притеснявай, ще отида и ще се върна бързо. Кенан не отделя очи от нея. Погледът му става остър, пронизващ. Той усеща фалша в гласа ѝ. – Нуршах, има ли нещо, което криеш от мен? Тя извърта глава, избягвайки директния сблъсък на погледите им. – Не... не, скъпи, откъде ти хрумна? Просто брат ми не беше много ясен по телефона и може би затова съм малко нервна. Както и да е, трябва да тръгвам.
Действието прескача в болницата. Болничният коридор е пуст, но напрежението между Орхун и Нуршах е почти осезаемо. Нуршах върви нервно, а гневът избива по лицето ѝ под формата на червени петна. Тя недоволства, махайки с ръка към кабинета, който току-що са напуснали: – Този доктор е такъв инат! Етика казва, правила казва... Нали просто ще направи един ДНК тест, какво толкова? Орхун я поглежда с тънка, иронична усмивка, опитвайки се да разсее бурята в нея: – Ти ли казваш това, госпожо адвокат? Къде отидоха законите? Нуршах се спира и за миг овладява гласа си, но очите ѝ все още искрят: – Знам, знам... Познавам закона дума по дума, повярвай ми. Но как иначе ще разберем истината? Не можем да чакаме вечно, докато животът им минава в лъжа.
Орхун пристъпва към нея, гласът му става сериозен и тежък: – Първо, ще се успокоим. Докторът е прав да ни предупреди и е добре, че го направи. Оттук нататък трябва да сме много по-внимателни. Това не е игра, Нуршах. Ще намеря начин да доведа Хира тук за изследвания. Ти трябва да направиш същото с Кенан. Нуршах го поглежда сепнато, сякаш задачата е непосилна: – Но как да доведа Кенан тук, без да му кажа истината? Той няма да дойде просто така. Лицето на Орхун помръква. Споменът за минали грешки прорязва погледа му: – Не мога да кажа нищо на Хира, докато не съм напълно сигурен. Вече направих тази грешка веднъж. Мислех, че съм открил роднините ѝ, и я нараних жестоко. Не мога да си позволя да го причиня отново. Няма да я гледам как се срива пак. Нуршах го поглежда с отчаян поглед, усещайки тежестта на тайната: – Добре тогава... Какво ще правим?
Орхун не отговаря веднага. Челюстта му се стяга, а в очите му се чете желязна решимост. Нуршах обаче остава потънала в мислите си, притисната от въпроса как ще погледне Кенан в очите и ще го излъже за пореден път.
В клиниката Перихан седи на леглото, вперила празен поглед в нищото. Тя е застинала като статуя, а в очите ѝ няма и следа от предишния плам. Сестрата влиза с поднос в ръце, подготвяйки обичайната доза успокоителни. – Време е за лекарствата. Хайде, да ги изпием... Така, браво. Сега и водичката – нарежда сестрата, а Перихан изпълнява всичко механично, като робот, чиято програма е изтрита. Сестрата вдига подноса и вече се кани да излезе, когато се спира на прага: – Госпожо Перихан! Вижте... имате посетител. – Тя прави път на Нева. – Заповядайте.
Перихан дори не обръща глава. Нева пристъпва в стаята, претегляйки състоянието на жената пред себе си с хладен, пресметлив поглед. – Перихан? Как си? Наистина бях много загрижена за теб. Изглеждаш... добре – казва Нева, опипвайки почвата. Отговор няма. Не е ясно дали Перихан изобщо регистрира присъствието ѝ. Нева се приближава още крачка, гласът ѝ става по-нисък и по-настъпателен: – Невероятно е, Перихан. Изправи се срещу цялата несправедливост, опита се да защитиш честта си и те затвориха тук. Онова пустинно влечуго явно е хиляда пъти по-ценно за тях от теб. Разбирам те... Всеки на твое място би направил същото. Заради нея загуби и дъщеря си, и сина си. А тя? Тя се измъкна безнаказано.
Нева замлъква, чакайки искрата да пламне. Вече се кани да си тръгне, разочарована от мълчанието, когато гласът на Перихан я спира: – Не я оставяй да бъде щастлива! Не бива! – Перихан най-после я поглежда, а в очите ѝ прозира лудостта. – Ръцете ми са вързани тук... Това, че не мога да направя нищо, ме влудява. Помогни ми, моля те. Знам, че и ти искаш да се отървеш от нея. И двете го искаме... Нева се отпуска, на устните ѝ се появява едва доловима усмивка. Жертвата е захапала стръвта. – Значи омразата не те е заслепила съвсем, Перихан. Все още си с ума си... Но слушай ме, трябва да се успокоиш. Ако пак изгубиш контрол, само ти ще страдаш. Видя какво стана – резултатът е нулев. – Не знам какво ми стана онзи ден... Всичко излезе извън контрол. Единствената ми мисъл беше да убия това момиче – признава Перихан, а гласът ѝ става истеричен. – Но сега ще бъда по-внимателна. Обещавам! Ще я измъчвам бавно... ще отнема спокойствието ѝ.
Нева повдига вежди, скептична: – И как ще стане това? Орхун няма да те допусне на километър от нея. Как смяташ да я докоснеш? – Отдалеч... – Перихан протяга ръка, пръстите ѝ треперят. – Дай ми телефона си. Нева я поглежда въпросително, опитвайки се да разчете намерението ѝ. – Ще ѝ се обадя. Със скрит номер – довършва Перихан с пресипнал глас. Нева се замисля за момент. Рискът е голям, но изкушението да види Хира сломена е по-силно. Тя изважда телефона си, но преди да го подаде, прелиства настройките. – Нека първо скрия номера. Човек никога не знае...
В имението на Демирханлъ телефонът на Хира прорязва тишината. Тя поглежда екрана – непознат номер. Колебае се за миг, но накрая вдига. – Ало? – гласът ѝ е тих, изпълнен с леко недоумение. От другата страна на линията настъпва ледена пауза, последвана от хрипливия, зловещ глас на Перихан: – Нима си помисли, че всичко е свършило? Хира застина. Кръвта се смразява във вените ѝ, щом разпознава този тон. В клиниката лицето на Перихан е изкривено от злоба. Тя притиска слушалката до ухото си, сякаш иска да впие нокти в плътта на врага си. – Мислиш ли, че ще живееш щастливо, докато децата ми гният под земята? – съска Перихан, а думите ѝ капят като отрова. – Няма начин! Оттук нататък ти си единствената ми цел в този живот. Ще впрегна всяка своя секунда, за да те съсипя.
Нева стои отстрани и наблюдава сцената с неприкрито удоволствие. Тя се наслаждава на всяка заплаха, на всеки конвулсивен жест на потъналата в омраза жена. – Чу ли ме? Ще направя всичко! – крещи Перихан, докато гласът ѝ преминава в хрип. Хира стои като вцепенена, но в очите ѝ за миг проблясва решителност. Без да каже нито дума, без да даде на лудостта ответна реакция, тя просто затваря телефона. Пръстите ѝ треперят, докато пуска устройството на леглото. В болничната стая Перихан избухва в истеричен смях. Нева се усмихва доволно – семената на страха са посети.
Хира излиза от кухнята, потънала в мисли, и в последния момент забелязва Афифе, която препречва пътя ѝ. Преди момичето да успее дори да поздрави, Афифе прорязва тишината със студенина в гласа. – Гледам, че подготовката за сватбата тече с пълна сила – подхвърля тя. – Избрахте ли вече поканите? Хира застива, изненадана от неочаквания въпрос. В очите ѝ се чете плахост. – Не... още нищо не сме избрали. Афифе сбръчква вежди, а погледът ѝ става още по-суров. – Разбира се. Да избереш хартията е лесно. Посочваш една и готово. Трудното е това, което ще бъде написано вътре.
В това време Гонджа, която изкачва стълбите, дочува гласовете и застива на място. Тя неволно става свидетел на поредния сблъсък, притаила дъх в сенките. Афифе продължава да сипе думите си като отровни стрели: – Решихте ли какво ще пише в секцията за семейството? Ти нямаш нито един жив роднина, който да те представи, нали? Хира само свежда глава в мълчаливо потвърждение. Болката започва да притиска гърлото ѝ. – Нито един – повтаря Афифе с ледено величие, вдигнала брадичката си високо. – Аз... – опитва се да отговори Хира, но думите ѝ засядат. На устните на Афифе се появява тънка, саркастична усмивка, която ранява повече от шамар. – Нямаш нито достойна и чиста фамилия, нито почтен член на семейството, който да застане зад теб. Това е поредното доказателство, че не си достойна за този дом... Тези факти ще те преследват винаги. Жалко... Направо срамно. В гърлото на Хира пари от стаена болка, но тя прави усилие да държи главата си изправена. Иска да отвърне, да защити достойнството си, но Афифе се обръща с пренебрежение и отминава, без дори да я удостои с последен поглед.
В дома на Кенан пристига майстор Якуб. – Дойдох, за да ти предам нещо. Едно поръчение – съобщава старецът. Кенан го поглежда изненадано, избърсвайки влажните си очи. – Какво поръчение, майсторе? – Вуслат ми даде едно писмо преди операцията на бъбрека – обяснява Якуп, докато изважда плика. – Помоли ме да ти го предам, ако нещо се случи с нея. – Писмо? – промълвява Кенан, а сърцето му прескача удар. – Да, писмо. Якуп подава белия плик на Кенан. Пръстите на младия мъж треперят, докато докосват хартията, в която е запечатан последният дъх на сестра му. – Каза ли ти какво е написала вътре? – Нищо не знам. Не попитах, а и тя не каза. Когато операцията мина успешно, исках да ѝ го върна, но тя отказа. Помоли ме да продължа да го пазя – споделя старецът. Кенан гледа писмото в ръцете си, сякаш държи най-крехкото съкровище на света. – Боже мой... – Пазих го, но Бог ми е свидетел, че никога не съм мислил, че ще ти го връча по този начин. Съдба... Прочети го колкото се може по-скоро, сине. Аз ще тръгвам.
Якуп излиза бавно, оставяйки Кенан сам с думите на покойната му сестра. Кенан притиска писмото до сърцето си, без да подозира, че редовете вътре ще преобърнат целия му свят и ще разкрият тайни, които Вуслат е отнесла в гроба... до този момент.
Пръстите на Кенан треперят, докато разкъсва плика. – Да видим какво си ми оставила, Султан Вуслат... – казва той, а гласът му е едва доловим шепот. Той бавно разгръща листа. В този миг образът му избледнява и се слива с фигурата на Хира, която стои самотна сред градината на имението. Тя изглежда толкова крехка, обградена от цветята, докато гласът на Кенан започва да чете думите на мъртвата си сестра:
„...Знам, че няма да ми простиш, но има нещо, което трябва да научиш. Майка ни почина по време на раждането, но бебето... нашата сестричка е жива. Татко я даде за осиновяване на едно семейство, което беше изгубило детето си същия ден. Помоли ни да го скрием от теб. Послушах го, защото бях дете. Мислех, че това невинно същество е причината майка ни да си отиде. Когато пораснах, разбрах каква грешка съм направила, но беше късно. След смъртта на татко следите ѝ се изгубиха. Цялата информация за хората, които я взеха, бе погребана с него. Нямах нито една следа, по която да я открия. Не събрах смелост да ти кажа истината, защото я пазих твърде дълго. Как би ми простил ти, когато аз самата не мога да си простя? Знам, че искам невъзможното, но те моля... ПРОСТИ МИ!“
Докато чете, скръбта по лицето на Кенан бавно угасва, заменена от чист, парализиращ шок. Очите му прескачат по редовете, а тялото му се напрегна като струна. – Не, како! Не... Не можеш да ми причиниш това! Не и това! – извиква той, сякаш тя може да го чуе. Той грабва листа снова, препрочитайки най-страшните пасажи на глас, сякаш думите биха прозвучали по-истински, ако бъдат изречени: – „След смъртта на татко следите ѝ се изгубиха... Цялата информация е погребана с него... Нямах представа как да я открия...“
Кенан гледа писмото в ръката си, сякаш всеки момент ще загуби разсъдъка си. В този момент Нуршах влиза в стаята. Тя веднага забелязва дивия му поглед и пребледнялото му лице. – Кенан? Какво е това в ръката ти? – пита тя с нарастваща тревога. Той я поглежда с празен, отсъстващ израз. Шокът го е вцепенил дотолкова, че дори не може да фокусира погледа си върху нея. Нуршах изпада в паника, приближава се и го хваща за раменете. – Кенан, отговори ми! Какво се е случило? Кенан пренася погледа си от писмото към нея и с нечовешко усилие отронва: – Нуршах... Сестра ми... Тя е жива!
Нуршах застива на място, а сърцето ѝ спира. Тя не
може да повярва на ушите си – как е възможно той да научи истината точно сега,
когато тя самата криеше ДНК пробата в чантата си?
Градината на имението е потънала в тишина, но в душата на Хира бушува буря. Тя стои пред младото дръвче, загледана в нищото, а очите ѝ все още са влажни. Думите на Афифе са ранили сърцето ѝ дълбоко. Гласът на Орхун я вади от тъжните мисли: – Тук съм... Потърсих те в къщата и щом не те видях, веднага разбрах, че си в градината. Ето те. Хира се изправя рязко, опитвайки се да скрие следите от сълзите си, но погледът ѝ е прекършен. Орхун веднага усеща хладината на тъгата ѝ. – Какво се е случило? Добре ли си? Тя го поглежда с усмивка, в която има повече болка, отколкото радост. – Освен теб си нямам никого... Съвсем сама съм в целия този огромен свят.
Орхун сбръчква вежди, стъписан от внезапното ѝ признание. Той пристъпва бързо към нея и я привлича в прегръдките си, обгръщайки я с цялата си сила. – Винаги ще бъда до теб. Никога няма да останеш сама... чуваш ли ме? Той се отстранява леко, държейки я за раменете, и я фиксира с изпитателен поглед: – Защо казваш това? Нещо се е случило, нали? В съзнанието на Хира нахлуват ледените думи на Афифе: „Нямаш нито достойна фамилия, нито почтен член на семейството, който да застане зад теб. Ти не си достойна за този дом... Жалко... Срамно.“ Тя решава да премълчи за унижението. – Сватбените покани... Изведнъж се сетих, че в полето за „семейство“ няма чие име да напиша от моя страна. Орхун изпъва рамене, а в гласа му зазвучава желязна решимост: – В поканите няма да се споменават никакви семейства. Хира го поглежда невярващо: – Какво искаш да кажеш? – В поканите ще стоят само нашите имена. Нищо друго. Дори фамилии няма да има. – Но госпожа Афифе... – опитва се да прекъсне тя. – Край на дискусията! Ще поканим гостите си като Орхун и Хира. Той отново я привлича към себе си, шепнейки право в сърцето ѝ: – Когато съм пред теб, аз не съм Демирханлъ. Аз съм просто един влюбен мъж. Аз съм Орхун, който обича Хира... Нито фамилиите ни, нито корените ни имат значение. Нищо от това не струва дори колкото една твоя сълза.
В същото време в дома на Кенан напрежението е достигнало точка на кипене. Кенан държи писмото на Вуслат, а ръцете му треперят от шока. – Майстор Якуп донесе това. Кака го е написала преди операцията. Казала е, че ако се случи най-лошото, трябва да го получа аз. Тук пише... пише, че сестра ми не е умряла. Тя е жива! Той замлъква и поглежда Нуршах, която стои необичайно тиха. Подозрението започва да изяжда съзнанието му. – Ти не ме ли чуваш? Сестра ми, която погребах в мислите си, е жива! Защо мълчиш? Защо не казваш нищо? Нуршах пристъпва към него, гласът ѝ е задавен, но сигурен: – Знам го. Кенан застива, сякаш е ударен от гръм. – Какво? К-какво значи, че го знаеш? Откъде? – Не го научавам сега, Кенан... – отвръща тя, опитвайки се да го хване за ръката. – Моля те, седни. Успокой се, ще ти обясня. – Как да седна, Нуршах?! Как си могла да знаеш и да мълчиш? Казвай веднага! – гласът му преминава в крясък. Нуршах поема дълбоко дъх, готвейки се да пусне лавината: – Помниш ли, когато ти се обадих, че трябва да говорим лице в лице? Ставаше въпрос точно за това. Научих го случайно в къщата на Вуслат. Докато търсех хартия в чекмеджето ѝ, попаднах на една снимка. – Чия снимка, Нуршах? Нищо не разбирам! – Кенан е на ръба на лудостта. – Снимка, която бях виждала и у друг човек – продължава тя, а гласът ѝ трепери. – Попитах Вуслат за нея. Тя се развълнува, попита ме дали съм сигурна... Искаше да знае къде съм видяла същия този кадър.
Кенан затаява дъх. Сърцето му бие толкова силно, че заглушава всичко останало. Той я хваща за раменете и я фиксира с изпепеляващ поглед: – Добре, Нуршах... Питам те и аз. Снимката, която си видяла в чекмеджето на сестра ми... Къде другаде си я виждала? Кажи ми! Моля те, кажи ми коя е тя! Нуршах преглъща мъчително. Сега вече няма връщане назад. Примката е затегната. – Познаваш ли сестра ми? – промълвява Кенан, а в очите му се чете едновременно надежда и ужас.
Нуршах бавно, едва забележимо, кимва с глава в знак на съгласие „Да“.
