В предния епизод на турския сериал „Плен“: Нуршах разкрива пред брат си шокираща тайна – Хира всъщност е изгубената сестра на Кенан и покойната Вуслат. Орхун е в шок.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 225 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Нуршах разкрива на Орхун голямата тайна – Хира всъщност е изгубената сестра на Кенан.
Орхун решава да действа внимателно, за да не дава напразни надежди на любимата си.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Действието продължава от предния епизод Хира и Кенан седят един до друг, потънали в мълчанието на споделената загуба. Джейлян минава тихо между тях и подава чаши с чай. Хира приема чашата с безизразен поглед. – Благодаря – казва тя. Кенан само кима едва забележимо: – Благодаря, Джейлян.
В този момент на прага на стаята се появяват Орхун и Нуршах. Те застиват на място, поразени от гледката. Пред очите им Хира и Кенан, в пълен синхрон, посягат към захарта и започват да разбъркват чая си по абсолютно еднакъв начин. Жестовете им са като огледални изображения. Орхун и Нуршах се поглеждат, а в ума на Нуршах отекват думите, които променят всичко: „Хира е сестра на госпожа Вуслат и Кенан.“
Хира, с насълзени очи, изважда от чантата си фината кърпичка, която Вуслат ѝ подари някога. Тя я подава на Кенан с трепереща ръка. – Кака Вуслат ми даде това. Пазя я като една от най-скъпите си вещи.
Кенан поема кърпичката внимателно, сякаш докосва свещена реликва. Хира се опитва да овладее гласа си, но болката прозира във всяка дума: – Денят, в който ми я даде, беше един от най-трудните в живота ми. Бях толкова отчаяна... Затова за мен това не е просто парче плат. Беше като ръка на състрадание, протегната към мен. Беше чувство, което не познавах дотогава. Казах си, че точно такава трябва да е обичта на една сестра, на една майка.
Пред очите на Хира изплува споменът... Гласът на Вуслат е топъл и успокояващ: – Искаш ли да ти донеса вода? Знам, че не е лесно да разкажеш всичко на непознат, но ще се моля за теб. Нека Господ успокои сърцето ти. Нека бедите ти се оттекат като придошла река. Дано Бог те върне при родителите ти, при семейството ти. Тогава Хира бе отговорила със задавен глас: – Родителите ми са мъртви. А Вуслат я беше погледнала с тъга: – Аз също имам само брат. Днес щях да имам и сестра на твоята възраст, но... Пази кърпичката. Нека ти е спомен.
Обратно в настоящето, Хира гледа Кенан, който стиска кърпичката в дланта си, сякаш се опитва да задържи останките от сестра си. – Сестра ми е докоснала живота на толкова много хора... – казва Кенан, а очите му плуват в сълзи. – Правила го е, без дори да забележи. Всички, които дойдоха тази сутрин, разказваха подобни истории.
Настава кратка, мъчителна тишина. Хира го поглежда колебливо: – Кака Вуслат спомена нещо..., че може би имаш още една сестра, горе-долу на моята възраст. Кенан кимва тъжно. – Да. Тя е починала при раждането. И двете си отидоха... Сега и Вуслат я няма. – Гласът му се пречупва. Хира навежда глава, неспособна да намери думи, с които да запълни тази огромна празнота.
Хира се оттегля към Орхун и Нуршах, очите ѝ все още са пълни с влага. Орхун е в шок от чутото, но полага неимоверни усилия да запази каменно изражение пред нея. – Той е в ужасно състояние... – шепне Хира, гледайки към Кенан. – Мисля, че това, което засилва болката му, е усещането, че е останал съвсем сам, като сирак. Разбирам го толкова добре... Аз също загубих семейството си.
Тя прави няколко крачки навътре в стаята, хвърляйки последен, изпълнен със съжаление поглед към Кенан. Орхун и Нуршах отново се споглеждат. Истината вече е помежду им, тежка и непосилна, но те все още не са готови да я изрекат на глас пред Хира... а тя дори не подозира, че човекът, чиято болка споделя, е собственият ѝ брат.
Действието се връща назад. Орхун и Нуршах са в нейната стая.
Орхун е шокиран от думите на сестра си. Той крачи нервно из стаята, опитвайки се да подреди парчетата от този невероятен пъзел. – Ако това, което казва госпожа Вуслат, е истина... – Орхун спира и се замисля дълбоко. – Ако хората, починали в Еритрея, не са истинските родители на Хира... В такъв случай тя е била осиновена. – Той я поглежда строго. – А ти? Защо мълча през цялото това време? Защо не каза нищо?
Нуршах свежда глава, гласът ѝ трепери от тежестта на тайната: – Защото госпожа Вуслат ме накара да обещая. Каза ми: „Няма да казваш на никого, искам аз лично да му съобщя“. После, когато леля ѝ се разболя, трябваше спешно да замине за Анкара. Предполагам, че не е искала да вдига такъв шум, преди да тръгне. Каза, че ще му каже сама, когато се върне. Уважих решението ѝ. Затова не казах нищо нито на Кенан, нито на теб.
Орхун остава замислен, лицето му е сериозно, почти мрачно. – Това е... – той прави пауза, претегляйки думите си. – Това е много сериозно. Не можем да кажем нищо, без да сме напълно сигурни.
Нуршах го гледа с надежда и страх едновременно: – Какво ти минава през ума? Какво ще правим сега?
Орхун я фиксира с решителен поглед: – ДНК тест. Това е единственият начин да бъдем сигурни.
Действието се връща в настоящето. Фериха излиза от кухнята с чиния халва в ръка и бавно тръгва по коридора. Когато наближава Орхун и останалите, тя спира и поглежда към Кенан. Гледката е съкрушителна – той седи там, отнесен, напълно изтощен от скръбта, която го е погълнала.
– Ох, чедо... – казва Фериха, а очите ѝ отново се пълнят със сълзи. Тя показва чинията на Нуршах с надежда, че малко храна ще му върне силите. – Казах си, може пък да хапне малко, но...
Нуршах я гледа с тревожно изражение, което казва само едно: „Дано, но едва ли“. – От сутринта не е сложил нищо в устата си – отговаря тихо тя.
– Направих халвата без фъстъци, защото той има алергия – обяснява Фериха, докато се подготвя да влезе в хола.
При тези думи Хира застива на място. Тя вдига глава, изненадана от чутото. – Той също ли има алергия към фъстъци? – пита тя, а гласът ѝ издава скрито вълнение.
Очевидно е, че Орхун и Нуршах мислят за същото. Погледите им се срещат за миг – искрите на подозрението вече прерастват в пламък. Фериха обаче не забелязва напрежението им и се обръща към Хира: – Хира, ти също ли имаш алергия? Хира само кимва мълчаливо. – Можеш да вземеш тази, ако искаш – предлага веднага Фериха. – Аз ще донеса друга за него.
– Не, не, не се притеснявайте, аз сама ще си взема – отказва Хира и се насочва към вътрешността на стаята.
Фериха се приближава до Кенан, за да му подаде халвата, докато Джейлян и Фатих започват да раздават от десерта на останалите гости. В суматохата Нуршах се навежда леко към Орхун и прошепва: – И двамата имат алергия към фъстъци...
Орхун остава сериозен, опитвайки се да овладее ситуацията и собствените си мисли. – Не бързай с изводите. Да запазим спокойствие. Трябва да сме напълно сигурни.
– Аз съм почти убедена! – отвръща Нуршах.
Афифе стои до прозореца, загледана в тъмнината навън, сякаш търси отговори в нощта. Тишината се прекъсва от тихо почукване на вратата. – Влез – казва тя, без да се обръща.
Икономът влиза внимателно, носейки чаша билков чай. Той оставя подноса на масичката и тъкмо се кани да излезе, когато Афифе споделя мисълта, която не ѝ дава мира. Шевкет спира веднага, заемайки почтителна поза.
– Нуршах ми каза, че ще напусне Кенан, но... – Афифе млъква за миг, а погледът ѝ става още по-строг. – Ако познавам дъщеря си поне малко, знам, че тя няма да остави този човек в такъв тежък момент. С нейната съвест и милосърдие... това е невъзможно. Сигурна съм в това. И това ме измъчва.
Шевкет свежда глава, усещайки накъде клони разговорът. – Мисля, че ще поискате от мен да направя нещо, госпожо.
Афифе го измерва с очи, в които се чете хладна пресметливост. – Още не съм решила, мисля по въпроса.
Икономът не успява да скрие безпокойството си, а Афифе веднага забелязва промяната в изражението му. – Какво има? Неспокоен ли си? – гласът ѝ е властен. – Казвай...
Шевкет поглежда плахо, опитвайки се да подбере думите си. – Не е моя работа да се бъркам, но...
Афифе го прекъсва рязко: – Разбрах. Мислиш, че няма нужда от такава жестокост. Човекът току-що загуби сестра си... – Тя поема дълбоко въздух и кимва едва забележимо. – Добре. Ще изчакаме. Нека мине малко време...
Хира излиза на чист въздух, стискайки в ръце чинията с халва без фъстъци. Няколко сълзи се стичат по бузите ѝ, блестящи под меката светлина на нощните лампи. Орхун се приближава тихо към нея, усещайки болката, която я раздира. – Как си? Чувстваш ли се малко по-добре? – пита той с глас, изпълнен с грижа.
Хира го поглежда със зачервени очи и поклаща глава. – Мислех, че ако изляза на въздух, ще ми олекне, но... Тази смърт ме докосна по странен начин. Почти не познавах Вуслат, а съм толкова разстроена... Чувствам се така, сякаш съм загубила някой много близък.
Докато тя говори, Орхун изпитва истинско страдание. В ушите му като натрапчиво ехо отекват думите на Нуршах: „Хира е сестра на госпожа Вуслат и Кенан.“ Тази тайна толкова много му тежи, но той знае, че трябва да я пази, докато не получи неоспоримо доказателство. Единственото, което може да направи сега, е да я обгърне със състрадание. Той нежно поставя ръка на рамото ѝ, притиска главата ѝ към себе си и милва косите ѝ.
– Иска ми се да можех да отнема тъгата, която те изгаря отвътре – казва той тихо. – Да кажа няколко успокояващи думи и да облекча болката ти...
Хира вдига глава и го поглежда с признателен поглед. – Не казвай нищо! Няма нужда... Дори да има мрак в мен, щом споделя с теб, той веднага се разсейва. Ти винаги си бил моето спасение.
Орхун я гледа с нескрито вълнение. – Знаеш, че съм до теб когато и да поискаш да говорим. Хира му отвръща с поглед, който казва „Знам“. За момент двамата потъват в магията на близостта си, забравили за света наоколо.
– Хайде да тръгваме бавно – прекъсва мълчанието Орхун. – Стана късно. Вече не останаха гости, нека ги оставим сами за малко.
– Прав си, да си вървим. Те също имат нужда от уединение, най-добре е да се прибираме...
Действието се пренася в имението. Камерата се спира върху нежната кърпичка в ръцете на Хира – последният спомен от Вуслат. Орхун влиза тихо в стаята на Хира.
– Притесних се за теб. Как си? – пита той, забелязвайки колко силно тя стиска тъканта в дланите си. Той сяда до нея, усещайки напрежението, което витае наоколо.
– Не знам – признава Хира с разтреперан глас. – Сякаш част от живота ми си отиде. Това е толкова странно чувство, никога не съм изпитвала подобно нещо... Защо се чувствам така заради някой, когото едва познавах?
Орхун хваща ръката ѝ, а сърцето му се свива от вина. Гледа я и едва сдържа истината, която напира да бъде изречена. Хира продължава, загледана в нищото:
– Когато някои хора си отиват, след тях остава огромна празнота. Кака Вуслат беше такъв човек. Видях го днес в очите на всички, които дойдоха на погребението... В скръбта на Кенан... Мястото ѝ няма да бъде запълнено лесно. Тя беше повече от сестра за него, беше му като майка. Слава на Бога, че я има Нефес. И Нуршах е до него.
Орхун свежда глава, а в ума му отекват думите, които тя още не бива да чува: „Той има и теб. Не знам как да го кажа, но ти също си част от него...“
Докато седят така, хванати ръка за ръка, подкрепяйки се в тишината, Хира проговаря отново: – Понякога...
Тя замлъква, а Орхун я подтиква нежно: – Понякога какво?
Хира го поглежда с очи, пълни с неизплакана тъга. – Понякога самотата е толкова тежък товар... Помниш ли колко бях щастлива, когато открих леля си? През целия си живот съм жадувала за семейство. Майка, баща, брат, сестра... Да знаеш, че принадлежиш на някого и той принадлежи на теб. Никога не разбрах какво е това усещане. И мисля, че никога няма да разбера.
В този момент гласът на Нуршах отново прорязва мислите на Орхун: „Хира е сестра на госпожа Вуслат и Кенан.“
Той не издържа на мъката ѝ, притегля я към себе си и я обгръща в топла, защитна прегръдка.
– Мислех си... – започва Орхун. – Питах се дали... – изрича в същия миг Хира.
Орхун я поглежда и прави жест да продължи: – Кажи ти. – Не, кажи ти – усмихва се тъжно тя. – И без това говорих цяла нощ.
Орхун се замисля за момент, претегляйки думите си. Въпросът, който го измъчва, най-накрая излиза наяве: – Някога мислила ли си...
– Мислила за какво? – Хира не разбира накъде бие той.
– Ако имаше брат или сестра... Какво би се променило в живота ти?
Една бледа, но искрена усмивка озарява лицето на Хира. – Предполагам, че щях да имам съвсем различен живот. Все пак пред очите ми всеки ден стои най-добрият пример.
Орхун повдига вежди, очаквайки тя да обясни. – Ти и Нуршах... Вие сте най-прекрасните брат и сестра, които съм виждала. Иска ми се и аз да имах такъв добър брат като теб.
– Като мен ли? – пита той, а сърцето му се свива.
– Точно като теб. Ти винаги закриляш Нуршах. Толкова е очевидно колко много я обичаш...
Орхун кимва, очите му омекват при спомена за сестра му. – Нуршах е моят талисман. Зеницата на окото ми.
Хира го слуша и в погледа ѝ се чете благородна завист за тази свещена връзка. – Има някой, който е бил до теб още от раждането ти... Свидетел е на първата ти усмивка, на първите ти стъпки, на първите думи... Смели сте се и сте плакали заедно... Кой знае колко красиво е това чувство...
Докато Хира извърща емоционално поглед встрани, Орхун едва понася тежестта на момента. Истината изгаря гърлото му, но той трябва да мълчи, докато не дойде времето..., докато не бъде сигурен.
