В предния епизод на турския сериал „Плен“: Докато Перихан се опитва да удуши Хира в имението, в болницата Вуслат умира. Сега единствено Нуршах знае голямата тайна, че Кенан и Хира всъщност са брат и сестра. Дали истината за тяхната кръвна връзка ще бъде погребана заедно с Вуслат, или Нуршах ще намери сили да я разкрие?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 224 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
В имението Демирханлъ напрежението достига точка на кипене, докато Хира се бори с кошмарите от нападението на Перихан, а Орхун се зарича да бъде нейната вечна закрила.
Докато в дома на Кенан цари скръб заради внезапната загуба на Вуслат, едно необяснимо чувство тегли Хира към непознатото семейство, сякаш сърцето ѝ предчувства невидимата кръвна връзка.
В същото време Нуршах разкрива шокираща тайна пред брат си, което хвърля Орхун в шок. Ще каже ли истината на Хира?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Действието продължаво от предния епизод. Орхун и Хира влизат в стаята. Той не я отделя от погледа си, обгръщайки я с внимание, докато тя едва се държи на краката си.
– Свърши се... всичко свърши, не се страхувай вече... – гласът на Орхун е нисък, успокояващ.
Сълзите не спират да се стичат по лицето на Хира. Шокът от преживяното все още разтърсва тялото ѝ. – Толкова ми е тежко... Не исках да стане така. Без да искам, причиних огромна болка.
Орхун се отдръпва леко, за да я погледне право в очите. Гласът му става по-твърд, но изпълнен с нежност: – Не си причинявай това. Не си направила нищо лошо. Знам, че не би предизвикала нещастие дори неволно. В гърдите си носиш скъпоценен камък вместо сърце, Хира. Ти не мислиш злото на никого.
Хира само поклаща глава, потънала в собствения си ад.
Орхун продължава да настоява: – Госпожа Перихан преминава през труден момент. Психиката ѝ е разбита, тя не може да разсъждава трезво.
Погледът на Хира изведнъж става отсъстващ. Пред очите ѝ изплува картината от нападението... Чува отново писъците на Перихан: „Ти уби децата ми! Те умряха заради теб! Изгубих ги заради теб! И ти няма да живееш!“
Образът изчезва, но вината остава запечатана в очите ѝ.
Орхун усеща накъде бягат мислите ѝ и я прекъсва: – Спомни си какво се случи в миналото. И Ведат, и Еда сами правеха грешките в живота си. Ти нямаш нищо общо с това! Не смей да обвиняваш себе си!
Тя не го чува. Очите ѝ са фиксирани в една точка, а плачът е спрял, заменен от вледеняващо спокойствие. – Госпожа Перихан каза, че е съвсем сама... че е сираче. Разбирам я толкова добре...
Орхун замлъква, вслушан в думите ѝ. Хира продължава със задавен глас: – Имах Муса, имах и други приятели... Но бях без семейство. Когато имах нужда от присъствието на близък човек, нямаше никого...
Нова вълна от сълзи издава старата рана в душата ѝ. – После ти откри леля ми. Толкова исках да запълня празнотата с нея, да усетя що е то семейство... Но нищо не се получи. Остана само това чувство... че съм без корен, без близки...
Орхун вижда как мъката я поглъща и решава да сложи край на това самобичуване. – Шшшт... – той я поглежда с безкрайно състрадание и обич. – Кръвта не е единственото нещо, което прави хората семейство. Аз съм тук. Аз съм твоето семейство. Нали ти сама каза, че всички чувстват сянката ми като голям чинар?
Хира го поглежда, признавайки мълчаливо истината в думите му. – Понякога си като слънцето... топлиш ме, дори когато навън е лед.
По лицето на Орхун се изписва доволна усмивка. – А ти си най-ярката звезда на небето... Луната, която осветява нощта ми. Щом е така, нима е странно, че те стоплям? Благодарение на твоето присъствие, аз намерих пътя си...
Думите му действат като балсам. Напрежението в раменете на Хира леко отпуска. – Нито сянката ми, нито топлината ми ще изчезнат до края на живота ти. Винаги ще те пазя, независимо какво ще ми коства това...
Между двамата се усеща онази невидима нишка, която става все по-здрава с всяко изпитание. Орхун хваща ръката ѝ и внимателно я изправя. – Искам да поспиш малко и да забравиш всичко. Най-важното е, че си добре. Сега заспивай. – Той я целува нежно по челото. – Не забравяй какво ти казах. Аз съм до теб.
Хира кима едва забележимо и затваря очи под тежестта на изтощението.
Афифе и Нева са в хола. Афифе крачи нервно, а по лицето ѝ се чете смесица от гняв и унижение.
– Ах, тази Перихан! Винаги е била със слаб характер, беше въпрос на време да се срине! Почерни ни пред хората... Как е възможно такова безразсъдство?
Нева се намесва веднага, опитвайки се да извлече полза от ситуацията и да подчертае собственото си „благородство“: – Госпожо Афифе, и аз не знам какво да кажа. Смъртта на брат ми ме разтърси из основи, но това, което тя направи... това е чисто лудост.
В този момент в хола нахлува Орхун. Стъпките му са тежки, отривисти, а челюстта му е стисната от ярост. – Шевкет! – гласът му прорязва тишината като камшик.
Икономът се появява незабавно, пребледнял и стреснат. – Да, господин Орхун?
– Какво правят пазачите в тази къща?! – избухва Орхун, фиксирайки го с леден поглед. – Вдигна се толкова шум, стана целия този скандал... защо никой не се намеси навреме?
Шевкет заеква, без да намира смислено обяснение: – Господин Орхун... всички бяха по местата си, но някак... и аз не разбрах как се случи.
– Не мога да простя подобна безотговорност! – прекъсва го остро Орхун. – Свържи се със Салих. Охраната да се увеличи двойно. Ако трябва, уволни всички и наеми нови хора. Веднага!
– Слушам, господине. – Шевкет се изтегля бързо, за да изпълни заповедта.
Нева и Афифе стоят като на игли. Орхун се обръща към майка си, а гласът му трепери от натрупаното напрежение: – Няма да отваряме дома си за всеки, само защото сме роднини, мамо. Ако искаш да подкрепяш някого, прави го от разстояние. Днес се разминахме на косъм, нещата можеха да завършат фатално.
Нева се чувства засегната, лицето ѝ пламва от обида. – Орхун, ако искаш и аз да си тръгна...
– Оттук нататък... – прекъсва я той, без дори да я погледне, – всеки е лично отговорен за най-малката вреда, нанесена на Хира. Всеки да си направи избора и да внимава в поведението си!
Орхун излиза от стаята, оставяйки след себе си натежала тишина. Афифе и Нева остават като вкаменени, осъзнавайки, че правилата в това имение вече са се променили завинаги.
Камерата се плъзга по пустата улица близо до гробищата. Вуслат е погребана. Ритуалът е приключил, оставяйки след себе си само тежката тишина на скръбта. Кенан и Нуршах вървят рамо до рамо, а зад тях пристъпват Якуп, Фериха, Фатих и неколцина съседи.
Хира спи, но сънят ѝ е неспокоен. Вратата се отваря тихо и влиза Орхун. В ръката си държи чанта, която оставя настрани. Той се приближава до леглото и докато гледа бледото лице на Хира, в съзнанието му нахлуват кървави спомени...
Чува отново безумния глас на Перихан: „Ела тук! Не бягай! Тук ли си, пустинна мишко...“ Вижда ужаса в очите на Хира, усеща как тялото му се напряга, както в момента, в който е сграбчил побеснялата жена, за да я откъсне от жертвата си. „Пусни ме! Остави ме!“ – ечат в главата му крясъците на безумната роднина.
Орхун се надвесва над Хира, за да види как е. Лицето ѝ е изкривено от мъка – ясно е, че кошмарът продължава и в съня ѝ. Челюстта му се стяга от гняв към тези, които са посмели да посегнат на спокойствието ѝ, но после изражението му омеква. Той нежно погалва косата ѝ и прошепва едва чуто в ухото ѝ:
– Докато дишам, винаги ще бъда с теб... Няма да те оставя сама.
Усетила докосването му, Хира се отпуска. Лицето ѝ се избистря, а дишането ѝ става по-равномерно.
Орхун става тихо и изважда нещо от чантата, която донесе със себе си. Преди да излезе, го оставя на нощното шкафче. Това е изящна фигурка на слънце и луна, преплетени в едно – символ на вечността.
Телефонът на Орхун иззвънява, докато той слиза по стълбите. Търси го Нуршах. Той вдига веднага.
– Нуршах? – Здравей, батко... как си?
Орхун веднага улавя треперенето в гласа ѝ. Лицето му помръква. – Ти как си? Не звучиш добре, какво се е случило?
Нуршах се опитва да овладее плача си, но гласът ѝ прекъсва: – Изгубихме сестрата на Кенан... катастрофа.
Орхун застива за миг, поразен от новината. – Моите съболезнования... Мога ли да направя нещо? – Не, благодаря ти – отвръща тя през сълзи. – Кенан как е?
Нуршах поглежда към Кенан, който стои встрани, сломен и изгубен. – Не е добре... Той не просто изгуби сестра, той изгуби втора майка. Тя означаваше всичко за него.
– Много съжалявам, Нуршах... това е ужасен удар за Кенан. Как стана? – На път за Истанбул. Някакъв безумен шофьор ги е ударил... не успяха да я спасят в болницата...
Орхун продължава разговора, опитвайки се да вдъхне сила на сестра си, докато мракът навън започва да се спуска над града.
Нощта е превзела имението, но в стаята на Хира няма спокойствие. Тя се мести неспокойно в леглото, плувнала в пот. В ушите ѝ ехти гласът на Перихан като проклятие: „Ще ви унищожа всички! Ще ви съсипя!“
Пред очите ѝ изплуват образи от кошмара... Вижда Перихан, която крещи на Афифе: „Нихан умря заради тази пустинна мишка! Това момиче е злокобно! Тя носи смърт на всеки!“
Хира се гърчи под завивките. В съня ѝ ръцете на Перихан се спускат върху врата ѝ, стискат го с безумна сила. „Ти уби децата ми! Нямаш право да живееш, докато те са под земята! Не бягай! Отвори вратата! Никой не може да те спаси от мен!“
– Не! – Хира се сепва и се изправя в леглото с вик, сърцето ѝ ще изскочи.
Пред нея, като скала, стои Орхун. Той веднага хваща ръцете ѝ. – Нищо ти няма... Тук съм, успокой се...
Тя едва поема въздух, очите ѝ са широко отворени от ужас. – Не мога да го изкарам от главата си... не мога да се отърва от това чувство...
Орхун я гледа с непоколебима увереност. – Сега ще ти разкажа приказката за едно малко момиче... Готова ли си? Имало едно момиче, останало съвсем само в страна, чийто език и пътища не познавало. Но то устояло на всички трудности, изправило се, само се изградило... Това момиче си ти. Бог ти е дал сила, каквато не всеки притежава. Никога не забравяй коя си, чуваш ли ме?
Хира кима плахо, унасяйки се в гласа му. – Чакат ни добри дни – продължава той. – Изхвърли тези спомени, мисли за нашето бъдеще. Имам нужда от теб. Ти си лунната светлина, която ме води в тъмното. Твоят пламък не бива да гасне.
Хира бавно се успокоява. Погледът ѝ пада върху фигуракта на нощното шкафче. Слънцето и луната, преплетени в прегръдка. – Толкова е красиво...
– Като теб. Като нас... – прошепва Орхун. – Това си ти... – тя докосва слънцето, а после и луната – ...а това съм аз.
Орхун я фиксира с дълбок, обещаващ поглед: – Когато гледаш това, помни, че ние сме „едно“. Няма Орхун без Хира и няма Хира без Орхун...
Хира оправя косата си пред огледалото, бледото ѝ лице постепенно възвръща цвета си. Изглежда малко по-добре, но сенките под очите ѝ издават преживяното.
– Спала съм твърде дълго... – гласът ѝ е приглушен. – Сънувах ужасни неща. – След всичко, което се случи, е нормално... – отвръща Орхун, без да отделя поглед от нея.
Тя поглежда часовника си и се сепва. – Колко е часът? Защо не ме събуди по-рано? – Не можах... – признава той с тежка въздишка. – Бях до теб през цялото време. Гледах те с часове, докато се бореше със съня си.
Изведнъж изражението на Орхун помръква. Той поема дълбоко въздух, подготвяйки я за поредния удар. – Трябва да ти кажа нещо. Имам лоши новини.
Хира веднага изпада в лека паника, ръцете ѝ започват да треперят. – Лоши ли? Какво е станало? Нещо с Али ли? Казвай! – Не, не е Али. Той е добре – бърза да я успокои Орхун. – Става въпрос за сестрата на Кенан... госпожа Вуслат е починала.
Хира застина. Сякаш невидима ръка е стиснала гърлото ѝ, пречейки ѝ да си поеме въздух. Тя преглъща тежко, болката се изписва на лицето ѝ. – Нуршах ми съобщи – продължава Орхун с равен, но натежал глас. – Претърпяла е катастрофа. Говорих с Кенан, той е съсипан.
Хира е дълбоко разтърсена, сякаш новината е докоснала някаква скрита струна в душата ѝ. Орхун отдава това на нейния претоварен от емоции ден, но тя го изненадва с решителността си. – Да тръгваме веднага. Трябва да отидем и да изкажем съболезнования. – Ще отидем утре – опитва се да я спре той. – Денят беше прекалено тежък за теб, имаш нужда от покой. – Добре съм – прекъсва го тя, докато бърше напиращите сълзи. – Не можем да ги оставим сами в такъв момент.
Орхун само кима, виждайки, че няма да я разколебае. Но докато тя се подготвя да стане, той забелязва нещо странно в погледа ѝ. – Случило ли се е нещо друго? Изглеждаш... променена.
Хира спира за момент, опитвайки се да намери думи за бурята в гърдите си. – Аз... не знам. Просто чувствам, че трябва да отидем. Има нещо в мен, което не мога да си обясня. Чувствам се така... сякаш току-що са ми съобщили за смъртта на собствената ми сестра.
Орхун остава изненадан за миг, но не казва нищо. Само я поглежда с разбиране, докато вътрешният му инстинкт му подсказва, че зад това усещане се крие нещо по-дълбоко. – Добре тогава. Приготви се и тръгваме. – Добре – промълвява тя.
Хира започва да се оправя, но сълзите отново замъгляват зрението ѝ. Тя все още не знае, че това необяснимо привличане към чуждата болка е само началото на една истина, която скоро ще преобърне живота ѝ из основи.
Хира стои пред огледалото, завършвайки последните си подготовки за излизане. Когато вдига брадичката си, за да оправи яката, вижда отпечатъка от яростта на Перихан – зачервените следи по врата ѝ вече са започнали да потъмняват в болезнени синини.
В съзнанието ѝ отново нахлува призрачният глас: „Няма да се отървеш от мен! Ще платиш за всичко!“ Пред очите ѝ изплува лицето на обезумялата Перихан, чиито пръсти се впиват в плътта ѝ: „Нямаш право да дишаш! Ще те убия, пустинна мишко!“ – Госпожо Перихан, моля ви, пуснете ме... – промълвява Хира в спомена си, докато в реалността дъхът ѝ спира.
„Ти уби децата ми! Те умряха заради теб! И ти няма да живееш!“
Хира разтърсва глава, опитвайки се да прогони кошмара. Отваря чекмеджето, за да вземе шал, с който да прикрие следите от нападението, но ръката ѝ се натъква на нещо друго – кърпичката, която Вуслат ѝ подари. Тя я взема внимателно, сякаш е от най-фино стъкло.
В паметта ѝ изплува моментът на тяхната среща...
– Вземи това – бе казала Вуслат с онази неочаквана майчинска нежност.– Ще я изцапам... бродерията е толкова красива – бе се възпротивила Хира.– Казах ти, вземи я. Избърши лицето си, нека те видя... Знам, че не е лесно да се довериш на непознат, но ще се моля за теб. Нека Господ успокои сърцето ти. Нека тревогите ти изтекат като поройна вода.– Благодаря ви...– Дано Бог те върне жива и здрава на родителите ти, на семейството ти...
Хира притиска кърпичката до гърдите си, усещайки необяснима болка, сякаш това парче плат е единствената ѝ жива връзка с нещо свидно, което току-що е изгубила завинаги. Тя прибира внимателно спомена в чантата си.
Докато се опитва да върже шала около врата си с разтреперани ръце, Орхун влиза в стаята. Той се приближава тихо, застава зад нея и поема краищата на коприната. С прецизни, нежни движения той оправя шала така, че да скрие синините.
– Така е по-добре – прошепва той, срещайки погледа ѝ в огледалото. – Благодаря ти...
Орхун докосва лицето ѝ, сякаш иска да изтрие всяка капка тъга от него. – Нищо не може да угаси светлината, която струи от теб... Ако си готова, да тръгваме.
Хира кима с горчивина, която не може да скрие.
Орхун и Хира пристигат в къщата за съболезнования. Носят със себе си покрита табла с храна – мълчалив жест на подкрепа в моменти, когато думите не достигат. Щом ги вижда, Нуршах веднага става.
– Добре дошъл, батко... – гласът ѝ прекъсва.
Орхун и Нуршах се прегръщат силно. И двамата познават до болка ужаса да загубиш брат или сестра – онази празнота, която нищо не може да запълни. След това Нуршах прегръща и Хира, чиито очи вече са пълни със сълзи.
– Добре дошъл, Демирханлъ – казва тежко Якуп.
Орхун се приближава до Кенан, който седи съкрушен. – Кенан... – Моите съболезнования... – промълвява Хира.
Кенан вдига глава, сякаш едва сега забелязва присъствието им. Изправя се бавно, а двамата мъже се прегръщат по мъжки, с искрено съчувствие.
– Благодаря... – отвръща Кенан с прегракнал глас. – Дано Бог ти даде търпение – добавя Хира, докато сълзите се стичат по лицето ѝ. – Госпожа Вуслат беше прекрасен човек. Ние... ние се познавахме съвсем за кратко, но аз видях колко голямо сърце имаше...
Хира се разстройва, споменът за непознатата жена, която ѝ даде кърпичката си, я пронизва. Докато тя говори с Кенан, Нуршах дава знак на Орхун с очи да излязат. Орхун кима и се обръща към Хира: – Ще се върна след малко.
Хира сяда до Кенан, предлагайки му мълчаливо състрадание, докато Орхун следва сестра си навън.
Брат и сестра влизат в стаята. Нуршах е изключително нервна, ръцете ѝ треперят, а Орхун веднага усеща, че нещо не е наред.
– Какво става, Нуршах? – пита той със своя властен, но загрижен тон. – Имам да ти кажа нещо много важно, батко... но не знам как да започна, откъде да започна. – Каквото и да е, ще го решим. Казвай.
Нуршах поема дълбоко въздух, опитвайки се да събере смелост. – Не знам дали това е нещо, което можем да поправим... Става въпрос за Хира. И в същото време за Кенан и госпожа Вуслат...
Орхун сбръчква вежди, недоумявайки. – Нуршах, не разбирам за какво говориш. Обясни ясно! – Преди госпожа Вуслат да замине при леля си, намерих една снимка в дома ѝ. – И? – Снимката беше на Хира като дете. Същата онази снимка, която ти взе от нейната леля...
Орхун застива. В погледа му се чете пълно недоумение. – Не разбирам. Какво ще прави снимка на Хира в къщата на госпожа Вуслат? – И аз не разбрах в началото. Попитах я... Мисля, че Хира е сестра на Вуслат и Кенан.
Шокът удря Орхун като гръм от ясно небе. Лицето му става ледено. – Това е невъзможно! Не знам как тази снимка е попаднала в ръцете ѝ, но такова нещо просто не може да бъде. Родителите на Хира са загинали при катастрофа в Еритрея. Тя няма други братя и сестри. Проверих всичко, проучих всяка подробност!
Нуршах го поглежда с очи, пълни със страх от истината, която е на път да изрече: – Боя се, че тези хора в Еритрея... въобще не са семейството на Хира.
Орхун я фиксира с тежък, пронизващ поглед, а гласът му пада до опасен шепот: – Нуршах... ти даваш ли си сметка какво говориш в момента?
