В предния епизод на турския сериал „Плен“: Нева умело използва скръбта на Перихан, за да я превърне в оръжие срещу своята съперница. Докато Орхун планира общото им бъдеще, интригите в имението поставят живота на Хира в реална опасност.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 223 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Нева подтиква Перихан да отмъсти на Хира, обвинявайки я за смъртта на децата си. В градината Перихан първо се опитва да удуши момичето, а след това я подгонва с градинска ножица, решена да я убие. В последния момент Орхун се намесва и спасява Хира от сигурна смърт.
В същото време в болницата Вуслат умира, оставяйки Кенан съкрушен от загубата. Сега единствено Нуршах знае голямата тайна – че Кенан и Хира всъщност са брат и сестра. Дали истината за тяхната кръвна връзка ще бъде погребана заедно с Вуслат, или Нуршах ще намери сили да я разкрие?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
В стаята на Хира цари потискаща тишина, която само първите лъчи на утринното слънце се опитват да разсеят. Тя стои неподвижно до прозореца, загледана в далечината с празен поглед, докато вратата тихо се отваря. Орхун влиза и веднага забелязва силуета ѝ, изтъкан от безпокойство.
Орхун я доближава със загриженост, която рядко си позволява да покаже пред другите: – Пак не си мигнала, нали?
Хира бавно кима, без да откъсва очи от градината. Гласът ѝ трепери от натрупаното напрежение: – Госпожа Перихан... не излиза от ума ми. Докато се питах какво ли ще предприеме, то взе, че съмна.
Орхун застава до нея, сякаш иска да я защити от собствените ѝ мисли. Гласът му е плътен и категоричен: – Ние ще направим каквото зависи от нас. Ще ги подкрепим с всичко възможно. Повече от това няма какво да се направи. – Той я оглежда внимателно, забелязвайки бледото ѝ лице и сенките под очите. – Не се изтощавай толкова... Ще се разболееш. Ако искаш, да излезем за малко навън? Да се разсееш, да си поемеш въздух.
Хира се усмихва едва забележимо, но тъгата в очите ѝ остава: – Щеше да е хубаво, но в такива моменти е по-добре да си сме у дома. Може да имат нужда от нещо...
Орхун приема отказа ѝ с разбиращо кимване: – Добре, както прецениш. Имам онлайн среща, ще бъда в кабинета. Щом приключа, ще прекараме времето си заедно.
– Добре. Аз ще се поразходя в градината, докато се освободиш – отвръща тя, опитвайки се да вдъхне кураж на себе си и на него.
Орхун тръгва към вратата, но спира за момент и я предупреждава с мек, но властен тон: – Разумно. Само не натоварвай крака си.
– Не се притеснявай, няма – обещава тя.
Всекидневната на имението е потънала в тягостна тишина, която само Нева успява да наелектризира с присъствието си. Тя седи на ръба на дивана, нервно почуква с пръсти по облегалката и сякаш всеки момент ще избухне. Очите ѝ искрят от нетърпение, а устните ѝ се свиват в тънка линия.
Нева процежда през зъби, докато се взира в празното пространство: – Не, това е нечувано! Толкова неща изговорих... Камък да беше, щеше да омекне и да се задейства. А Перихан дори не трепва. Какво чакаш още, жено? Защо не я захапеш за гърлото най-после? Какво още чакаш?
В този момент Гонджа слиза по стълбите с поднос в ръце и се насочва към кухнята. Нева рязко я прекъсва: – Гонджа!
Прислужницата спира и се връща назад със смирен поглед: – Да, госпожице Нева.
Нева я претегля с очи, опитвайки се да скрие нервността си зад маската на господарка: – Виждала ли си госпожа Перихан?
– Да, ходих до стаята ѝ, за да ѝ занеса закуската – отговаря чистосърдечно момичето.
– Значи беше будна? – очите на Нева светват от любопитство.
– Мхм. Всъщност... тя ме попита за госпожица Хира – споделя Гонджа.
Нева едва сдържа триумфалната си усмивка, но гласът ѝ остава хладен: – И после?
Гонджа свива рамене: – Ами казах ѝ, че не знам. Тя отвърна, че няма да закусва, освободи ме и излезе от стаята.
Чувайки, че Перихан вече се интересува от Хира, Нева изпитва истинско задоволство, което едва успява да маскира пред прислужницата.
– Вие желаете ли нещо? – пита Гонджа, готова да услужи.
– Не, нищо не искам. Гледай си работата – отрязва я Нева и я изпраща с властен жест.
Щом остава сама, злата усмивка най-после разцъфва на лицето ѝ. Тя се обляга назад, доволна от чутото: – Изглежда най-после се е размърдала...
Хира излиза със замислен и нещастен вид, а стъпките ѝ са тежки, сякаш носи целия свят на раменете си. Без да подозира, че е следвана, тя се насочва бавно към градината, търсейки покой сред дърветата.
Но покоят е последното нещо, което я очаква.
От сянката на входа изплува фигурата на Перихан. Тя се движи като хищник, а очите ѝ, пълни с мрачна решимост, са фиксирани в гърба на Хира. Лицето ѝ е изкривено от злоба, а омразата, която е трупала, напира да изригне.
Перихан процежда думите през зъби, сякаш повръща отрова: – Ти си причината за смъртта на децата ми! Дъщеря ми загина заради теб... Синът ми влезе в затвора заради теб! Тяхната кръв е по твоите ръце!
Перихан следва Хира по петите, а напрежението във въздуха може да се разреже с нож. Когато дочува чуждите стъпки, Хира рязко спира и се обръща. Лицето ѝ пребледнява, когато среща безумния поглед на жената пред себе си.
– Госпожо Перихан? – промълвява тя, усещайки ледения полъх на опасността.
– Децата ми са под земята! – изкрещява Перихан, а гласът ѝ се пречупва от ярост. – Всичко е заради теб!
Хира отстъпва крачка назад, разперила ръце в опит да я омилостиви: – Госпожо Перихан, какво говорите? Елате на себе си, моля ви!
– Как можеш да живееш щастливо? Тук, пред очите ми... – Перихан се нахвърля върху нея, Хира се спъва и пада на земята. – Те умряха заради теб! Заради теб!
– Госпожо Перихан, успокойте се! Какво правите? – изплаква Хира, но думите ѝ заглъхват.
Изведнъж Перихан се спуска и впива пръсти в гърлото ѝ. Хира е в шок, едва успява да си пое дъх, докато жената над нея я притиска към земята с нечовешка сила.
– Хванах те най-после! Нямаш право да живееш. Нямаш право дори да дишаш! Ще те убия!
Лицето на Хира посинява, гърлото ѝ се свива в смъртоносната хватка. Недалеч от тях, в сянката на паркинга, Нева наблюдава сцената с ледено спокойствие. На устните ѝ играе злорада усмивка – тя вижда как Перихан се опитва да удуши момичето, но не прави и крачка, за да помогне. Напротив, тя се наслаждава на всяка секунда от този ужас.
– Ще умреш! Ще умреш! – крещи в транс Перихан, изгубила всякаква връзка с реалността.
Хира започва да губи съзнание, тялото ѝ отпуска съпротивата. Тя едва прошепва: – Пуснете ме... Помощ!
– Няма да се отървеш от мен! Ще платиш за всичко, което ми причини! Нямаш право да дишаш, пустинен плъх такъв!
– Госпожо Перихан, моля ви... пуснете ме... – моли се Хира с последни сили. – Не го правете... ще съжалявате... моля ви...
Изведнъж, сякаш ударена от гръм, Перихан спира. Хватката ѝ отслабва, а погледът ѝ става блуждаещ, сякаш болката в сърцето ѝ внезапно е изтласкала яростта. Нева, която наблюдава отстрани, се мръщи гневно: – Защо спираш? Довърши я, стисни я за гърлото! Какво чакаш още?
Вместо това Перихан се срива и избухва в ридания: – Сърцето ме боли... толкова много ме боли. Загубих децата си. Нямам никого... Толкова съм сама. Нямам за какво да се хвана. Изгубих всичко... Бебетата ми са мъртви!
Хира се изправя с мъка, хванала се за гърлото, и се опитва да си поеме въздух. Гледа с ужас и съжаление към съкрушената жена на земята. Но милостта ѝ е преждевременна. Перихан внезапно вдига глава, очите ѝ отново потъмняват и тя се фиксира в Хира с нова вълна от гняв.
– Нямам никого... Заради теб! Ти направи всичко! Ти си виновна!
– Госпожо Перихан, успокойте се! Не сте добре, нека се приберем вкъщи – опитва се да я приближи Хира.
– Как да съм добре, докато ти си жива! Ти ми отне живота! Защо живееш? Защо дишаш още!
Очите на Перихан, заслепени от лудост, попадат върху градинските ножици, оставени на ръба на алеята. Тя ги грабва с рефлекс на хищник.
– Когато децата ми са в гроба, ти няма да продължиш живота си, сякаш нищо не се е случило!
Перихан замахва с ножиците към Хира. Момичето хуква да бяга в смъртен страх, а побеснялата жена се впуска след нея: – Ела тук! Ела тук, пустинна мишко! Ела!
Нева, виждайки че „шоуто“ продължава с нова сила, се обръща и си тръгва с облекчена усмивка. Тя знае, че този път Хира няма къде да избяга, а острието в ръцете на една почернена майка не познава милост.
Перихан преследва Хира с градинарските ножици в ръка, а лицето ѝ е застинало в маска на неописуем гняв. Хира бяга обезумяла, опитвайки се да намери изход, докато гласът на преследвачката ѝ кънти зад нея като проклятие.
– Ела тук! Няма спасение за теб! – крещи Перихан, размахвайки острието. – Не бягай напразно! Докато децата ми гният под земята, ти нямаш право да дишаш на този свят! Не бягай!
В отчаянието си Хира събаря няколко чувала с боклук на пътя на побеснялата жена, за да спечели време. Перихан се спъва и пада тежко, но яростта ѝ дава сили – тя веднага се изправя, без да изпуска ножиците.
– Казах ти да дойдеш тук! Ще те убия! – гласът ѝ преминава в хриптене, а разсъдъкът ѝ напълно я е напуснал.
В същото време, в тишината на втория етаж, Орхун излиза от стаята си. Насреща му идва Гонджа, носеща няколко плика.
– Това пристигна за Вас... – казва тя, спирайки пред него.
– Остави ги в кабинета ми – отвръща Орхун със спокоен глас, но изведнъж нещо го кара да спре. – Хира беше в градината, върна ли се вече?
– Не съм я виждала – отговаря Гонджа. – Може би е в стаята си.
Орхун кимва, но в гърдите му се прокрадва странно предчувствие. Той тръгва към стаята на Хира, без да подозира, че всяка секунда е ценна.
Долу, в градината, гонитбатастава настървена. Перихан е по петите на момичето, а въздухът не ѝ достига.
– Спри! Не бягай! – продължава да крещи тя.
Хира вижда малката постройка за помпите на басейна и се втурва към нея. Ръцете ѝ треперят, докато дърпа дръжката, но вратата е заяла. Тя я блъска с цялото си тяло, хвърляйки уплашени погледи назад към приближаващата се Перихан.
– Хайде, отвори се де! – моли се Хира през сълзи.
– Казах ти да не бягаш! Ела тук! – Перихан е само на метри от нея.
В последния възможен момент вратата поддава. Хира нахлува вътре и я затръшва точно пред носа на Перихан, завъртайки ключа. Отвън веднага се чуват яростни удари.
– Отвори! Отвори вратата, пустинен плъх! – писъците на Перихан стават истерични. – Пътят ти свърши тук! Никой не може да те спаси от мен! Отвори, казах! Отвори!
Хира се свлича на пода зад вратата, закрива ушите си с ръце и ридае неутешимо, докато дървената преграда се тресе под ударите на жената, решена на всичко, за да пролее кръв. Тя е в капан, а единствената преграда между нея и смъртта е една стара ключалка, която едва издържа на напора на лудостта.
Изведнъж се чува рязък, метален звук. Перихан започва да пробива дървената врата с острието на градинарската ножица. Хира изпищява, виждайки как стоманата минава през дървото само на сантиметри от нея.
– Отвори, казах! Никой не може да те спаси от мен! – крещи безумната жена. – Ще издъхнеш в ръцете ми, пустинен плъх такъв!
Хира едва си поема дъх. Очите ѝ трескаво обикалят тясното пространство и спират на задната врата. Докато Перихан надупчва дървото с ножицата, Хира се изплъзва тихо навън и побягва към отсрещната страна на градината. Перихан обаче я забелязва и хуква след нея с нови сили.
В същото време Орхун слиза по стълбите на имението. Той върви бавно, все още нищо не подозира, докато вятърът не довява до ушите му истеричните крясъци на Перихан: – Ела тук! Не бягай, ела тук!
Орхун застива за секунда, очите му помръкват и той веднага променя посоката, тичайки към източника на звука.
В другия край на градината Хира тича, докато силите ѝ я напуснат. Краката ѝ се подкосяват, тя се спъва и пада тежко на земята.
– Не бягай... Не бягай! – чува се зад нея.
Перихан се появява, смеейки се истерично, и се свлича до Хира. Лицето ѝ е деформирано от болка и омраза: – Ето те, пустинен плъх... Сега си моя.
Тя вдига ножицата високо над главата си, готова за фаталния удар. Хира закрива лицето си с ръце, потънала в ужас: – Не... не! Моля ви!
– Ааах! – изкрещява Перихан и замахва.
В последния момент една мощна ръка хваща китката ѝ във въздуха. Орхун е там. Той стиска ръката ѝ с желязна хватка, а очите му бълват огън. С едно рязко движение той издърпва Хира зад гърба си, превръщайки се в жива бариера между нея и лудостта.
Перихан се гърчи и крещи като ранена звяр: – Пусни ме! Остави ме! Тази твоя робиня уби децата ми! Тя погуби и Еда, и Ведат!
Тя успява да грабне ножицата от земята и отново се нахвърля напред.
– Не приближавай! – препречва ѝ път Орхун, гласът му е като тътен.
– Махни се! Имам сметки за уреждане с нея! Дай ми тази убийца! Ако не беше тя, Еда щеше да е жива! Синът ми нямаше да е в затвора! Дай ми я!
Перихан атакува сляпо, но Орхун я пресреща, борейки се да я овладее, докато Хира гледа сцената с парализиращ страх. Накрая Орхун я събаря на земята и с бързо движение изритва ножицата далеч в храстите.
– Ти си загубила разсъдъка си! – изрича той с леден тон.
Перихан остава на колене, ридаейки неутешимо: – Тя ги уби... Тя ги уби! Няма да живее и тя... Няма да види бял ден!
Пред желязната порта на имението цари истински хаос. Охраната най-накрая успява да хване Перихан, но тя се гърчи и крещи като ранено животно, опитвайки се да се изтръгне от железните им хватки. Орхун е обгърнал Хира с ръце, притискайки я до себе си в защитнически жест. По нежната шия на момичето вече избиват морави следи – отпечатъци от яростта, която едва не отне живота ѝ.
– Пуснете ме! Махнете ръцете си от мен! – пищи Перихан, а очите ѝ са изпъкнали от налудничав гняв. – Онази няма да се отърве! Ще се върна и ще отмъстя за децата си! Ще ви довърша всичките!
Афифе, Нева, Муса и прислужниците са се събрали пред входа, застинали от ужас пред невижданата сцена. Орхун поглежда Перихан с тежък, убийствен поглед, който би вцепенил всеки, но не и жена, загубила разсъдъка си. Когато охраната я повлича покрай Афифе, Перихан спира за миг и я стрелва с поглед, пълен с проклятия.
– И Нихан умря заради този пустинен плъх, Афифе! – изкрещява тя, а думите ѝ прорязват тишината като камшик. – Това момиче е отровна змия! Тя носи смърт на всеки! Смърт носи! Пуснете ме! Ще я убия! Ще се върна... Всички ще съсипя!
Докато Муса и охранителите извеждат крещящата жена със сила, Орхун не сваля ръката си от рамото на Хира. Той усеща как тя трепери цялата в прегръдката му, сломена от думите и нападението.
– Хайде, ела – казва той тихо, опитвайки се да вложи цялата си сила в тези две думи.
Орхун повежда Хира към вътрешността на къщата, докато тя едва се държи на краката си. Но докато влизат, тежките думи на Перихан продължават да отекват в коридорите на имението.
В същото това време в болницата пред интензивното отделение излиза лекар и застава пред Нуршах. Лицето му е каменно, а погледът – сведен. Нуршах застива, сърцето ѝ спира: – Не! Моля ви, не го казвайте... Лекарят само поклаща глава: – Направихме всичко възможно. Божа работа... Моите съболезнования. Нуршах остава сама, а светът около нея рухва. Единствената мисъл, която пронизва съзнанието ѝ, е: – Как ще кажа това на Кенан?
Кенан се появява в коридора с пълни ръце – купил е всичко необходимо, мотивиран, че сестра му ще се оправи. Когато вижда сълзите на Нуршах, той започва да говори трескаво, опитвайки се да заглуши истината: – Купих кафе... ако не искаш, ще взема чай. Ето салфетки, мокри кърпички... – Кенан! – прекъсва го тя с глас, който не търпи възражение. В този момент чашата кафе се изплъзва от ръката му и се разбива на пода. Кенан застива като статуя. Истината го удря по-силно от всичко – неговата Вуслат вече я няма.
В залата за интензивно лечение Кенан пристъпва към покритото тяло. Ръката му трепери, не събира сили да открие лицето ѝ. Той нежно гали косата ѝ, която се подава от чаршафа, и се свлича до носилката: – Сестрице... Защо ме остави? Какво ще правя без теб? Болката му се излива в горчиви сълзи, а Нуршах го прегръща, макар да знае, че думите са безсилни пред такава загуба.
На болничното гише Кенан подписва документите за получаване на тялото. Служителят му подава малка торбичка с личните вещи на Вуслат. Кенан изважда една шнола за коса и я гледа с горчива усмивка: – Знаеш ли, че тази шнола беше с нея от години? Все я губеше и все намираше начин да я открие... Той притиска вещите до сърцето си: – Шнолата остана сираче, както всичко останало. Вече нищо няма смисъл, защото нямам сестра. Кенан излиза от болницата, без да погледне назад, оставяйки Якуп и Нуршах да гледат след него със свити сърца.
Седнал сам на една пейка пред болницата, Кенан вади вещите една по една. В съзнанието му оживяват спомени – гласът на Вуслат, която му казва, че той е нейният корен, нейната опора. Спомня си как му е обещавала да не го плаши повече, как той я е наричал свой ангел-хранител, своя майка и баща. Сега в ръцете му е само бялата ѝ кърпичка и онази стара шнола. Кенан поема дълбоко въздух, докато тежестта на самотата го притиска към земята.
Светлината за Вуслат угасна, а за Кенан започва най-дългата нощ в живота му.
