В предния епизод на турския сериал „Плен“: След дълги лутания и премълчани копнежи, Хира най-после събира смелост да разкрие душата си пред Орхун. Но докато влюбените потъват в щастието си, Кенан и Нуршах разбират, че Вуслат е претърпяла тежка катастрофа и животът ѝ виси на косъм.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 222 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Докато имението Демирханлъ потъва в скръб след погребението на Ведат, Орхун и Хира търсят утеха един в друг. В момент на нежност те вземат съдбоносно решение – сватбата няма да се отлага. Но щастието им е трън в очите на онези, които се хранят от омраза.
Нева подпалва фитила на отмъщението, манипулирайки почернената Перихан. Изгубила разсъдъка си от болка, майката се превръща в хищник, дебнещ в сенките. Тя вижда в Хира виновницата за смъртта на децата си и се подготвя за своя най-ужасен удар.
В същото време в коридорите на болницата се води друга битка – за живота на Вуслат. Докато Кенан се моли за чудо, Нуршах се измъчва от тайна, която знае: Хира и Кенан са брат и сестра. Дали Нуршах ще събере смелост да вдигне телефона и да каже истината на Хира, преди да е станало късно?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Хира плахо влиза в кабинета на Орхун, сякаш се бои да не наруши спокойствието му. – Каза да дойда, но... ако си зает...
Орхун вдига глава и погледът му веднага омеква, щом я вижда. – Не, не, повиках те нарочно. Видях колко си разстроена... Исках да си поемеш глътка въздух – той се изправя и с властен, но нежен жест посочва фотьойла. – Ела, седни.
Хира буквално се свлича в стола. Очите ѝ се насълзяват, а гласът ѝ трепери от потискана болка: – Ведат... Това, което ми причини, беше ужасно... Но смъртта е нещо твърде тежко. Изведнъж целият гняв и огорчение... всичко просто отлетя.
Тя избърсва една самотна сълза, докато пред очите ѝ изплува образът на Перихан. – Колко страдаше майка му... беше съсипана. Не дай Боже никой да изпитва болката от загубата на дете! Тази жена погреба и двете си деца... каква нечовешка мъка...
Орхун се приближава и хваща ръката ѝ, сякаш иска да ѝ предаде част от силата си. Той я гледа с неподправено възхищение, поразен от чистотата ѝ. – Въпреки че не видя нищо добро от тях, ти плачеш... Ако някой ми беше казал, че съществува човек със сърце, толкова чисто и освободено от злоба, никога нямаше да повярвам.
Хира свежда очи, прекалено скромна, за да приеме комплимента. Тя става рязко, опитвайки се да скрие вълнението си. – Аз... по-добре да вървя. Сега трябва да сме до госпожа Перихан... точно в такива моменти хората имат най-голяма нужда един от друг.
В кабинета Орхун говори по телефона , изглежда уморен. – Прибрахме се. След погребението всички се върнахме – казва той, докато погледът му следи Хира, която стои до прозореца като призрак. – Как да е тя? Съсипана е... Ще предам. Дочуване.
Хира се обръща бавно, очите ѝ все още са зачервени от преживяното на гробищата. – Дано Господ не причинява такава болка на никого... На госпожа Перихан не ѝ остана нищо... нищичко на този свят.
Орхун кима тежко, споделяйки мрачните ѝ мисли. – Да. Тя едва се беше посъвзела след смъртта на Еда. А сега и това... направо върху старата рана. Не знам как ще намери сили да продължи. Дано Бог ѝ даде търпение.
– Амин – промълвява Хира, свивайки рамене, сякаш се опитва да се предпази от студа на тази трагедия.
Орхун усеща, че тъгата заплашва да я погълне. Той прави крачка към нея: – Разбрах... тази нощ няма да свърши лесно. Какво ще кажеш да изпием по едно кафе?
Хира го поглежда и на устните ѝ се появява бледа, горчива усмивка. – Но твоето кафе ще бъде без кофеин – казва тя с нежност, която не търпи възражение.
Орхун кима, а в очите му проблясва благодарност. – Истинското удоволствие е да бъда с теб – гласът му е дълбок и искрен. – Кафето е само повод. Какво значение има, щом си до мен...
Нева нахлува в кабинета, убедена, че ще завари Орхун. – Хей! – възкликва тя, но гласът ѝ заглъхва в празното пространство. Тъкмо се кани да излезе, когато погледът ѝ пада върху бюрото, където са разпръснати мостри на сватбени покани и снимки от подготовката за тържеството.
Очите на Нева се свиват, в тях избухва пламъкът на чиста злоба. – На теб не ти пука, че светът гори, нали? – изсъсква тя към празния стол. – Продължаваш да се занимаваш с тази сватба, сякаш нищо не се е случило! Тя застива за миг, а в главата ѝ започват да препускат коварни планове. Лицето ѝ се изкривява в зловеща гримаса, докато обмисля следващия си ход.
В кухнята атмосферата е съвсем различна. Хира внимателно е приготвила чашите с кафе, когато Орхун влиза със загадъчна усмивка. – Имам изненада за теб – казва той, подтиквайки любопитството ѝ. Орхун ѝ подава телефона, без да сваля поглед от нея. – Познай кой е на линия?
– Како Хира! – разнася се звънливият глас на малкия Али.
Очите на Хира моментално светват от радост. Тя грабва апарата: – Аличо! Как си, миличък? Толкова ни липсваш! Как е сестричката ти? – Тя затаява дъх, слушайки развълнувания отговор. – Браво на теб! Ще бъдеш чудесен батко! Изведнъж лицето ѝ леко помръква. – Затваряш ли? Имате празник? Хайде, бягай тогава. Чао, Али!
Когато прекъсва разговора, няколко сълзи се стичат по бузите ѝ. Орхун веднага се приближава, обзет от тревога. – Какво стана? Защо плачеш? – Нищо не можеше да ми подейства по-добре от неговия глас – отговаря тя през сълзи.
– Бих направил всичко, за да те видя щастлива – казва Орхун с глас, преливащ от обич. Той нежно изтрива сълзите ѝ и обхваща лицето ѝ с длани, приковавайки погледа си в нейния.
В този съдбоносен момент Нева се появява на прага. Тя застива на място, а пред очите ѝ се разкрива тази интимна сцена. Гневът ѝ кипва, докато наблюдава как Орхун обсипва „онова момиче“ с нежност. Хира шепти: – Али беше толкова щастлив... щастлив е...
Орхун въздъхва с облекчение, но той не подозираше, че отровният поглед на Нева вече чертаеше пътя към тяхното унищожение.
Нощта в имението е студена, но не колкото леденото безсилие, сковало Перихан. Тя седи неподвижно в ъгъла на градината, загледана в нищото. До нея е Халисе, която я наблюдава с видима тревога. – Госпожо Перихан, хайде да влизаме вътре? Ръцете ви са толкова студени... Да не вземете да се разболеете – реди прислужницата, но гласът ѝ сякаш потъва в бездънна яма.
Перихан дори не мигва. Погледът ѝ е празен, фиксиран в една точка. В този момент от сенките изплува Нева. – Ти влизай вътре – заповядва тя на Халисе.
– Но госпожа Афифе изрично ми нареди да не се отделям от нея – колебае се жената. Нева я прекъсва рязко: – Влизай, казах! Ако има нещо, ще те повикам.
Халисе си тръгва неохотно, а Нева заема мястото ѝ. Тя се отпуска до потъналата в скръб майка, а гласът ѝ става мек – съвършената маска на манипулатора. – Перихан, толкова съжалявам... Никой не би могъл да понесе това, през което преминаваш.
Тя замълчава за секунда и започва да влива отровата си бавно, капка по капка. – Първо дъщеря ти... после и синът ти. И двамата бяха погубени от една и съща жена. Кой е виновен за всичко това, Перихан? Тя... – Нева произнася последната дума с подчертано отвращение.
Перихан не трепва, но Нева продължава да затяга примката: – А знаеш ли каква е нейната грижа в момента? Дали сватбата ѝ ще е достатъчно бляскава? Само това я вълнува. А за теб какво остана? Само търпение... Нима лошите винаги ще остават ненаказани?
Главата на почернената майка леко трепва – думите най-после са намерили пролука.
– Току-що ги видях – подхвърля Нева подло. – Бяха в отлично настроение... Прегръщаха се, гукаха си. Единият е мъртъв, другият е в траур, а на тях изобщо не им пука. Сърцето ме боли, като гледам какво ти причиняват.
Нева се изправя бавно и оставя Перихан сама, но изражението ѝ вече не е съчувствено. На лицето ѝ е изписано задоволство – тя знае, че е подпалила фитила на една унищожителна експлозия.
Нощният бриз на Истанбул гали лицата им, но не може да отнесе тежестта от душите им. Орхун и Хира седят един до друг на балкона, обгърнати от призрачното сияние на луната, и отпиват от кафето си в мъчително мълчание.
– Колко е страшно да губиш любимите си хора... – казва Хира, загледана в далечните светлини. – Парите, властта, амбициите... Всичко това губи смисъл за един миг. Човек разбира, че единственото му истинско богатство са били точно тези, които вече ги няма.
Орхун кима, а лицето му помръква от спомени. – Да. И двамата научихме този горчив урок по най-трудния начин. Ти – като загуби родителите си, а аз – когато изпратих сестра си и баща си...
– Мислим си, че животът е безкраен, но изобщо не е така – гласът на Хира трепери, докато тя се бори с нахлуващата тъга. – Всичко е толкова мимолетно... Случва се за секунда. Човекът, когото си държал за ръка преди миг, в следващия може вече да не е до теб.
Орхун я поглежда с пламък в очите и рязко посяга към ръката ѝ. Той я стисва силно, сякаш се заклева никога да не я пуска. – Точно затова не бива да отлагаме нищо за по-късно. Няма да отлагаме сватбата си. Това е единственият правилен път, по който трябва да вървим.
Хира се замисля за миг, очите ѝ се навлажняват, и тя нежно отпуска глава на рамото му, търсейки закрила. Двамата изглеждат като остров на спокойствието сред бушуващото море от трагедии.
Но долу, в непрогледния мрак на градината, една сякаш застинала фигура ги наблюдава. Погледът ѝ е изпълнен с ледена омраза, която би могла да смрази кръвта. Това е Перихан. Тя стои в сенките като зловещ монумент на отмъщението, фиксирала ги с поглед, в който вече не е останала капка човечност.
Перихан виждаше тяхното щастие върху руините на собствения си живот и в този момент съдбата на Хира е окончателно предрешена...
В коридора на втория етаж тишината тежи като олово. Орхун и Хира спират пред стълбите, готови да се разделят, но напрежението в очите им издава, че сънят ще бъде труден гост.
– Ще успееш ли да заспиш? – пита Орхун, вглеждайки се в бледото ѝ лице. Хира само свива рамене с поглед, който казва повече от хиляди думи: „Не знам“.
Орхун прави крачка към нея, гласът му е топъл и закрилящ: – Мога да остана с теб, ако искаш. Вместо да потъваш в мисли, ще си поговорим още малко.
Хира го поглежда с безкрайна благодарност, а в очите ѝ проблясва вълнение. – Радвам се, че те има. Голяма късметлийка съм... Не се тревожи за мен. Върви и си довърши работата.
– Добре, щом така искаш – съгласява се той, макар и с видимо нежелание. – Но ако не можеш да заспиш, ела в кабинета ми. Ще те чакам.
– Ако не успея, ще дойда. Лека нощ – промълвява тя и се насочва към стаята си.
– Лека нощ – отвръща Орхун, оставайки за миг неподвижен, докато тя се отдалечава.
Ето текста, форматиран за по-лесно и бързо четене, със запазени ключови емоционални моменти:
Долу, в полумрака на фоайето, времето сякаш е спряло. Перихан дебне в сенките, приличаща на хищник, който чака плячката си. Погледът ѝ е зловещ, фиксиран право към стаята на Хира. Тъкмо когато тя се кани да тръгне нагоре с мрачни намерения, тишината е разцепена от задъхания глас на Халисе.
– Госпожо Перихан! Ах... откога ви търся! Обърнах цялата къща наопаки! – Халисе се появява от тъмнината и хваща здраво Перихан за ръката, прекъсвайки опасния ѝ устрем.
Перихан застива за момент, маската на лудостта потрепва под допира на прислужницата. Тя не казва нищо, само диша тежко, докато гневът ѝ продължава да ври под повърхността.
– Хайде, ще ви занеса в стаята – казва Халисе и я повежда към стълбите, без да подозира, че току-що е предотвратила буря, която заплашваше да изпепели всичко.
Перихан тръгва покорно, но тя не подозираше, че примката около врата на Хира вече се затяга и никой – дори Орхун – не можеше да спре това, което предстоеше.
Кенан стои съсипан пред интензивното, докато в ума му препускат спомени за саможертвите на сестра му Вуслат – как е купувала обувки за него, самата оставайки боса, и как винаги е била за него и майка и баща.
Операцията на Вуслат приключва, но надеждата бързо е заменена от ужас: тя е получила емболия и е в критично състояние. Нуршах се измъчва от тежка тайна – знае, че Хира и Кенан са брат и сестра, и се колебае дали да не се обади на Хира, преди да е станало твърде късно.
