В предния епизод на турския сериал „Плен“: Докато Хира застива под властния поглед на Орхун в очакване на съдбовното признание, едно кратко съобщение на телефона на Нуршах преобръща правилата на играта. Вуслат, сестрата на Кенан, обявява своето завръщане и този път е решена да не мълчи!
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 221 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
В новия епизод щастието и нещастието вървят ръка за ръка. След дълго мълчание, Хира най-после събира смелост и признава любовта си пред Орхун. Но докато влюбените потъват в своя свят, имението е разтърсен от зловеща вест – Ведат е убит в затвора само ден преди да излезе на свобода.
Ужасът не спира дотук – Кенан и Нуршах разбират, че Вуслат е претърпяла тежка катастрофа и животът ѝ виси на косъм.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Хира се упражнява пред огледалото как да каже „Обичам те“ на Орхун. Когато той влиза внезапно, тя изпада в паника, но успява да скрие вълнението си. По-късно, докато рисува скица на сватбена рокля, тя вписва заветните думи в ъгъла на листа. Орхун вижда надписа „Обичам те“, но се преструва на безразличен, за да я предизвика да го изрече на глас.
Хира крачи неспокойно из стаята, а напрежението в гърдите ѝ расте с всяка изминала секунда. Тя е като птица в клетка, разкъсвана между копнежа и парализиращия срам. Лицето ѝ е пламнало, а ръцете ѝ не намират покой.
– Боже, какво ще правя? – шепне тя, спирайки за миг пред прозореца. – Просто не мога... Не мога да застана пред него, да срещна онзи негов изпепеляващ поглед и да кажа „Обичам те“.
Тя започва трескаво да прехвърля в ума си всички възможни начини да излее душата си, без да се налага да изрича думите на глас.
– Да му напиша ли писмо? – пита се тя, а очите ѝ светват за миг. – Ще напиша дълго, красиво писмо и накрая с големи букви ще добавя признанието... Не, няма да стане. Самият той каза – не пиши, кажи го! Иска да го чуе от мен...
Хира възобновява нервното си обикаляне, прехапала устни. Изведнъж в главата ѝ изплува една идея, която я кара да спре на място. Бузите ѝ стават алени, а тя веднага извърта глава, сякаш се срамува дори от собствените си мисли.
– Не, не... Какви ги мисля? Глупости! – махва тя с ръка, опитвайки се да прогони налудничавата мисъл. – Трябва да има по-лесно решение. Но какво? Къде е ключът?
Тя застива насред стаята. Тишината около нея сякаш се разкъсва от внезапното просветление. Погледът ѝ се променя – от объркан и плах, той става решителен. На устните ѝ бавно се изписва загадъчна, тържествуваща усмивка.
– Щом не мога да го кажа в лицето ти, тогава...
Орхун седи зад бюрото си, когато телефонът му звъни. Името на екрана го кара да се изправи веднага. Хира. Сърцето му подскача, но той запазва гласа си спокоен. – Ало?
Хира стиска слушалката с две ръце, опитвайки се да си поеме дъх. Сега или никога. – Ало... – гласът ѝ е едва доловим шепот.
– Да? – чува се плътният глас на Орхун от другата страна.
– Исках да кажа... здравей.
Орхун не издържа и лека усмивка озарява лицето му. Решава да се пошегува: – От банката ли се обаждате, госпожо?
– Не ми се подигравай така! – сопва му се тя, но веднага след това гласът ѝ омеква. – Има нещо важно.
– Добре, слушам те.
– Ще ти кажа нещо... – започва тя, а пулсът ѝ бие в слепоочията. – Никога досега не съм казвала това на никого. И понеже ми е за първи път... не знам как точно да го направя. Много е трудно.
Гласът на Орхун става кадифен, изпълнен с подкрепа: – Разбирам. Опитай се.
Хира затваря очи, поема дълбоко въздух и отваря сърцето си: – Аз... аз...
В този момент тя усеща присъствие зад гърба си. Обръща се сепнато и застива. Орхун стои на прага на стаята ѝ, а в очите му гори пламък, който я парализира.
– Кажи го сега. Слушам те – казва той тихо и оставя телефона си настрани.
– Но аз... нали беше в кабинета си... – заеква тя, отстъпвайки крачка назад.
Орхун бавно се приближава към нея, скъсявайки разстоянието, докато ароматът му не я замайва. Той се навежда към нея и прошепва: – Слушам те. Кажи го сега.
Хира вече няма къде да бяга. Примката на любовта се е затегнала. Тя събира цялата си смелост, вдига глава и фиксира очите му със зашеметяваща искреност.
– Обичам те, Орхун Демирханлъ! Обичам те толкова много!
Думите отекват в съзнанието на Орхун като най-прекрасната мелодия. Той застива, погълнат от силата на признанието ѝ. Гласът ѝ продължава да кънти в ушите му, отново и отново.
– Всъщност, винаги го казвах на себе си – продължава Хира, а маската на притеснение най-после пада. – Постоянно... Срамувах се, че жестовете и тялото ми ме издават. Страхувах се, но в същото време се надявах да си разбрал. Исках и да разбереш, и да не разбираш едновременно... Толкова бях объркана.
Орхун я гледа с обожание, попивайки всяка нейна дума.
– Понякога ме поглеждаш по онзи начин... – продължава тя с пламнали очи. – Тогава се ужасявах, че не е възможно да скрия чувствата си повече, чее тези думи сами ще се откъснат от устните ми. Страхувах се, но и копнеех да го кажа! Да ти призная и да ми олекне... Спомняш ли си как ме погледна, когато ти донесох кафето? Очаквах тези часове с такова нетърпение...
В ума ѝ изплува споменът за онзи миг в кабинета, когато тя остави кафето му, а той я прониза с възхитен поглед.
Орхун се усмихва доволен: – Само това ли? Няма ли други моменти, които обичаш? Когато бяхме заедно...
– Охо, много са! – въодушевява се тя. – Например, когато се разхождахме заедно...
Пред очите ѝ прелита споменът за мига, в който вървяха ръка за ръка, а той ѝ говореше за своята „магическа кутия“ и копнежа си никога да не се разделят.
– Когато те чакам, не мога да си намеря място – продължава Хира с плах ентусиазъм. – Очите ми са все в часовника. Казвам си: „Хайде, минавай по-бързо, време! Нека той да си дойде...“ Още щом отворя очи сутрин, ти си първата ми мисъл. Ти си най-голямата причина да започвам всеки ден с надежда... Защото всяка сутрин отварям очи и...
– И... – подтиква я той.
– ...ти си с мен. Само ти.
Хира среща любящия му поглед и отново усеща как губи почва под краката. – Виж, пак почувствах същото.
– Какво точно почувства? Обясни ми – настоява Орхун, искайки да изцеди всяка капка от този момент.
– Ами това, което ти казах... да.
– Разбрах, но как? Искам думи.
– Но нали разбра... – опитва се да се измъкне тя, притисната до стената.
– Добре, ако няма да използваш нови думи... повтори това, което каза преди малко. Каза го с такава трудност. – Орхун се усмихва лукаво. – Не е толкова страшно, нали? Мисля, че можеш да го кажеш пак.
Орхун е ненаситен – той иска да чуе тези две думи отново и отново. Хира затаява дъх, приближава се и промълвява: – Обичам те. Обичам те толкова много.
Любовта в очите на Орхун прелива. Той не издържа повече, притегля я силно към себе си и я обгръща в мощна прегръдка. – И аз те обичам. Обичам те безкрайно много!
Двамата остават слети в прегръдка, докато светът около тях изчезва... но в този конак щастието винаги има своята цена и някой в сенките вече кроеше как да го разруши.
Хира се е притиснала в обятията на Орхун, сякаш там е единственото безопасно място на света. Тя го прегръща силно, затворила очи, докато той вдишва аромата на косата ѝ.
– Значи ме обичаш... – пита Орхун с глас, в който се долавя триумф и лека закачка. – Беше трудно, но успях да те накарам да признаеш. Знаеш ли? Дори в най-сложните бизнес преговори не ми е било толкова тежко... Наистина ме поизпоти.
Хира вдига глава и го поглежда, а бузите ѝ отново пламват от свян. – Не говори така...
– А как иначе да го обясня? – Орхун фиксира лицето ѝ с нежност. – Каквото и да си говорим, беше истинско изпитание.
– За мен също беше трудно – признава тя със затреперващ глас. – Защото никога през живота си не бях изричала тези думи една до друга. Казвам ги за първи път. Само по себе си е трудно да ги изречеш, а да го направя, докато те гледам в очите...
Орхун се усмихва на нейното наивно и чисто признание. Изражението му става сериозно, но изпълнено с топлота. – Радвам се, че настоях. Лошо ли беше? Сега и на теб ти олекна. Оттук нататък искам да го чувам често.
Хира се сепва в сладка паника: – В никакъв случай! – Тя веднага се усеща и продължава по-спокойно: – Ако го казвам постоянно, няма ли да загуби смисъла си?... Ами ако онова вълнение изчезне?
– Няма страшно – отрязва Орхун със самоувереност. – Всеки път, когато го чуя, ще изпитвам същото вълнение, не се притеснявай!
Хира се изплъзва от прегръдките му с кокетна усмивка, опитвайки се да смени темата, преди сърцето ѝ съвсем да е преляло. – Не можеш да се измъкнеш толкова лесно – подхвърля той след нея.
– Е... добре! Стига толкова игри! – казва тя, докато се опитва да възвърне самообладанието си. – Трябва да решим за сватбената рокля. Иначе няма да бъде готова навреме.
Орхун наблюдава с видимо удоволствие нейното „бягство“. Хира разстила скиците на масата с треперещи пръсти. – Можем да изберем само една и това трябва да е окончателното ни решение.
Без да се колебае, Орхун посяга и взима точно онази скица, в ъгъла на която е написано „Обичам те“. – Избирам тази.
– Защо точно нея? – пита тя, макар че вече знае отговора.
– Защо ли? Защото бележката върху нея я прави безценна за мен – гласът му става дълбок и обещаващ. – Освен това, ще изглеждаш зашеметяващо в нея. Искам да те видя в тази рокля възможно най-скоро...
Хира застива, омагьосана от думите му. Погледът му обещава бъдеще, за което тя не е смеела и да мечтае, но в този дом щастието винаги е било крехко като стъкло.
Перихан отпива от кафето си, а по лицето ѝ е изписано необичайно за нея блаженство. Тя сякаш не забелязва тежката атмосфера, надвиснала над останалите.
– Само моят Ведат да излезе на свобода... само да се върне при нас – реди тя с глас, преливащ от надежда.
Афифе и Нева седят като вкаменени. Лицата им са помръкнали, а мислите им са далеч от радостта на Перихан – сватбата на Орхун и Хира е като черен облак, който не им дава мира.
– Този път няма да го изпускам от очи – продължава Перихан, докато претегля с поглед присъстващите. – Ще се грижа за него като за писано яйце... Няма да му позволя повече да кривва от правия път.
Афифе дори не трепва. Погледът ѝ е фиксиран в една точка, а в ума ѝ се въртят съвсем други планове.
– Да си намери работа, да си създаде дом... нищо друго не искам вече – въздъхва Перихан. – Но преди всичко, двамата с него ще отидем на една скромна почивка. Да си пречисти главата момчето ми. Какво ще кажеш, Афифе?
Господарката на дома едва сега се сепва, сякаш се завръща от друг свят. – Разбира се... добре си го намислила – отвръща тя механично, без капка топлина в гласа.
Перихан обаче не спира. Думите ѝ започват да тежат, пропити с истинска майчина болка: – Детето си е дете за майката, без значение на колко години е. Особено ако си загубил едно от децата си... Когато ти остане само едно, което да прегърнеш и да помиришеш... тогава искаш най-доброто за него.
Ледената маска на Афифе започва да се пропуква. Тези думи удрят право в раната ѝ – тя е майка, която познава вкуса на загубата. Очите ѝ помръкват още повече, а споменът за починалата ѝ дъщеря прорязва сърцето ѝ като нож.
– Както и да е... защо изобщо заговорих за тези неща – сепва се Перихан, опитвайки се да прогони мрачните мисли. – Сега трябва да гледаме само напред. Толкова съм щастлива, че Ведат се връща!
Телефонът на Перихан иззвънява рязко, прекъсвайки думите ѝ. Тя поглежда екрана с недоумение. – К-кой е това? Не познавам този номер... – измърморва тя, но вдига с очакване. – Ало? Аз съм, слушам ви.
Докато слуша гласа от другата страна, лицето ѝ, допреди миг озарено от надежда, изведнъж помръква. Цветът изтича от страните ѝ, а очите ѝ се разширяват от ужас.
– Да, аз съм майка му... Има ли някакъв проблем? – гласът ѝ започва да трепери. – Не... Какво говорите? Какви са тези неща?
Афифе и Нева застиват, усещайки, че надвисва буря. Перихан започва да диша тежко, а думите ѝ се превръщат в задавен вик: – Какво говорите? Не, не! Кажете ми, че се шегувате! Кажете, че е лъжа! Лъжа е, всичко е лъжа! Ведат си идва у дома... Не, не е вярно! Ведат! Ведат!
Пронзителен писък на нечовешка болка отиква в имението, раздирайки тишината. Афифе и Нева гледат вкаменени, докато телефонът бавно се изплъзва от ръката на Перихан и пада на пода с глух удар.
Орхун и Хира тъкмо изкачват стълбите към втория етаж, когато викът на Перихан ги удря като физическа вълна. Те спират на място, а лицата им пребледняват.
– Ведааааат! Ведат, кажи ми, че не си мъртъв! – гласът на Перихан достига до тях, изпълнен с агония.
Хира поглежда Орхун с нескрит страх в очите. – Госпожа Перихан! Това е нейният глас!
– Синко, Ведат! Ведат! – воплите продължават, разтърсвайки стените на конака.
Перихан се люлее напред-назад, повтаряйки името на сина си като в транс, изгубила представа за реалността. – Синко... Ведат...
Афифе се приближава, обзета от истинска тревога: – Какво се е случило, Перихан? Успокой се, кажи какво е станало с Ведат!
Перихан вдига очи, пълни със сълзи, които се стичат по лицето ѝ, оставяйки бразди от отчаяние. – Ведат... синът ми... Ведат е мъртъв!
– Как така? – Афифе отстъпва, зашеметена от чутото.
В този момент Орхун и Хира влизат в хола, следвани от Муса, Гонча и Халисе, които са привлечени от виковете. Всички застиват пред гледката на прекършената от мъка майка.
– Как е станало, Перихан? – настоява Афифе, докато гласът ѝ трепери.
– Имало е сбиване вътре... – стене Перихан, хванала се за главата. – Само ден преди да го пуснат! Наръгали са го... Не са успели да го закарат до болницата... отиде си!
Орхун прехапва устни, покъртен от гледката, а очите на Хира веднага се пълнят със сълзи.
– Синът ми е мъртъв... Ведат умря! – крещи Перихан в пристъп на истерия.
– Успокой се... – опитва се да я хване Афифе, но тя е неутешима.
– Ведааат!
– Успокой се, Перихан! Веднага! – Афифе се обръща към прислужниците с остър тон, за да прикрие собствения си шок. – Донесете лекарствата на госпожа Перихан веднага! Какво гледате? Донесете одеколон! Перихан, поеми си дъх...
– Синко... Ведат, скъпи мой Ведат... Ох, изгорях! Ведат! – Перихан се превива на две, сякаш невидима ръка изтръгва сърцето ѝ.
Хира е коленичи до Перихан, разтривайки нежно ръцете ѝ с одеколон, за да я върне към реалността. Но Перихан е потънала в своя кошмар и бълнува, без да вижда никого.
– Щях да те прегърна... – стене Перихан, а гласът ѝ прекършва сърцето. – Щях да те помириша, синко... Отиде си, преди да успея да те докосна.
Афифе наблюдава с каменно лице, но в очите ѝ се чете напрежение. Тя вижда, че лекарството най-после започва да действа и виковете на Перихан стихват до глухо хлипане. Господарката на дома кимва едва забележимо на иконома Шевкет, сочейки с поглед прислужниците.
– Веднага излизаме – разпорежда се Шевкет с равен тон към Муса, Гонча и Халисе. – Хайде, движете се.
Докато прислужниците се оттеглят, Нева стои настрани, наблюдавайки съсипаната Перихан с ледено безучастие. Хира обаче е разтърсена. Гледката на тази почернена майка събужда в нея болезнен спомен...
В съзнанието ѝ нахлува онзи миг, когато смъртта беше на крачка от Орхун. Тя вижда дулото на пистолета, насочено към него, и чува гласа на убиеца: „Орхун! Мислеше, че ще се отървеш от мен? Пътуването ти свършва тук!“. Сърцето на Хира се свива – тя знае, че ако не беше застанала пред него, днес Афифе щеше да е на мястото на Перихан.
– Ведат... – отново проплаква Перихан, изтръгвайки Хира от спомените ѝ.
Орхун прави крачка напред с властното си и закрилническо излъчване, опитвайки се да внесе ред в хаоса. – Говорих със Салих. Той движи процедурите по погребението. Всичко, което е необходимо, ще бъде направено.
Афифе кимва одобрително на сина си, а след това се обръща към Перихан. Гласът ѝ, обикновено суров, сега звучи по-различно – в него отекват годините на нейната собствена скрита скръб. – Ех, Перихан... Знам какво е да загубиш дете. Бог да даде покой на сърцето ти...
Хира не може да откъсне очи от жалката фигура на Перихан, а сълзите ѝ едва не потичат. Орхун забелязва колко е разстроена и решава да я отдалечи от това тягостно място.
– Ще бъда в кабинета – казва той тихо на Хира. – Прибери се горе, когато приключиш тук.
Той иска да я предпази от отровата на чуждата мъка, но Нева не пропуска възможността да се намеси. Тя веднага се изпъва, опитвайки се да привлече вниманието му: – Орхун, има ли нещо, с което мога да ти помогна?
Афифе стрелва Нева с предупредителен поглед, сякаш казва: „Сега ли намери време?“. Орхун дори не поглежда към нея. – Не. – Гласът му е студен и категоричен.
Нева прехапва устни, усещайки как гневът и завистта я изгарят отвътре. Сцената завършва с Хира, чийто поглед е прикован в съсипаната Перихан...
Но тя не подозираше, че тази смърт е само началото на нова верига от събития, които ще поставят на изпитание собственото ѝ щастие.
В същото време Кенан и Нуршах се наслаждават на рядък миг щастие, готвейки заедно за Нефес, Джейлян и Фатих. Идилията им е брутално прекъсната от новината, че сестрата на Кенан – Вуслат, е претърпяла тежка катастрофа. В болницата лекарите съобщават, че сърцето ѝ е спирало в линейката. Всички застиват пред операционната в мъчително очакване на чудо, докато животът на Вуслат виси на косъм
