В предния епизод на турския сериал „Плен“: Вбесена от подготовката за сватбата, Нева провокира Хира да падне по стълбите. Орхун отменя всичките си ангажименти, за да остане неотлъчно до любимата си в болницата. Чрез поредица от романтични жестове той се опитва да изтръгне от нея заветното признание в любов.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 219 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун превръща една приказка в реалност, притискайки Хира да отвори сърцето си. Но докато в имението любовта триумфира над злобата на Афифе, в затвора Ведат брои часовете до своята свобода – свобода, която вещае смърт за враговете му.
В същото време Кенан изиграва най-умния си ход и разкрива, че Нуршах го е лъгала, за да го спаси.
Ще успеят ли да се прегърнат отново, или сянката на Афифе е по-дълга, отколкото предполагат?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
В болничната стая Орхун не отделя поглед от Хира, заа да не заспи тя (по нареждане на лекарите), той предлага да играят игра.
– Кой е любимият ми човек в живота? – пита той внезапно.
Хира започва да кашля от притеснение, губейки ума и дума. За да смени темата, тя започва да чете френски роман, но текстът се оказва огледало на тяхната история: „Мъжът гледаше момичето с ентусиазъм, готов да даде живота си за няколко мили думи...“
В имението Нева седи сама в полумрака на огромния хол, вторачена в празното пространство. Лицето ѝ, обикновено маска на съвършенство, сега е изкривено от безсилна злоба. Планът ѝ на стълбите не само се провали, но и се превърна в мост, който сближи Орхун и Хира повече от всякога.
– Каквото и да направя на това момиче, тя не помръдва! – изсъсква тя през зъби, стискайки облегалката на креслото. – Като котка е – винаги пада на краката си! Проклятие...
В този момент в залата влиза Перихан. Тя изглежда изпита и бледа, а очите ѝ са хлътнали от безсъние. Мисълта за предстоящото излизане на Ведат от затвора я разяжда отвътре като бавна отрова. Тя забелязва Нева и се отпуска тежко в креслото срещу нея, преценявайки ситуацията с опитното си, хищно око.
– Ведат ще излезе... В главата ми са четиридесет мисли и всички са се заплели една в друга – започва Перихан с пресипнал глас. – Не мога да спя, обикалям из къщата като призрак.
Тя спира за миг и поглежда Нева с тънка, почти болезнена ирония: – И ти ли не можеш да намериш покой, скъпа?
Нева едва я поглежда, опитвайки се да прикрие раздразнението си зад ледена фасада. – Не – отрязва тя студено. – Имам твърде много работа напоследък. Проектите ми отнемат цялото време, мисълта ми е само там.
Перихан извива устни в проницателна, почти зловеща усмивка. Тя познава лъжите на Нева твърде добре, за да се хване на тази въдица. – Радвам се, че си заета – подхвърля тя с режещ тон. – Работата помага да забравиш реалността...
Нева се сепва и я фиксира с гневен поглед: – Моля? Да забравя какво точно?
– Говоря за онзи театър на пълното блаженство, който се разиграва пред очите ти всеки божи ден – продължава Перихан, наслаждавайки се на момента, в който забива ножа по-дълбоко. – Нашата „бивша робиня“ бавно, но сигурно отвежда твоя младоженец към олтара, а ти само стоиш и гледаш отстрани.
Нева пребледнява от ярост, но Перихан няма намерение да спира.
– Изглежда не си толкова добра в шаха, за колкото се представяш, Нева. Губиш фигурите си една по една. Гледай внимателно – на хоризонта се вижда мат, а е ред на твоя цар.
Нева скача рязко от мястото си, а очите ѝ искрят от потисната ярост. – Играта още не е приключила, Перихан! – изкрещява тя, губейки самообладание. – Не давам царя си толкова лесно! Не бери грижа за мен, гледай себе си!
Тя напуска хола с високо вдигната глава, оставяйки след себе си тежък аромат на парфюм и напрежение. Перихан обаче остава в креслото, изпращайки я с подигравателен смях, и започва тихо да имитира гласа ѝ:
– „Няма да дам царя си!“... Празни приказки, а нищо насреща. Афифе е същата като теб – и двете само говорите, но накрая ще останете с празни ръце. Само да излезе моят Ведат... ще ви покажа на всички коя е Перихан!
В притихналата болнична стая времето сякаш е спряло, а светът навън е изчезнал. Хира слуша Орхун със затаен дъх, погледът ѝ е прикован в него, изпълнен с неподправено възхищение. Гласът му, нисък и кадифен, рисува финала на старата легенда за принц Карлъхан и пленницата.
– И така, стигнахме до края на нашата приказка – реди бавно Орхун, докато Хира потъва в историята. – След безкрайни пътища и хиляди беди, те най-после се изправили пред огромна, непревземаема врата. Но за да се отвори тя, трябвало да бъдат изречени вълшебни думи. В противен случай, вратата щяла да остане пред тях като непреодолима стена... завинаги.
Докато разказва, Орхун бавно скъсява дистанцията помежду им. Хира усеща присъствието му по-силно от всякога. Той спира за миг, сякаш тества почвата, и продължава още по-настоятелно:
– Карлъхан веднага изрича своята част, той прави каквото зависи от него. Но вратата не помръдва. Тогава те разбират, че и пленницата трябва да каже същите думи...
В този момент Хира внезапно осъзнава накъде бие той. Тя разбира, че тази приказка е огледало на тяхната собствена борба – Орхун вече е отворил сърцето си, но тя все още стои пред своята „затворена врата“. Смутена, тя веднага отклонява поглед, опитвайки се да скрие вълнението си, но Орхун не ѝ дава шанс да избяга.
– Но тези вълшебни думи така и не излизат от устата на момичето – продължава той, впивайки погледа си в нейния. – Само три кратки думи... Ако ги изрече, вратата ще се разтвори. Но не... тя сякаш е онемяла. И така, те продължават да чакат пред входа.
Орхун се приближава толкова близо, че Хира усеща дъха му. Той улавя погледа ѝ и сякаш се опитва да прочете най-скритите тайни в душата ѝ.
– Знаеш ли кои са тези думи, Хира? Ако ги знаеше, досега щеше да ми ги кажеш, нали?
Хира е напълно омагьосана, попаднала под властта на неговата близост. Сърцето ѝ бие лудо и в отчаян опит да смени темата и да свали напрежението, тя споменава Али, надявайки се да намери убежище в спомена за детето.
– Али също много обичаше тази приказка – казва тя със заглъхнал глас.
Орхун се усмихва леко, разчитайки хода ѝ.
– Разбира се. Но на него му я разказвахме, за да заспи. Докато при теб е точно обратното... Гледам те и виждам, че в очите ти няма и следа от сън.
Хира се опитва да прикрива смущението си, заеквайки, че разказът му е бил твърде интересен, за да я остави да почива. Орхун обаче само се разсмива на нейната невинна свенливост. Той знае, че вратата между тях е на път да се отвори – трябва само тя да намери смелостта да изрече онези три думи, които вече горят в сърцето ѝ.
Нощта над Истанбул бавно отстъпва пред първите лъчи на слънцето, които позлатяват Босфора, но в градината на имението Демирханлъ утрото не носи спокойствие. Перихан крачи нервно сред зеленината, стиснала телефона до ухото си, а лицето ѝ е изкривено от гняв и лоши предчувствия. От другата страна на линията гласът на Ведат превръща надеждите ѝ в прах.
– Какво искаш да кажеш с това, че не си приключил с фамилията Демирханлъ? Ведат, за какво говориш, синко? – гласът ѝ трепери от неописуем ужас.
Тя се оглежда сепнато, за да се увери, че никой не я подслушва, и снижава глас до остър шепот, пълен със злъч.
– Всичко приключи! Чу ли ме? Онази „пустинна мишка“ Хира съсипа живота ни веднъж и аз никога няма да позволя това да се случи втори път! Ти ще излезеш от затвора и ние двамата ще започнем съвсем нов живот. Няма нужда от това безумие!
Вместо отговор, в слушалката отекват само пусти сигнали. Ведат е затворил телефона, прекъсвайки думите на майка си със смразяващо безразличие.
– Ведат! Ведат, синко! Ало! – Перихан разтърсва апарата, сякаш може да върне гласа му, но накрая го прибира с треперещи ръце. – Затвори ми... Ох, моят безумен сине! Умът му все още е зает с онази проклета жена...
Лицето на Перихан потрепва в конвулсия от ярост. Тя знае, че Ведат излиза на свобода, за да довърши кървавата си игра.
Орхун и Хира се връщат в имението. Хира пристъпва трудно, опитвайки се да не натоварва превързания си глезен, подкрепяна от Орхун. В хола ги чакат Муса, Халисе и Гонча, чиито лица греят от облекчение, но в ъгъла, като две застинали статуи на недоволството, стоят Афифе и Нева.
– Слава на Бога, че се прибрахте живи и здрави! – възкликва Халисе, но гласът ѝ затихва под тежкия поглед на господарката.
Орхун внимателно настанява Хира на диван в хола. Без да се интересува от присъствието на майка си, той нежно повдига ранения крак на Хира и го поставя върху мека табуретка.
– Опъни крака си тук. Не го оставяй да виси, за да не се подуе – нарежда той с тон, който не търпи възражение.
Хира се свива под изпепеляващия поглед на Афифе, бузите ѝ пламват от неудобство.
– Орхун, недей... добре съм и така – промълвява тя, опитвайки се да се дръпне.
В този момент гласът на Афифе разсича тишината като острие. Тя се изправя, а очите ѝ метат мълнии.
– Би било много по-уместно, ако тя стои в стаята си. Да лежи по този начин в хола... това е абсолютно недопустимо! – отсича тя, пренебрегвайки напълно състоянието на Хира.
Орхун бавно се изправя и застава лице в лице с майка си. В очите му се чете решимост, която кара дори Афифе за миг да потрепери.
– Това е и нейният дом, майко! – гласът му е тих, но в него ехти предупреждение. – Ако тя не може да седне и да си почине тук, къде другаде би могла?
Хира вижда как напрежението ескалира и отчаяно се опитва да успокои Орхун, но той е непоколебим.
– Ако присъствието ѝ тук те кара да се чувстваш толкова некомфортно, винаги можеш да излезеш от стаята. Никой не те спира – добавя той със смразяващо спокойствие.
Афифе пребледнява от дързостта на сина си. Без да каже нито дума повече, тя обръща гръб и напуска хола, следвана плътно от Нева, чието лице е изкривено от гняв.
Хира въздъхва тежко, очите ѝ са пълни с тъга.
– Всички се разстроиха... не трябваше да настояваш толкова. Чувствам се зле.
Орхун я поглежда с безкрайна нежност и отново се навежда към нея. Преди тя да разбере какво се случва, той я вдига на ръце с лекота, сякаш е перце.
– Не се притеснявай за тях. Важно е ти да се възстановиш. А и скоро... – той спира точно пред лицето ѝ, – скоро вече няма да имаш „своя“ стая. Ще имаме наша обща стая, Хира. И тогава никой няма да може да ти казва къде да почиваш.
Кенан седи на тротоара, съкрушен от думите на Нуршах, когато майстор Якуп го намира.
– Какво те превърна в развалина, сине? – пита старецът, намятайки го с палтото си. – Тя каза, че всичко помежду ни е било грешка, майсторе... – гласът на Кенан се пречупва. – Каза го толкова студено, че сърцето ми замръзна. Якуп го поглежда мъдро: – Понякога мълчанието изяснява всичко. Но Нуршах, която познавам, не би те наранила така нарочно. Тя знае, че истинското богатство е в душата. Моли се, сине. Новият ден носи надеждата.
В същото време Нуршах се бори с температурата на Нефес в студената къща. Сиропът е свършил, а детето отказва да пие друго лекарство.
– Само татко знае вълшебните думи – плаче Нефес. – Когато той ги каже, горчивото става мед. Трябва ми татко! Нуршах се пречупва и се обажда на Кенан. Той долита веднага, забравяйки за обидата. – Магията е нашата любов, тук в нашите сърца... – нашепват двамата в един глас „вълшебните думи“ и Нефес изпива лекарството. Но когато детето ги моли да спят тримата заедно, напрежението между съпрузите става непосилно.
На сутринта Кенан решава да провери лъжата на Нуршах. Той се обажда на Орхун и разбира, че тя не е взела пари от брат си.
– Ако не е от Орхун, от кого тогава? – пита се Кенан и стига до истината: Есра. Той се изправя пред Нуршах с нов поглед: – Права си, Нуршах. Ние сме от различни светове. Аз нямам работа, нямам пари... не мога да те осъдя на това. Трябва да си вървиш.
Нуршах го гледа с раздирано от болка сърце, мислейки, че той я гони. Но в последния момент Кенан я хваща за ръката:
– Не можеш да отидеш никъде! Възхищавам ти се, Нуршах... добра актриса си, но не достатъчно добра, за да излъжеш мен!
