В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун притиска Хира да изрече най-трудните думи, но тя избира езика на жестовете, за да му докаже любовта си. Афифе открито застава срещу Хира и ѝ напомня, че в този дом правилата се диктуват от нея… а Нева вече не крие намеренията си.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 218 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Злобата на Нева преминава границите, след като подготовката за сватбата е официално подновена. Вбесена от щастието на влюбените, тя провокира инцидент, при който Хира пада по стълбите и се наранява. В болницата Хира запазва самообладание и заявява, че не си спомня точно как е паднала, спестявайки истината на Орхун.
Разтревожен за своята любима, Орхун отменя важна бизнес среща, за да остане неотлъчно до нея. В болницата двамата преживяват поредица от силни романтични моменти. Под обсипаното със звезди небе и уханния аромат на лавандула, Орхун не спира да търси заветното признание от Хира, опитвайки се да я накара най-после да изрече, че и тя го обича.
Нуршах е принудена да изрече най-жестоката лъжа, за да спаси любимия си мъж от лапите на Афифе, обявявайки любовта им за „грешка“
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
В имението Демирханлъ тишината е само привидна. Хира седи в хола, погълната от скиците на своята сватбена рокля. Всяка линия, която чертае, е натоварена с копнеж. Орхун се приближава тихо, а погледът му омеква, когато я вижда толкова съсредоточена.
– Мога ли да видя докъде стигна? – гласът му е нежен, но Хира бързо прикрива листа. – Още не е готово... – усмихва се тя смутено. Орхун я фиксира с онзи негов дълбок поглед, който спира дъха ѝ. – Вълнувам се само за едно – да те видя в тази рокля в деня на сватбата ни. Вече нямам търпение.
Камерата ни показва Нева, която стои до открехната врата, а очите ѝ искрят от ярост и злоба. В главата ѝ кънтят думите на Афифе: „Влез в играта, или ще бъдеш просто гост на сватбата им!“.
Малко по-късно Хира излиза от стаята си с лице, озарено от щастие. В ръцете си тя притиска ценните скици на своята сватбена рокля – символа на новото начало, което Орхун ѝ обеща. Тя стъпва леко, почти носейки се във въздуха, бързайки да сподели вдъхновението си.
Но в коридора се сблъсква с Нева, която стои, неподвижна като статуя, а очите ѝ, пълни със злъч, веднага се приковават в рисунките. Тя е чула всичко – всяка нежна дума на Орхун, всяко негово обещание. И това я изгаря отвътре.
– Значи сама си проектираш сватбената рокля? – гласът на Нева е студен, лишен от всякаква емоция, но в него се долавя опасна вибрация.
Хира спира рязко. Тя се опитва да запази спокойствие, въпреки че присъствието на Нева винаги я кара да настръхва.
– Да, това е моето желание. Орхун ме подкрепи – отговаря тя твърдо, опитвайки се да подмине жената, която я смята за натрапница.
Нева обаче не мръдва. Тя извива устни в презрителна усмивка.
– Знаеш ли, Хира... такива семпли модели се харесват само на прислугата. Мога да ти препоръчам истински дизайнер, ако искаш да не се изложиш пред обществото. Все пак, няма как да излезеш пред хората с тези... драсканици.
Хира поема дълбоко дъх. Тя вече не е онази плаха девойка от миналото.
– Вярвай ми, Нева, твоето мнение няма значение. Нито за мен, нито за Орхун. Ние ще направим това, което ни прави щастливи.
С тези думи Хира тръгва надолу по стълбище. Но точно този отпор прекършва и последната капка разум у Нева. Завистта и яростта избухват в нея като пожар. Тя вижда пред себе си само едно – жената, която заема „нейното“ място.
Докато Хира прави първите крачки надолу, Нева се спуска светкавично. С рязко и подло движение тя настъпва колана на роклята на Хира точно в момента, в който тя пренася тежестта си на следващото стъпало.
– Ох! – извиква Хира, усещайки как земята изчезва под краката ѝ.
Всичко се случва сякаш на забавен каданс. Хира полита напред, губейки равновесие. Ръцете ѝ се разтварят инстинктивно, а скиците на сватбената рокля се изплъзват от пръстите ѝ. Белите листове се разпиляват във въздуха, танцувайки иронично, преди да започнат да падат един по един върху стъпалата.
Тялото на Хира се удря тежко в парапета и се свлича надолу по стълбите. Звукът от падението е тъп и страшен, отекващ в тишината на огромното имение. Главата ѝ се удря в последното стъпало и тя остава да лежи неподвижна на пода в подножието.
Нева стои на върха на стълбището, затаила дъх. В очите ѝ за миг проблясва триумф, веднага заменен от парализиращ страх. Тя гледа надолу към безжизненото тяло на съперницата си и към разпръснатите рисунки, които сега изглеждат като останки от разбита мечта.
– Какво направих... – прошепва тя, но в погледа ѝ няма разкаяние, а само ужас от това, което Орхун ще направи, ако разбере истината.
Действието се пренася в болницата. Болничният коридор е потънал в тишина, прекъсвана единствено от тежките стъпки на Орхун Демирханлъ. Лицето му е като изсечено от гранит – студено, неподвижно, с онази страшна ледена маска, която той слага само когато гневът и болката вътре в него заплашват да пометат всичко по пътя си. Юмруците му са свити до побеляване, а погледът му е фиксиран в затворената врата на залата за образна диагностика.
До него Нева разиграва театъра на живота си. Тя притиска кърпичка към очите си, раменете ѝ се тресат от престорени хлипове, но през пръстите ѝ наднича хищният поглед на змия, която следи всяка реакция на жертвата си.
– Орхун... моля те, кажи нещо! – проплаква тя, гласът ѝ трепери от фалшиво отчаяние. – Гледката не излиза от главата ми... Тя просто направи крачка и се полетя надолу... Сякаш всичко стана за миг! Протегнах ръка, заклевам се, опитах се да я хвана, но пръстите ми само се плъзнаха по плата на полата ѝ... Толкова съжалявам! Ако бях по-бърза, ако не бяхме се заговорили на онези проклети стълби...
Орхун спира рязко. Той не я поглежда. Сякаш гласът ѝ е само досаден шум в ушите му. Неговото мълчание е по-страшно от всеки крясък. Той знае, че в това имение „инцидентите“ рядко са случайни.
Орхун и Нева влизат в болничната стая, в която Хира лежи сред белите чаршафи, изглеждаща още по-крехка и бледа, с превръзка на главата. Щом вижда Орхун, в очите ѝ просветва слаба искрица живот. Орхун пристъпва бързо, сякаш целият свят извън това легло е престанал да съществува. Той взема ръката ѝ в своята – голяма, силна и защитаваща.
– Как си? Уплаши ни до смърт – гласът му е нисък, пресипнал от потиснатата емоция.
Нева застава в подножието на леглото, затаила дъх. Сърцето ѝ бие лудо в гърдите – тя усеща как примката се затяга. „Ще ме издаде ли? Ще каже ли, че настъпих полата ѝ?“, мисли си тя, докато лицето ѝ е изкривено в маска на фалшива загриженост.
– Как стана, Хира? – пита Орхун, а очите му се впиват в нейните, търсейки отговора, който тя може би се страхува да изрече. – Беше ли ти лошо? Зави ли ти се свят?
Хира бавно извива глава и поглежда към Нева. В стаята настава тишина, която може да се разреже с нож. Напрежението е толкова голямо, че Нева е на крачка да припадне, усещайки как всичко се срива.
– Срещнахме се с Нева на стълбите... – започва бавно Хира, гласът ѝ е слаб. Нева затваря очи, очаквайки присъдата. – Говорехме за роклята... после направих крачка... и не разбрах какво стана. Сигурно съм настъпила подгъва на полата си. Сама съм си виновна, бях твърде невнимателна в радостта си.
Нева отваря очи и поема въздух, сякаш току-що се е върнала от оня свят. Тя успя! Хира я прикри. Но Орхун... той не е глупав. Той усеща фалша в стаята. С остър жест той отпраща Нева:
– Нева, прибирай се с Муса. Тук стана твърде пренаселено. Аз ще остана. Не искам да изпускам възможността да прекарам нощта насаме с бъдещата си съпруга – прошепва той, а на устните му се появява едва доловима, но многозначителна усмивка.
Късно вечерта Орхун внимателно извежда Хира на терасата с инвалидна количка. Хладният нощен въздух докосва лицата им. Хира гледа към светлините на Истанбул, потънала в мислите си, когато Орхун се навежда пред нея. С бавно, почти тържествено движение той поставя в скута ѝ няколко стръкчета изсушена лавандула.
Хира поглежда лилавите цветове и очите ѝ се разширяват от изненада. Тя нежно прокарва пръсти по тях, а ароматът веднага изпълва сетивата ѝ.
– Лавандула... – прошепва тя, вдигайки поглед към него. – Не мога да повярвам. Откъде...? Видях ги долу на рецепцията, но...
Орхун се усмихва – онази негова рядка, истинска усмивка, която е запазена само за нея.
– Поисках разрешение и ги взех. Нали знаеш, че не върша нищо незаконно – казва той с лека закачка в гласа. – Помислих си, че тази красива гледка ще бъде пълна само ако имаш любимия си аромат до себе си.
Хира притиска лавандулата до сърцето си, трогната от този жест на внимание.
– Прилича на теб... – казва тя тихо. – Винаги намираш начин да ме изненадаш, когато най-малко очаквам.
Вятърът става по-силен и Орхун веднага се задейства. Той взема топлия шал, който е преметнал на облегалката, и го обвива около раменете ѝ. Притиска го плътно до врата ѝ, а ръцете му остават там за миг по-дълго от необходимото.
– Подготвен съм този път. Няма да позволя да настинеш – казва той, докато я прегръща през раменете. – Добре съм, не се притеснявай – отвръща тя, чувствайки се по-защитена от всякога.
Орхун се отдръпва леко, отива до масичката и се връща с две чаши димящо кафе.
– Мислех, че това ще завърши вечерта – казва той и ѝ подава едната чаша. – И преди да попиташ... моето е без кофеин.
Хира отпива глътка, наслаждавайки се на топлия аромат. Но спокойствието е само привидно. Орхун я фиксира с онези негови проницателни, пакостливи очи.
– Знаеш ли... – започва той бавно. – Сега ми липсва само един шоколад във формата на сърце. Помниш ли го?
Бузите на Хира веднага пламват. Тя се опитва да гледа към небето, но той е твърде близо.
– Онзи шоколад се стопи... но вкусът му остана. Сега обаче няма нищо, което да се стопи, Хира. Остана само гласът, който искам да чуя. Гласът, който ще проникне в душата ми.
Сърцето на Хира започва да блъска в гърдите ѝ.
– Имаш ли да ми казваш нещо? – пита той, гласът му е паднал с една октава, превръщайки се в кадифена покана. – Дори звездите се скриха зад облаците от отчаяние, че още не са чули тези две думи от теб.
Хира започва да заеква, опитвайки се да намери изход от неговия хипнотизиращ поглед.
– Аз... разбира се, че имам. Много неща имам да казвам... не е само едно... просто... – в паниката си тя раздвижва ръцете си твърде рязко.
В следващия миг чашата в треперещите ѝ пръсти се наклонява. Горещото кафе се разлива върху шал и коленете ѝ.
– Ох! – извиква тя, ужасена. – Виж какво направих! Пак се провалих! Толкова съм непохватна... наистина съжалявам, Орхун!
Тя започва трескаво да бърше петното, а Орхун просто наблюдава с нежна усмивка. Той внимателно взема чашата от ръката ѝ, оставя я настрана и отново улавя погледа ѝ. За него това разлято кафе е най-красноречивото доказателство за нейните чувства – признание, по-силно от всякакви думи.
В дома на Кенан свещите догарят. Студът е проникнал до костите им. Кенан се опитва да нахрани Нефес с малкото, което е успял да купи, когато Нуршах влиза спълни торби.
– Откъде са тези неща, Нуршах? – пита Кенан, а гласът му е пресипнал. – Поисках пари от брат ми – отговаря тя с леден тон, който Кенан не познава.
Светът на Кенан се срива. Гордостта му е стъпкана.
– Обещахме да не вземаме и цент от Демирханлъ! – избухва той. – Къде отидоха обещанията ти? – Може би дойдох на себе си! – отсича тя, криейки кървящото си сърце. – Бях по-щастлива като Демирханлъ. Омръзна ми от тъмнина и празни чинии!
Кенан я гледа с разочарование: – Нуршах, аз не те познавам! Ти си непозната за мен! Той излиза в нощта, скитайки се по пустите улици, а гневът му избухва в един вик на отчаяние. Той рита кофите за боклук, опитвайки се да изкара болката от гърдите си. „Ние грешка ли бяхме?“ – думите му ехтят в съзнанието на Нуршах.
В пустата стая Нуршах се свлича на стола и потъва в ридания.
– Не бяхме грешка, Кенан... Ти си най-хубавото нещо в живота ми – шепне тя в мрака. – Но само така мога да те спася от майка ми.
В този момент токът светва. Тя духва последната свещ, но тъмнината в душата ѝ остава.
