В предния епизод на турския сериал „Плен“: Докато Али напуска имението със сълзи на очи, Афифе остава потънала в ярост и се зарича да си върне властта над децата си. Господарката няма да допусне щастието на Орхун и Хира да продължи дълго, а примката около врата им вече започва да се затяга.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 205 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Хира и Орхун мечтаят за бебе, а миговете на нежност и стиховете за любовта сякаш ги отдалечават от тъгата по Али. Но в света на Демирханлъ щастието е само кратък миг преди бурята. В новия епизод маските падат окончателно.
След заминаването на Али, Афифе е по-решена от всякога на отмъщение и се заканва, че ще накара Хира да си плати за всичко. Тя нарежда на Шевкет „работата“ да бъде свършена чисто и безупречно. Но господарката не спира дотук – тя се среща със социалната работничка Мюзефер и я убеждава, че бракът на Нуршах и Кенан е фалшив, за да съсипе живота им.
На следващата сутрин Хира, Муса и Нева напускат имението по едно и също време. Докато Хира тръгва към своя курс, а Муса и Нева се отправят към компанията, един мистериозен мъж ги следи и насочва пистолета си. Брегът на Босфора е разтърсен от гърмежи. Дали Хира ще бъде покосена в този фатален миг, или съдбата е подготвила друг обрат?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Студеният вятър гони сухите листа, докато Орхун и Хира бавно се приближават към тежките порти на имението. Орхун спира и поглежда Хира с грижовен поглед.
– Хайде да влизаме. Времето застудя, а ти си без наметка... ще измръзнеш.
Хира се усмихва едва забележимо, а в очите ѝ се чете умора. – Разходката... разговорите... подействаха ми добре. Малко се поразсеях.
Орхун я гледа така, сякаш тя е целият му свят. Гласът му е нежен: – Всичко е толкова лесно, когато съм с теб... Ако бях сам, сега само щях да съм потънал в черни мисли.
Тя кимва и двамата влизат в къщата.
Орхун и Хира се изкачват по стълбите, споделяйки миг тишина, преди ежедневието на Демирханлъ да ги погълне отново. Орхун спира пред вратата на кабинета си.
– Аз отивам да поработя. Ако искаш, ела с мен – ти ще учиш, докато аз отмятам задачите.
Хира поклаща глава, а погледът ѝ блуждае из коридора. – Може би по-късно. Сега не мога да се съсредоточа. Ще сляза в кухнята да приготвя нещо за вечеря... това ще ме разсее най-добре.
– Както прецениш – Орхун я докосва леко по рамото. – Ако размислиш, знаеш къде съм.
Точно когато се канят да се разделят, от стаята си излиза Афифе. Тя застава пред тях, изпъната като струна, с ледено изражение, което не вещае нищо добро.
– Има неща, за които трябва да поговорим и да решим веднага – гласът на господарката е хладен и безапелационен.
Орхун се напряга, усещайки наближаващата буря. – Да говорим тогава.
Орхун и Афифе влизат в кабинета. Атмосферата натежава от неизказани думи. Орхун застава срещу майка си. – Ако пак ще започваш същата тема...
Афифе го прекъсва рязко, гласът ѝ е сух: – Искам да говорим за компанията.
Орхун повдига вежди, изненадан от неочакваната тема. – Това пък какво е сега? Обикновено не се бъркаш в работата на фирмата.
– Поне за семейните въпроси ме слушаше... доскоро – подхвърля тя с горчивина.
Орхун се усмихва саркастично, в очите му припламва недоверие. – Значи това е цената за заминаването на Али? Око за око... така ли го наричаш?
Афифе запазва самообладание, маската ѝ на величие не трепва. – Не. Не е това. Онова, което ще ти кажа за компанията, е важно. Колкото до другото... – тя спира за миг, виждайки как гневът започва да избива по лицето на сина ѝ. – Няма да го обсъждаме сега. Държа на думите си... и никога няма да забравя какво се случи.
– Мисли си каквото искаш, майко – Орхун сяда с уморено движение. – Знам, че не мога да променя мнението ти. Казвай, какво има за работата?
Афифе пристъпва напред, приковавайки го с тежък поглед. – Разбрах, че Нева е предложила партньорство, а ти си отказал. Искам да приемеш.
Орхун е изненадан от чутото. – Защо, по дяволите, бих го направил?
– Това предложение удря няколко заека с един куршум... – започва тя със своя манипулативен тон. – Първо, фамилия Демирханлъ ще обедини силите си.
– Нямаме нужда от никого! – прекъсва я той. – Достатъчно силни сме сами. Точно затова Нева иска да се присламчи към мен.
Афифе не трепва пред избухването му. – Не бързай да отричаш. Знаеш колко ни изтощиха скандалите около семейството, всички онези жълти новини по списанията... името ни стана за подбив.
Орхун я наблюдава с нарастващо подозрение. Тя продължава: – Ако това партньорство стане факт, хората ще започнат да говорят за друго. Пак ще ни свързват само с работа, както преди. Всеки от това семейство е длъжен да мисли за репутацията ни! Освен това, посланието към всички ще бъде ясно: „В рода Демирханлъ няма раздори“. Ето го и втория заек...
Орхун остава непреклонен, лицето му е като изсечено от камък. – Изключено! Ако превръщаш това предложение в някакво отмъщение, защото Али замина – по-добре спри веднага.
– Казах ти, че не ми се говори за това – сопва се тя. – Говоря за бизнес. Нима не ти звучи логично?
Орхун прави жест с ръка, който казва повече от хиляди думи. – Изобщо не ме убеди. За да се съюзя с някого, той трябва да ми донесе полза, а не аз да го нося на гърба си... Всичко, което представяш като предимство, за мен е просто оправдание.
Орхун изрича последната си дума и забива поглед в документите пред себе си, слагайки край на спора. Афифе напуска кабинета с ледено изражение , но в очите ѝ пламти опасен огън.
Хира е седнала на бюрото на Али. В ръцете си стиска неговия атлас, а в съзнанието ѝ още отеква звънкият глас на момчето... – Това е Канада... А къде е Турция? – пита любопитно малкият Али в спомените ѝ. – Турция е ето тук, миличък. В десния край на картата – отговаря му тя с усмивка.
Хира си спомня: Али се взира в огромното разстояние и лицето му помръква. Светът му се вижда плашещо голям. – Има цял океан помежду ни... Толкова е далече. Хира го гали по главата, опитвайки се да вдъхне кураж и на двамата: – Нека е далече, Аличо. Чичо ти обеща, че ще отидем при теб. – Но чичо винаги е толкова зает... – въздъхва детето. – За теб той винаги ще намери време. Не се тревожи за това.
Действието се връща в настоящето: Една самотна сълза се стича по бузата на Хира, когато тя се сепва от реалността. Орхун влиза тихо в стаята и спира на прага, изненадан от гледката на своята любима, потънала в спомени.
– Какво правиш тук? – гласът му е мек, едва доловимо нежен.
Хира поставя пръстите си върху картата – единият върху Канада, другият върху Турция. Гласът ѝ трепери: – Изглежда толкова далече...
Орхун пристъпва към нея и я притегля в топла прегръдка, обгръщайки я с цялата си сила. – Да, далече е, но това няма значение. Където и да е Али, ние ще стигнем до него. Ние ще ходим там, той ще си идва тук...
Хира вдига насълзените си очи към него. – Знам... но тази раздяла ме изгаря...
Орхун я фиксира с дълбок, проницателен поглед. В очите му светва нова надежда. – Ами ако тук го чака някой друг? – гласът му става по-дълбок. – Ако има братче или сестриче... тогава ще се връща по-често. Едно бебе, негов малък братовчед... Помисли си, това може дори да го върне в имението завинаги.
Хира смутена се изчервява. Ръцете ѝ започват да треперят, тя изпуска атласа на земята. – Братче? Сестриче... да, разбира се... Ще му бъде братовчед, нали? Разбира се... защо не... – пелтечи тя, напълно загубила ума и дума.
Тя се навежда рязко, за да вдигне картата, но Орхун прави същото. Хира успява да го изпревари, грабва атласа и го прибира в паника, докато Орхун я наблюдава с едва доловима, тържествуваща усмивка.
– Не стана ли много късно? – пита тя забързано, вторачена в часовника си, сякаш търси път за бягство. – Вече е никое време! Утре съм на курс и трябва да стана рано.
– Щеше ми се да те закарам – отбелязва Орхун с нотка на съжаление в гласа, – но точно тогава имам важна онлайн среща.
– Няма нищо. Муса ще ме закара – отвръща тя през рамо, бързайки да излезе, преди сърцето ѝ да се пръсне.
Орхун я изпраща с поглед, в който се чете задоволство. Той усеща, че думите му са попаднали право в целта. – Да видим... още колко време ще успяваш да бягаш от мен? – мърмори той под носа си.
Афифе стои неподвижно пред прозореца, загледана в тъмнината на нощта, която е погълнала градината. Тя прилича на статуя на сурово божество, докато икономът до нея приключва разговор по телефона с нисък, делови глас.
– Утре сутрин! Всичко ще бъде уредено! Разбрахме се... – Шевкет приключва разговора.
Той се обръща към господарката с подобаващо смирение: – Всичко е подготвено, госпожо.
Острият като бръснач поглед на Афифе се стрелва към него. В очите ѝ се чете нещо опасно, нещо, което не търпи възражения или провал.
– Искам работата да бъде свършена чисто... и безупречно – произнася тя всяка дума с ледено величие.
Шевкет свежда глава, разбирайки тежестта на заповедта: – Не се тревожете. Всичко ще бъде точно според вашите инструкции.
Погледът на Афифе отново се обръща към тъмнината навън. Тя не виждаше звездите, виждаше само фигурите на шахматната си дъска, които трябва да се движат по нейните правила.
В полумрака на кухнята, осветена само от бледата светлина на абсорбатора, Хира си налива чаша вода. Тя отпива глътка, опитвайки се да успокои препускащите си мисли, но внезапно застива. В сенките, като привидение, се появява Афифе.
Хира едва успява да си пое дъх, гласът ѝ е пресекнат: – Госпожо Афифе! Добър вечер...
Афифе не отговаря. Тя измерва момичето с поглед, в който има толкова ненавист, сякаш е готова да я разкъса жива.
– Знам колко сте разстроена... – опитва се да започне Хира, гласът ѝ трепери от неудобство.
– Спести ми евтините си номера с това „разбиране“! Пази ги за Орхун – прекъсва я Афифе, а гласът ѝ реже като бръснарско ножче. – Мен не можеш да ме измамиш с тези думи.
Господарката пристъпва още крачка напред, навлизайки в личното пространство на Хира. Лицето ѝ става зловещо. – Рано или късно... ще те накарам да си платиш за всичко, което направи!
Хира отстъпва назад, притисната към плота, с широко отворени от страх очи. – Какво... какво искате да кажете?
– Ще разбереш, когато дойде времето – изсъсква Афифе.
Хира остава като вцепенена, неспособна да помръдне или да каже нещо. Афифе излиза от кухнята със същата вихрена и ледена увереност, с която влезе.
Хира гледаше след нея, докато чашата в ръката ѝ трепери...
Сутринта Афифе стои пред огледалото, завършвайки сутрешния си тоалет с прецизност, достойна за кралица, която се готви да си върне трона. Тя оправя бижутата си, изпъва рамене и се поглежда за последен път – в очите ѝ се чете ледено високомерие и непоколебима увереност. Планът е в ход и нищо не може да я спре.
В стаята си Хира е потънала в учебниците си. Тя повтаря полугласно стихове на френски, опитвайки се да улови всяка интонация.
– Nous marchons pas à pas... Vers l'amour et la mort. (Крачим стъпка по стъпка... Към любовта и смъртта.)
В този момент вратата се отваря и Орхун влиза, завършвайки стиха вместо нея, гласът му е дълбок и изпълнен с чувство: – Les heures passent, ma chérie... Vers l'amour et la mort. (Часовете текат, скъпа моя... Към любовта и смъртта.)
Личи си, че Хира му е чела това стихотворение и преди. Орхун се приближава до нея, фиксира я с поглед, в който гори признание, и изрича последната строфа: – Même s'ils me frappent mille fois, ils ne peuvent pas tuer une seule fois l'amour dans mon cœur. (Дори да ме ударят хиляди пъти, не могат да убият любовта в сърцето ми нито веднъж.)
Той нежно хваща ръката ѝ и я изправя от стола. Хира го гледа с вълнение, бузите ѝ леко порозовяват.
– Трябва да прочета това стихотворение в часа по произношение днес – казва тя с леко притеснение. – Не искам да допускам грешки.
Орхун поглежда часовника си и повдига вежди. – Но си на път да закъснееш.
– Прав си! – Хира се започва да се притеснява и започва трескаво да събира нещата си. – Веднага се оправям.
– Говори ли с Муса? Той ще те закара, нали? – пита Орхун, докато я наблюдава как подрежда чантата си.
– Да, той ще бъде.
И двамата стоят за миг неподвижно, сякаш невидима нишка ги тегли един към друг. Изпитват странно нежелание да се разделят, сякаш душите им предчувстват какво предстои.
– Мини през мен, преди да тръгнеш – казва Орхун, гласът му звучи почти като молба. – Няма да си казваме довеждане сега. Искам да те видя още веднъж, преди да излезеш.
Хира му отвръща с топла усмивка и кимва. Тя не подозираше, че това стихотворение за любовта и смъртта скоро щеше да се превърне в тяхна реалност, а миговете спокойствие бяха последната глътка въздух преди падането в бездната.
В същото това време Муса излаза от кухнята и се сблъсква с Нева, която говори напрегнато по телефона.
– Да, добре... Идвам веднага. Да, след минута съм там! – тя е толкова съсредоточена, че двамата се сблъскват челно. – Ох!
– Извинете, госпожице Нева! Не ви видях... – заеква Муса, опитвайки се да си върне самообладанието.
– Добре, добре. Трябва веднага да ме закараш до компанията! Изскочи нещо спешно – заповядва тя, без дори да го погледне.
– Но... аз трябваше да закарам госпожа Хира на курс – смънква объркано Муса.
Изненадващо, Афифе се появява зад тях като сянка. Гласът ѝ е студен и режещ, не оставяйки място за възражение: – Госпожица Нева ще бъде закарана където пожелае и когато пожелае! Ясно ли е?
– Разбира се. Разбира се, госпожо. Веднага изкарвам колата – предава се Муса и свежда глава.
Нева кимва победоносно на Афифе и тръгва след него.
Хира се изкачва по стълбите, за да изпълни обещанието си и да си вземе довиждане с Орхун, когато среща слизащите Муса и Нева.
– Сестричке, госпожица Нева ще дойде с нас – обяснява Муса, видимо притеснен. – Първо ще оставя теб на курса, а после нея в офиса.
Нева обаче спира и го поглежда с високомерие. Маската на любезност отдавна е паднала. – Извинявай, Муса? Май не чу добре госпожа Афифе. Първо ще оставиш мен. Моята работа е по-спешна!
Хира вижда как Муса се свива под властния поглед на Нева и не иска да го поставя в трудна ситуация. – Върви, Муса. Времето е прекрасно, ще се разходя малко край морето – казва тя с усмивка.
– Трябваше аз да те закарам, сестричке... – настоява той, чувствайки вина.
– Не, няма нужда. Тръгвайте. Аз само ще кажа „довиждане“ на Орхун и излизам.
Нева хвърля гневен поглед към Хира, подразнена от добрината ѝ, и забързва надолу по стълбите. Изведнъж Муса се потупва по джобовете и пребледнява. – О, Господи! Забравил съм ключовете за колата!
– Оф, Муса, бива ли такова нещо! – изсъсква Нева ядно. – Ще те чакам до колата, побързай!
Докато Муса тича обратно нагоре, Нева излиза навън, без да подозира, че всяка нейна стъпка я води към центъра на бурята, която Афифе е подготвила.
Афифе е заела мястото си на дивана, излъчвайки студена тържественост. Срещу нея седи сериозна дама с проницателен поглед – Мюзафер.
– Благодаря ви, че си направихте труда да дойдете – започва Афифе, претегляйки я с поглед.
– Не го споменавайте, госпожо. Работата ми изисква да събирам всякакъв вид информация. Радвам се, че искате да съдействате по случая с дъщеря си и нейния съпруг. Но преди да започнем, съм длъжен да ви предупредя – ако като майка смятате да хвалите дъщеря си и да влияете на преценката ми, по-добре не си правете труда.
Афифе извива устни в тънка, горчива усмивка. – Де да можех да подкрепя дъщеря си така, както казвате. Но за съжаление, моята Нуршах не е способна да се грижи за дете. Тя е родена със сребърна лъжица в устата, израсла е в имения, пълни със слуги, получавайки всичко наготово. Не мисля, че тя може да върти цяло домакинство.
Мюзафер повдига вежди, видимо изненадана от неочакваната откровеност на една майка. Но Афифе не спира дотук. Тя се навежда напред, гласът ѝ става по-тих и остър: – Но това е нищо. Най-важното е, че техният брак е фалшив.
– Правилно ли чух? – Мазафер застива. – Твърдите, че бракът на дъщеря ви е фиктивен? Имате ли доказателства за това?
– Нужни ли са доказателства? – отвръща тя с ледено спокойствие. – Нима не е очевидно, че това не е истинско семейство?
Мазафер я поглежда скептично. – Така или иначе, аз ще проведа разследването по своя начин. Вашите думи също ще трябва да бъдат потвърдени от моя гледна точка...
– Разбира се. Точно това очаквах от вас – казва Афифе, прокарвайки поредния си манипулативен ход. – Чувала съм, че сте идеалист, който поставя интересите на децата над всичко. Не мислете, че ви наставлявам, просто ми е любопитно... на чии думи се доверявате повече при вземането на решения – на децата или на възрастните?
Мазафер въздъхва тежко. – За съжаление, децата се манипулират бързо и лесно.
– И понякога искат да бъдат с хора, които ще им навредят, нали? – подхвърля Афифе, а Мюзафер кимва в знак на съгласие. – Значи не всичко, което децата искат, е правилно. Съгласена сте с мен, нали?
– Да – отвръща тя.
Лицето на Афифе светва от едва доловимо задоволство. Капанът е подготвен. – Знаех си, че ще се разберем. Това е всичко, което имах да кажа. Сигурна съм, че ще постъпите правилно.
– Можете да бъдете сигурна. Извинете ме – Музафер се изправя и тръгва към изхода.
– Довиждане – изпраща я Афифе с леден поглед.
Докато тя излиза, Афифе се обляга назад. Маската на загрижена майка пада, оставяйки място на безпощадния стратег. Тя е сигурна – плановете ѝ е безупречен и скоро от щастието на Нуршах нямаше да остане и следа.
Действието се пренася на крайбрежната улица. Слънцето блести над Босфора, а Хира пресича пътя и започва бавната си разходка край морето, наслаждавайки се на краткия миг спокойствие. Тя не забелязва как от сянката на едно дърво се изплъзва мъж. Погледът му е фиксиран в гърба ѝ – той започва да я следва като хищник, дебнещ плячката си.
В същото време, в тишината на кабинета си, Орхун е потънал в работа пред лаптопа, напълно не подозиращ за опасността, която дебне жената на живота му.
Хира спира за миг и застава пред безкрайната синя шир. Затваря очи и вдишва дълбоко соления морски въздух, търсейки спокойствие. Изглежда, че наемникът е избрал идеалния момент. Той бавно изважда оръжието си.
В гостната Афифе седи неподвижно. Тя не чете, не пие чай – тя просто чака. Погледът ѝ е вперен в нищото, сякаш брои секундите до триумфа си.
Колата, шофирана от Муса, излиза от портата на имението и ускорява по пътя, насочвайки се право към мястото, където е Хира. На задната седалка Нева оправя грима си, нетърпелива да стигне до компанията.
Мъжът зад дървото повдига пистолета. Пръстът му се свива около спусъка. Чува се рязкото щракване на затвора. Изведнъж тишината на утрото е разкъсана от оглушителни изстрели. Хира отваря очи, тялото ѝ потръпва от шока, а лицето ѝ се изкривява в маска на неописуем ужас, докато се обръща към посоката от която идват изстрелите.
В кухнята на имението Халисе и Гонча застиват на място. Звукът от стрелбата отекват между стените. Халисе изпуска черпака, обзета от внезапна паника. В ръцете на Гонча стъклената чаша се изплъзва и се разбива на хиляди парчета в краката ѝ .
Орхун скача от стола си, сякаш ударен от ток. Сърцето му се свива от лошо предчувствие. Лицето му помръква, а в очите му се чете ярост и страх. Той познава този звук твърде добре... и знае, че Хира е някъде там.
Докато цялото имение е в хаос, Афифе остава на мястото си. Когато гърмежите отекват близо до къщата, тя дори не трепва. Вместо това, погледът ѝ става зловещ, а по устните ѝ се разлива доволна, изпълнена със злоба усмивка.
Тя е наредила работата да бъде свършена „чисто“...
Куршумите прорязаха въздуха със смъртоносна прецизност, но чие сърце спря да бие в този съдбовен момент? Дали Хира щеше да плати с живота си за омразата на Афифе… предстои да разберем!
